Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Съспенс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Drop Dead Gorgeous, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 82 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2012 г.)
Разпознаване и начална корекция
Буба (2013 г.)
Допълнителна корекция
sonnni (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Хедър Греъм. Убийствено красив

ИК „Хермес“, Пловдив, 2001

Американска. Първо издание

Редактор: Димитър Атанасов

Коректор: Атанаска Кузманова

ISBN: 978-954-459-874-8

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Разопаковането на багажа безспорно беше досадна работа. До четири часа на Лори и Брендън им дотегна. Тя обяви работния ден за приключен и с учудване отбеляза, че голяма част от нещата им все още не бяха пристигнали. Със себе си бяха взели повечето от дрехите, спортните екипировки на Брендън, нейните папки и мострите на тъканите за колекцията, над която работеше.

Къщата се нуждаеше от централна климатична инсталация. Сега имаше частична и слава богу, че в основните помещения работеше добре, защото пролетта се очертаваше студена.

Брендън се изкъпа, а тя току-що бе излязла от голямата вана, когато дочу гласове от първия етаж. Загърна се с хавлията и внимателно отиде до вратата. Утре сутринта щяха да закусват с родителите й, така че дотогава не очакваше да ги види. Ала когато отиде на пръсти до стълбата и надникна, Джен Хънт я гледаше отдолу.

— Привет!

— Привет! — отвърна Лори с малко пресилена веселост.

Искаше й се тази вечер да бъдат само двамата с Брендън, ала все пак Джен й бе добра приятелка. След гимназията двете загубиха връзка. Почти веднага Лори замина за Лондон, а повечето от другите отидоха в колеж. Но когато Лори се премести в Ню Йорк, за да учи, Джен й писа. Тайно се бе омъжила не за друг, а за Брад Джексън и молеше Лори да й прости. Лори вече смътно си спомняше Брад и с готовност й даде прошката си.

Бракът им не бе издържал и две години. Все още обаче се събираха и разделяха и дори в моментите, когато бе готова да убие Брад, Джен мъдро разсъждаваше, че все пак той я бе дарил с дъщеря — Тина. И Лори я разбираше. Особено след като се запозна с Тина. Момичето беше само на тринайсет, а красотата му поразяваше. Имаше големите сини очи на майка си и платиненорусата коса на баща си. Беше мила като Джен. Лори не си спомняше много неща за Брад, но никога не би го охарактеризирала като мил.

— Исках да запозная децата — провикна се Джен, усмихна се широко и тръгна нагоре. — Вече го направих. Донесох ти и вестника.

— Дори не знаех, че имам вестник.

— „Маями Хералд“. Беше на моравата.

— Добре. Почакай малко, докато се облека.

— Моля те, нали шкафчетата ни в съблекалнята бяха едно до друго!

Джен безсрамно се засмя и като пренебрегна молбата на Лори, тежко изкачи стълбата. Прегърна мократа си приятелка и се опъна на леглото, като се подпря на лакът.

— Изглеждаш чудесно за своите трийсет и две — поклати тя глава. — Висока си, а високите хора винаги изглеждат слаби. Е, ти и без това си слаба. Винаги си имала хубаво тяло. Някак си очаквах да си сложила мъничко целулит.

Лори вдигна вежди и затърси в набързо подредения гардероб удобна рокля, навлече я през главата и пусна хавлията.

— И аз като всички други имам целулит. Но все пак сме само на трийсет и две, така че не би трябвало още да се разкапваме. Пък и не трябва ли да се разхубавяваме, а не да остаряваме? Какво ще кажеш за Джейн Фонда и стареенето, а?

— Но след трийсет настъпва спадът — въздъхна Джен и безцелно разтвори вестника. — Аз започнах да се сбръчквам. Чувствам се като сдъвкана и изплюта. Косата ми се прошарва. В ъгълчетата на очите ми се образуваха бръчици, излизат ми пъпки.

