Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Съспенс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Drop Dead Gorgeous, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 82 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2012 г.)
Разпознаване и начална корекция
Буба (2013 г.)
Допълнителна корекция
sonnni (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Хедър Греъм. Убийствено красив

ИК „Хермес“, Пловдив, 2001

Американска. Първо издание

Редактор: Димитър Атанасов

Коректор: Атанаска Кузманова

ISBN: 978-954-459-874-8

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Без да знае защо, Лори послушно отвори вратата. Може би заради израза на очите му и факта, че той вероятно щеше да продължи да чука, докато пристигне полиция. Шон влезе и заключи след себе си, без да я изпуска от поглед.

— За какъв дявол се върна? — дрезгаво попита той.

— А ти за какъв дявол се върна?

— Попитах те защо се върна!

— И аз те попитах същото.

— Аз първи те попитах…

Ако Шон не беше така ядосан и напрегнат, ситуацията можеше да бъде и комична. Толкова години се бяха изнизали, а Лори усети, че познава този уж непознат мъж. Тя предугаждаше гнева му по пулсиращата на врата вена, по израза на лицето, по начина, по който прокарваше пръсти през косата си. Някои неща в хората никога не се променяха — с възрастта можеха да поизбледнеят, но винаги оставаха част от тях.

Лори сви рамене, решена да се държи непринудено.

— Дядо ми е много болен. Може и да не помниш, но ние с него бяхме много близки.

Той продължаваше да я гледа. С раздразнение Лори си даде сметка, че в гласа й се прокрадна безпокойство. Въпреки това Шон видимо се поотпусна и се облегна на вратата, като кръстоса ръце пред гърдите си.

— Спомням си — тихо рече той.

— Та защо се върна? За да се разпореждаш с всички ни ли? — попита тя.

Шон изглеждаше и сърдит, и развеселен.

— Разбрах, че хората са непостоянни. Ако не те обесят, слагат те на пиедестал. В Маями ме изпратиха моите издатели. Реших да поостана малко. Аз пиша криминални романи, а тук е пълно с престъпления.

За миг Лори се умълча. Пълно бе, наистина! Той се беше върнал в града, когато бе извършено едно от най-зловещите убийства след ерата на Джак Изкормвана.

Устата й пресъхна и тя мъчително преглътна. Ели бе най-добрата приятелка на Манди. И двете бяха мъртви. Но за какъв дявол си мислеше такива неща? Тя наистина го бе обичала, въпреки че възрастните имаха навика да виждат в младежките чувства само временни увлечения. И дълбоко в себе си Лори бе убедена, че Шон Блек не е способен на убийство.

Той сякаш отгатна мислите й и присви очи.

— Чудесно! — горчиво рече Шон. — Смяташ, че за петнайсет години съм станал изпечен убиец и съм се върнал, за да заколя Ели?

— Не! — отрече тя. — Не! — Лори рязко поклати глава, но тонът й не прозвуча много убедително. Каквото и да кажеше или направеше сега, нямаше да изглежда искрено.

— Защо дойде тази вечер? — попита тя.

— Защото ме плашат всички тези съвпадения. Ужасно ме плашат.

Така си беше — и тя, и Джен го знаеха.

На свой ред Лори скръсти ръце пред гърдите си.

— Градът е голям. Не е Ню Йорк, но при три милиона население…

— Да, има наркотици и битово насилие. Убиват служители по газостанциите заради петдесет долара в касата. Има гангстери и младежи, които стрелят един по друг. Отвличат момче, което отива на среща. Жена откача и застрелва съпруга си. Но това… този е последователен, вманиачен убиец, който вероятно е някъде наблизо.

Изведнъж я побиха ледени тръпки. Той не сваляше очи от нея, сякаш тя можеше по някакъв начин да покани убиеца тук.

— И защо дойде вкъщи? — отново попита Лори.

— За да ти кажа да се върнеш в Ню Йорк.

— Не можеш да ми казваш какво да правя. Невъзможно е, аз имам причини да бъда тук. Ти върви там, откъдето си дошъл.

— Аз не съм в опасност.

— Откъде си сигурен? Откъде знаеш, че ти не си в най-голяма опасност? Дявол да го вземе, ами ако Рики изведнъж те арестува?…

— Вече не съм толкова уязвим — тихо рече Шон. — А на теб ти убягва същността: една жена е била брутално измъчвана и убита.

— Това е ужасно, но се е случвало и преди. В Ню Йорк също измъчват и убиват жени.

— Но не които познаваме.

Лори за миг затаи дъх.

— По дяволите, Лори, махни се оттук! — каза той просто и властно, сякаш можеше да я принуди.

— Ти се махай оттук, Шон! Вън от къщата ми, от…

— Мамо?

Обля я студена пот, като разбра, че е повишила глас и Брендън се е събудил. Той слизаше по стълбите — висок и слаб, готов да избави майка си от всякаква опасност.

