Хедър Греъм
Убийствено красив (21)

Двайсета глава

В девет часа, тъкмо когато се беше прибрала, след като закара сина си на училище, Лори получи обаждане от Джеф Олин.

— Здрасти, Лори. Виж, момчетата от охранителната компания ще дойдат в десет, ако нямаш нищо против.

— Охранителната компания?…

— За да монтират алармената система. Брат ти, братовчед ти Джош и Шон настояват за това, така че недей да спориш с мен.

— Но, Джеф…

— Собственикът на компанията ми е задължен, сделката е много изгодна. А ти ще бъдеш спокойна, Лори. Всички са на мнение, че ти трябва аларма — Андрю, Джош, Шон, Джен, родителите ти…

— Сю нямаше ли алармена система?

— Мисля, че имаше.

— Сю изчезна.

— Да, но по всичко личи, че е предприела романтично пътуване.

— Тя не би тръгнала просто ей така.

— Убедена ли си в това? Смяташ ли, че все още се познавате толкова добре?

— Котката на Сю е мъртва, Джеф.

— Знам.

— Тя не е удушила собствената си котка.

Джеф въздъхна.

— Все още има надежда за Сю.

Той изобщо не вярваше в това. Просто се опитваше да я ободри.

— Добре, хубаво, благодаря. Благодаря ти за помощта и за загрижеността — рече Лори.

— Хей, за какво са приятелите? Името на компанията е „Сейф Хоум“. Ще дойдат двама души със синя кола.

— Благодаря.

Лори се захвана за модните си скици, като смесваше и напасваше парченца плат. Точно преди десет чу, че пред къщата й спира кола, и очаквайки да види служителите от охранителната компания, отиде да отвори. Каква бе изненадата й, когато видя, че Майкъл Блек беше пристигнал с голяма бяла кола, отстрани, на която бе изрисуван голям делфин.

— На фирмата е — весело каза той.

— Готина е — отвърна му тя.

Майкъл се приближи към нея. В очите напомняше много на Шон, а тъмната му коса вече беше по-дълга и разпиляна — явно беше карал с отворен прозорец.

— Тук ли е брат ми?

Лори поклати глава.

— Знаеш ли къде е?

— Не, Майкъл, съжалявам, но не ми каза къде отива.

— Хм! Дали ще се върне скоро?

— Нямам никаква представа.

— Имаш ли нещо против да го почакам?

— Не, разбира се, заповядай.

Когато пусна Майкъл вътре, Лори изпита безпокойство. Самият Шон смяташе, че човек от тяхното минало е виновен за всичко това. Естествено той не би искал това да се окаже брат му. Също както и тя не искаше това да бъде нейният брат. Или братовчед й Джош, или… който и да е от тяхната среда.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита го Лори.

— Разбира се.

Тя му наля студен чай. Двамата седнаха на масата в кухнята. Майкъл бе красив както винаги и очите му закачливо се усмихваха.

— Значи… снощи се скарахте?

— Скарали сме се?

Майкъл сви рамене.

— Много странно, аз добре познавам брат си. Снощи у Джен той не беше на себе си и като върнах лентата назад, какъвто съм си наблюдателен, веднага се досетих за причината. Мисля, че вчера много хора се досетиха.

Лори въздъхна дълбоко.

— Майкъл…

— Извинявай. Не е моя работа. А може би е. Брендън е страхотно хлапе. Лори, племенник ли ми е?

— Майкъл, аз…

— Извинявай. Наистина съжалявам. Предполагам, че темата все още е табу, но се надявам да излезем роднини. Аз наистина харесвам сина ти. — Той погледна часовника си. — Къде се дяна тоя мой брат? Имам среща с хората от „Сикуериъм“… Искаш ли да се поразходиш с мен?

— Какво?

Майкъл подканящо вдигна вежди.

— Ела да те поразходя с колата.

— Къде?

— В „Сикуериъм“. Ще отворим прозорците, за да почувстваме полъха на вятъра. Денят е хубав. Можеш да си починеш.

