Хедър Греъм
Убийствено красив (20)

Деветнайсета глава

— По дяволите! — изруга Джеф, когато не улучи целта.

— Ама че съм добър!

— Бъди благодарен, че не играем за пари — каза Андрю.

Джеф направи гримаса.

— Аз играя за пари. Хванах се на бас с Брад за петдесет долара, че мога да те бия.

Андрю се засмя.

— Изглежда, ще се наложи да платиш, въпреки че и на Брад май нещо не му върви.

Шон също погледна назад. Брад яростно замахваше, той наистина губеше играта. След като стана ясно, че ще играят общо осем човека, те се разделиха. Тед, Джеф, Андрю и Шон играха първи, а след тях — Брад, Рики, Брендън и Майкъл, който бе пристигнал тази сутрин, за да се погрижи за един ранен делфин, открит през уикенда недалеч от Маями Бийч.

Брендън бе удивително добър за възрастта си играч. Мъжете предложиха да му дадат аванс, но той мълчаливо засенчи повечето от тях. Момчето бе роден спортист.

— Той има твоя замах — подвикна Андрю.

— Той има моя замах? — недоверчиво попита Шон.

— Да, вярно е — каза вуйчото и отиде да огледа целта си, преди да изстреля топката. — Той е добър, дори и да гледам на него с малко пристрастие заради кръвната ни връзка. Удава му се всичко, с което се залови. На Лори й остава само да му купи хубави стикове за голф, китара, футболна топка и компютър — и той ще й се отблагодари.

Андрю замахна и топката послушно влезе в дупката, при което Джеф изпъшка.

— Добър удар, вуйчо! — радостно извика Брендън зад тях и намести бейзболната си шапка.

— Благодаря, много благодаря! — Андрю взе топката си, целуна я и отстъпи място на следващия. — Лично аз съм готов за джакузито. Нещо против да ускорите темпото?

Шон удари топката си и се учуди, че тя улучи набелязаната цел въпреки неговата разсеяност. Дори коментарите за Брендън го подразниха. Но ниският резултат бе негов и самият той се чудеше как така съумява да запази спокойствие, когато му се искаше да раздруса всеки един от старите си приятели, за да разбере кой е убил Манди и изобщо какво, по дяволите, става.

Огледа се наоколо и стисна зъби, осъзнавайки своето безсилие. Никой от тях не будеше подозрение с държането си. Но под повърхността тлееше нещо. Ели Мец бе зверски убита. Сю бе изчезнала и в къщата й откриха мъртва котка. При Лори също се натъкнаха на една такава, а журналистите стреляха напосоки в него.

Сред тях имаше убиец. Или той бе тръгнал по грешна следа и някой непознат вършеше тия ужасии, а светът просто бе пълен със съвпадения? Възможно ли бе да е Рики, който в момента гръмогласно ругаеше, че е пропуснал целта си? Или Тед, примерното ченге от Гейбълс? Нима и двамата бяха толкова подходящи за ченгета? Ами Майкъл? Нима бе възможно така да обича животните, а да мрази хората? Брад бе споделил някои свои увлечения, но имаше ли той и по-тъмни желания? Андрю всеки ден газеше в поквара. Ами Джеф, братът на Манди? Джош, братовчедът на Лори…

Как да започне да ги отсява? Ако бе постоянно нащрек, щеше ли убиецът да сгреши? Да направи нещо, с което да се издаде, да му подскаже съвсем малко?

— Може би трябва да се върнеш в Калифорния, Шон — каза Брад, докато гледаше отбелязаните точки след края на играта.

— Не се тревожи. Имам и лоши дни.

— Нали не се каниш да тръгваш за Калифорния? — угрижено попита Брендън. — Няма значение какво казва онази госпожа от вестника.

Последва всеобщ смут и всички погледи се впериха в Шон. Той ги изгледа и се обърна към Брендън:

— Не, не смятам да си ходя. Няма да бягам. Рики е страхотно ченге и заедно с останалите момчета ще хване убиеца на Ели.

Брендън остана доволен. Андрю се запъти към колата си.

— Идваш ли, Брендън?

— Не, нещата ми са в колата на Шон, вуйчо Андрю.