Лори се засмя, а после се намръщи, като разбра, че тя не се шегува. Преди Джен не беше толкова чувствителна към външността си. Беше красива жена с кестенява коса, която сега изсветляваше с елегантни руси кичури, имаше светлосини очи и женствена фигура.

— Възрастта е относително нещо. Майка ми все още гледа на мен и Андрю като на деца. Знаеш ли, Джен, ти изглеждаш по-добре от всякога.

— Наистина ли? Лори, ти винаги си била толкова мила с всички. И толкова благоприлична. Като деца много лудувахме, но ти никога не каза лоша дума за някого. Красива и благоприлична — преди да те обикна, аз те мразех, знаеш ли? Ти бе ужасно идеална и в същото време се държеше мило с всички! Честно ти казвам, че ако тогава не бях станала твоя приятелка, щях да се пръсна от завист.

— Джен, тогава бяхме деца. И не говори така, сякаш съм някоя Мери Попинс: не съм била и няма да стана като нея. Но да си призная, сега се чувствам по-добре, отколкото когато бях девойка…

— Говориш така, защото имаш син. А аз имам дъщеря. Живота си бих дала за това дете, но понякога я гледам и разбирам, че светът е в краката й, а аз се чувствам изхабена. Това ще ми е за урок. Ако някога реша отново да имам дете, то ще бъде момче. — Изведнъж Джен стана сериозна. — Ама аз имам новина за теб! Като заговорихме за мъже…

Изведнъж млъкна и лицето й пребледня. Погледът й бе втренчен във вестника, който току-що бе донесла на Лори.

— Какво има?

— Помниш ли Елинор Мец?

Лори поклати глава.

— Хайде, спомни си! Знам, че я помниш. Нима изобщо можем да забравим някога!

— Името Мец нищо…

— Чакай, Мец е името на съпруга й. Спомни си Елинор!

— Елинор… За Ели ли говориш? — попита Лори.

— Да.

— Защо? Какво е станало?

Джен я гледаше, бледа като платно.

— Джен?

— Елинор е мъртва.

 

 

— Значи обичаш да четеш? — Тина Джексън увиваше около пръста си кичур от дългата си руса коса и наблюдаваше новия си приятел Брендън Коркоран.

Чудо, но се получи! Отначало се ядоса на майка си, задето я повлече да се запознава с някакъв скучен тип от Ню Йорк. Тя не беше зла или нещо подобно. Наистина я чакаха много домашни, бе капитан на мажоретния състав и утре предстоеше мач, а майка й имаше склонност да посреща всички новодошли, на които продаваше къщи. А Брендън Коркоран наистина я учудваше. Майка му и нейната майка бяха стари приятелки; баба му, дядо му и чичо му живееха тук, а също и прадядо му, но той никога не беше идвал. Странно! При това бе роден в Лондон. Тина си мислеше, че той ще говори като момчетата от „Оейзис“ или като момичето от „Република“, или дори като старите „Бийтълс“. Ала в говора му нямаше никакъв акцент. Израснал бе в Ню Йорк, но му липсваше дори неговият акцент: Брендън обясни, че само някои райони го притежават. Каза й, че Ню Йорк Сити е страхотен град — по-оживен, отколкото може да си представи, изпълнен с хора от цял свят. Тя лично смяташе, че на света няма по-хубаво място от Южна Флорида. Почти всеки ден през годината можеха да карат водни ски, да се разхождат с лодка, да плуват, да се гмуркат, да се пекат на слънце, да играят… И въпреки че обясни това на Брендън, не оспори неговото мнение за Ню Йорк, защото той наистина й хареса. Беше умен, забавен, възпитан и привлекателен. Много привлекателен: висок, тъмнокос, красив и сдържан. Усмихваше се хубаво, гласът му бе дрезгав, а спокойните му маниери я вълнуваха. Навсякъде щяха да го приемат. Само да го видеха приятелките й! Но тя беше с предимство. Въпреки че през цялото време нещо подреждаше и най-вече се занимаваше с поставянето на компактдисковото си устройство върху една полица, двамата не спряха да говорят.

