Хедър Греъм
Убийствено красив (12)

Единайсета глава

Тъй като нашумялата книжарница бе наблизо, Сюзън затваряше заведението си по-късно. Тя бе назначила двама управители в двете си кафенета и в момента заместваше Ерик Трейнър — управителят, който работеше следобед и сега ползваше отпуск. Сюзън обикновено затваряше в десет вечерта — по това време затваряха и книжарницата — но след ужасната смърт на Ели започна да приключва към девет и половина. Затвореше ли твърде рано, можеха да постъпят оплаквания и тогава кметството или търговското сдружение щяха да я погнат. Но понеже в този час нямаше жив клиент…

Тя започна да изключва уредите. Беше педант по отношение на чистотата и това беше една от причините нейните заведения „Кафе и чай с мен“ да бъдат много посещавани. Освен това Сюзън сама приготвяше някои от най-хубавите специалитети с кафе в бранша по собствени рецепти. Тъкмо изтриваше плота, когато телефонът звънна.

— „Кафе и чай с мен“. Тук е Сюзън. Какво обичате?

— Сю?

— Да? — Гласът й се стори познат, но само толкова.

— Здрасти. Исках просто да те чуя.

Озадачена, тя се усмихна. Страшно мило, но кой, по дяволите, си ти?

— Тук е Брад.

— Брад?

— Колко бързо забравяме. Брад Джексън.

— О, Брад, извинявай. Благодаря за обаждането. При мен всичко е наред, а ти наистина си много мил.

— Нали ще дойдеш на партито у Джен утре вечер?

— Разбира се. Студентът ще затвори вместо мен.

— Вместо теб? Сама ли си там?

— Да, но навън е много оживено благодарение на театъра и книжарницата. Навсякъде щъкат хора.

— Наистина ли?

— Да. — Тя погледна навън; наоколо не видя нито хора, нито коли.

— Студентът ще се оправи ли?

— Сто процента. Той тренира футбол в университета в Маями. Майка му ми е приятелка и момчето работи при мен когато може, защото му трябват пари.

— Е, добре. Но ти внимавай. Слушай, лошите неща ни карат да се замисляме. Ако имаш нужда от нещо, не се колебай да ми позвъниш.

— Добре. Благодаря.

— Ще се видим утре вечер.

— Дадено.

Сюзън затвори телефона, твърдо решена да приключва за днес. Но тъкмо се запъти да заключи вратата, когато видя, че някой приближава. Мъжът влезе и тя се усмихна, въздъхвайки с облекчение.

— Андрю. Андрю Кели.

— Здравей, Сю. Как е?

Тя го погледна, клатейки глава.

— Познай кой ми се обади току-що.

— Кой?

— Брад.

— Джексън?

— Същият.

Андрю се изчерви.

— За да провери как си?

— Да. — Тя го погледна внимателно и въздъхна. — Ти си дошъл за същото, нали?

— Не, не, просто случайно бях наоколо.

— Лъжец!

— Живея наблизо…

— А аз се обзалагам, че не си стъпвал тук поне от десет години.

Той се изчерви.

— Не е вярно. Отбих се в книжарницата, когато я отвориха.

— Искаш ли кафе?

— Да.

— От кое?

— Ами не знам, кафе да е.

Тя се засмя.

— Френско, гъсто и ободряващо, няма да мигнеш цяла нощ.

Андрю седна на бара и Сюзън му наля кафе.

— Благодаря, Сю.

— Аз ти благодаря за загрижеността.

Той сви рамене и смутено се усмихна. Тя мислено се върна назад във времето, когато между тях двамата имаше нещо хубаво. Но след смъртта на Манди…

— Ти беше първата ми любов — каза й Андрю.

— Аз бях първият ти опит — поправи го тя.

— Не, Кити Армстронг бе първата, а втората ми беше Сали Оукли. Трябва да съм бил вече доста добър, когато стигнах до теб — каза той през смях.

— Така си беше — рече тя. — Бе даже твърде добър и от всеки следващ очаквах да бъде като теб.

— Сю!…

— Ей, няма нищо. Не ставай сантиментален. Сега съм щастлива с приятелите си. — Тя млъкна, загледана навън.

— Андрю, някой току-що мина… някак крадешком.

Той рязко стана и закрачи към вратата.