— Мамо, има ли някакъв проблем? — започна момчето, но когато видя късния гостенин, цялото му изражение се промени. Лицето му светна. — Майкъл Шейн? Майкъл Шейн! — И с надежда погледна към майка си. — Да не би да се познавате?

Лори не можа да отговори. Шон я заобиколи и стисна ръката на Брендън.

— Едно време бяхме съученици. Всъщност истинското ми име е Шон, Шон Блек. Радвам се да се запознаем, господин Коркоран.

Шон имаше подход към децата. Ръцете на Лори бяха потни.

— Казвам се Брендън — отговори почтително синът й.

— Наричай ме Шон.

— Мама наистина ли ви познава?

Шон се усмихна със своята хубава усмивка. Лори добре я познаваше: той се радваше и все пак не беше съвсем наясно защо предизвиква подобно възхищение, а прекаленото внимание го караше да се чувства неловко. Точно това ставаше в училище, когато се представяше добре на футболния терен, когато се открояваше с есето си в час по английски или се налагаше с аргументите си в някой спор. Лори се изкушаваше да го докосне — само да погали лицето му.

Тя стисна зъби и не помръдна.

— Чел съм всичко, всичко, което сте написали досега — рече Брендън.

— Дано не всичко, защото някои от първите ми работи са толкова нескопосни, че съм ги прибрал в едно чекмедже и никога не ги изваждам оттам. Понякога ми минава през ума да ги изгоря, но все пак обичам да си спомням как съм започнал и как всички ние можем да се поучим и израснем.

— Аз искам да стана писател — каза Брендън.

— Тогава пиши.

Момчето не откъсваше очи от него.

— Все още не ми се вярва, че се запознахме лично. Но… Значи наистина сте се върнали у дома, а? А аз си мислех, че сте тук на турне. Не живеете ли в Калифорния?

— Да, но дойдох тук за малко. Събирам материал.

— Страхотно! Ако имате нужда от нещо, бих могъл да помогна. Да отида до пощата или да свърша някоя поръчка.

— Брендън, господин Блек сигурно обича сам да върши работата си — бързо се намеси Лори. — А ти започваш в ново училище и…

— Да, чисто ново, без много приятели — измърмори Брендън.

— Ти ще имаш много приятели. — Лори усети, че гласът й се стегна, но вече не можеше да го овладее. — А сега е време да си лягаш. Господин Блек тъкмо си тръгваше.

— Мамо! — възнегодува синът й.

— Аз тъкмо си тръгвах.

— Едва сте дошли и вече си тръгвате?! — извика Брендън.

Шон изгледа Лори.

— Не съм виждал майка ти много отдавна. Бях изненадан, когато научих, че е в града.

— Това е невероятно! Та ние пристигнахме точно днес.

— Сигурно е така. Както и да е, аз наистина ще тръгвам. Просто минах, за да се уверя, че… — Той се поколеба и сви рамене. — Това е странно завръщане. Просто исках да съм сигурен, че майка ти е в безопасност.

— В безопасност? — Гласът на Брендън прозвуча смутено.

Шон начаса разбра, че Лори не е казала на сина си за зверското убийство на старата им приятелка.

— Нали знаеш, на новата къща й трябва алармена инсталация.

— Скоро ще си имаме такава — увери и двамата Лори.

Шон кимна и отново се загледа в нея.

— Може би е по-добре да се върнете в Ню Йорк.

— И вие ли харесвате Ню Йорк? — възкликна Брендън.

— Аз обичах този град. Преместването бе трудно, но… Прадядо ми е страхотен.

— Знам — меко каза Шон.

— Да, разбира се, нали сте ходили с мама на училище. И с Джен.

— С Джен, Брад, вуйчо ти Андрю й с още много други — каза Шон.

— Знаете ли, аз трябва да си намеря нови приятели.

— Да, разбирам — каза Шон. — Е, лека нощ.

Той се обърна, отвори вратата и излезе.

Брендън тръгна като кученце след него.

— Ще дойдете ли пак? Например в петък — на вечеря?

Шон се извърна и развеселено погледна Лори.

— Синко, майка ти може би има планове за петък вечерта.

— Не, няма, сигурен съм в това. Мамо, нали може да дойде? Постоянно ми повтаряш да каня приятелите си на гости. Е, Шон всъщност е твой приятел, но това е същото, нали?

Лори бе зашеметена. Не, не беше същото. Шон Блек бе последният човек, с когото желаеше синът й да се сприятели. Но не можеше да възрази. Дано имаше късмет Шон да отклони поканата.

— Тези дни господин Блек е много зает — успя да каже тя. — Много зает.

— Наистина бихме искали да дойдете — разпалено каза Брендън.

Шон отново погледна въпросително към Лори.

— Наистина. — Тонът й беше равен. — Ще се радваме да ни гостуваш.

— Е, щом е така — много тихо отговори той, — ще дойда на всяка цена.

