Хедър Греъм
Убийствено красив (15)

Четиринайсета глава

— Искаш ли да спрем, за да обядваме или да изпием по една сода? — попита Лори и тревожно се вгледа в огледалото за задно виждане.

Гремпс седеше с отпусната назад глава и затворени очи. Въпреки че бе пооредяла и напълно побеляла, косата му все още минаваше за гъста. Лицето му днес бе изпито и бледо.

Приличаше на мъртвец.

Той бе добър, прекрасен и мъдър човек. Винаги бе изслушвал внимателно, преди да отсъди за нещо или за някого. Лори го обичаше още от времето, когато бе много малка и той й купуваше бонбони, защото бе послушна. Когато порасна, той я изненадваше със скъпи подаръци за отличните й постижения в учението. Не подаряваше просто скъпи неща, съобразяваше се с човека. Веднъж подари на Джош жълто канарче, майка й все още обожаваше малкия лабрадор — подарък от него, на Андрю бе донесъл дори питон. Гремпс никога не бе влизал в политиката, нито бе имал амбиции да променя света. Той просто бе добър. Архитектурните му проекти му бяха донесли, пари. Създал бе красиви неща. И си беше останал скромен. А това сега…

Лори усети гняв и безсилие.

— Гремпс? — тихо го повика тя, мислейки, че е заспал. Гласът й малко трепереше.

Отново го погледна в огледалото. Очите му бяха отворени и той я наблюдаваше.

— Моля те, Лори, не страдай заради мен. Моля те!

— О, Гремпс!… — Очите й изведнъж се наляха със сълзи.

— Да, искам една сода. А, не, искам уиски. Ирландският бар е по пътя ни. Аз Кели ли съм или какво!

— Гремпс, не бива да…

— Скъпа, аз все още съм независим възрастен човек, нали?

— Да, разбира се.

— Искам да пийна уиски. Не се отпускам често, ала сега искам уиски.

Тя спря на паркинга пред ирландския бар. Той бе почти институция: сякаш винаги бе съществувал. Маями бе страхотен град, със страшно много заведения.

Вътре Гремпс извика на бармана — негов стар приятел. Мършав човек на около деветдесет.

— Хей, Мики, едно уиски за мен. А моето момиче ще пие… — Той спря и погледна към Лори. — Ти си шофьор, но според мен можеш да пиеш едно. Какво да е?

Тя се поколеба.

— Една бира „Гинес“, Мики. Голяма.

— Да, веднага едно уиски и една „Гинес“ — провикна се Мики.

— Значи след около десет минути — измърмори Гремпс и смигна на Лори. — И старият Мики е заприличал на мъртвец, нали?

— Гремпс!

— О, момиче, точно това си мислеше в колата, нали? Смяташе, че спя, но аз бях буден и видях как ме гледаше. Сърцето ми се къса, като виждам, че ти причинявам болка.

— Не ми причиняваш болка.

— Мисълта за смъртта е причина за болката ти. Но, скъпа, аз си поживях доста добре. Истината е, че сега брат ти, родителите ти, Джош, по-далечни роднини… всички се притесняват, всички се опитват да ме заблудят. Все още съм жив, но аз наистина умирам и това изобщо не ме плаши. Помирил съм се с моя Създател. Просто не искам и ти да се плашиш.

Мики не беше чак толкова бавен. Той сложи питиетата пред тях. Лори бързо се наведе над бирата си.

— Радвам се да те видя отново, Лори Кели — искрено рече старият Мики. — Тоя старец само се хвали с теб през всички тези години. Истина ти казвам.

Лори кимна с желание да му благодари, но бе неспособна да говори.

— Тя плаче над бирата си — обясни Гремпс. — Не може да понесе мисълта, че умирам.

— Да, а какво погребение ще си спретнем! — засмя се Мики. — Това е обещание, за бога!

Мики ги остави.

— Гремпс, бих искала да не…

— Лори, ако трябва да страдаш, страдай за приятелката си Елинор. Ето, това е трагедия. Ако ме обичаш, бъди искрена с мен, не ме третирай като вдетинен стар глупак, който не може да се грижи за себе си.

— Но… аз не искам да умираш! — тихо каза тя.

— Не е лесно да оставиш онези, които обичаш, така че аз не бързам. — Той повдигна брадичката й и широко се усмихна.

Тя съумя да отвърне на усмивката му.

— Никога не ме обсъждай зад гърба ми — предупреди я той.

— Няма — обеща тя.

— Можеш да ми помогнеш да изясним нещо за майка ти.