Най-после той свърши. Двамата седнаха на старинния диван и си отвориха по една кутия газирана вода.

Кафявите му очи, изпълнени със златисти точици, се спряха на нея.

— Обичам да чета — каза той, виждайки книгата в ръцете й.

Тина си бе донесла един научнофантастичен роман, в случай че двамата не намерят общ език. Но те така и не спряха да говорят.

— Виждаш ли всички онези кашони, на които пише „Спортни принадлежности“? — засмя се Брендън.

— Да.

— Това са книги.

— Значи не играеш хокей?

— Играя хокей или поне преди играех — поправи се той.

— Кой знае с какво ще се занимавам сега!

— Ела в моето училище и ще можеш да спортуваш каквото си пожелаеш. — Тина се навъси. — Училището е частно и сигурно ти е ясно, че спортистите там не са много.

— Аз ходя в държавното — рече той.

— Е, все още си в добра форма — заключи дълбокомислено тя. — Тази година ще бъдеш заек, а треньорите се оглеждат за по-големички.

Брендън се усмихна, сви рамене и отметна падналия на очите му дълъг тъмен кичур.

— Кой знае, ще видим. — И после сниши гласа си: — Много жалко, че няма да посещавам твоето училище.

Тя сбърчи нослето си.

— Аз предпочитам да ходя в държавното, но всъщност това няма значение. Много от моите приятели учат в „Гейбълс“. Въпреки това се събираме през уикендите, а понякога и след училище. Ние ще се виждаме и аз ще те запозная с много хора. Например в петък вечерта ще ходим на кино в Гроув. Искаш ли да дойдеш?

— Разбира се. Дано мама ме пусне.

Тина се усмихна.

— Моята трудно се съгласи. Това е до голяма степен туристическо местенце, но нашите майки често са ходели там като деца. Според татко то е територия на наркопласьори.

— Наистина ли?

— Малко — засмя се тя. — Но няма страшно. Отначало мама идваше с мен, а сега ме пуска да ходя сама, щом се съберем поне петима. Само на кино и хамбургери — тук си имаме полицейски час. Ако съм с теб, тя ще бъде два пъти по-доволна: та ти си най-високото момче сред връстниците ми. Според мама момичетата винаги са в опасност — добави Тина и направи гримаса.

Брендън се засмя.

— Майките се боят и за синовете си. Моята ми бе направила карта на Ню Йорк с позволените и забранените места. Сигурен съм, че след няколко дни ще имам вече и за този град.

Изведнъж стомахът му изкъркори. Той занемя и се изчерви. После и двамата прихнаха.

— Извинявай — смънка Брендън. — Според теб къде ще вечеряме? Аз май умирам от глад.

— Обичаш ли макарони?

— Да.

— Хубаво, защото май ще ходим в италианския ресторант в Коукънат Гроув. Когато го видиш, ще разбереш за какво става дума. Ей, ти четеш ли Майкъл Шейн?

— Да, той е от любимите ми автори.

— Знаеш ли, че той беше тук? Даваше автографи в една книжарница на две преки от ресторанта.

— Той е бил тук?! Мислех, че не ходи на срещи с фенове.

— Сигурно представя новата си книга — каза Тина. — Както и да е, беше тук! — Тя лекичко го стисна за ръката.

— Точка за Маями!

Ала той не разбра закачката, фактът, че бе пропуснал тази среща, го разстрои.

— Заминал ли си е вече? — попита разочаровано Брендън.

— Кой знае! Аз също не успях да отида. Бях на сбирка на мажоретния състав и присъствието бе абсолютно задължително. Но Майкъл Шейн оставил в книжарницата няколко книги с подписа си и един приятел от съседното кафене ми обеща да прибере една-две. А в Гроув е готино. Ще хапнем, ще се поразходим и въобще ще си изкараме страхотно.

