Хедър Греъм
Убийствено красив (11)

Десета глава

Майкъл се зарадва, като ги видя.

Някога в училище той бе срамежлив и странно тих за лошо момче, което непрекъснато се забъркваше в неприятности и се движеше в неподходящи компании. Шон, по-малкият брат, бе общителен, защитаваше го при всяка възможност и сам се оправяше в живота.

Очевидно работата с животните бе променила коренно Майкъл. Сега той бе далеч по-самоуверен и според Шон нямаше други провинения, освен случайни глоби за превишена скорост, откакто бе открил за себе си морската биология и психологията на животните.

Майкъл ги посрещна на входа на частната лаборатория, в която работеше, основана от фондация за спасяване на животните в сътрудничество с правителството — хора, които се интересуваха главно от използването на делфини в спасителни операции. Но, както обясни Майкъл, докато ги развеждаше от басейн на басейн, неговата лаборатория се занимаваше с всякакви видове морски бозайници, както и с риби, тъй като изучаваше акулите, скатовете и техния имунитет към раковите заболявания. В централната сграда той запозна гостите си с някои свои колеги, повечето — облечени с плувни костюми, шорти и бели престилки; някои от тях бяха студенти от различни колежи, други — учени или специалисти по поведението на животните. После Майкъл ги поведе през варосаните коридори навън към естествените басейни край брега на океана.

Най-напред ги заведе при Ребека — бременна морска крава, която бе сериозно ранена от витло на кораб, минаващ по водния път край един от северните щати.

— Някои хора въобще не обръщат внимание на обозначенията и пресичат зони, в които животните живеят и се размножават. Затова стават такива неща — тъжно рече Майкъл.

Той бе седнал на брега и краката му висяха във водата. Лори бе поразена. Морската крава — голяма и тромава — не бе от най-симпатичните създания. Но тя имаше големи и разбиращи очи, мустакатото й лице притежаваше чар, който само една майка би оценила, и Лори я оприличи на огромно гальовно куче. Животното отиде право при Майкъл, потърка лице в скута му и когато той започна да го чеше по главата, на него явно му хареса. Седнала до него, Лори се протегна и също го почеса.

— Може ли да я пипна? — попита Брендън.

— Разбира се. — Майкъл внимателно се освободи от Ребека и стана, за да направи място на децата.

— Доверчива е — отбеляза Шон, когато Ребека се плъзна към Брендън, който щастливо се засмя.

— Твърде доверчива. Никога не ще можем да я пуснем, защото отново ще попадне сред хора, а те не я плашат. Хората трябва да се отнасят с голямо внимание към дивите животни. Тукашните рибари смятат, че правят добро на делфините и морските крави, като ги хранят. Понякога им дават развалена риба, а бактериите се размножават бързо. Но по-лошото е, че така те ги правят доверчиви към хората. А на хората най-малко трябва да се вярва.

— Наистина ли сме толкова лоши? — попита Лори.

Майкъл я погледна така, както понякога я гледаше брат му.

— Да, направо сме ужасни. Искате ли да се запознаете с моето момиче?

— Приятелката ти е тук? — попита Тина.

— Не съвсем, но… Елате да я видите.

Майкъл ги заведе при друга лагуна, където имаше платформа и дървена стълба, по която се слизаше във водата. Той обясни, че всичките седем басейна в комплекса са свързани с океана и били изкопани десетки години, преди да бъде построена железницата на Фраглер, която първоначално свързвала островите. По-късно железницата била разрушена от ураган, но на нейно място построили път №1, който и досега свързваше островите с континента. С времето морето настъпвало и преди четирийсет години компанията на Майкъл се заела да изкопае по-дълбоки басейни и сложили помпи за ежедневно регулиране на морската вода.

— Ето я и нея — любовта на живота ми, единствената жена, на която вярвам — каза Майкъл, смигвайки на Лори.

Лори погледна Шон, който невинно вдигна рамене.

— Сигурно напоследък не му е вървяло в любовта.

Лори вдигна въпросително вежди и погледна там, където сочеше Майкъл. Отначало нищо не видя. Майкъл направи кръгово движение с ръката си и изведнъж от водата се изстреля нещо синьо, завъртя се и се гмурна обратно в дълбините.

— Това е Мариан — нежно каза Майкъл.

— Азовски делфин! — извика Тина, пляскайки с ръце.

— Белуха^[1] — поправи я Шон. — Между двата вида има разлика.

