Хедър Греъм
Убийствено красив (19)

Осемнайсета глава

Не беше толкова лошо, колкото си го бе представяла.

Шампанското, разбира се, й помогна. Джен пи доста и вече бе изпаднала в унес, когато — незнайно как — се озова в нелепото сърцевидно легло. Мъфи предложи да й завърже очите, а с малки копринени шалчета привърза китките й към месинговите пръчки. В този момент на Джен вече не й пукаше. И се започна…

Връхлетяха я неясни усещания и образи. Гласът на Брад, възбуденият му шепот, целувката му… Целувката й се услади… За момент смътно осъзна, че щом той я целуваше, значи устните, които толкова съблазнително проникваха в най-интимните й кътчета, бяха нейните…

„Какво толкова, сигурно е от шампанското“, помисли си тя.

О, боже! Никак не беше лошо. Не бе отвратително. Беше… вълнуващо.

 

 

Арни Харис бе пристигнал в Палм Бийч в събота сутринта.

— Не биваше да биеш целия този път заради мен, Арни — каза Шон. — Нали когато имам нужда от помощ, аз ти се обаждам.

— Тук не става дума за поредната книга, Шон, и аз няма да ти давам творчески съвети. Става дума за твоя живот. Освен това дойдох не заради теб, а заради Маги. Тя е влюбена в този стар хотел.

С Маги бяха отседнали в „Брейкърс“ — грандиозна сграда от двайсетте години, която все още се открояваше сред останалите къщи в района, където президенти, принцове и простосмъртни богаташи устройваха зимните си резиденции. Зад хотела имаше чудесен плаж. Шон и Арни бавно се разхождаха по него, боси и с навити крачоли. Ала Арни не беше спокоен и Шон прекрасно знаеше, че приятелят му бе дошъл, за да бъде близо до него заради случилото се с Елинор Мец. А сега и Сю беше изчезнала.

— Може би ти не си толкова мнителен — обади се Арни след малко. — Но ако не си, мисълта е ужасяваща.

— Коя мисъл?

Арни спря и присви очи срещу слънцето.

— Значи старото ти гадже Манди е убита. Може да е станало спонтанно, трябва да е било спонтанно: момичето — във водата, растението — наблизо. Не е било предумишлено убийство, било е просто убийство, подпомогнато от случая. — Арни направи гримаса. — Убийства… едно, две, три, непредвидени, но лесни. Малките хулигани обикновено не си поставят предварително за цел да хвърлят камъни по кучетата, да давят котета или да късат крилата на пеперудите. Само като видят животните, те…

— Значи Манди е била във водата, растението му е било подръка и той я е убил, а после какво — изчаква? — попита Шон. — И след всичките тези години се връща за Ели, и после — за Сю?

Арни бавно поклати глава.

— Той не е чакал. Твоята докторка Гилеспи отдавна се опитва да убеди тукашната полиция, че сред вас има сериен убиец. Ти сам разгледа онези кости. Разбираш от работата си и нямаш нужда от такъв като мен да ти казва всичко това. Трябват ти просто потвърждения на твоите изводи. Убиецът наистина си го бива. Искаш ли да му направя психологически портрет? Живее сам или умее да се усамотява, защото изпилва нещата. Той обмисля случаите, знае къде да намери жертвите си. Знае как да се отърве от труповете, така че те обикновено са напълно разложени, когато биват открити. Не оставя отпечатъци. Последната му жертва, вашата приятелка, е била намерена. Може би той го е замислил така. Може би е знаел за твоето завръщане и е искал хората да те свържат с убийството. Била е изнасилена. Имаше ли кръв, сперма, някакви следи? — попита Арни.

— Нищо, нито капчица кръв. И под ноктите й не открихме нищо.

— Той знае как може да го хванат — каза Арни. — Според мен изпитва дълбока омраза към жените, но я прикрива с необикновен чар. Чувствата му са много лични — той се престарава в убийствата. Такъв организиран тип като него сигурно се представя като почтен гражданин в очите на хората.