— Да. — Брендън я гледаше и от погледа му я обля топлина. — Сигурно ще бъде страхотно.

Той стисна ръката й, стана и се зае да разопакова нов кашон. Тя погледна ръката си с усмивка. Вече се влюбваше.

 

 

— Мъртва… Как така мъртва? — попита Лори.

— Убита — каза Джен, взирайки се във вестника. — Била е с приятели в един клуб в Саут Бийч и после си е тръгнала. Колата й е намерена там, а тялото — захвърлено в Алигейтър Ели извън форт Лодърдейл. Май някой се е опитал да я зарови, но неуспешно. Засега полицията не дава други сведения.

— Колко тъжно! Ужасно! — рече Лори.

Джен поклати глава.

— Виждала ли си я напоследък? — попита Лори.

— О… няколко пъти за петнайсет години — отговори Джен. — Тя се омъжва, развежда, омъжва, развежда… Преди година се раздели с последния, полицията сигурно ще го разпита. Той бе малко странен. Но такава беше и тя.

— Как така? Не си спомням.

— Ами тя донякъде приличаше на Манди. Можеше да бъде и крайна. Винаги се държеше мило, но имаше досие в полицията — веднъж танцувала гола в един шадраван, а друг път я арестували за някакво дребно провинение. Смятам, че живееше на бързи обороти и търсеше нещо, което все не намираше. Като всички нас, нали? — добави иронично Джен.

— И все пак е ужасно. Колкото и лекомислена да е била, никой не заслужава да бъде убит — тихо каза Лори.

Изведнъж тя ясно си спомни Елинор. Беше дошла до изкопа с Манди през онзи ден, когато всички те за последно бяха заедно. Спомни си банския й, смеха й, спомни си как двете с Манди тичаха към водата. А после с останалите…

Манди бе извадена. Шон се беше надвесил над нея и отчаяно се мъчеше да я съживи, само че ченгетата бяха убедени…

— Права си — въздъхна Джен. — Тъжно и ужасно е и се надявам скоро да пипнат убиеца. Не исках да кажа, че Елинор го заслужава или нещо такова. Просто животът на бързи обороти може да те вкара в беля с непознати, а в наше време като че ли всеки би могъл да бъде маниакален убиец. Аз лично харесвах този клуб, но вярвай ми — скоро няма да стъпя там!

— Ще стоиш вкъщи и ще кротуваш като ангел?

— Е, за известно време ще избягвам клубовете и нощните излизания в града. Може да звънна на Брад, за да разбера какви са плановете му за следващите няколко уикенда.

Въпреки обстоятелствата Лори се засмя.

— Аха, старият съпруг започва да ти харесва, като знаеш какви чудовища се разхождат навън.

— Е, не забравяй, че той все пак е бивш съпруг. Но жената си иска своето и може би за известно време ще се опитам да бъда мила с него — смирено рече тя. — Страхлива съм.

Някой изпищя на долния етаж и двете жени застинаха една срещу друга, онемели от страх. Лори хукна към вратата и надолу по стълбите, Джен я последва. Какво ли се бе случило?

Долу тя рязко спря и Джен се блъсна в нея. Тина седеше на дивана и се смееше пискливо, докато Брендън преглеждаше компактдисковете. Момичето учудено изгледа Лори и майка й и бързо се извини:

— О, съжалявам, но той тъкмо ми разправяше, че обича „Мънкис“. Можете ли да си представите?

Лори се отпусна на стълбите. Брендън я погледна. Тя се радваше да го види щастлив в компанията на Тина. А нима можеше да бъде другояче? Момичето бе не само много хубаво, но и мило.

— Тя няма вкус, мамо. Простете, госпожо Джексън.

— „Мънкис“ ли? — смръщи се Джен. — А името ми е Хънт, Брендън, освен ако не ме наричаш просто Джен.

— Да, госпожо — любезно отговори Брендън. — Мамо, умирам от глад. Няма ли шанс да хапнем скоро нещо?