— Мама е чешит.

— Да, такава си е. Но тя е чудесна снаха, винаги ме е обичала като родна дъщеря и се е старала. — Гремпс кимна, вдигна чашата си и рече: — За майка ти!

Лори се усмихна и вдигна бирата си.

— За мама. Упорита е колкото си иска, но винаги си остава дама.

Той се ухили и след това доби сериозен вид.

— Тя се тревожи. Казва, че е срамота, дето си се върнала точно когато бе убита старата ти приятелка. Според мен, ако си бе стояла в Ню Йорк, отново щеше да е ужасно, но поне щеше да останеш настрана от това.

— Мама не бива да се тревожи.

Гремпс сви рамене.

— Е, тя се промени много, след като Манди Олин се удави и Шон Блек бе изправен пред съда. — Той отново надигна уискито си. — А ти отлетя за Англия. Тя бе безсилна да те спре и изведнъж научаваме, че си се омъжила, и получаваме снимка на теб и съпруга ти, а той е направо жалка картинка — сякаш всеки момент ще предаде богу дух.

— Гремпс!…

— Лори, просто искам да разбереш, че майка ти се е променила. Виждаш ли, тя си мисли, че те е принудила да се омъжиш за онзи англичанин, че бракът ти е бил катастрофален, че си овдовяла и не си се омъжила повторно заради нея. Така че вече не е толкова крайна в оценките си за хората.

Лори обгърна с ръка чашата си. Бирата й бе със стайна температура. За миг й се стори, че я замая.

— Сега съм добре и се чувствам щастлива.

— А как е Шон Блек? — попита той.

Тя го изгледа с присвити очи.

— Добре е.

— Е, дано е така. Едва ли му е много леко в момента. Според мен сега, когато още едно момиче от компанията ви е мъртво, той трябва да си замине в Калифорния и да си стои там, но едва ли ще го направи, при положение че ти си тук.

— Гремпс, той е останал тук не заради мен, а за да работи.

— Ти наистина ли си вярваш? Е, ще видим. Ще ми се да поговоря с него довечера. Това момче винаги ми е харесвало.

Лори не можа да скрие усмивката си.

— Той е добър приятел.

— А нещо повече?

— Не зная. Разделят ни много минали неща.

— Може би трябва да си поговорите за тях — предложи Гремпс.

Тя го погледна стресната. Дядо й винаги бе знаел много. Какво ли в действителност знаеше?

Гремпс й се усмихна. Не искаше тя да му отговаря. Още веднъж вдигна чашата си насреща.

— Още не съм готов да се сбогуваме, момиче, тъй че не ме оплаквай, преди да ти кажа, че е дошло време за това. Ще се пошляя още малко около теб, за да се уверя, че те оставям в сигурни ръце.

— Благодаря.

Лори се чукна с него и пресуши бирата си.

 

 

— Е, и?

Шон наистина харесваше Гилеспи въпреки явната й склонност да драматизира нещата.

В една малка стаичка в моргата бе изсипала купчина обгорели кости пред него.

— Е, и? — повтори тя.

Той я погледна.

— Обгорели кости.

— Но ако ги огледате внимателно, ще можете да ми кажете нещо за човека приживе, нали?

— Да, вероятно ще ви кажа това, което вече знаете.

— Не ми отказвайте — рече тя. — При горене костите се свиват, нали?

— Точно така. Но дори и в този случай мога да разбера на мъж ли са или на жена и да определя приблизителната възраст. И тъй като черепът е доста добре запазен, обзалагам се, че вие като виртуоз в съдебната медицина ще съумеете да възстановите чертите на лицето.

— Ще ви оставя насаме с тях — изчурулика Гилеспи, излезе и затвори вратата след себе си.

Бе оставила ръкавици, инструменти, химикали — всичко, от което можеше да има нужда. Отначало Шон се поколеба, но после си сложи ръкавици и започна внимателно да подрежда човешкия скелет. Тази работа все още го омагьосваше. Започнал бе при един световноизвестен професор, който редовно им поставяше задачи — отначало прости, с големи кости. Постепенно костите се смаляваха. Умишлено оставяше кости в сграда, която подлежеше на събаряне, и после студентите трябваше да намерят парчетата след срутване и пожар. И до днес Шон се изумяваше от информацията, която криеха в себе си костите — най-устойчивият елемент на човешкото тяло. С помощта на новите технологии дори обгорелите зъби можеха да бъдат изследвани за микроелементи, за да се установи състоянието им „приживе“. Тук Шон не разполагаше с такива възможности, но можеше да изпрати остатъците в Смитсъновия институт. Невъзможно бе да се докаже самоличността на човек по този начин, но можеха да се открият съвместими описания на зъбите. Гилеспи не му каза нищо, но Шон предположи, че според нея тялото е било изгорено, за да не бъде идентифицирано от полицията.