— Вече си починах — излъга го тя. Изпитваше несигурност и страх. Не искаше да остава насаме с Майкъл в неговата кола.

За нейно щастие в този момент пристигна колата на охранителната компания.

— Съжалявам! Не мога. Хората от охранителната компания току-що дойдоха.

— Ще ти монтират аларма? — рязко я попита той.

— Да.

— Приятелите на Джеф Олин ли?

— Да, защо?

Майкъл сви рамене.

— Не знам. Не му вярвам много.

— Но защо?

Майкъл сбърчи нос.

— Той е адвокат.

Лори се засмя.

— И Брад е адвокат.

— Кога съм казвал, че вярвам на Брад?

— А какво ще кажеш за братовчед ми Джош? Няма по-готин човек от него.

— Нима? Трябва да попиташ някоя от жените, с които е имал връзка. — Майкъл стана. — Може би просто не обичам адвокатите. Познавах твърде много на младини.

— Джеф върши хубава работа, като защитава невинните…

— Сигурно и не дотам невинни. Както и да е, хлапе, кажи на Шон, че съм минал. И внимавай с тая аларма, която ще ти сложат приятелите на Джеф Олин.

— Смятам, че той заслужава уважение. Какво ти става, Майкъл?

— Извинявай. Аз обичам делфините. Адвокатите за мен са акули! И щом ще пълниш къщата с мъже, аз си тръгвам. — Той се ухили. — Внимавай!

— Ще внимавам — търпеливо отвърна тя. На вратата му махна за „довиждане“, а през това време се чудеше още колко време щеше да остане той, ако не бяха дошли мъжете от охранителната фирма, и защо се почувства толкова несигурна в негово присъствие.

Двамата мъже започнаха работа и Лори проумя иронията в случая: беше пуснала двама непознати в къщата си, за да се осигури срещу набези на познати; Майкъл я предупреди да внимава, а в същия момент тя си мислеше, че трябва да се пази от него. Лори реши, че е по-добре да излезе, отколкото да се прави на храбра. Мислено се раздели със скъпоценностите си и подкара колата към магазина за платове, за да си набави още мостри.

Когато се върна, видя Тед, Джеф и Андрю, които следяха работата на монтажната група.

— Лори, не бива да пускаш непознати в къщата си и да ги оставяш без надзор — каза Джеф.

— Сметнах за по-умно да изляза, за да не оставам насаме с тях.

— Нямаше да бъдеш сама с тях. Аз веднага дойдох, за да ти правя компания — смъмри я Андрю.

Лори изпита желание да плесне брат си. Той й мислеше доброто, но в момента направо й лазеше по нервите. Андрю я натопи в гузната ситуация с Брендън, а сега се държеше така, сякаш нищо не се е случило.

— Всичко е наред, Лори — успокои я Тед. — Проверих всичко. Колата е празна — тези момчета не са взели нищо от къщата. Те са редовни.

— Ще ти покажат как действа алармата — каза Джеф.

— Чудесно — рече Лори.

Двамата мъже бяха млади, любезни и експедитивни. Но когато Лори трябваше да им каже свой кодов номер, за да задейства алармата, тя се смути от присъствието на Джеф, Тед и Андрю. Единият от техниците явно усети колебанието й и я заведе настрана, за да си поговорят насаме.

— Никой не бива да знае вашия код. Аз и Дейв — също. Просто запомнете избрания от вас номер. Още при първото набиране той ще бъде записан в централата.

На обяд Лори вече имаше алармена система. Джеф се върна на работа, Тед — при патрулната кола, а тя остана насаме с Андрю.

Той бавно затвори вратата в антрето, върна се при нея и я погледна.

— Лори, ти си ми сестра и приятел. Но знам, че сега си ми сърдита… И съжалявам. Не мога да повярвам, че Шон ме е чул… Разтревожих се, защото не знаех истината. Сметнах, че племенникът ми е на път да се забърка непоправимо със сестра си. Знаех, че си се омъжила за Ян Коркоран, за да осигуриш на детето си баща, и понеже не беше споделила с мен, че си имала авантюра с Шон Блек…

— Не беше авантюра.

