Хедър Греъм
Убийствено красив (18)

Седемнайсета глава

— Просто не си е вкъщи — убедено рече Брад, докато вечеряха в един крайморски ресторант. Децата разглеждаха огромния аквариум в центъра му и те можеха да говорят без задръжки. — Как можеш да пощуряваш от паника само защото Сю я няма вкъщи!

— Брад, не е отишла на работа! Дори не се е обадила. Сю е човек, на когото може да се разчита.

Шон спокойно скръсти ръце и се подпря на масата, впервайки поглед в Джен.

— Тед е започнал да се обажда на персонала и приятелите й. Ще огледа и къщата, въпреки че все още не са минали четиридесет и осем часа. Та ние я видяхме в петък вечерта, късно вечерта! Джен, да ти е намекнала, че се среща с някого?

— Да.

— Вижте, ако не се появи скоро, тогава ще се паникьосваме — каза Брад.

— Хич не си и помисляй да не спиш при мен! — предупреди го Джен.

— Не се безпокой, ще остана. — Брад бързо погледна към Шон. Сините му очи бяха безизразни. — Предполагам, че ти ще останеш с Лори.

— Брад — възрази тя, — аз ще се оправя.

— Ще остана при Лори.

Можеше да му се противопостави, но не го направи. Не искаше да бъде сама.

— Хайде да си тръгваме, а? — предложи Джен. — Напрегната съм.

— Да, хайде — съгласи се Брад.

 

 

Напоследък Андрю навсякъде налиташе на Мъфи Флъфи.

Сам й се обади предишния ден, за да уреди въпроса на Брад, но в неделната вечер имаше среща с Джеф и Джош във „Фет Тюздейз“ и нямаше никакво желание да води служебни разговори преди това.

Той пристигна първи, поръча си бира и тъкмо се беше загледал в улицата, когато чу едно бодро „здравей“.

Обърна се, невярващ на ушите си. Беше тя.

— Каква приятна изненада, Андрю!

— Мъфи!

— Може ли да седна при теб?

— Ами чакам едни приятели.

— Ще си тръгна, щом дойдат.

— Не искам да бъда груб…

— Няма нищо. Разбирам те.

— Какво правиш в този район?

— О, приятелят ми живее тук.

— Приятелят ти?

Тя сви рамене.

— Да. Нали знаеш, работата си е работа. Имам и светски живот.

— Радвам се да го чуя — усмихна се той. Интересна жена. Беше наистина хубава и пищна. Брад щеше да остане доволен, макар че Андрю все още се чувстваше адски неловко.

Мъфи неочаквано се усмихна.

— Изглеждаш зле, Андрю. Не се коси. Благодарна съм, че ми разказа за твоя приятел. Изглежда, той наистина има нужда от една последна лудория… И след това ще улегне. Обещавам, че ще предразположа съпругата му. Този вид работа наистина ми харесва, кара ме да се чувствам полезна. — Тя бе напълно сериозна и искрена.

Андрю изпи бирата си и кимна.

— Благодаря.

Мъфи внезапно се ухили.

— Тя знае ли, че ти знаеш? Че си ме открил?

Андрю поклати глава.

— Не. Не й казвай, става ли?

— Няма. Ти самият като че ли оставяш бизнеса, а?

Тя нямаше намерение да го кара да се чувства като сводник, но той повече от всякога се почувства такъв. Усмихна й се и се наклони към нея.

— Да, Мъфи. Смятам да опитам късмета си във филмите, които всъщност искам да правя. Веднага щом приключим с „Деби и дяволите“, ще насоча таланта си към нещо по-привлекателно за мен.

— Това ще бъде голяма загуба за индустрията — искрено рече Мъфи.

— Да, сигурно.

— Андрю, ти си добър човек. Красив, умен, честен. Ще ни липсваш, но съм щастлива, че ще се занимаваш с това, което искаш.

— Благодаря, Мъфи.

Тя му намигна.

— Ще се обадя да ти кажа как вървят работите с приятеля ти.

— Добре.

Тя се усмихна широко и стана, а той внезапно изпита по-дълбока симпатия към нея.