Жертвата бе жена, и то млада, съдейки по относително доброто състояние на тазовата кост. Тялото бе изгорено, преди да се е разложило, както показваше остатъкът от изгоряла телесна мазнина. Епифизата напълно се беше сляла с бедрената кост, при това неотдавна — значи боравеше с останките на млада зряла жена. Черепът бе сравнително добре запазен и въпреки разрушените зъби потвърждаваше възрастта й чрез видимите малки гънки. Двайсет и няколко години. Шон бе сигурен, че Гилеспи е разтълкувала тези явни знаци, и затова любопитството му се изостри.

Докато разглеждаше прешлените, той откри следи, които го наведоха на мисълта, че жената е била убита с остър предмет — нож или скалпел. По ребрата имаше резки, които показваха, че е била многократно мушкана. Шон не бе в състояние да прецени пораженията, нанесени на тъканите, но костите сами за себе си разказваха една много тъжна история. Той тъкмо разглеждаше един от прешлените, когато Гилеспи отново се появи.

— Разбира се, нямам доказателства и това си е чиста теория, но предполагам, че съвпада с вашата. Била е убита от същия човек, който е убил и другата ви жертва. А вероятно е убил и Елинор Мец.

Гилеспи отвори папката, която държеше, и сложи очилата си.

— Сария Апълбий, жена, двайсет и пет годишна, висока метър и шейсет и седем, с тегло петдесет и седем килограма… да видим нещо по нашата част… Носила е обувки номер трийсет и седем. Пасват ли тези кости на такава жена?

— Да, но биха могли да паснат и на други описания. Защо не изпратите костите и зъбите…

— И тогава няма да получа твърди доказателства. Едва ли мога да направя нещо повече от досега направеното — освен ако не хванем убиеца и не го накараме да си признае.

— Едно проучване на зъбните фрагменти би могло да съвпадне или да не съвпадне с описанието на зъбния статус на Сария Апълбий.

— Така е. Ако ме съветвате да изпратя зъбите в лабораторията, ще го направя. Но засега… ще ми направите ли една услуга? Искам да поговорите с един човек.

Той се намръщи и сви рамене.

— С кого?

— С моя съпруг. Ще разберете след миг.

Двамата се запътиха към нейния кабинет. Зад бюрото й беше седнал възрастен господин на около шейсет години, с проницателни сини очи и посивяла коса. Той им се усмихна.

— Това е бившият ми съпруг — лейтенант Трент от отдел „Убийства“. Джоузеф, запознай се с господин Шон Блек.

Джоузеф Трент се изправи и му подаде ръка.

— Приятно ми е — рече Шон и погледна към доктор Гилеспи, като се намръщи.

— Когато се омъжих, запазих моминското си име — обясни тя. — С него завърших Медицинския институт, а после с Джо се разведохме… Той не можа да съжителства с моите трупове.

— Тя не можа да съжителства с моите трупове — поправи я Джоузеф Трент.

— Човек би помислил, че сте доволни и щастливи със своите трупове — подхвърли учтиво Шон.

И двамата се засмяха.

— Милата ми невротична екссъпруга си внуши малко преди последното убийство, че си имаме работа със сериен убиец, но не можем да се надяваме на по-сериозна подкрепа, при положение че разполагаме само с някакви стари кости, пък и въпреки всичко обществото не е сковано от страх.

— А на мен ми се струва, че след убийството на Мец хората наистина се стреснаха — каза Шон.

— Признавам — рече Трент, — че се присмивах на Кейт, която твърдеше, че не си разбирам от работата, но узнах, че вие сте работили с истински експерти, учили сте при блестящи професори и сте консултирали ФБР за някои случаи. В началото казах на Кейт, че прекалява с увлечението си по романите. Тя се мъчеше да създава ребуси, когато ние бяхме затрупани с убийства. Така че, виждате ли, тя ви доведе тук, за да подкрепите нейните теории. Можете ли да ги докажете?

— Не мога да ги докажа, но съм напълно съгласен с тях.

— Е, Джоузеф — търпеливо рече Кейт Гилеспи, — и двамата добре знаем, че такъв свиреп убиец е започнал отнякъде.

