Хедър Греъм
Убийствено красив (13)

Дванайсета глава

Денят бе оползотворен докрай.

След като Шон я закара и Джен си тръгна с Тина, Лори реши да се поглези с един хубав горещ душ. Но по време на къпането я обзе странното чувство, че някой се спотайва пред вратата на банята.

Здравият разум я успокояваше, че това е абсурдно, но въпреки това настроението й изведнъж се развали и тя изпадна в паника. Затова побърза да се изплакне, спря душа и се загърна в хавлията си. Първата й грижа бе да нагледа Брендън.

Той бе дълбоко заспал. Денят му бе донесъл сладостна умора, слънце, море и много животни. Лори леко затвори вратата и отиде в стаята си.

Започна да суши косата си, но сешоарът й се стори твърде шумен. Изключи го и се ослуша.

„Престани!“ — заповяда си тя. В огледалото видя очите си, разширени от страх. Въздъхна. Да, наистина имаше нужда от аларма. От Шон не можеше да вземе пари назаем, но от родителите си можеше. Би могла да се премести да живее при тях, ако продължаваше да изтръпва по този начин.

Да, тя ги обичаше, но…

Да не забрави за Гремпс — на сутринта трябваше да го заведе в клиниката. Не беше лошо да поспи, за да бъде бодра и съсредоточена през утрешния ден. Искаше да говори с лекуващия лекар.

— Време е да си лягаш — каза си тя срещу огледалото, — тук няма никого и нищо.

И тогава чу някакъв шум на първия етаж.

 

 

Две мили по-надолу Сю Никълс също не спеше. Хубаво бе, че всички се събраха в кафенето. Едно истинско завръщане у дома. И Сю изобщо не се притесни.

Ала сега, когато седеше сама в малката си спретната къща, където обикновено се чувстваше щастлива, тя бе неспокойна. Телевизията не успяваше да задържи вниманието й. В скута й седеше Мис Прис — нейната бяла персийска котка. Само ако можеше да се сгуши като нея и безпаметно да заспи. Тази вечер бе приготвяла само напитки без кофеин. И други стимуланти не бе поглъщала. Очевидно единственото обяснение за безсънието й се криеше в страха.

И когато на вратата леко се почука, Сю така подскочи, че запрати Мис Прис на тавана.

Изправи се до дивана и започна трескаво да мисли. Дали да не се обади на 911? И какво щеше да каже на дежурния — че някой е почукал на вратата?

Сю огледа дневната. Стъклените врати бяха заключени и завесите — дръпнати. Никой не можеше да я шпионира. В къщата й цареше ред и чистота, както и в двете кафенета. Прозорците бяха залостени, а вратите имаха по няколко ключалки. Нямаше причина да се страхува.

Но почукването се повтори. Сю отиде до вратата. Ако не отвореше, закъснелият гост сигурно щеше да си тръгне.

— Сю?

Познатият глас я накара да си отдъхне и тя засмяна отвори.

Той бе дошъл. Колко мило! Сърцето й затрептя, когато срещна очите му.

— Здравей!

Той я погледна срамежливо.

— Здравей. Извинявай, знам, че е късно, но… просто исках да те видя.

— Добре съм.

— Не искам да те държа будна.

— Не знам защо, но изобщо не мога да заспя.

— Значи можем да бодърстваме заедно.

Как само я погледна! Господи, той бе дяволски красив! И все пак щеше да се изложи здравата, ако му се хвърлеше на врата.

— Радвам се, че си тук — каза му тя.

Той се усмихна. После внезапно посегна и я притегли към себе си. Лицето му, все още усмихнато, се наклони към нейното, очите му я гледаха питащо, устните му чакаха…

Тя нервно се засмя. Сякаш цяла вечност не бе оставала насаме с мъж. Всъщност последния път бе преди шест месеца с един глупак, който свърши за секунди и захърка, докато по едно време тя окончателно загуби търпение, раздруса го, за да го събуди, и завинаги го прогони от дома си.