Майкъл се усмихна.

— Моят малък брат е прав. Явно понякога се вслушва в думите ми и това ме ласкае. Разлика наистина има. И двата вида принадлежат към семейството на китовете, но азовските делфини са по-дребни и предпочитат по-дълбоките и хладни води. Белухата се среща в крайбрежните води на Атлантическия океан, както и тук, на островите. Винаги ще я познаете по тъпата муцуна, сякаш има патладжан вместо нос.

— И тя ли е гальовна като Ребека? — попита Брендън.

— Тя е чудесна. И специална. Сега ще видите. Лори, влез вътре и се престори на мъртва.

— Какво?! — Лори не повярва на ушите си.

— Майкъл… — Шон понечи да възрази.

— Не, сериозно. Лори, сигурен съм, че още плуваш като риба, тъй че няма никаква опасност.

Лори погледна към Шон.

— Ти си на ход — каза й той.

— Ако се страхуваш… — започна Майкъл.

— Не! — извика Лори. — Аз ви вярвам, и на двамата ви вярвам. Дори и след това, което подхвърли ти, Майкъл Блек.

— Аз ще ида, мамо — нетърпеливо рече Брендън.

— Нека майка ти бъде първа — каза Майкъл, гледайки предизвикателно Лори.

— Госпожо Коркоран, в „Театъра на морето“ организират специални курсове за плуване с делфини — обади се Тина. — Винаги съм искала да отида…

— Всеки ще получи такава възможност — каза Майкъл.

Лори свали черната рокля и сандалите си и влезе във водата.

— И сега?

— Иди в средата и се отпусни върху водата, с лице надолу, сякаш си мъртва.

Лори доплува до мястото и изпълни инструкциите на Майкъл. Не беше сигурна колко дълго може да задържи дъха си. Някога плуваше добре, даже страхотно. Всички те израснаха с водата, от деца бяха свикнали с нея. Често ходеха при големия изкоп…

Лори усети, че е малко нервна. Почти нищо не виждаше, самата вода бе чиста и много приятна, но басейнът бе пълен с водорасли и очите я смъдяха от солта. Тъкмо се канеше да се изправи, за да си поеме въздух и да попита Майкъл какво още да направи, когато усети мощно раздвижване на водата. Едва не нагълта вода от уплаха, когато делфинът внезапно я достигна.

Мариан бе огромна. От брега на Лори й се стори по-малка. Но сигурно бе дълга поне девет фута, а очите й имаха удивително човешки израз.

Тя леко подхвана Лори под корема и започна да плува. Скоростта й бе невероятна. Лори сякаш летеше през водата. След миг тя бе оставена на стълбите, по които се влизаше в басейна и откъдето Шон и децата възторжено ръкопляскаха.

— Великолепна е, нали? — попита Майкъл, говорейки за Мариан така, сякаш тя бе любимото му дете.

— Така е — съгласи се Лори, докато изтърсваше мократа си коса.

— Може ли и аз да опитам? — попита Тина.

— Разбира се, тя харесва хората. Има делфини, които не ги харесват. Някои са общителни, други — не. Ние ги тренираме по метода на положителната подкрепа.

— Храна ли? — попита Брендън.

— Понякога — кимна Майкъл. — Но Мариан не е от яшните. Тя обича да я чешат по главата, да я разтриват по корема и… да я аплодират! Голяма актриса е.

Лори седна на стълбите, а децата едно след друго се престориха на удавници, за да ги спаси Мариан. Шон също влезе в басейна и двамата с Майкъл отработиха някои тренировъчни техники. Но когато Майкъл спря, за да обясни нещо на брат си, Мариан се насочи към мястото, където бе седнала Лори. Делфинът се втренчи в нея и наклони глава настрана, скривайки едното си око във водата.

— Ей, какво правиш? Приличаш ми на едно голямо кученце.

Майкъл излезе от водата.

— Тя те харесва.

— Но тя не ме познава.

— Делфините се водят от инстинктите си. Тя инстинктивно те харесва. Умно момиче — каза Майкъл.

Това бе комплимент и Лори се усмихна.

— Поплувай с нея.

— Децата са на седмото небе. Не ми се иска…

— Те имат на разположение почти половин ден. Ти поплувай, а после с Шон ще ви поразходя още малко наоколо.