— Ти си добро хлапе, Мъфи.

— Благодаря. Ти също, Андрю.

Тя волно полюшна задните си части и си тръгна. Той все още гледаше след нея, когато чу гласа на Джеф:

— Това се казва жена!

— Охо, братовчеде! — ухилен изчурулика и Джош и възседна един стол срещу Андрю. — Какви греховни форми има само!

— Ново гадже? — осведоми се Джеф.

— Не, само приятелка — каза Андрю.

— Или актриса?

— Играла е тук-там.

— Ааа… — нарочно провлече Джош и се усмихна. — Мъфи Флъфи.

— Познаваш ли я? — попита Андрю.

— Ей, не помниш ли? Тя работеше за теб в ония времена, когато на нас ни трябваха пари, а на теб — евтина работна ръка, и все още хващахме око голи — каза Джош.

— Да, спомням си.

— Всъщност аз не искам да си спомням — изпъшка Джош. — Навит ли си да поиграем голф във вторник следобед?

— Вторник следобед… — замисли се Андрю и пресуши бирата си. — Да. Три и половина — четири.

— Идеално. Ще повикаме и Брад, за да направим четворка — каза Джеф.

— А след голфа можем да изтичаме у Джен и да се топнем в басейна и джакузито — добави Джош. — О, боже! Ей ги и боклуците! — високо оповести той пристигането на Рики и Тед. С Рики приятелски плеснаха ръцете си.

— Боклуци значи — поклати глава Тед и издърпа стол, за да седне.

— Откъде разбрахте, че сме тук? — попита Андрю.

— Не знаехме, че сте тук. Просто случайна среща — каза Рики. Двамата с Тед бяха цивилни, защото почиваха. — Андрю, коя беше тая русата?

Андрю изпъшка.

— Стара приятелка.

— Добра приятелка — подразни го Джеф Олин. — Адски добра приятелка.

— Трябва ли да я познавам? — попита Рики.

— Всеки мъж иска да се запознае с Мъфи — каза Джош.

— Но тя току-що си тръгна, така че къде скиторите вие двамата?

— Аз дойдох да се напия — рече Тед.

— Не думай! Случило ли се е нещо? — попита Джеф, вдигайки вежди.

— Изчезнала е Сю.

— Изчезнала!? — възкликна Джош.

— Служителите й са в паника — не се е вясвала на работа нито вчера, нито днес. Знаете, че трябва да минат четиридесет и осем часа, за да обявим някого за изчезнал, но тъй като се касае за Сю… — Тед сви рамене. — Една от съседките й има ключ за къщата и ние влязохме да огледаме. Изглежда, че Сю изведнъж е решила да замине. Според съседката липсва голямата й дамска чанта и един малък сак. Значи все пак го е планирала.

— И? — предпазливо попита Андрю.

— Колата й е пред къщата.

— Това не е толкова странно — рече Джеф. — Сигурно е заминала с приятел.

— Да, възможно е.

— Тогава… Какво не е наред?

— Намерихме котката й мъртва на пода в кухнята.

— Навярно е забравила да я нахрани — предположи Джош. — Или не й е оставила вода. Животните бързо се обезводняват…

— А понякога ги хапят онези отровни жаби… — каза Джеф.

— Тед, не разбирам защо се тревожиш толкова — рече Андрю. — Вярно е, че това не е в стила на Сю, но може би й е писнало да бъде сериозна и отговорна и е решила да се позабавлява. Щом липсват дамската й чанта и сакът…

— Да, би трябвало да си помислим, че е заминала по своя воля, Андрю, котката обаче не е просто мъртва — каза Рики.

— Ами какво?

— Вратът й е счупен — обясни Тед.

Андрю цял потрепери.

 

 

Той обикаляше улиците.

Обичаше да го прави, просто да се разхожда наоколо, покрай къщата на Лори, а после…

Покрай къщата на семейство Кели. Добрите стари Кели.