— Андрю, почакай! Не отивай така лекомислено. Хората днес са въоръжени…

Ала той не й обърна внимание и със замах отвори вратата.

— Господи! — чу го тя да възкликва.

 

 

Предполагаше се, че денят е бил чудесен. Брендън и Тина бяха във възторг от всичко. Брендън уверяваше Майкъл, че ще запише морска биология, а Тина реши, че е предопределена да стане ветеринарен психолог.

В пет часа се срещнаха с Джен в „88-и километър“. Поръчаха си риба и внушително количество мезета, които се оказаха много вкусни. Лори не се притесняваше от мълчанието си, понеже децата през цялото време говореха на Джен за преживяното и по тяхно настояване Майкъл отново разказа различни истории от морския живот. Джен се държеше непринудено и мило с Шон и Майкъл и Лори си помисли, че тя им бе истински приятел — вярваше в Шон и приемаше Майкъл.

И никога не бе предавала Шон.

Само Шон забеляза мълчаливостта на Лори, но нищо не каза. Гледаше я загадъчно и тя нямаше ни най-малка представа за какво мисли.

Когато възрастните поръчаха кафе, децата отидоха на кея, за да видят залеза. Джен разпалено заговори за партито си и изведнъж спомена, че все още се тревожи за Сюзън, която изглеждала толкова разстроена.

— Май всички ще подминаваме клубовете известно време — каза тя.

Шон сви рамене.

— Според мен жените са в безопасност, ако са в компания поне от трима души и не се отделят от другите.

— Кое те прави толкова сигурен? — обади се Лори. — Ами ако е въоръжен? Имаш ли оръжие, можеш да държиш в ръцете си доста хора.

Той поклати глава.

— Нашият убиец не ползва оръжие. Разчита на изненадата и после…

— После какво? — нетърпеливо попита Джен.

— Нож — тихо отвърна Шон.

— Откъде знаеш? — настръхна Джен. — Как би могъл да знаеш точно…

— Присъствах на аутопсията.

— О! — ахна Джен.

Лори внимателно го погледна.

— Защо? Заради Рики или заради книгите ти?

— Ами заради това и заради…

— Брат ми се беше посветил на науката — каза Майкъл. — Защити докторат по съдебна антропология. Изглежда, някои от съдебните лекари в окръг Дейд обичат да четат и случайно познават някои от хората, работили с Шон.

Лори се зачуди що за работа е тази. Доста време беше минало. Тя си мислеше, че до голяма степен познава Шон. Но всъщност не го познаваше, защото й се губеха годините, през които младежът бе възмъжал. Все още го харесваше и сега той я привличаше повече от всякога.

— Не знаех, че си имаме експерт по убийствата! — рече Джен.

— Не съм експерт — каза Шон и сви рамене. — Но когато те обвинят в нещо такова, няма как да не се заинтересуваш от темата за доказване на вината и невинността. Дали да не се връщаме вече? Майк, благодаря ти за чудесния ден.

— Какво толкова? — отговори Майкъл. — Идвайте по-често!

Отвън Майкъл се сбогува с децата, които радостно го запрегръщаха и му благодариха. Най-после той успя да се отскубне и пое на юг с джипа си.

Лори се изплаши, когато децата пожелаха да седнат в колата на Джен. Не й се искаше да остава насаме с Шон. Чувстваше се странно: бе развълнувана и объркана. Не че и преди не й се бе случвало…

Ала Шон не подхващаше разговор. Караше мълчаливо, без да откъсва очи от пътя.

— Шон?

— Да.

— Благодаря ти много. Брендън прекара чудесно. Мислех, че трудно ще понесе преместването ни тук, но Тина направи промяната по-поносима, а днес той направо се влюби в тоя край.

— Днес Майкъл бе вълшебникът.

— Да, но аз ти благодаря за…

— За това, че те убедих да дойдеш с мен.

— Да. Странно е да се завърнеш у дома.

— Много странно. Аз пристигнах, Ели бе убита, появи се ти…

— Чиста случайност.

— Хм!

— Трябва да е случайно стечение на обстоятелствата. Ти си издал книга и си дошъл на рекламно турне. Аз се върнах заради Гремпс. А пък Ели е била убита, защото се е случила на лошо място в неподходящо време. Полицията ще хване убиеца — уверено рече Лори.

— Да се надяваме.

— Май не си сигурен.