— А сега…

Удаваше й се нова възможност. Чудесна възможност за хубав секс с един уникален мъж без бирено коремче или склонност към напълняване.

Тъжно, наистина. С възрастта Сю бе занижила изискванията си. Достатъчно бе мъжът да е чистоплътен, прилично изглеждащ и способен да издържи няколко часа, без да се празни… А тази вечер… почувства се много млада и невинна. Стана й смешно.

— И ти ли си възбудена? — Погледът му бе премрежен.

— И още питаш! — Сю бурно го прегърна. Целунаха се — и още, и още.

Ръцете й неистово шареха по стегнатото му тяло, наслаждавайки се на мускулите и гладката му кожа. Тя замря от удоволствие, когато той започна да си играе с гърдите й, а после пъхна ръка между краката й…

— О, боже, о, мила… толкова си влажна — дрезгаво измърка той. — Къде е спалнята?

Тя му я посочи зашеметена.

Сякаш сънуваше. Той я взе на ръце и я отнесе в спалнята. Сложи я на леглото, съблече я и я подтикна да заеме желаната от него поза. С въздишка й каза, че страшно го възбужда. После за миг я остави и тя го чу да скъсва опаковката на презерватив.

— Не се безпокой — каза тя и изведнъж се засрами. — Аз се пазя.

Той легна до нея и погали косата й.

— Не, мила, аз винаги използвам собствено предпазно средство. То е за двама ни, нали така?

Тя кимна в сладостния си унес.

Не я интересуваше как го прави той. Стига да го прави…

 

 

На убиеца му беше забавно. Господи, тя бе готова на всичко! Откога не беше лягала с мъж? Със сигурност отдавна.

Но бе забавно. Имаше функции, които жените извършваха по-добре живи, отколкото мъртви. Ама че курва! Като останалите. Ако я накараше, сигурно щеше да се съблече на улицата и услужливо да се надупи.

В един момент пръстите му се сключиха около гърлото й.

Колко лесно би било. Толкова лесно… Само малко натисни и гледай очите й.

Може би, може би…

Да почака? Или веднага да я убие? Да изчака? Или да я убие сега?

 

 

Въоръжена с хокейния стик на Брендън, Лори заслиза на пръсти към долния етаж, молейки се старите стъпала да не скърцат.

В този момент съжаляваше, че къщата й бе построена около вътрешен двор. С часове можеше да се върти в кръг, на крачка зад натрапника. Или може би щеше да налети направо на него и той щеше да я убие, без да му мигне окото.

Параноичка. Просто бе чула някакъв шум в… една празна къща. Не празна, защото Брендън беше горе и спеше като пън. О, боже, ами ако той… не, не! Веднага трябваше да се върне при него, за да се увери, че му няма нищо.

Друг избор нямаше. Леко изтича до стаята на сина си, надвеси се над него и сложи ръка на гърдите му. О, да, той дишаше — дълбоко и спокойно.

Лори се почувства глупаво, но страхът не я напускаше. Отново слезе предпазливо по стълбата. Мина през дневната, трапезарията, кухнята и кабинета. Там се спря, като забеляза, че скицникът й е паднал от статива. Сигурно оттам бе дошъл шумът. Но защо бе паднал?

Лори застина на мястото си. Все още имаше чувството, че някой е или е бил в къщата. Времето минаваше. Най-накрая тя посегна към телефона, набра номера на хотела, в който бе отседнал Шон, и попита за стаята му. За неин ужас след няколко позвънявания отговори телефонен секретар.

— Шон! — прошепна тя. — Остави, съжалявам! — И затвори.

Какво да прави? Да виси цяла нощ в кабинета, без да смее да шукне? Не, щеше да се прибере горе в стаята си и да си легне. Тук нямаше никого.

Лори се качи на втория етаж и отново намина да види Брендън. Приседна до леглото му. Хем се страхуваше да го остави сам, хем не й се искаше да го буди и по този начин да се изложи пред единственото си дете — най-скъпото, което имаше.