— Разбира се — отвърна Лори и погледна Джен.

Паниката им, предизвикана от волния смях на Тина, сега изглеждаше малко абсурдна. Спогледаха се плахо и безмълвно се договориха да не споменават пред децата за убийството на старата си позната, каквото и да им струваше това.

— Да, аз черпя — каза Джен, премествайки поглед от Лори към Брендън, а после обратно към Лори. Усмихна се пресилено и весело добави: — Взех хубава комисионна за къщата.

— Чудесно! Къде ще отидем? — попита Лори.

— В Коукънат Гроув. Там има един чудесен италиански ресторант.

Лори забеляза, че Тина смушка с лакът Брендън: явно предварително знаеше, че ще ходят там, и това не й бе неприятно.

— Аз ще почерпя — продължи Джен, — но според мен трябва да вземем и двете коли. Вие с Брендън може да поостанете, а аз трябва да мина да взема един договор. За последните петнайсет години нещата тук много се промениха. Сами ще се уверите в това.

— Добре. Само ще се кача да взема чантата си — каза разсеяно Лори.

Приятелката й тръгна след нея.

— Лори?

— Да?

— Държиш се странно. Добре ли си?

Лори грабна чантата от леглото и без настроение се запъти към изхода.

— Не се държа странно.

— Пребледня, когато заговорих за вечерята.

— Ами… все си мислех за Елинор.

— Да, знам, но все пак ти не си я срещала от петнайсет години, а самата аз съм я срещала не повече от три-четири пъти.

— Въпреки това…

— Лори, не бива да вземаш всичко присърце. Винаги те е боляло за другите, но вече би трябвало да си разбрала, че не можеш да страдаш за всички. Животът е гаден.

— И после ти самият умираш?

— Да. Стават лоши неща. Много от нашите съученици са мъртви. Пити Фицхъг умря от хемофилия, а Лари Гонзалес бе на двадесет и седем, когато почина от рак. Такива ми ти работи.

— Ели е била убита — напомни й Лори.

Двете се гледаха втренчено и сигурно мислеха за едно и също: „Като Манди!“. Но никоя от тях не го изрече гласно. В онзи ден на децата и през ум не им мина, че Манди е била убита; ченгетата бяха тези, които вярваха в това, а областната прокуратура повдигна обвиненията.

— Мамо! — умоляващо извика Брендън.

Джен беше права: не можеше да се страда заради всяко зло, което ставаше в света.

— Наистина трябва да е гладен. Още не сме пазарували, а тук имам само мляко, кафе, портокалов сок и сода. Хайде да вървим.

— Да, хайде — подкрепи я Джен.

— Само че… — смънка Лори.

— Какво?

— В безопасност ли сме?

Джен въздъхна.

— Скъпа, там, където отиваме, гъмжи от туристи. Нали не искаш да пипнеш параноя още първия ден тук? Дори на Тина разрешавам да ходи в Гроув през почивните дни, при условие че не се отклонява от главната улица. По улиците винаги има много ченгета. Ели е била грабната от нощен клуб, където навярно е флиртувала с мъже.

— Сигурно е от нерви — каза Лори.

Но когато напуснаха къщата, тя реши, че най-напред ще си купи една добра алармена система.

Да, тя беше нервна. Бе живяла в Лондон и Ню Йорк — все градове, по-големи от Маями. В тях човек се научаваше да бъде предпазлив, а убийствата ставаха много по-често. Едно убийство в Маями не беше с нищо по-различно. Освен с това, че жертвата бе нейна стара приятелка.

Да, стара приятелка, която не беше виждала от петнайсет години. Трябваше да я забрави…

Това едва ли щеше да стане, но хубавото бе, че излязоха. Срещата с познатите улици, които вече не изглеждаха толкова познати, поразсея мислите й за случилото се с Ели.

Нещата се бяха променили. Коукънат Гроув наистина се бе оживил, дори в понеделник вечерта.