Виждаше ги. Беше нощ, но завесите в дневната на красивата стара испанска къща все още не бяха спуснати. Доброто старо мамче Кели се славеше като чудесна домакиня. Беше хубава жена и възрастта изобщо не й личеше. Косата й не се бе променила. Тялото й бе по младежки стройно. Видя я как се отдалечава от телевизора и сяда на дивана. Заговори с някого. Стария Гремпс?

Той се усмихна. Кой знае?

Каза си, че трябва много да внимава. Той бе професионален убиец. Дори тъпите полицаи бяха наясно с някои неща. Като например с факта, че убийците обичат да се връщат на местопрестъплението. Въпреки това той щеше да намине край къщата на Сю. Не че там бе извършено някакво престъпление.

Ситуацията го забавляваше: Сю бе изчезнала с багажа си, а в къщата й бе открита мъртва нейната котка.

Те просто не знаеха какво да мислят.

Но скоро щяха да узнаят.

Като се усмихна, той отмина къщата на Сю и стигна до дома на Лори.

Шон все още бе там. Но нямаше да остане завинаги. Щеше да зяпне от изненада. Ако въобще някога разбере. Това би било предизвикателство. Лори — мъртва, Шон — на път към електрическия стол, а той — свободен като птица. За да започне отново някъде другаде. Никой не би погледнал с подозрение решението му да напусне града…

 

 

Когато се събуди, Шон се почувства страхотно. Бе започнал нощта на дивана, после се промъкна в стаята на Лори и около четири часа вътрешният му часовник го събуди, при което той отново се премести на дивана. Зачуди се дали Брендън знае точно какво става, но момчето явно го харесваше, а и той харесваше Брендън — Лори добре го бе възпитала.

Шон поспа на дивана от четири до шест часа, стана и отиде в кухнята да направи кафе. Бос и гол до кръста, той излезе на моравата и взе вестника й. Водещото заглавие загатваше за труса на фондовата борса през изминалия петък.

Шон разгърна вестника и с неприязън мярна името си, написано с големи черни букви: „Знаменитият писател Шон Блек се завръща на местопрестъплението — и умира друга жена“. Призля му. Кръвта му кипна и той безпомощно стисна зъби. Прегледа набързо статията. Тя наново описваше всичко, случило се след смъртта на Манди — обстановката при стария изкоп, ареста му, затвора, процеса и факта, че никой друг не бе обвинен за убийство. По-нататък се разказваше как друга жена от компанията, която е била при изкопа през онзи ден, наскоро умряла при ужасни обстоятелства, а сега изведнъж е изчезнала още една жена от същата компания. А той се беше завърнал след много дълго отсъствие. Съвпадение?

— Шон!

Той се обърна и бързо се стресна, като видя Лори. Не я беше чул.

— Какво има?

— Виж това.

Подаде й вестника. Тя го погледна и пребледня.

— Нека не го показваме на Брендън.

— Да не би да не чуе за това? — попита Шон с ръце на кръста.

— Виж, знам, че си разстроен…

— Да, разстроен съм! — каза той и прокара пръсти през косата си. — И ти не бива да се замесваш…

— Шон, забрави ли, че и аз бях при изкопа.

— Да, беше. Но донякъде това не те засяга и не искам да те забърквам. Лори, аз трябва да открия убиеца, да разбера как е умряла Ели…

— Полицията ще го открие…

— Да бе!

— Те са квалифицирани…

— А аз съм по-квалифициран, отколкото предполагаш. Господи, започвам да си мисля, че някой от близкото ни обкръжение върши тия неща. Прекалено е… Първо Ели, а сега и Сю…

— Всички са на мнение, че Сю е заминала за уикенда.

— Възможно е. Но аз трябва да разбера…

Шон чу, че телефонът звъни. Отвратен и ядосан на себе си, че се е оставил да бъде разстроен от една вестникарска статия, той нетърпеливо тръсна глава.

— Би ли се обадила?

— Нека изчака…

— Вдигни проклетия телефон! Моля те!

Лори влезе в къщата, но се върна почти веднага.

— Джеф Олин е.

— Какво иска?

— Иска да говори с теб.

Шон я изгледа продължително и влезе вътре. Тя го последва.

— Да, Джеф, Шон е на телефона.