— Тогава какво, по дяволите, беше? Забрави, не искам да знам. В момента и без това не се разбирам с Шон Блек. Ако… ти е направил нещо лошо…

— Той не ме е насилвал, Андрю. Бяхме заедно само веднъж — стана случайно, но не беше авантюра. Това е всичко.

— Значи той е истинският и неоспорим баща на Брендън.

— Да.

— Ако съм ти причинил неприятности…

— Андрю, ти нищо не си ми причинил. Шон знаеше още преди ти да беше пощурял. А и нямаше как да не научи.

— Защо не му каза?

Тя вдигна вежди и после сви рамене.

— Тогава не можех. Той изчезна. А сега… сега просто не бях стигнала до това.

— Каза ли на Брендън?

— Още не.

— Ще му кажеш ли?

— Няма как. — Лори наведе глава и прехапа устни. Ако не тя, накрая Шон щеше да му каже. Явно бе решил сега да не вдига шум. Може би беше загубил доверие в нея, но не и в Брендън.

— Съжалявам, хлапе, наистина.

— Ти нямаш никаква вина, Андрю. Аз съм голямо момиче и при това вече имам алармена система. Мога сама да управлявам живота си. Така че — изчезвай. Имам да свърша малко работа, преди да отида за Брендън.

Андрю послушно си тръгна, като й напомни да включи алармата след него. После Лори поработи с увлечение и в три часа отиде да вземе Брендън. Отбиха се в един специализиран магазин, за да купят нещата, които трябваха на сина й за часа по чертане, след което отидоха в Гроув, за да се срещнат с Джен.

— Мислиш ли, че с Тина ще можем да се разхождаме сами? — предпазливо я попита Брендън.

— Само на позволени места — сериозно отвърна тя и си наложи да не се усмихне. Ах, тази младежка любов! Помнеше я много добре, даже по-добре, отколкото й се искаше.

Около пет пристигнаха в книжарницата и Брендън любезно поиска разрешение от Джен да излязат сами с Тина. Джен нямаше нищо против, стига да бъдат умни и да не се отклоняват от главните улици.

— И се дръжте прилично! — предупреди ги тя.

— Стига, мамо! — възнегодува Тина.

Брендън си замълча.

Когато децата изчезнаха, Джен хвана Лори под ръка.

— Трябва да пийна. Ти — също. Само не шампанско.

— Добре. Но нали обичаш шампанско?

— Само че… наистина прекалих с него. Единствено така можех да го направя.

— Да го направиш ли? — не схвана Лори. А после зяпна. Толкова бе затънала в собствените си страхове и проблеми, че беше забравила за раздвоението на приятелката си.

— Джен… ти… ти си осъществила фантазиите на Брад?

— Ако искаш да ти разкажа, първо трябва да пийна — решително рече Джен.

Лори не можа да сдържи усмивката си.

— Вчера не обели и дума за това!

— Нямах възможност.

— Умирам от любопитство. Хайде да отидем в ресторанта на първия етаж в „Мейфеър“.

— Чудесно! Аз ще ти разкажа, а ти можеш да ми кажеш нещичко за татенцето на Брендън.

— Няма много за разказване. Ами как ти и Брад разбрахте, че има нещо?…

— Лесно. Трябваше да видиш лицето си! — смигна й Джен. — Хайде!

След малко те вече седяха на бара в ресторанта и пиеха пина колада.

— И така? — попита Лори.

Джен почервеня.

— Първо ти.

— Обикновена история. Той беше бесен.

— Естествено! Родила си дете от него и си решила да не му казваш.

— Не беше толкова лесно.