— Статистиката невинаги е в полза на заловените убийци.

— Но… този е луд. Би трябвало някъде да сбърка.

Шон огледа пътя.

— Лори, ти трябва да внимаваш. Наистина трябва да внимаваш.

— Аз винаги внимавам.

— Повече от всякога. Нямаш алармена система.

— Ще имам.

— Нека ти дам пари назаем.

— Как ти хрумна, че ми трябват пари! — засегна се тя. — Благодаря, но скоро започвам работа като учителка, а от моделите си печеля много добре.

— Животът е скъп.

— Нали знаеш, че родителите ми са заможни — хладно рече тя.

— Как бих могъл да забравя? — тихо каза той.

— Ето пак! Толкова си сприхав…

— Е, ти хвърли няколко камъка в моята градина.

— Така е. Само аз ли?

Той мълчеше и гледаше право напред. И изведнъж сякаш изригна — гласът му бе овладян, но суров, и така се бе вкопчил във волана, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели:

— Сприхав значи? Не би трябвало да избухвам и знаеш ли какво — обикновено не го правя. Но я да видим как си навлякох всичко това. Най-напред ме вкараха в затвора. Защитаваше ме едно хлапе, току-що завършило университета. Беше умен младеж и се стараеше, но печените областни прокурори, назначени да гледат делото, го сплашиха. А после — известно време в затвора на окръг Дейд редом с безмилостните, хладнокръвни и извратени убийци. Всеки ден ми подхвърляха снимки с глезена на Манди, лицето на Манди, очите на Манди върху масата за аутопсии. В същото време богатите и почтени деца си седяха кротко вкъщи и съзаклятнически мълчаха, чисти като ангелчета.

— Най-после разбирам какво мислиш за мен — промълви Лори.

Той вдигна едната си ръка от кормилото.

— И трябва да се разкайвам за избухливостта си, когато от толкова много хора набедиха само мен?

— Ами ти й беше гадже.

— Вече бях скъсал с нея.

— Колко навреме!

— Точно ти би трябвало да знаеш, че това бе самата истина.

— Но…

— Но какво? — изсвистя гласът му.

— Но това е минало. Не мога да се върна назад и да променя нещата. Така че, ако ще се сърдиш на всички, по-добре си иди. Ти си великият Шон Блек. Ти си победил лошия си късмет, постигнал си нещо, не си се огънал пред нещастията, измъкнал си се от калта и си се изкатерил по един много стръмен склон. За какъв, по дяволите, се мислиш, че се държиш толкова самонадеяно!

— Аз не съм самонадеян! — вбеси се той.

— Хайде бе!

Изведнъж и двамата млъкнаха. Лори трепереше и не знаеше дали от яд или от угризения. Какво правеше, по дяволите? Влошаваше нещата повече от необходимото?

— Караш със седемдесет, а позволената скорост е четирийсет и пет мили в час — измърмори тя.

— Карам с шейсет, а ограничението е петдесет.

— О, защо не се скараме и за това, а?

— Лори, съжалявам, че отказваш да ме разбереш…

— Защото не допускаш да бъдеш разбран, а самият ти отказваш да разбереш какво преживявахме ние останалите.

— Е, прости ми. Присъствай на няколко аутопсии и прекарай една-две нощи в затвора в окръг Дейд — промърмори той.

— А на теб препоръчвам да опиташ… — започна тя и млъкна.

— Какво да опитам?

— Нищо.

— Лори…

— Нищо. Прав си, че никой не е преживял повече от теб.

— По дяволите, не съм казал такова нещо!

— Точно това каза.

Той се умълча. Тя го чу как скърца със зъби. Все още стискаше до болка кормилото и караше бързо, но без да прекалява със скоростта.

Стигнаха до магистралата и изминаха в гробна тишина пътя от Флорида Сити до къщата на Лори. Когато Шон влезе в двора, Лори се стресна, като видя полицейския джип вътре.

— О, боже, случило се е нещастие! Джен е претърпяла катастрофа с децата…

Шон поклати глава и сложи ръката си върху нейната, за да я успокои. Тя направо подскочи при допира.

— Не — нежно каза той. — Това е Рики, дошъл е за мен.

— Защо? Защо ще те търси в моята къща?

— Не знам — каза Шон и слезе от колата.

 

 

Сю си отдъхна — едва не се беше развикала. Андрю Кели се смееше.