Гласът на Джеф прозвуча ясен, отсечен и обиден:

— Шон, видях вестника.

— Предполагам, че повечето хора са го видели.

— Журналистката… как й беше името… Кати Клайнс е доста нагла. Онези от нас, които бяха там и те познават, знаят истината. Статията й намирисва на клевета. Ако повдигнеш обвинение срещу нея и вестника, с радост ще те представлявам в съда.

Шон усети известно облекчение.

— Спокойно, Джеф. Не смятам, че мога да съдя някого за писаното, а и честно да ти кажа, не искам да се съдя с никого. Просто искам да ме оставят на мира.

Джеф помълча.

— Искаш ли утре да обядваме заедно?

— Джеф, няма нужда да правиш това. Признавам, че в първия момент статията ме ядоса, но ще ми мине. — Шон се поколеба. — Преживял съм и по-лоши неща.

— Утре смятаме да поиграем голф и после да отидем у Джен. Ще дойдеш ли?

Понечи да откаже, а сетне сви рамене, наблюдавайки Лори.

— Да, какво пък? Благодаря, Джеф.

— Може би Лори ще ни чака при Джен.

Шон замълча. Удивително бе колко бързо всички бяха научили за дълбокото му сближаване с Лори. Трябваше да си наложи да пази известна дистанция.

— Е, това зависи само от нея — каза той.

После затвори, като не преставаше да гледа Лори. Очите й бяха разширени от уплаха.

— Господи, Шон, съжалявам!

Той усети как гневът и напрежението му се изпаряват. Отиде при нея и силно я прегърна.

— Ти нали знаеш, че не съм го направил?

— Напълно съм убедена.

— Господи, не зная, страхувам се да те оставя, страхувам се и да остана с теб. Досега не съм се доверявал на никого, толкова хора ми обърнаха гръб. Мислех, че и ти ще ме предадеш като другите, а сега това не е просто още един удар върху мен. То засяга и твоя живот.

— Знаеш ли, никога не съм харесвала този вестник. А някои от редакторските материали са истински провал. Не смятам да се разстройвам от писанията на някаква начинаеща журналистка, която търси лесна слава.

Шон се отдръпна назад.

— Ами Брендън?

— Ще разкажа на Брендън какво се случи тогава.

Телефонът отново звънна и Шон отиде да го вдигне.

— Ало? — Той закри с ръка слушалката. — Майкъл е.

— Разтревожен ли е?

— Тревожи се за мен.

Шон бързо успокои брат си, сбогува се с него и отговори на следващото обаждане. На линията чакаше Брад, за да му предложи на свой ред да съдят вестника. Шон му благодари и затвори.

— Лори, бих искал аз да говоря със сина ти.

В първия момент тя си помисли да възрази, но сетне сви рамене.

— Добре. Сигурно така е редно.

— Днес той тръгва на училище. Хората ще започнат да говорят.

— Отивам да се облека. Първо ще закарам Брендън и после ще мина да взема дядо.

— Значи ще бъдеш при семейството си? — попита я той.

— Да.

— Хубаво. Аз трябва да се погрижа за някои неща. Ще позвъня на издателя си и на някои други хора. Ти внимавай. — Разбра от погледа й, че тя не се чувства застрашена. — Моля те, Лори, пази се!

— Добре.

— Смятам аз да разреша този проблем, не ти.

— Какво бих могла да направя аз? — невинно попита тя, обърна се и тръгна.

Той се качи горе и почука на вратата на Брендън.

 

 

— Може би трябва да го поотложим — каза Джен на Брад.

— Какво?

— Ами днес ще бъде тежък ден за Шон…

— А какво, по дяволите, можем да направим ние? Според мен той трябва да съди вестника. Джен, в живота винаги ще се случва нещо. Направил съм резервация в хотела. Освен това… — Брад замълча. Джен се бе издокарала с черна рокля и малка шапка с воал. — Какво правиш, дявол да го вземе?

Джен го погледна притеснено.

— Не искам някой да ме познае. Не искам да се набивам на очи…

— Скъпа, повярвай ми, точно с тази шапка биеш на очи. Така приличаш на баба ми.