Районът се славеше като артистичен заради множеството магазини за изкуство, които съжителстваха с магазини на известни търговски вериги. Лори се дивеше на новото строителство, на навалицата от коли и хора. На главната улица, пред ресторант „Планета Холивуд“, бяха паркирани туристически автобуси.

Италианският ресторант, в който отидоха, бе малък и очевидно на почит, понеже беше пълен. От другата страна на улицата се чуваше музика, автомобилни клаксони нервничеха заради натовареното движение и докато чакаха за масата си, те трябваше да говорят високо, за да се чуват. Когато се настаниха, Джен представи Лори на всички, които по това време работеха тук и случайно минаха край тяхната маса. Добре че го направи, защото малко след това получи съобщение по пейджъра си и отиде да телефонира. Когато се върна, се извини, че се налага да ги остави.

— Тина, ще те закарам вкъщи — каза Джен.

— И мама би могла да го направи — възрази Брендън.

— Ако няма нищо против — любезно додаде Тина.

— Но, Тина, нали ми каза, че имаш много домашни и още куп неща, които трябва да свършиш след вечеря.

— Мисля, че ще се справя дори и да позакъснея малко — оправда се момичето и леко се изчерви.

Лори бързо наведе глава, за да скрие усмивката си. Тина се бе опасявала, че Брендън Коркоран може да се окаже смотаняк, но по настояване на майка си бе дошла, за да го посрещне учтиво. И тогава бе открила, че той е умен и чаровен.

— Ще се радвам да я закарам вкъщи, а и ние няма да закъсняваме — каза Лори. — Та ти направи толкова много за нас.

— Продадох ви къщата.

— Освен това се погрижи да ни докарат мебелите, да инсталират кабел и други такива добрини.

— Е, добре. Чао, приятели! — сбогува се Джен и излезе навън.

Храната беше вкусна, обслужването — превъзходно, но когато приключиха с вечерята, Лори вече имаше ужасно главоболие. Тина разказваше на Брендън за различни магазини в двата търговски центъра, за заведенията на главната и на някои от другите улици.

— Знам, че сигурно ви се иска да се поразходите наоколо — каза Лори, — но да ви призная, аз доста се уморих.

— Може ли да се отбия за малко в книжарницата в „Мейфеър“ — нетърпеливо попита Брендън. — Тина ми каза, че Майкъл Шейн е идвал тук и е оставил там няколко екземпляра от последната си книга, подписани от него.

— Бихме могли да дойдем друг път…

— Ще свършат — рече Брендън, без да откъсва очи от нея.

Лори въздъхна. Името й бе смътно познато. Тя обичаше да чете в свободното си време, но Майкъл Шейн й се струваше малко страховит. Все пак се радваше, че Брендън е влюбен в книгите, и винаги поощряваше интереса му към тях.

— Добре. Идете и…

— В книжарницата има кафене. Може ли да ни чакаш там след десет минути? — попита Тина с надежда.

Лори се усмихна. Беше понеделник вечерта и едва ли наоколо се навъртаха много деца по това време, но тя предусети, че някои от приятелите на Тина са тук — на кино, на покупки или в заведението за хамбургери на главната улица.

— Какво ще кажете, ако ви дам петнайсет минути? Но, Брендън, само…

— Петнайсет минути. Ще бъдем там — обеща Брендън.

Децата тръгнаха. Джен бе платила сметката, преди да изчезне, и Лори просто благодари и стана. Улиците наистина гъмжаха от народ и тя бавно пое към „Мейфеър“ и книжарницата. Търговският комплекс бе голям и включваше хотел и множество магазини с вътрешен двор между отделните части на сградата. Ресторантът се намираше по-близо до „Кокоуок“ — втория търговски комплекс в района. Нощта бе приятна и докато се разхождаше, Лори осъзна мащабите на това място. Маями, който обединяваше всички малки общини, сега бе по-голям и гъсто населен: някъде около три милиона души. Продължаваше да расте и да се променя. Лори се бе върнала у дома, ала градът вече не беше същият. Сега можеше да отдъхне.