Времето мъчително се точеше. Тя се поотпусна, затвори очи и задряма.

И изведнъж чу същото тупване. Отдолу ли дойде или отвън?

Лори скочи на крака и се втурна към отворената врата. На прага се спря и напрегнато се заослушва. Помъчи се да укроти биенето на сърцето си, за да чува по-добре.

И отново го чу — туп-туп. И тъкмо щеше да закрещи неистово, когато до ушите й долетя нов шум: някой почука на външната врата — тихо, но настойчиво.

Лори се втурна надолу по стълбите. Чукането се повтори. Тя чу името си:

— Лори, Лори, аз съм — Шон.

Лори трескаво превъртя резетата и рязко отвори вратата. С разрошена коса и ококорени очи тя се втренчи в Шон.

— Шон!

— Лори!

— Какво… какво правиш тук?

— Ти ми се обади — натърти той.

— Да — кимна тя. — Но теб те нямаше.

— Получих съобщението ти и веднага тръгнах насам.

— Добре. — Погледът й не го изпускаше. И тогава тя го сграбчи за рамото. — Влизай вътре!

— Да, госпожо.

— Моля те!

— Влязох вече, какво има? — Шон все още шептеше.

— Постоянно чувам някакъв шум.

— Добре, хайде да поогледаме наоколо.

— Ще донеса хокейния стик.

— Хокейният стик?

— Трябва ни оръжие — настоя тя.

— Лори, от колко време чуваш този шум?

— Отпреди малко. Скицникът ми беше паднал…

— Покажи ми.

— Хокейният стик…

— Не смятам, че тук има някого.

— Откъде знаеш?

— Виж, качи се горе и ме почакай в стаята на Брендън.

— Шон…

— Лори…

— Гледала съм доста кървави филми. Ако те оставя сам…

— Ще бъдеш при сина си. Нали не искаш да оставиш него сам?

Идеше й да го срита, но той имаше право.

Лори на бегом изкачи стълбите с босите си крака, набързо провери Брендън и после, затаила дъх, застана на пост пред стаята му.

Скоро лампите на долния етаж светнаха. Тя отиде до парапета от ковано желязо и погледна надолу към преддверието.

— Шон?

Той се появи там и се усмихна.

— Имаш гост.

— Какво?

— Едно малко коте. Изглежда, Брендън го е сложил в кутия, но на него не му се е стояло вътре.

— Коте ли? Едва не получих удар заради едно коте?

— Ела тук и виж сама.

Тя бързо слезе долу. Зад няколко все още неотворени сандъка с багаж се мъдреше картонена кутия. По стените й бяха пробити дупки, а вътре имаше една стара тениска и чинийка с мляко. Шон държеше котето, което боязливо мяукаше.

— Коте! — Лори ядно тръсна глава. — Ще го науча аз него! Защо не ми е казал?

— Може би е смятал да го направи, но сигурно е забравил.

— Вярно, че беше полузаспал, когато си дойдохме, но въпреки това не мога да повярвам, че е прибрал някакво коте от улицата и е забравил да ми каже!

— Лори, не бъди сурова с него. Какви по-лоши бели могат да направят момчетата на неговата възраст. Не е лесно да си на тринайсет.

— Четиринайсет — разсеяно рече тя.

— Четиринайсет?

— Вече е на четиринайсет — повтори тя.

— Той е страхотно хлапе.

Лори кимна.

— Нямам нищо против едно коте. Само че… Вече се изнервих.

— Трябва ти алармена система.

— Добре де, признавам, че ми трябва. Скоро ще имам.

— Вече ти казах…

— Аз нямам проблеми с парите — излъга тя и оправи косата си. — Ами… благодаря ти, че дойде.

— Няма за какво да ми благодариш.