— Но той трябва да сбърка някъде, нали? — малко остро попита Шон.

Арни го погледна.

— За съжаление някои от тези убийци се измъкват невредими. Убийствата в Сиатъл така и не бяха разгадани, в Калифорния броят на тези случаи е голям… Виж колко време вилня безнаказано Бънди, колко щата преброди, колко много убийства извърши, преди да го изправят пред съда.

— Сега говорим за моя живот, Арни. Или ще открия този убиец, или до края на живота ми хората ще ме сочат с пръст, защото ще ме смятат за виновен.

— Ти знаеш истината.

— Да, но кой би могъл да живее така, Арни?

Арни сви рамене.

— Щом убиецът не греши, дай му малко зор.

— Не знам кой е убиецът.

— Но имаш хипотеза от времето, когато се е удавила Манди: един от твоите стари приятели, едно от ония добри момчета е убиец. Започни да разговаряш с тях. Разбери кой за кога има алиби, кой е имал зъб на Манди Олин и…

— И?

— … на теб. Но внимавай! Ако го пришпориш…

— Какво?

Арни мрачно се усмихна.

— Ясно какво. Той ще действа. Ти искаш да го принудиш да направи грешка. Само внимавай ти да не се окажеш тази грешка.

 

 

Шон не я чакаше. Лори намери бележката му: той бе отишъл в Палм Бийч, не знаеше кога ще се върне и тя трябваше да пренощува при родителите си.

Лори изкачи стълбите до малката кула на гърба на къщата и огледа околността. Обичаше буйната зеленина и хубавите стари къщи — сред тях имаше и обновени, и по-занемарени. Радваше се, че е у дома си. Гремпс беше прав: твърде дълго бе живяла с лъжа и сега искаше да живее с Шон. Той, изглежда, смяташе, че вероятно някой от познатите им е замесен в убийствата. Същият, който бе убил Манди.

Лори се изправи. Сигурно щеше да прекара нощта у родителите си, но дотогава имаше и много време. Взе лист и химикалка и започна да прави списък на приятелите, които бяха при изкопа през онзи ден: Рики Гарсиа, Тед Нийсън, Брад, Шон, братовчед й Джош, брат й Андрю и брата на Шон — Майкъл. Рики и Тед бяха станали ченгета. Нима този факт не ги оневиняваше? Не, знаеше, че има и лоши ченгета. Джош, Джеф и Брад бяха адвокати. Това правеше ли ги убийци? Според някои те бяха акули, но убийци? После идваше ред на Андрю, нейния брат, който с презрение правеше порнофилми. Не, той не беше убиец. Лори зачеркна името му. Умът й не го побираше. Не! Списъкът си беше списък. Тя отново написа името му.

Оставаше Майкъл. Той работеше в морска лаборатория и се опитваше да открие лекарство против рака. Беше внимателен и кротък. Невъзможно бе да е той. Ала майка им ги беше напуснала. Защо да не намрази жените изобщо? Манди Олин се гавреше с брат му, обиждаше го и го нараняваше, караше всички тях да се чувстват неловко. А случилото се с Манди едва не съсипа семейството му и уби баща му.

Същите неща важаха и за Шон.

А Брад, я го виж ти, искаше от жена си да правят шведска тройка.

Лори опря чело на бюрото. Ами Джеф Олин? Той бе адвокат, една от хищните акули. Беше брат на Манди. А Ели бе най-добрата й приятелка.

Рики ежедневно разследваше убийства. Сигурно знаеше как се прикрива убийство. Тед беше влизал в къщата на Сю. Именно той им каза за липсващите чанти. Лори леко изпъшка. Трябваше да има начин да се докаже невинността на Шон, без да се стоварва вината върху другите й приятели.

Тя отново вдигна глава. Добре, щом не искаше да слага името на брат си в списъка, защо да не започне с неговото елиминиране? Вдигна телефона и набра номера на Андрю. Когато каза, че разговорът е личен, жената отсреща й отговори, че ще му каже да й се обади. Лори безпомощно се загледа в телефона. Обади се отново, като си придаде мек южняшки акцент.