Всички понесоха торбите със стиковете си към колите.

Шон бегло погледна към Брендън. Имаше нещо в лицето на момчето, в походката и движенията му. Думите на Андрю отекнаха в него: „Той има твоя замах“.

Почувства се така, сякаш изведнъж го бяха ударили в гърдите. Не му достигаше въздух, лицето му пламна, а сърцето му тежко заби. Господи! Какъв слепец е бил досега!

 

 

Лори бе в басейна, когато мъжете пристигнаха, разгорещени и изпотени от голфа.

През целия ден й се привиждаха умрели котки и мъртви жени. Дори такива естествени неща като ходенето и говоренето й се струваха пресилени.

Първоначалната идея бе да поръчат пици, за да не създават главоболия на Джен, но двете бяха приготвили салати, сосове, както и купи с чипс и други леки закуски. Дори чу Джен да казва на момчетата, че ги е чакала да дойдат, преди да поръча пиците, защото не искала после да ги ядат изстинали.

— Обади им се, скъпа — каза Брад. — Всички умираме от глад.

След малко се появи Шон по плувки. Влезе в басейна и отиде при Лори.

— Нещо ново? — попита го тя.

— Аз спечелих.

Стори й се, че я гледа странно и че е неспокоен. Ами да, при всички тези мъртви котки, мъртви жени и публични обвинения.

— Поздравявам те. Нещо друго? — разтревожено попита тя.

— Синът ти завърши секунда след мен.

— Моят син умее да играе. Шон…

Той поклати глава. Погледът му бе сериозен.

— Твоят син несъмнено е отличен играч на голф. Той е роден…

Лори нетърпеливо го прекъсна:

— Благодаря. Разбра ли нещо ново за старите ни приятели?

— Нищо. А при Джен как е?

— Тук съм от скоро. Телефонът се скъса да звъни, а ние бяхме заети със салатите, с масите и другите неща. Не успяхме да си поговорим — каза Лори.

— Ние също — ти и аз. Или поне така изглежда — натърти той.

Тя се вцепени от тона му, но в този момент Брад се пльосна във водата, а след малко го последваха и останалите.

Джен извика:

— Да играем на петли!

— О, не знам… — дръпна се Лори, ала Шон се приближи до нея и каза:

— Хайде да поиграем. Може да ги победим. Ти си силна, умееш да се бориш и да блъфираш.

Лори се озова на раменете му. Брад и Джен бяха противниковата двойка. Лори не преставаше да мисли, че нещо не е съвсем наред. Какво се бе случило по време на срещата по голф, че Шон се държеше толкова хладно с нея? Ала играта и желанието да победят я увлякоха. Тя се смееше върху раменете на Шон и се бореше с Джен, когато на вратата се позвъни.

— Пицата! — обяви Брад. — Хайде, жено, че умирам от глад!

— Спечелихме! — извика Джен.

— Как не! — възрази Лори.

— Няма победители! — провъзгласи Брад.

Шон не пусна Лори, просто й даде възможност да се гмурне във водата. Той бе играл настървено, но после като че ли изведнъж трябваше да се освободи от неприятен товар.

Лори изплува на повърхността и приглади назад косата си. Той я гледаше враждебно и двамата внезапно се оказаха в състояние на война. Какво ли се беше случило?

Изведнъж я обзе страх при мисълта, че знае причината.

— Отивам да извикам децата — каза тя и заплува към стълбите.

Андрю, който бе излязъл от басейна и вече почти се беше изсушил, каза:

— Аз ще ги извикам. В стаята на Тина ли са, Джен?

— Да! — извика Джен.

Лори облече хавлията си под зоркия поглед на Шон, който се държеше на разстояние. Тя му обърна гръб. Очакваше светът около нея да се срине и през цялото това време се опитваше да се държи нормално. Отиде до градинските маси, за да помогне на Джен с пиците. Изведнъж от къщата забързано излезе Андрю. Изглеждаше разтревожен. Повика сестра си настрани.

— Знаеш ли на какво се натъкнах? — напрегнато зашепна той.

— На какво? — Внезапно я обхвана паника. Какво бе открил? Че децата ги няма? Че Тина е пострадала?

— Синът ти и Тина се целуваха.