— Разбира се, че не. Но аз не искам да ми разказваш за снощи. Кажи ми как успя да се сдобиеш с дете от него, когато на никого, ама наистина на никого, дори не му минаваше през ума, че вие двамата сте нещо повече от приятели. Да ти кажа ли нещо смешно? След всички тези години Брад реши да се разсърди за това, че си го мамела. Но после, като разбра, че мнозина от нас са считали Брендън за негов син, се зарадва, щом чу, че е на Шон.

Лори поклати глава.

— Не е трябвало да мислят така.

— Не им остава нищо друго, щом другите хора не им казват истината — кротко и възрази Джен.

— Джен! Аз бях на седемнайсет години.

— Винаги си си падала по Шон.

— Сигурно. Отидох при него, когато той оплакваше загиналия си брат Даниел. Едното доведе до другото. Това е.

— Това е? Сигурно си страдала, а аз дори не подозирах.

— Никой не знаеше.

— Била си тийнейджърка! Трябваше да споделиш всичко с най-добрата си приятелка.

Лори поклати глава и отпи от чашата си.

— В началото не знаех. А пък и бях горда. Искам да кажа, че страшно си падах по него, но не можех да се издам, защото той и Манди ходеха сериозно.

— Дори на мен нищичко не каза!

— Е, току-що го направих.

— След петнайсет години, и то, защото най-после те разконспирираха!

— Добре де, стига сме говорили за мен. Аз…

— Не, не, още не сме свършили! Ами Шон наистина ли се вбеси? У нас добре се прикриваше — за разлика от теб.

Лори се намръщи.

— Да, той наистина ми се разсърди, каза ми какво мисли и си тръгна. Оттогава не сме говорили.

— Не мога да повярвам! Той така бди над теб!

Лори сви рамене.

— Преспа вкъщи.

— Аха!

— Долу на дивана.

— О!

— Всичко е наред.

— Или поне ще бъде. Вие ще се съберете отново.

— Може би. А сега, Джен, е твой ред. Разкажи ми за вчера.

Джен се изчерви.

— Беше чудесно. За пет минути пресуших цяла бутилка с шампанско.

— Сериозно?

Приятелката й сложи лявата си ръка на масата. На безименния й пръст блестеше прекрасен диамант.

— Ти отново ще се омъжиш за него? — ахна Лори.

— Още не съм му дала категоричен отговор. О, Лори, беше толкова странно. Мислех си, че ще умра. Казах на Брад, че няма да го оставя да ме изнудва, а той ми отговори, че това не е изнудване, а последното му желание, което иска да се изпълни, преди да… — Гласът й секна. — Аз… — започна отново и веднага млъкна. Лори видя, че Джен се е втренчила в телевизора, по който в момента предаваха новините.

— О, господи, гледай!

Лори погледна. С драматично сериозен тон младият говорител тъкмо казваше, че са открили нов труп — по всяка вероятност жертва на същия маниак, който е убил Елинор Мец.

— Но Сю… — промълви Джен.

На екрана се мярна снимка. Не беше Сю. Двете жени едновременно зяпнаха от удивление.

— Мъфи! — извикаха и двете в един глас.

Погледнаха се.

— Ти си познавала Мъфи? — попита Джен.

— Да — рече Лори. — Тя работеше за Андрю. А ти откъде я познаваше?

— Тя, тя… — заекна Джен с пламнало лице.

— О, не! Мъфи Флъфи е била… вашият трети партньор?!

— О, боже! Беше вчера… А сега… О, боже, тя е мъртва!

 

 

— Мога да ти кажа само, че майка ти крие нещо от теб — каза Тина на Брендън. — Снощи дочух разговора на родителите ми. После мама говори с майка ти по телефона, и то шепнешком. Ами вуйчо ти! Видя ли лицето му, когато ни завари в стаята ми? Изглеждаше като побъркан.

— Просто бе изненадан, това е — каза Брендън, загледан във витрината на магазина за обувки.

— Ние сме достатъчно големи, за да бъдем гаджета.

— Да, но се закачахме в твоята стая, във вашата къща.