— Да не би това да е една от фантазиите ти?

— Не, не е — кисело рече той. — Хората ще те видят и запомнят в тия одежди. Сложи си костюм с панталон или нещо такова.

— Имам руса перука.

Той изпъшка.

— Чудесно! Сложи си я. Но махни шапката, защото не отиваме на погребение.

— И това може скоро да стане. Сю още не се е обаждала, а Тед се притеснява от нещо.

— Снощи говорих с него по телефона — каза Брад и изпита смътна тревога, спомняйки си за мъртвата котка.

— И какво? — подсети го Джен.

— Каза ми, че дамската й чанта и един малък пътен сак липсват. Като че ли е отишла на тайна романтична среща. На тоалетната й масичка имало цял куп квитанции от магазина за бельо, по който всички вие си падате. Навярно е имала нещо наум.

— Но да не каже на никого…

— Джен, ако наистина се опитваш да се измъкнеш…

— Не, не се опитвам. Казах, че ще го направя, и няма да се откажа.

 

 

Лори взе душ и се облече. Когато излезе от стаята си, чу, че Брендън и Шон все още говореха в стаята на сина й.

Подвоуми се, преди да почука на вратата.

— Влез — отзова се Шон и тя влезе в стаята.

Брендън вече бе готов за училище. Вестникът лежеше на леглото между двамата.

— Аз съм готов — каза Брендън. Той се изправи и Шон го последва. Брендън взе раницата си и подаде ръка на Шон. — Приказките по твой адрес няма да променят отношението ми към теб, Шон. Познавам те отскоро, но знам, че ти не си убил онова момиче.

— Благодаря ти — тържествено рече Шон.

Брендън внезапно се ухили.

— И все още си „добре дошъл“ да ухажваш майка ми.

— Още веднъж ти благодаря.

Лори се усмихна и двамата се спогледаха.

— Ти не си чудовище — каза Брендън на Шон.

Шон се намръщи.

— Радвам се, че мислиш така, Брендън, но едно от най-ужасяващите неща е това, че чудовищата невинаги имат рога, опашки и вампирски зъби. Има чудовища, които трудно можеш да разпознаеш.

— Знам. Но те са страшни отвътре и ако се вгледаш много внимателно в тях, ще ги познаеш, независимо от външността им.

— Добре разсъждаваш — тихо каза Шон.

Лори се усмихна, горда със своя син.

— До скоро, Шон.

— Когато изляза, ще заключа.

Брендън избърза преди майка си и първи седна в колата. Когато Лори излезе навън, наоколо все още цареше спокойствие и движението бе слабо.

— Наистина ли не се притесняваш от всичко това? — попита тя сина си.

Той гледаше право пред себе си. Косата му бе пораснала и когато я отметна назад, стомахът й се сви: жестът му й бе удивително познат.

— Не, мамо, чувствам се отлично. Просто си мислех… Жал ми е за вас. Не сте били много по-големи от мен, когато сте били изправени пред нещо толкова страшно като смъртта на вашата приятелка. И после за това са обвинили него.

Лори не знаеше какво точно е узнал Брендън, но не се съмняваше, че Шон е спестил до минимум епизода със затвора.

— В живота се случват и лоши неща.

— Чудя се защо се случват на нас, а, мамо?

Тя го погледна озадачено. Усмихна му се.

— Защото се случват и хубави неща. — Наближаваше училището. — Ах, колко е голямо! — уплашено рече Лори.

— По мое време не беше такова.

— Нещата са се променили от тъмните векове насам, мамо — пошегува се той. — Не се безпокой за мен. Нали съм от Ню Йорк! Нищо не може да ме уплаши.

— Така ли?

— Така. — Той я целуна по бузата. — Не търси място за паркиране. Просто спри ей там и аз ще скоча.

Училището се намираше на главен път, но районът около него бе маркиран със съответните знаци и всички коли спираха на едно и също място. Лори с гордост видя как синът й се отдалечава с лека походка и естествена самоувереност. Дори и да се страхуваше, нямаше да се издаде.

Тя не се върна вкъщи, а отиде у родителите си с лошо предчувствие. Майка й я посрещна с тревожен поглед.