— Целуваха? — повтори Лори. — Тук? В къщата на Тина, в нейната стая? — Пое си въздух. — Веднага ще говоря с Брендън. Не мога да повярвам, че в дома на Джен…

— В дома на Джен? Лори, само това ли?

— Андрю, това не е чак толкова страшно. Брендън е на четиринайсет, тя е на тринайсет, а на тази възраст децата започват да опитват. Недей да гледаш толкова страшно…

— Как не е толкова страшно? — Андрю стоеше с ръце на кръста и я гледаше невярващо. — Та те се целуваха, по дяволите!

Смутена от острата му реакция, Лори се намръщи.

— Андрю, не се безпокой, наистина ще говоря с него…

— Какво? Да не би да си живяла толкова дълго насън, че истината вече няма значение за теб? Тина е дъщеря на Брад! На Брад, Лори! Спомни си истината! Брендън…

— Какво Брендън? — Тя застана нащрек.

— О, престани, нима си имала някого другиго? Брендън със сигурност не е син на Ян Коркоран! — рече Андрю вбесен. — Ян умря от СПИН и се е разболял, преди да те срещне.

Лори остана с отворена уста. Никога не й бе минавало през ум, че брат й смята Брендън за син на Брад.

— Андрю — бавно каза тя, наблягайки на думите, — слушай внимателно: Брендън не е син на Брад.

— Не е ли?

— Андрю… — започна отново Лори, но млъкна веднага щом забеляза, че Шон ги наблюдава отсреща, където уж разговаряше с Джеф.

Дали ги беше чул? Едва ли. Ами ако бе разбрал по устните й? Имаше ли първоначалният й страх тази вечер реално основание? Дали пък Шон не беше стигнал сам до истината? Бузите й пламнаха. Беше й горещо и неловко и се страхуваше.

— Хей — студено рече Андрю, — извинявай. Винаги съм смятал, че щом излизаше с Брад… искам да кажа, че тъй като Брендън се появи твърде скоро след като замина…

— Андрю, моля те, нека поговорим за това после.

Андрю изведнъж застина. Той гледаше към отсрещната страна на басейна, а Шон упорито гледаше към тях двамата.

— Лори, Андрю, от коя пица искате? — провикна се Джен откъм масите.

— От която и да е. Обикновена, пиперони — няма значение — промърмори Лори.

— Господи, значи е той, Шон! И ти не си му казала?!

— Точно така. Но мисля, че по някакъв начин е разбрал.

— Съжалявам, Лори.

Лори кимна, погледна го изразително, сетне бързо се обърна и се запъти към масите. Взе парче пица и го захапа, без да усеща вкуса й. Хората й говореха — тя отговаряше. После на свой ред бъбреше, без да чува изобщо какво й казваха. Наблюдаваше Шон: той хапна, посмя се с Тед, поговори с Джеф.

Времето се нижеше мъчително бавно. Шон знаеше, но изчакваше. И ето че моментът дойде.

Лори усети, че той тръгна към нея, преди още да го е видяла. Хвана я здраво за лакътя и спокойно рече:

— Чудесна вечер, Джен. Но май трябва да тръгваме, нали, Лори?

Сърцето й се сви. Чрез пръстите, които я стискаха, усети силата на приближаващата буря.

— Джен — каза той все така нехайно, — имаш ли нещо против Брендън да поостане още малко?

— Разбира се, че не! — с готовност отговори Джен.

— Брендън може и да пренощува тук — предложи Брад.

— Аз ще се погрижа за Брендън — намеси се Андрю, като се постара гласът му да прозвучи безгрижно. Явно само той бе видял, че децата се натискат в детската стая, и нямаше да допусне нещата между тях двамата да се задълбочат.

— Благодаря ти, Андрю. Джен, Брад, прекарах чудесно — каза Лори.

След малко тя вече бе в колата на Шон. Той караше твърде бързо и мълчеше. Мълчеше и Лори, неспособна да говори за истината, която сега висеше между тях, а още по-малко — да подхване темата за хубавото време.

Шон рязко спря колата пред къщата й. Тя слезе и закрачи към вратата, като се мъчеше да запази самообладание. Ала то бе готово да се срине при първата дума, която той изстреля веднага щом влязоха вътре.