Лори сви рамене и отново влезе във водата. Мариан наистина я харесваше. Делфинът плуваше редом с нея, гмуркаше се едновременно с нея и после изплуваше заедно с нея. Лори протегна ръка, Мариан се отдалечи и след малко се върна. При втория опит делфинът й позволи да го погали. Лори остана очарована, това създание бе красиво, силно, нежно, игриво и наистина обичливо. Мариан остави Лори сама и когато тя се огледа, видя, че е отишла при Шон. Изведнъж той започна да се смее и извика на брат си:

— Майкъл, погледни! Тя ме бута.

— Явно иска да се размърдаш.

— Ами ако не искам?

— Какво ще направиш? Ще я напляскаш ли?

— А ти какво правиш в такива случаи?

— Давам й почивка, както дават междучасия на учениците. Но защо не провериш какво иска?

Шон учудено вдигна вежди и се вторачи в делфина. Мариан вдигна глава и пронизително изписка.

— Какво? — попита я Шон през смях.

Тя го мушна леко в гърдите и започна да плува. Лори видя, Че Шон стремително се носи през водата право насреща й.

Той се вряза в нея и двамата тутакси потънаха. Шон инстинктивно я хвана и когато изплуваха, от косите и лицата им се стичаше вода. Ръцете му — големи и силни — все още я придържаха. Ослепителната му усмивка и искрящото отражение на водата в очите му бяха прекрасни. Внезапният копнеж за секс, който я прониза като слънчев лъч, я хвърли в паника. Това изобщо не биваше да се случва. Просто в миналото си бе изживяла повечко емоции.

Докато тези мисли се въртяха в главата й, Лори с ужас почувства, че краката й се оплитат във водорасли. Водорасли, увивни растения… Силата на ръцете му бе страхотна. Ето защо полицията го бе обвинила, че той е изпаднал в ярост и нарочно е завързал глезена на Манди за подводното растение.

— Видя ли? Навсякъде има сватовници. — Гласът му бе дрезгав, чувствен и запали желанието й така, както от години не й се бе случвало.

Но Шон престана да се усмихва, сякаш видя в очите й подозренията от миналото. Направи движение да се обърне.

— Шон!

Лори протегна ръка, за да го спре, но вместо да хване ръката му, пръстите й се озоваха под пъпа му. Той се обърна, истински учуден.

Ръката й се задържа достатъчно дълго, за да усети мигновената му ерекция. Устата й пресъхна. Той я гледаше с вдигнати вежди.

— Не исках… Съжалявам… — промълви Лори. Почувства се нелепо, по-млада и по-несигурна от ученичка. После лекомислено заключи: — Мисля, че трябва да се любим.

— Тук ли? — учтиво попита той, като погледна към Майкъл и децата.

— Не. — Лори поклати глава и се разсмя.

— Къде и кога?

— Някъде… някога.

Той леко наклони глава.

— Става — отвърна й нехайно. — А сега ме извини, но мисля, че веднага трябва да се махна от теб.

Шон отсъства доста дълго. Лори и децата бяха изсъхнали и облечени, готови за обиколката в лабораториите, където щяха да наблюдават работата със скатове, Шон не отвори повече дума за секс, но темата тегнеше над тях през целия ден.

 

 

Андрю Кели пристигна първи в ирландската кръчма в Гроув, където Брад Джексън го бе поканил на късен обяд.

Той си поръча бира, докато чакаше приятеля си. Брад влезе след десетина минути, поздрави бармана и неколцина души на бара и забелязвайки Андрю в сепарето в дъното, се отправи към него.

— Радвам се, че успя да дойдеш.

— Няма проблем. Какво има? — Андрю се ухили. Напоследък кариерата на Брад вървеше изключително добре, така че се пошегува, когато попита: — Търсиш си работа? Трябват ти допълнителни доходи? Да не би Тина да е поискала вече мазерати?

— Не, но това не би било от значение. Майка й поиска целия свят, когато се развеждахме.

— Чувам, че Джен добре печели от недвижимите имоти.

— Така е. Аз донякъде се майтапя. Разведохме се много отдавна и сега добре се разбираме.

— Ще има ли парти?

— Засега — да. Джен не се е отказала от идеята.

— В къщата, която е наполовина твоя?

Брад сви рамене и прокара пръсти през все още русата си коса, за да я приглади назад. Той винаги бе облечен безупречно; много преди да стане адвокат, се подготвяше за света на бизнеса. В училище дори джинсите, боксерките „Калвин Клайн“ и тениските му бяха изгладени.