— Лори, скъпа…

— Знам, мамо, вече видях вестника. Шон също го видя.

— Наистина се опитвам да се въздържам от всякакви изводи…

— Тогава не допускай една репортерка да те води за носа, мамо! — троснато рече Лори.

— Миличка, просто се безпокоя за Брендън.

— Брендън е добре.

Баща й влезе в дневната. Не я прегърна, нито я целуна. Държеше се на дистанция.

— Лори, ами ако… Представи си само, че тогава той е убил приятелката ви Манди. Върна се в града и изведнъж Ели Мец умира, а после Сю Никълс изчезва. Ами ако ти и Джен сте следващите, минавала ли ти е тая мисъл?

Не, не й беше минавала. Лори остро си пое дъх и каза с несигурен глас:

— Татко, Сю просто я няма.

— Да, но онази вечер Тед беше много угрижен. Сю е трябвало да плати сметката на майка си в санаториума, а не го е направила. Тед каза, че тя е предана дъщеря. Никога не е пропускала да навести майка си и абсолютно редовно плаща болничната й сметка.

Лори сложи ръце на кръста си. Чувстваше се зле.

— Може би нещо се е случило на Сю, но…

— О, мила! — изплака майка й. — И аз не искам Шон да е замесен. Честна дума, аз го харесвам.

— Ние много се страхуваме за теб, Лори — каза баща й.

— Ами ако Шон е невинен, а брат му е виновникът?

— Ако Шон е невинен, защо трябва да подозираме брат му? — контрира го Лори.

— Майкъл Блек често се забъркваше в неприятности — рече майка й.

— Децата правят такива неща.

— Но ти прекарваш много време с Шон и Майкъл.

— Да, така е. И не се тревожете за мен. Добре съм. Обещах на Гремпс да го изведа. Той готов ли е?

— Сигурно — каза майка й. — Ей сега ще… — Тя млъкна, защото телефонът иззвъня. — Ще се обадя и ще ида да видя Гремпс. — Вдигна телефона и погледна към Лори. — За теб е. Шон.

Озадачена, Лори пое слушалката.

— Шон?

— Да. Можеш ли да останеш довечера при родителите си?

Тя се намръщи.

— Сигурно. Но защо?

— Един стар мой приятел е в Палм Бийч. Имаме уговорка да се видим следобед, но може да закъснея.

— А не може ли да дойда с теб?

Тя усети неговата нерешителност:

— Лори, казах ти…

— Искаш да съм в безопасност, нали? С теб ще бъда в безопасност.

— Нека помисля. Обади ми се в хотела, щом оставиш дядо си. Но ми обещай, че ако случайно се разминем, ще пренощуваш у родителите си.

— Дадено.

 

 

За първи път в живота си Джен беше толкова нервна.

И за първи път се намираше в такава хотелска стая: сърцевидна вана, сърцевидно легло, навсякъде месингови колони, розови чаршафи, сърцевиден поднос за шампанско, сърцевидни шоколадови бонбони.

— Направо не е за вярване, че и бутилката с шампанско не е сърцевидна — промърмори тя.

Брад остави куфарчето с тоалетните им принадлежности и бавно отиде до нея. Целуна я по тила.

— Това е най-хубавият подарък, който са ми правили.

— Той е само един.

— Знам. Не искам нищо повече.

Джен се надяваше това да е вярно.

— Защо да не се пъхнем в джакузито?

— Хайде.

Чувстваше се възбудена колкото тиква. Беше й неловко и не знаеше какво ще излезе, от всичко това. Как щяха да се запознаят: „Здрасти, аз съм бившата съпруга на Брад, майка на детето му, приятно ми е“. „Аз пък съм проститутката, която той нае. Веднага ли ще започнем?“

На вратата леко се почука. Брад се ухили и се запъти да отвори.

Джен изживя един миг на страхотна паника. Все още можеше да се откаже, разбира се. Обърна се към вратата. В стаята беше влязла едрогърда блондинка, която определено пасваше на отредената й роля и все пак…

— Здравей! Аз съм Мъфи. О, гореща вана! Страхотно, това местенце си го бива, а? Редно е да започнем с шампанското. Може ли да получа една чаша?