— Здравейте, скъпа, опитвам се да се свържа с господин Кели относно днешните снимки. Изглежда, съм изгубила адреса.

— Снимат в Саут Бийч.

Бинго!

— А имате ли точния адрес?

Жената й го каза. Лори тъкмо излизаше от дома си, когато видя приближаващата кола, и се намръщи. Сетне разбра, че това е Джеф Олин. Той плавно паркира отпред. В такъв случай можеше да започне с него.

— Здравей, Лори. Излизаш ли?

— Трябва да свърша някои неща. В четвъртък започвам работа в училището. Но мога да ти отделя няколко минути. Искаш ли кафе, сода или обяд? Какво те води насам?

— С удоволствие бих пийнал кафе. Всъщност отбих се да видя Шон. Той тук ли е?

— Не, но може да се върне всеки момент. — Не знаеше точно защо излъга. Просто в момента не вярваше на никого.

— Шон добре ли е? — попита Джеф, когато двамата влязоха в къщата и се отправиха към кухнята.

— Да, добре е.

— Сигурно е разстроен. Лори, не си прави труда да вариш кафе, ако нямаш готово.

— Спокойно, ще стане за секунда.

Лори отмери кафето и му се усмихна.

— Как върви правото?

— Правото е хубаво нещо.

— Защото защитавате невинните?

— Защото е много печелившо — ухили се той. — Синът ти на училище ли е днес?

— Да. — Изведнъж й хрумна, че ако наистина между приятелите й имаше убиец, никак не беше разумно да разпитва единия от тях в къщата си, и то когато бе сама.

— Мисля, че и той скоро ще се прибере.

— Не, учениците свършват след няколко часа — каза Джеф, поглеждайки часовника си. — Чудя се дали да чакам Шон.

— Кафето е готово. Изпий го и после ще видим.

— Ще ми правиш ли компания? Как се чувства той наистина?

— Шон ли?

— Да.

— Мисля, че е ядосан.

— По-разстроен е, отколкото го показва.

— Това е ужасно обвинение.

— Съвсем сериозно смятам, че трябва да съди репортерката и вестника. Това си е чиста спекулация. Те могат да нанесат вреда на личния и професионалния му живот. Не бива да оставя някаква амбициозна сополанка да трупа актив на негов гръб.

— Ще му бъде приятно, че мислиш така.

— Аз винаги съм харесвал Шон. Родителите ми не искаха и да чуят за него — според тях той бе покварил Манди. Те не знаеха какъв силен характер имаше тя.

— Надявам се репортерката да не разбере това.

— Никой не знаеше — освен твоите родители, родителите на Брад… другите. И когато започнаха да ги разпитват, те бяха по-сплотени от всякога. Мисля да направя някакво изявление за това, че Шон никога не би убил сестра ми. Все още не съм решил дали ще бъде от полза. Ако реши, репортерката може да се добере до съдебните протоколи, а някои от нещата, които всички казвахме, бяха срещу Шон — просто защото тогава те наистина се скараха.

— Шон ще ти бъде признателен за подкрепата — каза Лори.

Той се ухили.

— В много отношения той е късметлия. — Неочаквано посегна към нея и тя изпадна в паника. Постъпи глупаво, като остана насаме с Джеф в къщата, и сега той можеше да я удуши, а после щеше да я завлече някъде и да я убие…

Джеф махна от лицето й кичур коса и отново се усмихна.

— Той е щастливец, че те има до себе си — каза и се изправи. — Трябва да тръгвам. Кажи на Шон да ми се обади, ако мога да му бъда полезен. Всъщност ще се видим всички утре.

— Така ли?

— За голф.

— Аз не играя голф.

— Не играеш, но си помислихме, че след това можем да отидем у Джен да се натопим в басейна с джакузито и да си поръчаме пица. Ще дойдеш, нали?

— Да — отвърна тя, докато го изпращаше. Когато отвори външната врата с надеждата Джеф да не улови паниката в очите й, Тед тъкмо спираше колата си пред къщата.