— Има и друго. Майка ти и Шон Блек са си тръгнали бесни — каза ми го съседката, която видяла всичко. Брендън, майка ти е постъпила наистина лошо…

— Не е! — избухна той, ала зад гнева му се криеше страх, който не искаше да показва пред Тина. Нещо наистина ставаше. Усещаше го и бе смутен, защото, вместо да поговори с него, майка му мълчеше.

— Не мисля, че твоят баща ти е истински баща — обяви Тина.

— Какво знаеш ти за моя баща? Той беше талантлив музикант и всички го харесваха!

— Не се нахвърляй върху мен! — рече Тина.

— Та ти едва не нарече майка ми „курва“, а мен — „копеле“.

— Брендън, виж фактите…

— Отивам за кока-кола — рече той, обърна се и я заряза.

— Да дойда ли с теб? — извика Тина.

— Както искаш! — троснато отвърна той и реши, че тя ще го последва.

Прехапала устни, Тина гледаше след него. Тя не искаше да избухва, не искаше да предизвиква и него. Цялата история й се струваше по-скоро вълнуваща, но явно Брендън не беше на същото мнение.

Тина стоеше насред улицата. Чувстваше се обидена и много самотна.

Обърна се. Към нея приближаваше един микробус и шофьорът намали, сякаш възнамеряваше да я заговори. Тина се намръщи, защото колата й се стори непозната.

И тогава неочаквано колата се втурна напред и я подмина.

Незнайно защо Тина почувства безпокойство.

 

 

„Прекрасна е“ — помисли си той. Момичето беше прекрасно. Млада, невинна и хубава. Готова за откъсване. Мамещо узряла. Тя го изкушаваше. Очите й бяха толкова сини, косата й беше като златна. Докосването до нея щеше да му достави истинско удоволствие. А тя щеше да бъде изненадана и уплашена до смърт… Изкушението бе голямо.

Само че днес той имаше по-друга нагласа.

И все пак, докато я гледаше, си представяше как вдъхва аромата й, как усеща младата й плът…

 

 

Жени!

Те можеха да подлудят мъжа.

Той почти беше загубил ума си по Тина, а тя му говореше такива работи за майка му. Не желаеше да слуша повече.

Дори и да бяха верни.

Вървеше забързан и сърдит, докато не спря, за да погледне назад.

Тина я нямаше. Явно не бе тръгнала след него. Намръщи се, като видя спиращата кола. Все още не виждаше шофьора, но предусети неговото намерение. Колата спря точно до него и мъжът му извика:

— Брендън! Брендън Коркоран, слава богу! Ела тук! Тина…

Ами да, той познаваше човека, който го гледаше с такава тревога. Брендън се втурна към него.

— Тина… какво се е случило?

— Качи се при нея, бързо!

Уплашено до смърт, момчето рязко отвори страничната врата. Навярно тя беше тръгнала след него, беше я блъснала кола или й се беше случило нещо друго, какво, по дяволите?…

— Кажете, моля ви, какво е станало, какво има? — настоя Брендън и надзърна в колата.

Шофьорът го хвана здраво за раменете и го дръпна вътре. Брендън за миг видя, че колата няма задни седалки!

Нямаше я и Тина.

— Какво става тук? Ако си направил нещо на Тина, ако си я наранил, ще те убия! — извика Брендън, хем уплашен, хем решен да не се издава. И внезапно проумя…

— Силни приказки от едно хлапе! Точно сега Тина е добре. Нейното време още не е дошло, но, повярвай ми, и това ще стане. Нямам търпение да вкуся тази малка сладурана, но засега, синко, заповядай на моя купон.

Как не! Той можеше да се бие и щеше да го направи. Нямаше да му се даде… Ала неочаквано залепиха на лицето му мокра кърпа. Помъчи се да я махне, напъна се да се бие, да му се нахвърли. Да вдигне шум — само ако можеше да изкрещи.

Но още докато вдишваше, разбра, че не ще успее да издаде и звук. Кърпата бе напоена с нещо лепкаво и сладникаво…

Борбата му завърши.

Брендън беше укротен.