Гласът му, дълбок, дрезгав и провлачен, сякаш погъделичка гърба й. Той се облегна на вратата, която разделяше кабинета от кухнята, и я огледа със закачлива полуусмивка, докато галеше котето. Носеше изтъркани джинси, които много му отиваха, и джинсова риза, разкопчана на гърдите, с навити до лактите ръкави. От него лъхаше на истински мъж и Лори с ужас усети обливащата я топлина.

Тя нехайно пристъпи напред, мъчейки се да се овладее.

— Дай да върна малкия натрапник обратно в кутията. — Взе котето от ръцете на Шон и внимателно го сложи върху меката му постеля. — Знаеш ли, че можеше да съсипеш уникалните ми модели? — Изправи се и се обърна към Шон. — Аз май… — започна тя.

И точно в този момент хавлията й се развърза. Погледът му се плъзна по тялото й и накрая срещна нейния. Шон не помръдна. Очите му потъмняха. Най-напред тя очевидно не разбра за станалото. После отново се загърна.

Погледът му не се отделяше от нея, но никой не помръдна. Шон чакаше.

По едно време явно реши, че е чакал достатъчно дълго, и се приближи до нея. Повдигна брадичката й и я целуна по устните — отначало леко, но въпреки това тя усети изгарящата топлина от неговото докосване, от близостта на тялото му. Искаше й се да побегне и в същото време — да се хвърли на врата му, да го почувства с голата си кожа. Ала когато устните му се откъснаха от нейните, тя промълви:

— Ние… не бива да го правим. Наистина не бива.

Шон явно не я слушаше. Ръцете му се плъзнаха в отвора на хавлията й. Те бяха дълги и силни, загорели от слънцето. Лори усети грапавината на дланите му, които погалиха зърната й и предизвикаха остра болка между краката й. Устните му отново намериха нейните, а сетне се спуснаха надолу по шията и в еротичната вдлъбнатина между гърдите й. Шон застана на едното си коляно пред нея. Ръцете му бяха обгърнали ханша й, а езикът му се движеше все по-надолу. Лори го хвана за главата и зарови пръсти в буйната му коса.

— Не можем… не бива… да го правим — повтори тя.

Това бе съвсем различно и все пак същото.

Тя инстинктивно го желаеше така, както някога се бе стремяла към него. Искаше да го докосва, да усеща как гладката му кожа се плъзга по нейната, да се упоява от топлината на притиснатите им тела. Само че тогава тя бе толкова несръчна и всъщност не знаеше какво иска, докато не го получи. Сега, разбира се, бе наясно със себе си, но това бе прибързано, а лъжите на миналото толкова я плашеха…

— О!…

Той галеше вътрешната страна на бедрата й, докато накрая пръстите му жадно се впиха в нея. Лори яростно се вкопчи в косата му. Краката и тялото й трепереха. Протестите й вече бяха неразбираеми. За броени секунди Шон я бе възбудил до крайност и сега замаяно се носеше към мига на сладостната забрава. Той бе изцяло съсредоточен в нея. Докосванията му я хвърляха в екстаз. Лори си помисли, че ще умре, разпадайки се на хиляди парченца.

Изуми я силата на оргазма, който я разтърси, и сподави напиращия в нея вик. Шон се изправи и съобразително я хвана, за да не падне, като същевременно я целуна страшно бавно и нежно, заличавайки самотата и копнежа на изминалите години. Лори се притисна в него и го прегърна.

Но след малко той изненадващо се отдръпна от нея, обърна се и се отправи през кухнята към външната врата.

Заля я унижение и гняв. Тя ядосано завърза хавлията си, избърза пред него и отвори входната врата.

— Благодаря. Много благодаря, че се отби. Радвам се, че се позабавлява за моя сметка. Моля те, повече не идвай тук!

Шон стоеше неподвижно и се усмихваше.

— Всъщност не аз…

— Махай се!

— Лори — спокойно рече той, — намираме се на долния етаж. Ти беше права. Имаш син, а аз малко злоупотребих. — Приближи се към нея и затвори вратата. Сетне леко докосна лицето й с показалеца си. — Ще призная, че се страхувам.

— Страхуваш ли се? — промълви тя.