— Какво става? — попита той, щом слезе. Беше в униформа.

— Отбих се да видя Шон. Но него го няма — рече Джеф.

— Ти добре ли си, Лори? Ами Шон?

— Благодаря, добре е. При мен, разбира се, всичко е наред.

Дали? Дори Тед я притесняваше. Мъжът в униформа, ченгето, вдъхваше доверие и тъкмо поради това можеше да накара една слаба жена да направи почти всичко.

— Тед, нещо ново за Сю? — тревожно попита Лори.

Той поклати глава и каза:

— Странно! Придружих я до дома й след погребението и се отбих да проверя как е след партито. Тя с нищо не показа, че смята да заминава. Но щом четката й за зъби я няма, значи е имала нещо наум.

— Странна работа — рече Лори.

— И страховита — съгласи се Тед.

Тя си помисли, че може би Тед и Джеф взаимно се подозират, защото никой от двамата не помръдна. Най-накрая Лори се извини:

— Е, трябва да свърша някои неща. Благодаря ви, момчета, за приятелството.

— На твоите услуги, Лори.

Когато тя потегли с колата си, двамата се бяха облегнали на полицейската кола и гледаха след нея.

 

 

Джен не разбра кога си тръгна Мъфи. Лежеше върху сърцевидното легло с натежала глава и жадуваше за сън. Почувства Брад до себе си.

— Джен, обичам те — прошепна в ухото й. — Знам какво ти струваше това… Благодаря ти.

Тя измънка нещо.

— Джен…

Брад я обърна по гръб. Джен леко отвори очи и видя бляскавия диамант в ръката му.

— Ще се омъжиш ли за мен? — Изведнъж той като че ли застана нащрек. — Аз наистина се нуждая от теб. Искам да ме подкрепяш, да бъдеш с мен… завинаги.

Главата й се пръскаше от болка. Тя наистина го обичаше и искаше да се омъжи за него.

Но не точно сега.

Джен отново се захлупи по очи.

— Заслужаваш да избягам с друга жена — каза му тя.

Повече нищичко не помнеше. Шампанското й бе дошло твърде много.

После заспа.

 

 

Най-после Джен си беше у дома.

Убиецът я наблюдаваше. Предварително бе разбрал как ще протече целият й ден. Казваха, че жените много говорят, но и мъжете бяха същата стока.

Джен се къпеше под душа. Сякаш от часове стоеше под силната струя, без изобщо да подозира, че той се намира от вътрешната страна на оградата. Обикновено Джен се чувстваше защитена от любопитни погледи — благодарение на обраслата в зеленина ограда и на изобилието от хибискуси наоколо.

Ала той познаваше къщата й. Познаваше и проклетите й съседи. Старият бухал отдясно гледаше „Шоуто на Опра“. Двойката в задната къща работеше. А къщата от другата страна беше празна.

„Не можеш да го измиеш, Джен, не можеш да измиеш станалото!“ — помисли си развеселен.

Но то беше нищо в сравнение с онова, което щеше да направи.

„Скоро, Джен.

С мен.

Без значение искаш или не.

Жива или мъртва.“

 

 

Лори пристигна на адреса, който жената й беше дала — ПЗДН „Пръдакшънс“ бяха наели апартамент в задната част на един от старите хотели. Лори заобиколи и най-напред огледа снимачния екип. Тя последва един доставчик на готова храна в разкошен апартамент с изглед към океана и видя брат си седнал в едно кресло. На леглото срещу него се бяха сгушили две дългокраки млади жени.

— Мъфи дойде ли вече? Скоро започваме с мъжете.

— Мъфи е готова — извика някой отзад.

Андрю тихо ругаеше и изведнъж се провикна:

— Хайде, дами, изглеждате отегчени до смърт. Бети, ти трябва да съблазниш Таня. Вживейте се в ролите си.

— Да, да, вживяваме се — отегчено рече Бети.

— Затова ти плащат! — озъби се Андрю и стисна слепоочията си. Когато вдигна глава, видя сестра си.