Брад вече действаше по въпроса.

Не Мъфи получи първата чаша, а Джен. Всъщност Мъфи изобщо не близна от първата бутилка, защото Джен пи направо от нея и не я пусна, докато не я пресуши.

 

 

По пътя Гремпс мълчеше.

— Къде отиваме? — попита го Лори. — Смятам, че е твърде раничко за кръчма, дори за теб.

— Никога не е твърде рано за един стар и болен ирландски католик да се отбие в кръчмата, но аз не искам да пия. Бих хапнал обаче.

Решиха да идат в „Дениз“. Ранните посетители си бяха отишли и обстановката бе спокойна. Сервитьорката им наля кафе и взе поръчката им.

— Хайде, Гремпс, кажи ми какво има? — попита Лори.

Той размаха пръст насреща й.

— Може да съм стар и болен, но хич не съм сляп!

— Не помня да съм казвала такова нещо.

— И хората не са слепи.

— Гремпс, какво искаш да ми кажеш?

— Брендън.

Сякаш я поляха със студена вода.

— Гремпс, аз не…

— Правилно. Ти не ме смяташ за глупак. Очите му са изцяло на Кели, но когато го видиш близо до Шон… — Той сви рамене.

Тя отпи от кафето си с чувството, че е попаднала в безизходица. Усети отчаяние и страх.

— Кога смяташ да му кажеш?

Искаше й се да изклинчи или да излъже пак.

— Не знам. Бях готова да му го кажа още първия път, когато отново го видях, но… изпуснах подходящия момент. А сега… сега той ми вярва и аз наистина се тревожа за нещата, които стават. Страхувам се за Сю, а също и за Шон. Точно сега той има нужда от човек, на когото може да разчита, и ако научи, че съм скрила такова нещо… Гремпс, не исках, наистина не исках да стане така. Преди да избягам в Англия, се опитах да го намеря, но баща му така и не можа да ме свърже с него, а после той сякаш изчезна, цялото му семейство изчезна и аз останах сама, въобразих си, че ме мрази, и… и срещнах Ян Коркоран, който ми предложи разрешение.

Лори се облегна назад с прехапани устни и изведнъж почувства облекчение, задето бе споделила тайната си и с друг, освен с приятеля и съпруга, когото случайно срещна, докато хлипаше в едно лондонско кафене през първата си нощ в Англия. Там свиреше една фолк група. Ян бе солист и автор на текстовете. Беше талантлив. Видя я как изтрива сълзите си. Каза му, че й се иска да умре, защото всичко е толкова ужасно. Ян й отговори, че не, тя няма да умре, но той самият умира и никак не му е лесно да го понесе, но и да живееш не е никак лесно: животът трябва да се цени. Той излъчваше спокойствие и сила. След едноседмично приятелство тя с радост прие предложението му.

— Ще се оженя за теб.

— Не е честно спрямо теб. Не бих могла…

— Едва ли е честно и спрямо теб. Аз умирам, а ти ще бъдеш с мен и гледката няма да е никак приятна.

Гледката наистина не беше приятна. И въпреки че бракът им бе чисто платоничен, тя го обикна от все сърце.

— Лори — каза Гремпс, — не искам да те коря за нищо. Все пак си била млада и объркана! Но трябва да кажеш на Шон, че Брендън е негов син. Чудя се как още не се е сетил сам.

— Бяхме заедно само веднъж, Гремпс.

— Вече ти казах, скъпа, че не искам да те съдя.

Лори кимна.

— Ще му кажа. Но трябва да улуча момента.

— Дано това стане скоро — каза той. — Къде се загуби келнерката? Мога да пийна кафе.

— Тя не може да се мери със стария Мики, нали, Гремпс? Жалко, че не отидохме в кръчмата.

— Защо го казваш?

— Днес можех да пийна едно — невъзмутимо рече тя.

Той се засмя.

— Ще се оправиш, момиче. Ще видиш.

Лори се усмихна, но вътрешно в себе си потръпна. Дали?