Да, родният дом бе вече друг. А Елинор бе убита…

Изведнъж, както се разхождаше, светлините наоколо угаснаха. Разнесоха се викове и звън на ламарина от ударени коли, запищяха аларми.

„Без паника! Това е само временно спиране на тока“ — каза си тя.

Някакъв полицай ругаеше, а тук-там заблестяха резервни светлини.

Въпреки това я обзе тревога. Брендън! Ако нещо станеше с него, тя щеше да умре.

И Лори побягна.

Бързо свърна във вътрешния двор на търговския комплекс и тъкмо изкачи на бегом няколко стъпала, когато връхлетя върху някакъв човек, идващ насреща й. Тя залитна назад и ако не бяха ръцете му, които здраво я хванаха, щеше да падне. Не падна, но и не можа да помръдне.

Облаци замъглиха луната. Мракът сякаш се сгъсти. Мъжът бе висок и силен. Отнякъде долитаха викове. А наблизо сякаш нямаше нищо и никого, освен тях.

Двамата бяха сами в тъмното. „Глупачка! Не се паникьосвай!“ — повтаряше си тя.

Плътният му глас я стресна:

— Ей, добре ли сте? По дяволите, госпожо, закъде сте се разбързали толкова!

Мъжът бе едновременно загрижен и ядосан. „И с право“, помисли си тя. Майчиното чувство я беше подгонило като луда.

— Извинявайте, аз съм виновна. Наистина съжалявам. — Той все още не я пускаше. — Извинете, но синът ми… Няма значение, дано ми простите. Аз…

Изведнъж я обля студена пот. Тя познаваше този мъж. Шокът я разтърси. Гласът му се бе променил — малко, не много.

Токът естествено избра точно този момент, за да светне. Коукънат Гроув отново заблестя.

Да, това бе той. Променен, разбира се. Все пак Лори не го бе виждала петнайсет години. Всъщност не изглеждаше много променен. Раменете му бяха по-широки, а тялото му — напълно оформено. Тъмната му коса бе по-дълга, а характерните черти на лицето му сега се открояваха по-ясно. Бе висок, жилав, мускулест и естествено привлекателен. Момчето беше станало мъж.

В началото тъмнината и сблъсъкът я бяха замаяли. Ала все още не вярваше на очите си. Преди петнайсет години той бе изчезнал. Тя не знаеше, че се е върнал. Никой не й каза, никой не я предупреди.

— Ш-ш-шон? — заекна тя и после по-ясно повтори: — Шон?

— Лори?…

Той се изненада не по-малко от нея. Очите му я гледаха с почуда и вълнение. После се присвиха, а дрезгавият му глас стана суров:

— Какво, по дяволите, правиш тук?

Стресната от враждебния тон, тя го гледаше онемяла и съзнаваше, че той е далеч по-изненадан от самата нея. В тъмното сините му очи чернееха. Все още я стискаше за раменете и пръстите му се впиваха в нея.

— Попитах те какво правиш тук?

— Аз…

— Да бе! На гости на семейството? Сега?

По-късно си даде сметка, че е трябвало да го прати по дяволите; животът й въобще не го засягаше. Но засега бе толкова стресната от срещата с него и толкова поразена от враждебността му, че рязко отвърна:

— Не съм на гости. Върнах се.

— Върнала си се! — прогърмя гласът му. — Върнала си се точно сега? Хубава ирония, боже мой! Направо страхотно!

Той не откъсваше очи от нея и хватката му съвсем не беше нежна. Изведнъж я пусна.

— Съжалявам — хладно рече Шон и отстъпи назад. Успя да се овладее и тогава лицето му придоби безстрастно изражение. — Съжалявам — повтори той.

Заобиколи я, сякаш бе някоя непозната, в която случайно се беше блъснал, и бързо се сля с уличната тълпа.