— Господи! — скочи той. — Пет минути почивка! — извика на екипа си, хвана Лори за лакътя и бързо я повлече навън, а сетне надолу по пътеката към плажа.

— Андрю…

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — ужасен попита той.

— Успокой се, знам с какво се занимаваш…

— Знаеш още, че и пикая, но не желая да ме гледаш как го правя!

Лори се усмихна.

— Андрю, какво означава ПЗДН?

Той я гледаше умърлушен.

— Пари за други неща — измърмори под носа си. Тя се усмихна. — Стига, Лори! Защо си дошла?

— За да те поканя на обяд — излъга го тя. Брат й имаше невинен вид. Той не би убил човек.

Все пак видът му никак не беше невинен, когато крещеше на Таня и Бети. Дали пък дълбоко в себе си не мразеше жените? Или само тези така наречени „актриси“?

— Обяд ли? — учуди се Андрю.

Лори осъзна, че той гледа към апартамента. Тя се обърна и остана втрещена, като видя пред вратата му да стои Шон. При това говореше с Мъфи Флъфи.

Сърцето й лудо заби.

— Шон ми се обади по-рано и ме покани на обяд — обясни Андрю. — Каза, че ти си заета.

— Бях — бързо рече Лори, без да изпуска от очи Шон. Все още не я бе забелязал. Стоеше там и се смееше на нещо, което Мъфи му разправяше. Беше със слънчевите очила, косата му бе леко влажна, носеше тъмни панталони и спортно сако с хубава кройка. Всеки би го взел за звездата на шоуто.

— Нали не си прибягнал и до услугите на Шон? — прошепна тя.

— Да бе, световноизвестен писател с неустоимо желание да се снима в порнофилми! Няма такова нещо. Мисля, че онази вестникарска статия го притеснява и му се е приискало да обядва с приятел.

Приискало му се е. Така. Значи Шон бе започнал свое собствено разследване и първият в неговия списък бе брат й.

Най-после той я видя. Въпреки очилата му Лори усети стаеното напрежение в чертите му.

— Лори — възкликна радостно Мъфи.

— Здравей, Мъфи! Здравей, Шон!

— Лори, какво правиш тук?

— Дойдох да видя брат си.

— Нали щеше да излизаш с дядо си?

— Излизах с него. А ти нали щеше да ходиш в Палм Бийч?

— Ходих, но реших да се прибера рано.

— Аха!

— Значи — обади се Андрю без ни най-малка представа за създалото се положение — можем да отидем всички на обяд.

— Разбира се — рече Шон.

— Ами… — поколеба се Лори.

— С удоволствие бих… — започна Мъфи.

— Само че — побърза да се намеси Андрю — тук ще имат нужда от теб. Помощник-режисьорът ще завърши снимките, докато ме няма.

— Да, разбира се — каза винаги веселата Мъфи. — Значи ще се видим по-късно.

— Къде ще отидем? — попита Андрю.

— Няма значение.

— Надолу по улицата има страхотно рибно ресторантче. Пържените скариди са върхът — рече Андрю.

— Тогава отиваме там — каза Шон.

Преди да стигнат до ресторанта, някой викна след тях. Беше Рики Гарсиа, който вървеше по петите им.

— Рики? — учуди се Андрю. — Може и да не спечеля наградата на Академията, но знам правата си.

— Ама че смешно! Ей сега разбрах, че си тук, Шон — на гости на Андрю.

— Откъде разбра? — попита Шон.

— Говорих с Брад.

— А Брад откъде знае?

— Нямам представа.

— Може би се е обадил тук и е говорил с някого от екипа — предположи Андрю.

— Защо си ме търсил? — попита сухо Шон. — Няма да ме арестуваш, нали?

Рики поклати глава.

— Шон, никой няма да вземе насериозно онази млада и зелена репортерка.

— Някои хора ще го направят. Но както и да е. Какво има?

— Дойдох тук, за да обядвам с Брад и Джеф Олин — каза Рики. — Защо да не се съберем заедно? Някой може да почерпи. Ченгетата са бедни хора.