— Това е Джеф.

— Джеф?

— Джеф Олин.

Тя се усмихна. Хубаво бе да имаш приятели. Явно Джеф идваше направо от работа. Облечен бе в костюм и влезе, разхлабвайки вратовръзката си. Усмивката му бе красива, но тъжна.

— Здрасти, Сю.

— Знам, знам. Изведнъж си почувствал неустоимо желание да пиеш кафе, нали?

Джеф се ухили на Андрю.

— Предполагам, че погребението на Ели разтърси всички ни. Сю, ти беше в много лоша форма. Не физически — всъщност изглеждаш страхотно…

— Благодаря, Джеф, много мило.

— Наистина си много хубава — увери я Андрю.

— А вие сте двама от най-готините мъже, които съм срещала, и — което е по-важно — вие сте най-добрите приятели на света.

— Единият може да те закара до вас.

— Благодаря, с кола съм. Би било чудесно, ако някой кара след мен. Аз съм една голяма страхлива котка, а? Ели изчезна от един клуб, така че този звяр вероятно се навърта около барове и нощни клубове, а не около кафенета. Как мислите?

— Права си — съгласи се Джеф. — И знаеш ли какво чух, че правиш фантастично кафе.

— Искаш ли?

— Разбира се.

— Какво пие Андрю?

— Френско. Искаш ли от него?

— А, не, искам друго — каза Джеф.

Тя се усмихна.

— Хубаво нещо са приятелите — каза Сю и наля на Джеф колумбийско.

 

 

Шон видя, че Рики не е сам. Сякаш отново се бяха върнали в гимназията — с него бе Тед Нийсън: висок, слаб и както винаги — малко мълчалив в присъствието на Рики. Тед носеше униформа, а Рики бе по тениска и джинси.

— Здравейте! — провикна се Рики, докато приближаваше Шон и Лори.

— Случило ли се е нещо? — угрижено попита Лори.

— Не, нищо — отвърна Рики.

— Тогава как, какво…

— Само търсехме Шон.

— Откъде знаеш, че съм тук? — попита Шон. Лешниковите очи на Лори, все още разширени от уплахата, проблясваха върху бялото й лице. Дори и разтревожена, помисли си той, като скръцна със зъби срещу своето либидо, тя беше прекрасна. Бе успяла да запази идеална фигурата си — висока и слаба, и същевременно женствена. Толкова отдавна я бе докосвал и въпреки че тогава бе пиян, помнеше тялото й, твърдите й гърди, които пълнеха шепите му, извивката на бедрата й…

По дяволите! Моментът изобщо не бе подходящ за интимни спомени.

— Какво става, Рики, Тед? — попита Шон. — Откъде знаете, че ще дойда тук?

— Джен казала на Брад, че ще вечеряте на островите — каза Рики. — Лори, извинявай. Не исках да те плаша. Бях тръгнал да карам Тед и реших да се отбия у вас.

— Да не е станало пак убийство? — тревожно попита Лори.

Рики я изгледа странно и сетне поклати глава.

— За жалост всеки миг някъде става убийство, но не тук, не и такова, за което аз знам. — Той се обърна към Шон. — Гилеспи иска отново да отидеш при нея. Това е всичко.

— Гилеспи? — смутено промълви Лори.

— Съдебната лекарка — обясни Шон, без да я поглежда.

— Спешно ли е? — попита той Рики.

— Точно сега не те чака в моргата, но би искала да се срещнете сутринта.

— Разбира се.

— Защо? — заинтересува се Лори.

— Има едни стари кости, с които иска да се прави на детектив — това е всичко — каза Шон. — Как е в Коръл Гейбълс, Тед? — побърза да смени темата той.

— Добре, благодаря. Занимаваме се предимно с нарушители на правилата за движение по пътищата. Имаме и няколко хлапета, които се скитат по улиците, малко повече влизания с взлом през последните години и няколко случая на насилствена смърт за изминалите десет години, но — да чукна на дърво — те са рядкост — весело каза Тед.

— Радвам се, че купи тази стара къща, Лори. Кварталът е хубав и двамата със сина ти ще се чувствате добре тук.

— Благодаря, Тед. Засега сме много доволни.

— На къщата й трябва алармена система — обади се Шон.