— Обикновено е така. — Джоузеф погледна към Шон. — Имаше един случай с млада жена, морски пехотинец. Била похитена, докато бягала сутринта както обикновено, а после жестоко убита и разчленена. Оказа се, че убиецът е женен мъж и никога не е посягал на жена си.

— Малко са убийците, които бият жените си — те убиват други жени — въздъхна Кейт. — Моля ви, напомнете на съпруга ми, който се е сблъсквал с всякакви случаи, че жестокостта може да бъде далеч по-прилепчива от наркотиците и алкохола и че склонността към насилие е в състояние да подчини човешката психика.

— Не е възможно някой да ми го припомня, скъпа — каза Джоузеф Трент. — Готов съм да ти повярвам, че между всички убийци — защото ние си имаме и други убийства — от няколко години се подвизава и един сериен убиец — сексуален маниак, предпазлив и организиран.

— Но според мен той става все по-непредпазлив, по-неуравновесен — рече Кейт. — Не смятате ли, Шон? Тялото на Елинор Мец бе открито, преди да се е разложило.

Той се поколеба, преди да се съгласи.

— Фактът, че тялото й не беше скрито добре, може да бъде доказателство за известна небрежност… Защото той или става твърде самоуверен, или се е страхувал да не го хванат. Но съм съгласен, че ако неговата самоувереност расте, той ще става все по-невнимателен. И вероятно ще има нужда от по-големи тръпки.

— Още убийства — все по-жестоки и свирепи — каза Гилеспи.

Джоузеф Трент се изправи.

— Е, скъпа, ние сме по следите му. Но аз трябва да внимавам. Не искаме да предизвикаме паника. — Той тръгна да излиза, но се спря и сложи ръка върху рамото на Шон. — Всъщност бих искал да запазим разговора си в тайна. Дори от вашия приятел и мой колега детектив Гарсиа.

Шон се навъси.

— Рики ме въвлече в това.

— Знам. Просто му кажете, че Кейт ви помага в научната работа. — Той бързо погледна към бившата си съпруга. — Рики ще повярва на това. — И Джоузеф Трент си тръгна с усмивка.

Гилеспи щедро му се усмихна и извади бутилка бренди от едно чекмедже. Чаши нямаше. Тя отпи и му го подаде. Шон учтиво последва примера й.

— Там някъде броди истински звяр — твърдо рече тя. — Благодаря!

Той кимна.

— Аз ви благодаря.

— За това, че ви накарах да се върнете към костите сега, когато сте богат и известен писател?

Шон се ухили.

— Все още харесвам старите кости. Но ви благодаря за доверието, което ви накара да потърсите моето мнение.

Тя отново надигна бутилката и после му я върна.

— Все пак вие сте много по-богат. Брендито е от мен, аз черпя. Ако теорията ми се окаже вярна и ченгетата пипнат този тип, ще черпите с шампанско. И гледайте да е хубаво.

— Значи сме партньори, а?

Гилеспи вдигна вежди.

— Какво означава това?

— Искам да ми направите една услуга.

— Добре.

— Елате с мен.

— Да не ме заведете на някое тъмно и страшно място?

— Доктор Гилеспи, вие сте съдебен лекар в моргата. От какво се страхувате?

Тя сви рамене.

— Плашат ме тъмните, потънали в паяжини къщи от готическите романи. Но къде ще ме водите?

— Само до моята кола и няма да ви задържам.

Любопитството й вече бе разпалено. Когато той отвори колата си, тя сбърчи нос — котката вече вонеше. Едва сега разбра, че доста се бе забавил в моргата.

— Нали не се разхождате с труп?

— Котешки труп.

— Нима?

— Искам да узная причината за смъртта — каза й той.

Гилеспи свъси вежди.

— Предполагам, че вече имате хипотеза.

— Не ми отказвайте — помоли я Шон.

Тя се усмихна, сложи си чифт ръкавици и опипа котката в торбата.

— Счупен врат.

— Възможно ли е да е от удар на кола?

— Не, човек го е направил. — Гилеспи го гледаше смръщено. — За съжаление много хора се вбесяват и убиват животни, особено бездомни котки. Това е ужасно и те трябва да бъдат арестувани. Но… къде намерихте тази котка?

— До боклукчийската кофа на един приятел.

— Вероятно има гадни съседи.

— Вероятно.

— Мислите ли, че тук се крие нещо повече?

— Мисля, че може би… Не знам. Може би ме гони параноя…

— Може би — проницателно рече Гилеспи — имате чувството, че не бива да изпускате от погледа си този свой приятел?

— Да, може би.

— Ще ви отърва от тази котка — предложи Гилеспи.