В този момент пред хотела паркираха Брад и Джеф. Наистина имаха вид на адвокати: официални дрехи, къси прически и сериозни лица.

— Какво става, по дяволите? — попита Шон, когато те се приближиха. — Откъде разбра, че съм тук? — обърна се той към Брад.

— Една птичка ми каза — ухили се Брад. — Обадих се, за да говоря с Андрю, а някакъв асистент ми каза, че самият Шон Блек го чака, за да разговарят.

— Аха!

— Ти да не търсиш пак работа? — подразни го Андрю.

— Не, просто исках да те видя и да дам на един човек нещо, за което забравих да се погрижа както трябва.

— Е, ще обядваме ли или не? — нетърпеливо ги подкани Рики.

Влязоха в ресторанта.

Щом поръчаха, Шон стана настоятелен:

— Рики, какво има?

— Случайно срещнах Тед тази сутрин, точно след като той си тръгна от къщата ти, Лори.

Шон я стрелна с поглед.

— Тед е бил при теб тази сутрин?

— Безпокоеше се за теб — каза тя и се усмихна на Джеф.

— Джеф също намина. Той смята, че трябва да съдиш журналистката.

— Лори, Тед каза ли ти за… котката? — попита Рики.

— Котката ли? — Гласът на Шон прозвуча толкова остро, че всички се втренчиха в него.

— Да, изглежда, котката го е разтревожила много. Сю си е взела багаж и е заключила като всеки нормален човек, който заминава, но котката й е мъртва.

— Умряла от жажда? — попита Лори.

Рики поклати глава и изгледа всички.

— Вратът й е счупен.

Всички го зяпнаха.

— И тя сама си е счупила врата? — невярващо попита Андрю.

— Едва ли. Ако е заминала с този тип, той трябва да е истински гадняр.

— Сю не заслужава такъв идиот — троснато рече Андрю.

— Идиот ли? Може да е убиец — каза Шон.

— Да. Просто си мислех, че вие можете да знаете нещичко.

— Тед ми каза — тихо рече Джеф.

— Не искам Джен да научи — обади се Андрю. — Достатъчно е изплашена.

— Може би трябва да знае — каза Шон.

— Може би. Тук взе да става страшничко — рече Рики.

— И загадъчно.

— Изглежда, само жените са застрашени — тихо каза Лори.

— Лори, да не си посмяла да оставаш някъде сама! — реагира Андрю.

— Няма, Андрю, аз внимавам…

— Джеф има връзка с добра фирма за алармени системи. Той сам ти го каза.

— Ще си сложа аларма.

— Утре. Преди да тръгнеш на работа — каза й Шон.

— Аз ще го уредя, Лори — обади се Джеф.

— Утре — съгласи се тя. Щеше да заеме пари от Гремпс и да затвори устите им.

— И ти трябва да внимаваш, Андрю. Занимаваш се със странен бизнес — рече Рики.

— Но наистина мисля скоро да го изоставя. Следващата седмица имам среща с няколко уважавани типа от Холивуд, които проявяват интерес към един мой сценарий.

— Това е чудесно, Андрю! — възкликна Лори.

— За какво става дума?

Андрю потръпна.

— Филм за един сериен убиец от Маями.

Въпреки темата Лори ентусиазирано го подкрепи — та той бе родният й брат! Не изпитваше неудобство да го разпитва. Не беше обаче съвсем наясно с чувствата си, когато ставаше дума за Шон и неговото собствено разследване. Знаеше само, че за Андрю най-напред той трябваше да поиска разрешение от нея.

Когато Лори напусна мъжката компания, в първия момент не разора, че Шон е тръгнал след нея. Ала когато отключи къщата си, той направо влетя вътре.

— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? — кипна той.

— Нали ти казах, че исках да видя брат си…

— Глупости!

— Ами ти какво правеше там?

— Разпитвах го.

— Моят брат! Как смееш? Как смееш? — извика тя и се уплаши от тона си — също като на някоя кавгаджийка. Но беше вбесена. И уплашена.