— Доверие ли?

— Виж, Шон…

— Как можа да скриеш такова нещо от мен? Дявол да те вземе, Лори! Какъв глупак бях само! Трябваше да се сетя още щом зърнах Брендън. Но и никой от тайфата не разбра, нали? Ама че ирония! Не можах да разбера всичко, което ти каза Андрю, но явно през всичките тези години той е смятал, че моят син е син на Брад! Ян Коркоран е починал от СПИН! Ти никога не си имала сексуална връзка с него, да не говорим за дете! Значи ти си родила дете от мен, Лори. Дете, човешко създание! Как можа да криеш това нещо и от него, и от мен?

Лори отстъпи назад.

— Шон…

— Брендън е мой. Та ти си живяла в лъжа петнайсет години! — Вече не можеше да се владее. Тя никога не го беше виждала такъв. Гласът му се извисяваше, пръстите му несъзнателно шареха из косата и лицето му беше страшно изопнато.

Лори можеше да каже много неща, но думите й убягваха. Когато най-после проговори, тя заекна:

— Аз… аз… никога…

— Какво никога? Та ти си се омъжила за болен от СПИН, за бога! И никога не си знаела, че си забременяла в онази нощ, която прекарахме заедно? Нима си смятала Брендън за дар Божи? И през всичките тези години семейството ти и останалите са го считали за син на Брад? Господи, Лори, с какво право си ме отписала, дори след като ме оневиниха в съда?

— Семейството ми го прие за син на Ян. Само Андрю знае, че Ян умря от СПИН, родителите ми мислят, че е било рак. Наистина бях омъжена за Ян Коркоран. Той бе човек от плът и кръв и аз искрено го обикнах. Умря в мъки, но се грижеше за мен. Аз не съм те отписвала. Ти не разбираш колко трудно ми бе…

— Не разбирам ли? В такъв случай какво си мислеше ти? Няма нужда да му казвам никога? А също и на Брендън? Защо да му казваме, че баща му бил наклеветен за убийство?

— Шон, изобщо не беше така…

— Ами как беше? — Стоеше предизвикателно изправен, със скръстени на гърдите ръце и стиснати зъби, а очите му тъмнееха като мастило. Приличаше на свита пружина, готова да изхвръкне непредвидимо опасно. — Чакам да ми обясниш.

Дали изведнъж я обхвана неизпитван досега страх или просто бе вбесена до крайност, Лори не знаеше. Нямаше да го остави да избухне, защото тя щеше да го стори.

— О, нима? — Тя отиде до него и го блъсна с ръце, за да го изтика към вратата. — Чакай колкото си искаш, аз не ти дължа никакви обяснения! Ти…

Той отстъпи, но я хвана за ръцете.

— Дължиш ми и още как! Съдът ме оправда, но ти реши да ме осъдиш…

— Чакай малко! — прекъсна го тя. — И докъде, мислиш, се простират правата ти? Ти излезе от затвора и изчезна. Изчезна! Просто ей така.

— И какво щеше да направиш, ако бях останал? Никога няма да забравя момента, в който напуснах съдебната зала след прекратяването на делото. Всеки един от вас, моите така наречени приятели, старите ми другарчета, отвръщаше очи от мен заедно с родителите си.

— Но не разбираш ли, че ако исках да те намеря, нямаше да успея…

Изведнъж той я стисна толкова силно за китките, че тя онемя.

— Господи — бавно изрече Шон и преглътна, — той е мой син! През всичките тези години съм имал син. Трябваше да го разбера по-рано, но го разбрах едва днес. Днес следобед брат ти оприличи Брендън на мен. Отначало това бе като намек за нещо и после бавно ми просветна. Никога не съм си представял, че ще бъда задължен на брат ти.

Последните думи бяха изречени с горчивина и Лори усети, че отново кипва.

— Шон, изобщо не намесвай Андрю! Тогава аз не споделих с него. Не си го изкарвай на брат ми…

— О, нямам такова намерение. Още не съм свършил с теб.

Не бил свършил с нея! Изведнъж тя побесня. Имаше ли право Шон да реагира толкова остро?