— Не мисля, че идеята й е толкова лоша. А ти? — рече отбранително Брад.

— Не, идеята е добра. Тя покани и моите родители.

— Мисля, че е поканила всички живи.

— Джен навярно е права: семействата и приятелите наистина се отчуждават. Събират се на нечие погребение и започват да се тюхкат за изминалите години.

— Погребението на Ели бе тежко, а?

Андрю мрачно кимна и взе бирата си.

— Да.

— Сюзън бе страшно разстроена.

— Да, стана ми мъчно за бедната Сю.

— Помниш ли последната година… ти бе в колежа, но двамата с нея все още ходехте сериозно — каза Брад.

— Да, тя беше много привлекателно момиче.

— Какво стана после, та се разделихте? — попита Брад.

Андрю сви рамене.

— Кой знае? След случилото се с Манди… Не знам.

— Аз знам. Ние се изолирахме. Щяхме да постъпим много лошо, ако просто бяхме заровили Манди, но ченгетата посочиха Шон и всички ние му обърнахме гръб.

Андрю гледаше с внимание бирата си.

— Да, може би. И после си въобразихме, че сме се държали като мръсници, дори и да сме били подтикнати от родителите си, и така се изолирахме един от друг. Всеки — сам за себе си, оцеляват най-силните!

— И колко жертви само! Първо — Манди, после родителите й загинаха в автомобилна катастрофа. Това, че Джеф е с всичкия си, че ходи и говори, и при това е уважаван адвокат, е направо смайващо.

— Шон и Майкъл също се справиха добре — каза Андрю.

— В каквато и мизерия да се забъркваше Шон Блек, винаги успяваше да излезе чист и неопетнен — рече Брад.

— Сякаш надушвам старото съперничество.

— Между нас никога не е имало съперничество. Ние бяхме от различни семейства и следвахме различни пътища. А ти си здрав и читав, Джен и аз сме добре, братовчед ти Джош се наслаждава на ергенския си живот и Сю също не е за оплакване. Рики Гарсиа и Тед Нийсън станаха ченгета и въпреки че смятат адвокатите за акули, а ченгетата — обикновено за свини, и двете професии са почтен начин за препитание — заключи Брад.

— Значи никой от нас не е пропаднал. Ти и Джен — разведени, Лори скорострелно се омъжи за един болник, който малко след това хвърли топа. Ели се бе развеждала два пъти, а на Сю й върви в бизнеса, но не й провървя в брака. Останалите сме щастливи застаряващи ергени, които, изглежда, са неспособни да създадат пълноценна и дълготрайна връзка.

— По дяволите, не знаех, че сме такива нещастници — измърмори Брад.

— Не съм казал такова нещо. Просто сме прецакани.

— Ние сме от поколението, което даде нов смисъл на определението „непълноценен“ — нетърпеливо каза Брад.

— Но може би с възрастта ставаме по-добри. Вместо да се тревожим толкова много за себе си, отново можем да започнем да се грижим един за друг по приятелски. Сю се радва, че сме тук. Тя наистина е уплашена.

— Защо? — попита Андрю.

— Защо ли? Случилото се е ужасяващо…

— Да, но е чиста случайност. Ели е попаднала на убиец. Едва ли Сю ще срещне същия човек…

— Не те ли е страх поне мъничко? — попита Брад.

— Да, разбира се, но…

Брад внезапно се наведе напред.

— Ами ако наистина Шон Блек е убил Манди в пристъп на ярост?

Андрю се почувства неловко, понеже и на него му минаваше тази мисъл.

— Ако наистина е така? — повтори Брад. — Той винаги си е падал по Лори. Мисля, че тя се топеше по него, когато двамата с нея бяхме гаджета… Признавам, че егото ми страдаше много.

— Искаш да кажа на сестра си да не се среща с Шон Блек?

Брад се отпусна назад.

— Не, не, разбира се, че не… Само че е странно. Това е всичко.

Странно. Наистина бе странно. Изведнъж Андрю почувства необяснимо желание да си тръгне. Погледна часовника си — почти три часа.

— Трябва да поръчаме. Следобед имам работа. Но нали ти ме покани на обяд. Какво има? — попита Андрю.

— Да, аз те поканих — съгласи се Брад.