— Можеш спокойно да разчиташ на мен — каза й Тед. — Случайно познавам момчетата от службата за охрана и можем да те наглеждаме.

— Благодаря ти, така ще се чувствам по-добре — отговори Лори.

— Като заговорихме за това… Канехме се да наминем край кафенето на Сю, за да се уверим, че е добре — каза Рики. — Искате ли да дойдете с нас? Сю е царица на кафето.

— Трябва да изчакам Брендън — рече Лори. — Той е в колата на Джен.

Точно в този миг Джен паркира на алеята. Също като Лори тя се смръщи при вида на полицейския джип и изскочи навън с тревожното „Какво е станало?“.

— Нищо, обикновено светско посещение! — извика Рики. — Да не подмокриш гащичките, Джен!

Тя му хвърли поглед, който трябваше да му каже, че въпреки положението му на детектив по убийствата в Метро Дейд той не се е променил много от времето на клуба „Чук и чао“.

— Всичко ли е наред?

— Всичко е наред — успокои я Лори.

— Ще ходим на кафе при Сю. Ще дойдеш ли? — покани я Тед.

— На кафе при Сю, сега? — намръщи се тя.

— Мисля, че момчетата се държат като истински мъже и заслужават поздравления — каза Лори, усмихвайки се.

Джен сви рамене.

— Малко е късничко, но…

Брендън и Тина стояха зад гърба на Джен. Брендън пристъпи напред.

— Мамо, може ли с Тина да погледаме телевизия, докато вие се върнете?

Шон се учуди, когато Лори погледна към него, сякаш искаше да чуе неговото мнение. Той се възползва от момента:

— Заключете и стойте вътре.

— Не отваряйте на никого — строго добави Лори.

— Разбира се, мамо. — Брендън погледна Тина така, сякаш искаше да й каже, че възрастните са големи паникьори, но най-добре да не им противоречат.

— Искате ли всички да отидем с джипа? — предложи Рики.

— Аз ще взема моята кола. Джен, Лори, идвате ли с мен?

— Разбира се — каза Лори.

Тя отново го изненада, като седна на предната седалка — до него. Джен се шмугна до нея.

Ръката й леко докосна неговата. Косата й нежно погъделичка кожата му. Той стисна зъби, закова погледа си напред и потегли.

 

 

Както си бъбреше с Джеф и Андрю, Сю погледна през прозореца и внезапно се разсмя.

— Какво има? — попита Андрю.

— Братовчед ти Джош идва от едната посока, сестра ти идва от другата заедно с Шон и Джен, а по петите им са нашите местни ченгета — Рики и Тед.

— Майтапиш се — каза Андрю и стана.

— Май ще се наложи да правя още кафе.

— Здравей, Сю — поздрави Лори от вратата. Тя се усмихна на брат си и Джеф. Другите влязоха вкупом.

— Здравейте, Андрю, Джош!

Лори разроши косата на брат си и целуна братовчед си по бузата. Сю с усмивка си спомни колко лудо бе влюбена в Андрю Кели, когато бяха в гимназията, и как Джен и Лори непрестанно говореха за своите надежди, мечти и фантазии. Братът и сестрата Кели бяха все така забележителни — Лори бе красавица с русите си коси и светлокафяви очи, порасналият Андрю бе запазил мъжествения си чар от времето, когато бе футболен герой; Джош Кели бе поотслабнал, но все така изтънчен и привлекателен. В училище бе капитан на отбора на знаещите. Как говореше само! Сигурно бе дяволски добър адвокат. Ели й бе казала, че познава много момичета, с които Джош бе ходил, и всяка една бе омаял с думи.

— Здрасти, Сузи — ухили се Джош, — кафето мирише страхотно.

— Този внезапен глад за кафе ми се струва доста странен — каза Сю. — Но аз ви благодаря, много благодаря.

Шон погледна към Андрю и Джош, сви рамене и се усмихна.

— Великите умове мислят по един и същ начин или нещо такова.

— И само си помислете: вие сте в пълна безопасност, защото ченгетата са вече тук — вметна Рики.

— В пълна безопасност? Едва ли, като знам що за човек си, Рики Гарсиа — пошегува се Джен.

— Той сам пусна онези слухове — каза й Тед.

— Така, ето ни всички тук. — Джен се усмихна на Сю. — Нали уж аз щях да ви събирам?