— Няма да ти се наложи да свършваш с мен, защото ще ти кажа, че между нас всичко е свършено. Ти изчезна и аз бях сама в продължение на петнайсет години — родих го сама, отгледах го сама. Твоето участие се изчерпи с една нощ! Една нощ! Аз се оправях с шарки, инжекции, болести. И изведнъж ти се появи отново в живота ми. О, не, няма да изпитвам чувство за вина!

Той стегна пръсти около китките й. Тя едва не извика, но силно стисна зъби. Шон дори не забеляза.

— Никога ли нямаше да ми кажеш?

— Не съм казала това.

— А кога щеше да го направиш?

— В подходящия момент.

— И кога щеше да дойде той? Когато Брендън завършеше гимназия, колеж? Когато на свой ред станеше баща?

Тя се дръпна силно и освободи ръцете си от желязната му хватка. Изпита желание отново да се нахвърли върху него, да направи нещо, за да заличи страшното отчуждение, което зееше между тях. Предния ден се бяха скарали и гневът им преля в страст. Сега й се искаше да изтича към него, да заблъска с юмруци по гърдите му и… да усети неговата топлина, да й каже, че всичко ще бъде наред, и после да я люби.

Но този път нямаше да се получи така.

— Напоследък тук нещата не са никак розови, не си ли забелязал? Убийствата на наши приятели са малко по-важни от една интимна тайна.

— Всъщност — каза Шон, като отстъпи назад и скръсти ръце — аз си мислех, че нещата между нас вървят страхотно. Не можеш да отречеш, че не сме оставали насаме.

— Разбери най-сетне, че теб те нямаше, когато…

— Така и не ми даде възможност за избор.

— Не ми се удаде възможност да го направя. А и не мисля, че самата аз можех да избирам. Заминах, бях сама в една чужда страна, срещнах добър и щедър човек, който ми протегна ръка. Шон, нищо не ти дължа…

— На мен нищо не ми дължиш, но може би си длъжница на Брендън. Може би той има право да реши иска ли ме за баща или не.

Тя го гледаше съсипана. Да можеше да направи една крачка само, да го докосне, да изглади нещата… Но не можеше.

Той се обърна и си тръгна.

След малко се обади Андрю и я попита може ли да доведе Брендън. След това позвъни Джен. Лори беше сигурна, че Джен е надушила нещо, но дори и тя не знаеше какво точно става. Приятелката й явно умираше от любопитство, но присъствието на Брад я сковаваше.

— Хайде да се видим утре, само двете — рече тя. — Съгласна ли си?

— Да, разбира се.

— Лори — внезапно прошепна Джен. — Брад току-що излезе от стаята. Лори, Брендън син на Шон ли е? Това ли е? Ако е така, трябва да призная, че страшно се радвам винаги съм се страхувала, че детето ти е от Брад. Когато всички си тръгнаха, Брад ми каза, че когато видял Шон и Брендън заедно, си помислил, че Брендън много прилича на него. Вярно ли е?

Лори потръпна.

— Да.

Джен помълча и изтърси:

— Как… ти беше най-добрата ми приятелка… как си могла да ме излъжеш?…

— Аз не съм те лъгала, никого не съм лъгала. Най-малко Ян. Ти никога не си ме питала била ли съм с Шон — уморено рече Лори.

— Къде е той сега?

— Отиде си.

— Къде?

— Не знам.

Джен замълча.

— Не се тревожи, ще се върне.

— Знам, че ще се върне — промърмори Лори. Разбира се, че щеше да се върне. За да говори за Брендън. Главата й се пръскаше. Трябваше вече да затваря.

— Джен, ще се видим утре, нали?

— Да, и очаквам да ми разкажеш всичко.

След малко Андрю доведе Брендън. Брат й искаше да поговорят, но тя се оправда с умората си. Андрю се смути, но явно разбра.

И на Брендън не му се говореше. Бързаше да се измъкне, след като й каза, че вуйчо му вече ги е навикал с Тина.

— Какво ви каза? — внимателно попита Лори.

— Каза ни: „Не че не можете да си разменяте по някоя и друга невинна целувка, но, Брендън, в нейната стая… това е като да предадеш доверието на родителите й!“. — Брендън спря. Той не гледаше към Лори, а се беше втренчил в нещо, което държеше в ръката си. Въздъхна нетърпеливо. — После отново ми изнесе урок за секса, сякаш не съм чувал нищо за възпроизвеждането.

Лори положи усилия да не се усмихне.

— Може би е искал да го запомниш — каза тя. — Андрю не е казал нищо лошо… Имаш късмет, че Брад не ти е смъкнал кожата, задето си се възползвал от дъщеря му.

Брендън вдигна поглед към нея.

— Мамо, тя поиска да ме целуне.

— Вуйчо ти е бил прав, като ви е казал, че така предавате доверието на родителите й.

— Аз много я харесвам и ние не сме направили нищо лошо. А защо възрастните могат да се държат неприлично и да се измъкват безнаказано?

Лори се поколеба, преди да отговори:

— Понякога се измъкват, друг път не успяват. Радвам се, че харесваш Тина и че родителите й те харесват. Само карай по-кротко, нали?

— Да — рече той.

— Какво има в ръката ти?

— Това ли? — Той разтвори ръката си. — Нали е хубаво? Това е малко джобно ножче с отварачка за бутилки и за консерви.

— Откъде го имаш? — попита Лори. Беше дребно, умно измислено и много полезно на вид.

— Шон ми го даде. Не можах да отворя новата кутия с топки за голф и Шон ми помогна с това нещо, а после ми го подари. Нали може да го задържа?

— Ами… да, разбира се.

— Може ли да се качвам в стаята си?

— Да.

Лори също се прибра в стаята си и легна с желанието веднага да заспи.

Ала сънят не идваше. Тя лежеше и си мислеше за мъртвата котка до техните казани и за мъртвата котка в къщата на Сю, за Шон, който вече знаеше, че Брендън е негов син, и сега я мразеше заради това, че го беше пазила в тайна.

Какво значение би могло да има това точно сега? Между тях имаше убиец, който все повече приближаваше. Оцеляването им сега беше по-важно от въпроса за бащата на Брендън.

Тя се мяташе в леглото, когато чу входния звънец. Понечи да стане, но после разбра, че Брендън е отворил и че е Шон. Лори излезе на пръсти пред вратата си.

— Ще повикам мама — каза Брендън на Шон.

— Не, недей. Не я буди. Искам да остана на дивана, за да ви пазя.

— Нямаш ми доверие, а?

— Имам голямо доверие в теб, шампионе. Но по-добре трима, отколкото един.

Лори прехапа устни. Шон знаеше къде да я намери, стига да пожелаеше. Тя се прибра в стаята си и отново легна, мислейки да преглътне гордостта си и да отиде при него, ако от това щеше да излезе нещо. Но нямаше никакъв смисъл. Опасяваше се, че Шон може да каже нещо на Брендън, но той явно нямаше никакво намерение да изненадва по такъв начин новооткрития си син. Очевидно не смяташе и да идва при нея. Лори будува много дълго, ала той не дойде.

Когато се събуди сутринта, Шон вече си беше тръгнал. Светлината на деня бе удавила страха от тъмнината и той я бе оставил сама.

 

 

Шон излезе рано, защото го повикаха в моргата.

— Медиите вече настояват за факти — каза Гилеспи, като погледна Шон и Рики, които стояха от другата страна на масата за аутопсии, върху която бе положен завит с чаршаф труп. — Но този път ще ви покажа нещо, което смятам да крия от медиите възможно най-дълго.

— За какво става въпрос? — попита Рики, като се стараеше да не поглежда към чаршафа. — Знам, че ще получа от теб пълен доклад, но…

— Намерили са я в блатата. Но под ноктите й открихме частици като от чакъл, което показва, че е била убита другаде, а после е била хвърлена в тинята. Внимание! Почистихме калта.

Рики и Шон си размениха бързи погледи. Гилеспи махна покривалото.

— Познавате ли я? Това ли е Сю?

Шон усети погледа на Рики.

— Аз я познавах — тихо рече той.

— Сю ли е?

Той поклати глава.

— Не, това не е Сю Никълс.

— Тогава коя, по дяволите, е тя? — озадачи се Гилеспи.