Вместо да говори направо, той започна да си играе с ножа. Андрю бе озадачен. Брад никога не бе губил дар слово. Той и Шон бяха най-добрите в класа на Лори и се редуваха в получаването на най-високите отличия в спорта и учението. Брад винаги бе изтънчен, а Шон — малко грубоват.

Андрю реши, че в един спор би взел страната на Брад. Но ако се озовеше в пустош с някого, на когото можеше да се опре, той предпочиташе това да бъде Шон. Андрю харесваше Брад и смяташе, че и Лори все още го харесва, но Брад не знаеше някои неща, които на него му бяха известни. Любопитно му бе да види какви ще бъдат отношенията между Брад и сестра му след нейното завръщане. Преди години Лори бе прекъснала връзката си с него — въпреки всичко, което се случи — и сега изглеждаше не само доволна, но дори очарована, че разводът на Брад и Джен бе може би най-хубавият развод, който можеше да съществува.

— Имам необичайна молба към теб — каза Брад. Сините му очи гледаха сериозно Андрю и сетне боязливо трепнаха, сякаш се боеше някой да не го чуе.

— Казвай.

— Наистина е необичайна.

— Казвай.

— Трябва ми жена.

Андрю го изгледа втренчено и после се разсмя.

— Брад, ти най-малко имаш нужда от жена. Жените направо ти се лепят. Всичко ти е наред. Ако не си богат, то имаш достатъчно добро финансово положение. Караш страхотна кола и все още не си оплешивял. Не искам да прозвучи нескромно, но аз не си падам по-долу от теб. Обаче съм абсолютно сигурен, че и сам можеш да си хванеш гадже.

— Нямах това предвид.

Андрю се намръщи.

— Какво? Чистачка ли си търсиш?

— Не! — Брад сякаш се раздвояваше. Той си пое дълбоко въздух. — Виж, сериозно мисля да се оженя отново за Джен…

— Какво?! — смая се Андрю и вдигна ръце. — Страхотно, твоя воля, но не смяташ ли, че сега имаш най-доброто? Когато й липсваш, тя сама идва при теб, но вече не може да обръща джобовете ти.

— Андрю, тя не е толкова алчна жена…

— Когато се развеждаше, не мислеше така.

— Оженихме се твърде млади. И двамата бяхме заети изцяло със себе си — ревниви, гадни и вбесени през по-голямата част от времето.

— Точно така. И повече няма да има такива неща? — недоверчиво попита Андрю.

— Не това ме вълнува сега. Преди да направя каквото и да е… — Брад замълча. — По дяволите, Андрю, искам да наема жена!

— Проститутка?

— Шшт!

— Сериозно?! — Андрю го погледна и разбра, че Брендън има точно това предвид. — Ей, приятелю, та ти си живял по тези места, колкото и аз. Знаеш къде да ги намериш…

— Не искам жена от улицата, а някоя…

— … истинска?

— Търся високоплатено момиче на повикване.

Андрю пресуши чашата си. Бирата сякаш запали стомаха му.

Той правеше порнофилми, за да се препитава и за да може да прави филмите, които наистина го интересуваха. Да, той правеше мръсни филми, познаваше езика, хората, играта. Но дори сред голите, изкусни, мазни „актьори“ не беше изпитвал такова омерзение, каквото почувства сега.

Явно Брад го смяташе за сводник.

Брад, който бе станал абсолютно сдържан — като се имаха предвид някои неща, които двамата бяха; обсъждали през годините — сега говореше като латерна, обясняваше точно какво иска.

Андрю не смяташе, че Джен ще се навие на такова нещо. Но в крайна сметка какво всъщност разбираше той от жени?

И май наистина познаваше жената, която бе идеална за тази работа, тя можеше да се възприеме по-скоро като секстерапевт, като брачен съветник, а не като курва; тя обичаше парите и бе опитна.

— Знам, че звучи странно, но това е като краста, която искам да начеша. Ще ми помогнеш ли?

Краста. О, да!

— Разбира се — отвърна Андрю. — Мисля, че разполагам с подходящия човек.

— Опитна?… — започна Брад.

— О, да. Като стара пушка.

Брад имаше доволния вид на охранен котарак. На Андрю му се гадеше. Ако не вземеше пари за услугата, щеше ли пак да си остане един гаден сводник?

Той можеше да го направи. По дяволите, дълго време бе водил двойствен живот — режисьорът природозащитник и кралят на порното.

Какво пък, на сметката му бяха записани доста прегрешения.