После се обърна и си тръгна в нощта, без да поглежда назад.

 

 

На разсъмване телефонът на Шон иззвъня. Той бе лежал буден и сам, без махмурлук от нощно запиване и без жена до себе си. Тъмнината на стаята му бе изпълнена с образи от миналото.

Не се изненада, че го търсеше Рики, но се стресна, когато той му каза, че се обажда от името на доктор Кейт Гилеспи.

— Гилеспи иска да се консултира с мен?

— Помоли ме, ако е възможно, да те закарам при нея. Не каза защо, но ми се обади малко след пет, което си е доста раничко и за самия мен. Строга е като фелдфебел. Отрано и с настроение подхваща своите трупове. Разбира се, можеш да й откажеш. Ти си писател, а аз — ченге. На нас тя ни вади душичките, но на теб…

— Аз съм задължен на много съдебни лекари — каза Шон. А и той бе харесал Гилеспи. Интересно му бе да узнае защо отново иска да го види.

— След десет минути съм при теб — рече Рики.

— Не може ли да се срещнем?…

— Не, ще мина да те взема. Ти си най-интересното нещо в моя живот от години насам.

— Рики, ти си детектив от отдел „Убийства“ в голям град.

— Тъжно, нали?

Когато отидоха в моргата, обиколиха доста коридори и зали, преди да открият операционната на Гилеспи, която в този момент работеше върху трупа на някакъв старец.

— Изглежда чистичък — каза Рики. — Няма и драскотина по него. И този ли е жертва на убийство?

— На нежно убийство. Парченце от ябълковия пай на жена му се е оказало фатално за него — кратко обясни Гилеспи.

— И… — започна Рики.

— Сърдечен пристъп според мнението на специалисти. И понеже горкият човек е бил сам, когато е издъхнал, ние трябва със сигурност да открием причината за смъртта, както повеляват законите на щата. А сега, детективе, благодаря, че ми доведе нашия приятел писателя. Когато свърша с него, ще го изпратя вкъщи, а ти ще можеш да го разпиташ по-късно.

Рики хвърли поглед на Шон. В него се четеше и закачка, и недоволство.

— Слушам, докторе. Но аз все пак ще го разпитам. Ние се знаем още от гимназията. Ще си поговорим по мъжки, нали разбираш? — Рики се помайваше с надеждата да го поканят да остане.

Но не би. Шон не възнамеряваше да му помогне. Той бе нетърпелив да разбере какво му е приготвила Гилеспи.

— Добре тогава… — Рики се размърда.

— До скоро — весело подхвърли Гилеспи.

Най-после Рики си тръгна. Доктор Гилеспи започна да диктува на микрофона: починалият е на около седемдесет и пет години, с ръст метър и осемдесет и тегло сто и четири килограма. Тя описа външните признаци на коронарната тромбоза, състоянието на кожата и прочие, след което се приготви да направи разреза. Поколеба се — Шон бе убеден, че това е номер — и изключи микрофона.

— Не се притеснявате от аутопсии, нали, господин Блек?

Той я погледна в очите и поклати глава.

— Не, госпожо. Наложи се и аз да направя няколко такива, за да заслужа дипломата си. Имало е случаи, при които съм асистирал.

— Да… като писател криминалист или заради специализацията по съдебна антропология?

— И двете. И понеже явно знаете доста неща за мен, защо питате?

Тя се усмихна и му стана още по-симпатична. Една педантична жена с прошарена коса, която изследваше човешкото тяло с мисъл и душа.

— Наистина знам доста неща. От ваши бивши състуденти съм чувала, че сте най-добрият. Жалко, че науката ви е загубила за своята кауза.

— Много учени се вписват добре в популярната литература. Човек може да каже много неща, стига да внимава и да не нарушава законите. И така… защо съм тук? Сигурно не за да гледам как ще разрежете трупа на човек, умрял от сърдечен пристъп?

Гилеспи поклати глава и тихо въздъхна. Отново хвърли поглед на микрофона, за да се увери, че е изключен.

— Тук съм отдавна. Не мога да ви обясня какво е да живееш в град като този. Смазани от бой бебета — жертва на тези, които са длъжни да ги предпазват от опасности, болки и ежедневни наранявания; страшните последици от бандитизма; деца, които загиват в улични престрелки; мъж, запален от съпругата си, изгаря като факла пред очите й; жертви на самолетни катастрофи и автомобилни злополуки… Ужасите нямат край.

Шон кимна и усети как гърлото му се сви. Трогна го състраданието на тази жена, която работеше толкова близо до смъртта, до насилствената смърт.

— Разбирам — тихо каза той.

— Аз извърших аутопсията на Аманда Олин.

Шон се почувства така, сякаш ненадейно бе попаднал в тесен капан, от който нямаше измъкване.

— И? — сковано рече той.

— Като специалист смятам, че Аманда Олин е била убита. