Хедър Греъм
Убийствено красив (2)

Първа глава

Телефонът звънна като сигнал за тревога. Шон Блек скочи и сънено посегна към слушалката.

Ръката му се натъкна на нечие тяло. Жената до него изропта и се обърна на другата страна. Той се загледа в скритите под одеялото закръглени форми, мъчейки се да си спомни повече от изминалата нощ. Не можеше да повярва, че е пил толкова много. Всъщност след всичките тези години за пръв път се напиваше. Отново беше у дома си.

— Ало? — обади се Шон, загледан в женствените извивки под одеялото. Как й беше името? Маги, Моли? Нещо с „М“. Хубава жена, около трийсетте, с буйна тъмна коса, оформена в красива къса прическа, с хубаво тяло, хубаво лице, страхотни устни и език — и при това знаеше как да си служи с тях. Тя бе журналистка на свободна практика: пишеше очерци за няколко вестника и вземаше интервюта за голямо, литературно списание. Моли-Маги — или както там се казваше — беше готина: не играеше игрички, обичаше секса, искаше секс и го правеше добре. Да, тя му хареса. Само не беше очаквал, че ще остане до сутринта. Не пожела да вечерят навън и той поръча богато угощение горе в стаята. Я колко бутилки бяха изпразнили! Другия път, когато пиеше, трябваше да избере или само уискито, или само бирата. Виното в малки кристални чаши бе истински убиец. Главата му бучеше.

— Ало? — повтори той, този път по-стегнато.

— Здрасти, Шон. Рики се обажда. Дано не съм те събудил.

Шон трепна. Тринайсет години не беше виждал Рики Гарсиа и преди няколко дни го срещна. Изглежда, Рики искаше да навакса загубеното време. Шон премълча пред стария си приятел, че наистина го бе събудил. Сега Рики работеше в отдел „Убийства“ в полицията на Маями Дейд. От него очакваха да бъде адвокат като баща си, но той така и не стана адвокат. Може би така бе по-добре за него. Сега Шон го харесваше повече от времето, когато Рики бе богаташче. Ала тогава, когато напусна града, той не харесваше никого тук.

— Няма нищо — каза Шон.

— Ей, значи все пак те събудих. Хареса ли ти в клуба?

— Страхотно!

— Добре ли прекара нощта?

— Разбира се.

— Срещна ли някоя?

Шон погледна спътницата си.

— Не — излъга той.

— Добре, ще мина да те взема след двайсет минути.

— Какво? Защо?

— Снощи е станало убийство.

— От вестниците разбирам, че убийства стават всеки ден — сдържано рече Шон.

— Престрелките и побоищата ни отварят много работа — неохотно призна Рики. — Банди, наркотици, добави малко битово насилие и заблудени куршуми. Но това не е дело на банда или на някого, който е превъртял, защото жена му е сменила спортния канал. Това е нещо различно.

— Така ли?

— Едно красиво момиче е мъртво след гореща нощ в същия клуб, в който аз те изпратих.

Страхотно, помисли си Шон. Сигурно всеки момент ще хвърлят вината върху него. За миг целият изстина.

Не, вече не. Сега той бе едно от „богаташчетата“.

Господи, колко добре си спомняше всичко. Ченгетата го повлякоха за косата навън от къщата, после го проснаха върху колата, за да му сложат белезниците. Баща му плачеше, брат му протестираше, а те блъскаха Майкъл назад, докато отвеждаха Шон. Спомни си как уверяваше баща си, че е невинен, че нищо не е извършил. И как той му повярва, но напразно: от този ден баща му започна бавно да умира…

— Не е убита в клуба. Напуснала го е в петък късно през нощта, всъщност в ранните часове на съботата. Намерена е в 2,23 часа тази сутрин и според съдебния лекар е мъртва от двайсет и четири часа. Не са я убили снощи — каза Рики. — Май си е търсила белята. Сетих се за тебе, за това как ме попита дали би могъл да попаднеш на нещо интересно. Аз съм натоварен със случая и ще присъствам на аутопсията. Не знам защо, но в момента малко се шашкам. Сякаш съм я познавал преди или нещо такова. Сякаш там има нещо познато и от мен се иска да го открия.

„Дишай, каза си Шон, отпусни се.“

— Как се казва? — попита той.

— Мец. Елинор Мец.

— Нищо не ми говори.

— Не успях да видя хубаво лицето й — цялото бе покрито с отоци, кръв и синини. А и нали знаеш — тук труповете бързо се разлагат. Не успях да я преценя на местопрестъплението с целия този антураж от съдебен лекар, технически лица и фотографи. Сега тя е в моргата, а докторът там е приятел и освен това — твой почитател. Или трябва да кажа — почитател на Майкъл Шейн. Кое те накара да пишеш под псевдоним? — попита Рики.

„Може би фактът, че самият аз бях оправдан по обвинение в убийство“, помисли си Шон.

— Когато започнах да пиша, преподавах в университета — каза на Рики. — Аз пиша комерсиална литература, а понякога академичните среди не гледат с добро око на това.

— Да, сигурно е това. Все пак, ако бях на твое място, щях винаги да се подписвам с истинското си име. Както и да е, просто приготви една книга с автограф за приятелката ми доктор Кейт Гилеспи и ще те взема с мен.

Шон стисна зъби, мъчейки се да не загуби присъствие на духа. Каква ирония! Едно ченге щеше да го води да гледа аутопсия. Този свят бе наистина странен. За миг си помисли, че последното, което иска да направи, е да присъства на аутопсията на красива млада жена в Южна Флорида. Цялата тази история бе абсурдна. Канеше се да откаже, ала не го стори. В момента нямаше идея за нова книга. Преди пет години се беше отказал от университетска кариера заради страстта си към писането. Навярно би могъл да почерпи вдъхновение на някое интересно пътешествие, но му липсваше спокойствието на духа.

И когато се съгласи да проведе рекламна кампания тук, най-напред уреди Коукънат Гроув да бъде последната му спирка. После остана още няколко седмици. Впоследствие реши да прекара поне месец тук, за да поработи. Мислил бе да се върне, за да се помири с призраците от миналото. И сега беше тук. За да работи.

Щом щеше да работи, можеше да се възползва от възможността да присъства на аутопсията на убита жена. Не го ли стореше, щеше да е глупак или просто един нещастен драскач.

Любопитното беше, че това се случваше точно тук, а не другаде. Маями му прости. Явно всекиму можеше да прости. Все пак го болеше дяволски много.

— Шон?

Може би най-после справедливостта тържествуваше? Навярно винаги му се бе искало да се завърне и да си отмъсти, да коригира от раз някои неща и да даде на някои хора да разберат, че много неща в живота се купуват.

А може би търсеше само помирение. Възвърнал си бе гордостта и бе постигнал успех в живота. Ала никога не можа да се примири със станалото.

Отново погледна Моли-Маги. Животът му беше пълен с жени и забавления. Но на моменти, когато правеше секс, се чувстваше като навита пружина, а след това усещаше страшна пустота. Тя обаче бе за предпочитане пред болката. Никога нямаше да се обвърже. Смяташе и в бъдеще да се придържа към жените от типа на Моли-Маги.

— Шон?

Спомни си, че чакат отговора му. Рики му предлагаше маслиново клонче. Вярно, че сега бе най-продаваният автор според „Ню Йорк Таймс“, с три договора в киното, а не лошото момче от крайния квартал.

— Да — обади се Шон. — Благодаря, ще те чакам.

И затвори. Моли-Маги се беше събудила и го гледаше.

— Ще излизаш ли? Пак интервю?

— Да, нещо такова. — Той печално сви рамене. — Съжалявам, че няма да закусим заедно. Или…

Хубава бе Моли-Маги — и в лице, и в тяло. Устните й бяха страхотни. Шон усети възбудата си.

— Съжалявам, че нямаме повече време — дрезгаво се извини той.

Тя поклати глава и хубавите й тъмни къдрици подскочиха.

— Скъпи, на мен не ми трябва много време. — Усмихна се дяволито и като котка измърка: — Протеините са моята закуска.

Жената се мушна под завивките и бавно се отърка в тялото му, наслаждавайки му се с ръце и уста. Кръвта му кипна. Тя бе наистина страхотна. След малко го пришпори като жокей.

За пет минути взе душ и малко след като слезе долу, Рики пристигна със служебната си кола.

Шон тихичко изруга, когато влезе в нея. Пак забрави да попита жената Моли ли се казва или Маги.

 

 

Лори Кели-Коркоран паркира джипа си на алеята и се загледа в старата къща. Страхотно местенце: с балкони, камини, вита стълба, два етажа, три спални и с вътрешна градина. Къщата била построена от основателя на града за собственото му семейство.

Липсваха й само приличен водопровод и електричество, но ако притежаваше и тези прости чудеса на съвременния живот, нямаше да е по джоба й. А тя обичаше тази къща и се надяваше, че Брендън също ще я обикне. Той бе на четиринайсет години и за пръв път я виждаше. Самата Лори бе влизала вътре само веднъж. Преди Гремпс да се разболее, тя и за миг не беше допускала, че ще се върне да живее в Маями. Дядо й не искаше да отиде при нея. Корените му бяха тук, тук бяха майка й, баща й и брат й. Помоли го да се премести в Ню Йорк, ала той не можеше да напусне хората, които обичаше и които го обичаха, въпреки че винаги бе имал слабост към нея.

Не казваха ли хората, че няма връщане назад? Но ето че тя беше тук въпреки решението си и като че ли се чувстваше чудесно. Липсваха й старите места. Обичаше дърветата, старите къщи в стил Деко и медитераниън, пълзящите растения по къщите и оградите, атмосферата и духа на този край. Обичаше топлия климат и светлината, близостта с водата и дори в този момент — съседството с родителите си и брат си. И с Гремпс, разбира се.

Естествено Ню Йорк щеше да й липсва, въпреки че се радваше на новата си работа като учителка на първокласници в едно престижно експериментално училище. Като госпожа Диниц, която трябваше да роди след две седмици, Лори щеше да преподава всеки ден на двайсет и седем малки сладури. С напускането на Ню Йорк бе спечелила и друг източник на доходи, а и начин за реализация. Там бе създавала модели за прогресиращото дизайнерско дуо на Йоланда Питърс и Елизабет Удли, „Йоли Дизайнс“, и когато те узнаха за предстоящото й заминаване, й възложиха цяла колекция от елегантно всекидневно облекло за южните райони. Нещата се подреждаха добре: тя обичаше да измисля модели, обичаше и да преподава, а тук щеше да се наслади и на двете. Упълномощена бе да организира ревюта за местните търговци и близостта на Бал Харбър, Коукънат Гроув и Палм Бийч й предлагаше много възможности за това.

Бъдещето изглеждаше вълнуващо.

Тя се вълнуваше, но усещаше и безпокойство, а и горчивина за нещо, което бе останало в миналото. Животът продължи, но раната все още болеше.

„Забрави го и живей своя живот!“ — укоряваше се тя. Глупаво бе обвинявала целия окръг за случилото се тогава. И все пак…

Вече не беше дете. Бе жена на години, имаше собствен живот и прекрасен син. Дядо й, който се оказа един от най-добрите хора, които познаваше, сега се нуждаеше от нея. Освен това бе ощастливила и цялото си семейство. Трябваше отдавна да се върне, без да й пука от онези, който биха имали наглостта да я тормозят заради миналото. Но това само по себе си бе абсурдно, защото със сигурност то бе потънало в забрава. Само пожълтелите вестници в библиотечните хранилища бяха запечатали случилото се при големия изкоп. Разбира се, помнеше го и семейството на Манди Олин, а също и семейство Блек.

— Мамо! Земята вика мама.

Тя се обърна. Брендън я гледаше с търпението и смирението на възмъжаващ юноша.

— Вече пристигнахме, а това май означава, че трябва да слезем от колата.

— Да, наистина. Как я намираш? — попита го тя и отново се загледа в къщата.

Брендън я измери със сериозен поглед и тя усети майчина гордост. Той беше много красив. Бе наследил нейните светлокафяви очи, но косата му бе тъмна, за разлика от нейната рижа коса. На четиринайсет години вече бе две педи по-висок от нея. Обичаше да спортува, бе строен и гъвкав, умееше да се владее и много добре се справяше в училище. Преди години тя бе заминала за Англия заради травмата и отчаяното желание да избяга. Брендън беше нейната награда за всичко преживяно.

— Брендън — нетърпеливо рече тя, — какво мислиш за къщата?

— Хубава е. Прилича на замък. Ей, даже си има нещо като кула. Онова кула ли е?

— Да, кула е — усмихна се Лори. — Отзад има вита стълба, която води до малка кула. Не зная за какво е служела, но във всеки случай от нея се открива чудесен изглед. Искаше ми се къщата да ти хареса. Сигурно ще имаме малко проблеми с нея, но…

Благодарение на Джен Лори бе намерила къща, която можеше да си позволи. Освен това кварталът й харесваше, родителите й бяха допустимо близо, а също и болницата, където се лекуваше Гремпс.

— Хайде да внесем багажа. Ще поработим някой и друг час или докато ни писне. После ще отидем в Гроув, за да вечеряме и гледаме кино.

— Да не би да искаш да ми покажеш старите си ученически свърталища? — ухили се Брендън.

— Може би — сведе поглед тя.

Например стария изкоп? Лори се измъчваше сама. Не, категорично не.

— Хайде тогава! — Брендън отвори вратата. — Мамо, просто отвори вратата и излез. Изглеждаш така, сякаш се боиш да не затънеш в плаващи пясъци или нещо такова.

— Ей, тук наистина си имат плаващи пясъци — в блатата. Плаващи пясъци, алигатори, гърмящи и други отровни змии, скорпиони…

— И всичко това — тук, в тази къща? — пошегува се той. — Още по-готино е, отколкото си представях.

— Местността Евърглейдс е едно от най-необичайните и красиви природни кътчета в тази страна — осведоми го важно Лори. — Ще видиш колко е хубаво. Следващия уикенд ще се поразходим с колата.

Брендън кимна, без да я поглежда, и тя изведнъж си даде сметка, че синът й току-що се е разделил с приятелите си. Екскурзията щеше да му хареса — той обичаше да пътува навсякъде с нея. Но навярно сега с тъга осъзнаваше, че не може да й откаже, понеже нямаше никакви планове за идните седмици.

Той обаче я погледна и ведро се усмихна.

— Това е другата седмица, мамо. А сега все пак трябва да излезем от джипа.

— Напред! — извика тя весело и слезе.

Брендън я последва. С чувство за вина Лори осъзна, че когато беше още малък, тя бе мислила за такова преместване с безпокойство за собствената си адаптация. А тук тя имаше приятели, докато той — не. За щастие скоро нещата щяха да се променят. Стресна се, когато усети ръката му около кръста си. Брендън леко я стисна.

— Мамо, всичко ще бъде наред.

— Да. Благодаря ти. Ти си чудесен — нежно каза тя. — Е, сине, хайде да действаме.

Но той вече вадеше кънките си от багажника.

— Давай, мамо!

 

 

На около петдесет и пет, Кейт Гилеспи имаше стройно и стегнато тяло, прошарена коса и благ характер. С благодарност прие книгата с автограф от Майкъл Шейн, но всъщност дипломата му по съдебна антропология бе неговият истински пропуск в залата за аутопсии.

Доктор Гилеспи беше истински професионалист и в присъствието на Шон и Рики започна с коментар за времето и мястото, на което бе открита жертвата. Думите й се записваха от малък касетофон, чийто микрофон бе закачен за джобчето на бялата й престилка. После тя заобиколи масата, на която бе сложена мъртвата, и я описа като млада жена в края на двайсетте или в началото на трийсетте, висока метър и шейсет и осем, с приблизително тегло около петдесет килограма. Предполагаемата причина за смъртта беше удушване, съдейки по контузиите и травмите на гърлото, получени очевидно преди настъпването на смъртта. Доктор Гилеспи описа и натъртванията и охлузванията по тялото, както и травмата на главата, която беше увредила черепа и лицевите кости. После взе проби от кръвта, от влагалищния секрет, от срамните косми и изпод ноктите на жертвата. През това време асистентът й свали проби от калта по лицето на жената и започна внимателно да отмива наслоената кръв и мръсотия.

Изведнъж Рики ахна, а Шон пребледня като смъртник.

— Какво има? — остро попита Гилеспи.

Рики се изкашля, гледайки Шон.

— Познавам я. Познавах я. Ние… — Отново се запъна, разтърси глава, като не откъсваше погледа си от Шон. — Ние двамата я познавахме.