— Я да видим защо ми е да разпитвам краля на порното в Маями…

— Да не си посмял да го наричаш така!

— А ти недей да изглупяваш!

— Той ми е брат! Никога не би ми сторил нищо лошо…

— Откъде знаеш?

— Аз му вярвам… Аз…

— Как можеш да му вярваш?

— Вярвам и на теб!

Той целият бе напрегнат, сините му очи тъмнееха, стиснал бе зъби, а кокалчетата на пръстите му бяха станали бели. Лори знаеше, че самата тя прилича на него в този момент. Бяха като врагове пред прага на войната.

— Лори, недей! Недей да се мотаеш насам-натам, за да водиш разпити, дори и на собствения си брат.

— А ти да не си посмял да преследваш семейството ми!

— Защо? Не си ли си задавала въпроса дали не е бил моят брат?

— А ти? — попита го тя.

Той внезапно притихна.

— Знаеш ли, ако беше мъж, щях да те ударя, без да се замислям.

— Ти си мъж и заслужаваш аз да те ударя, задето си толкова подозрителен към Андрю.

Шон стисна зъби и пристъпи напред. Кръвта на Лори кипеше. Искаше й се да се хвърли върху него…

Той спря.

— Искаш ли да се любим?

— Не! — извика тя, невярваща на ушите си. Сетне осъзна, че го желае, и то много. — Да… може би.

Шон я грабна в прегръдките си. Напрежението и гневът им се изляха в чиста физическа страст, докато той я целуваше и се бореше с дрехите й. Тя беше вече полугола и жадно отвръщаше на целувките му, когато той прошепна:

— Искаш ли да се качим горе?

— Няма значение къде. Горе, тук, на пода…

Той погледна часовника си и изпъшка.

— Имаме ли време, преди Брендън да…

— Не много.

— Значи подът е идеален.

 

 

Мъфи приключи работа късно вечерта.

Тя излезе от хотела и тръгна по тъмната улица. В Саут Бийч обикновено беше оживено и интересно. Тук идваха всякакви хора — млади безделници, богати араби, срещаха се забулени жени и такива, облечени със съвсем оскъдни бански костюми, а мъжете — плажни свалячи, обратни, работяги, малко наркопласьори — всякакви. Сигурно това бе най-пъстрото място в целия свят.

Тази вечер бе по-тъмно от обикновено. На хоризонта бяха надвиснали буреносни облаци. Изглежда, хората предпочитаха да стоят по домовете си. Наоколо беше почти безлюдно, когато Мъфи чу подсвирването.

Вдигна глава и видя приближаващата лимузина, която след малко спря на завоя. Да, но от познатите й никой нямаше такава кола. Когато обаче видя шофьора, тя го позна и се засмя.

— Я, здрасти! — рече тя.

— Здравей, Мъфи — отговори той и се наклони, за да й отвори вратата. Усмивката му беше изумителна. — Заета ли си? Или се връщаш от работа? Може ли да те почерпя едно питие?

— Искаш да ме черпиш? Да, разбира се, защо не.

И тя се качи в колата му.

 

 

Късно през нощта Шон лежеше до Лори и тя знаеше, че той ей сега ще стане и ще се премести долу на дивана. Ала той продължи да се взира напрегнато в тавана.

— Шон?

Обърна се към нея.

— Наистина съм разтревожен. Страхувам се за теб, за мен, за нас… Господи, ти трябва много да внимаваш. Нека се обадя на някоя фирма за алармени системи.

— Добре. Ще помоля дядо…

— По дяволите, позволи ми, моля те, да направя това за теб! Ако ме обичаш, би трябвало да се съгласиш.

Колебанието й трая съвсем малко.

— Добре.

Шон прегърна още влажното й тяло и нежно я целуна по рамото.

— Шон… има ли нещо друго?

— Вратът на котката на Сю е бил счупен.

— Знам. Нали Рики го каза.

— Помниш ли мъртвата котка, която намерихме до вашия казан за боклук?

Полазиха я тръпки.

— Да. И?

— Ами тя не е била блъсната от кола. И нейният врат беше счупен.