— Да не си посмяла да се отказваш. Аз нямам търпение. Сигурна съм, че ще предложиш много по-хубава храна, понеже на мен са ми останали само кроасани от сутринта — каза Сю.

— Пица! — изведнъж извика някой от вратата.

— Брад! — стресна се Джен.

— Самият аз — потвърди той.

— Какво правиш тук?

— Обадих се у Лори, за да разбера защо още ви няма, и Брендън ми каза, че сте тук. Днес доста се потрудих и сега умирам от глад. Да поръчаме пица, а?

— Добре, аз ще се обадя по телефона — изчурулика Сю. Докато избираше номера, групичката се нареди на бара и започна да предлага гарнитурата.

— Без аншоа! — настояваше Джен.

— Трябва да е с аншоа — изпъшка Тед.

— Всичко друго, но не с лук — каза Джен.

— Как така без лук! — възрази Рики.

— А какво ще кажете да поръчаме една със сирене, една с месо и една с лук и аншоа? — предложи Лори.

— Стига да мога да повторя всичко това! — съгласи се Сю през смях.

Когато пиците пристигнаха, компанията се отдаде на ядене и разговори. Сю тъкмо се канеше да захапе едно сочно парче, когато вдигна поглед и извика:

— Не вярвам на очите си!

— Какво? — Шон присви очи. Сю му се усмихна. Въпреки големия си успех, хубавата външност и обичайната самоувереност той не можеше да се отпусне. Но едва ли някой можеше да го вини за това. Та нали властите някога го заплашваха с електрически стол!

— Брат ти е тук.

— Брат ми?

Майкъл Блек влезе в кафенето с плаха усмивка.

— Нали партито е утре вечер?

— Така е! — потвърди Джен.

— Какво правиш тук? — попита го Шон.

Сложил ръце на кръста, Майкъл се обърна към Джен.

— Не бива да я издавам, но дъщеря ти си бе забравила раничката в съблекалнята. Вътре открих рецепта за очила и тетрадката й за домашна работа и се притесних, че може да има проблеми в училище.

— О, Майкъл, изминал си целия този път само заради това! Толкова съжалявам — каза Джен.

— Няма нищо, не се тревожи. Често ми се налага да го правя, а и какво пък — това е само някакъв час и половина.

— Тина винаги забравя по нещо — рече Брад, клатейки глава. — Благодаря ти, Майкъл, наистина много мило от твоя страна.

— Честна дума — няма проблем. И ви моля да не споменавате нищо. Когато децата ми казаха, че сте тук, аз им обещах да измисля нещо, за да не загази Тина. И аз съм бил на тяхната възраст.

— Трябва да й бъде забранено да излиза известно време — каза Брад.

— Не бива да го правите. Така ще злепоставите Майкъл — посъветва ги Шон.

— Но да бие такъв дълъг път! — негодуваше Джен.

— Има ли пица, всичко е наред — весело рече Майкъл.

— Колкото искаш! — увери го Сю. — А какво ще пиеш? Горещо кафе, студена мока, капучино…

— Ей, ще ми стане навик да идвам тук — каза Майкъл и седна на бара.

— Може ли още едно капучино? — помоли Тед.

— Разбира се.

— Ще ти помогна — предложи Лори.

— Май и аз ще забравя за миг еманципацията и ще стана да налея кафе. — Джен се прозя и стана.

— О, да, госпожата е голяма домашарка! — изпъшка Брад.

— Дано се задавиш!

— О, мила! — дрезгаво отвърна той.

Джен отегчено въздъхна.

Сю се усмихна. Всичките й приятели бяха тук. Като в гимназията — бяха пораснали, но не задължително зрели. Усещането бе чудесно. Преди това бе толкова уплашена, така самотна. А сега… сега се чувстваше невероятно уютно и в пълна безопасност.

 

 

Глупаци. Всички бяха такива глупаци.

Убиецът наблюдаваше Сю: тя се изчервяваше, отмяташе назад косата си, лигавеше се. Глупава малка птичка. Бе досущ като останалите: говореше и правеше каквото си поиска. Готова бе да легне и с орангутан, стига да знае, че е в безопасност.

В безопасност! Тя си мислеше, че е в пълна безопасност сред приятелите си…

Е, скоро щеше да види. И това бе част от тръпката: да видиш израженията им, когато разберат, че изобщо не са били в безопасност.