— Аз исках да бъда с теб още от мига, в който те видях — ти стоеше с вирнато носле в училищния коридор и се чудеше как да отблъснеш агресивния Рики Гарсиа. Винаги съм знаел, че не съм достоен за семейство Кели…

— Не говори така, Шон — смутено прошепна Лори, като сведе очи и отмести лицето си така, че ръката му увисна във въздуха. — Аз… аз обичам родителите си.

— Така и трябва да бъде. Трябва да си благодарна, че ги имаш. Но те бяха против мен.

— Те не са против теб.

— Сега може и да не са, но това едва ли има вече някакво значение. Надявам се, че и ти имаш желание да опиташ, и дано вече сме пораснали достатъчно, за да вземаме сами решенията и да разчитаме преди всичко на себе си. Мислех си да пренощувам тук — на дивана. Когато дойдох, ти бе разстроена. Това е друго нещо. Аз наистина се възползвах от ситуацията… Съжалявам.

Лори нищо не отвърна. Той също се умълча и най-накрая тя отново го погледна.

— Лори, сега би трябвало да кажеш, че си искала да се възползвам от ситуацията.

Тя се усмихна.

— Аз…

— Остави. Ще ми дадеш ли някаква възглавница и чаршафи? Или искаш да си ида? Наистина ще се чувствам по-добре, ако ми позволиш да остана. Не искам да се страхуваш…

— Наистина се страхувам. А трябва малко да поспя. Утре сутринта ще ходя на процедури с дядо. Ще ти приготвя дивана — решително каза Лори. — Благодаря.

Тя бързо донесе комплект спално бельо и започна да приготвя дивана, но Шон я спря.

— Аз ще го оправя.

— Добре. — Лори остави всичко и заднишком тръгна да излиза от стаята. — Още веднъж ти благодаря, че остана.

— Добре. Това ли е всичко?

Тя се намръщи.

— Не знам за какво намекваш.

Шон разсеяно вдигна падналата над очите си коса.

— Не трябваше ли да ми кажеш, че съм бил страхотен?

Лори се изчерви. Известно време го гледа и после сви рамене.

— Благодаря — дрезгаво каза тя. — Ти беше страхотен. — Сетне се обърна и тичешком изкачи стълбите.

 

 

Новата къща на Лори Кели. Лори е вътре и Шон е при нея.

Интересно. Ама че история! Нека да се чукат… нека Шон остави навсякъде отпечатъците си, спермата си, дори нека да се пореже, докато се бръсне…

И щом Шон си тръгне, той ще се промъкне в къщата и…

Лесна работа. Тая старина няма алармена система.

И момчето е там. Най-обикновено момче, с което лесно ще се справи. И щом може да оправи майката, защо да не оправи и сина?

Защо не? Може да я застави да гледа или да накара момчето да гледа какво ще направи с майка му. Или, или…

Той с яд осъзна, че му е нужно много повече, за да изпита истинската тръпка.

Отначало му бе достатъчно да види ужаса, който предизвикваше. После трябваше да убие, а после — да почувства опиянението от кръвта, която опарва кожата му… Обичаше да изпита нещата. Да заблуждава полицията, приятелите си — всички. Да заблуждава до последния миг своите жертви… и после да ги наблюдава: объркването, страхът, неверието, отчаянието…

А това тук…

Тук може да достигне апогея си. Да си поиграе с Лори като с играчка, докато му омръзне, и после да я убие.

И да види как Шон Блек се гърчи от болка… Този път със сигурност няма да се размине със стария Спарки. Може би главата му ще се овъгли. Убиецът внезапно се засмя. Противниците на смъртното наказание наричаха електрическия стол „жесток“. Ами че какво друго очакваха от тази дяволия? Ако всичко мине гладко, богатият и прочут Шон Блек, известен още като Майкъл Шейн, може да седне на електрическия стол. И докато мозъкът му се пържи, ще крещи, че е невинен…

Планът му беше просто идеален.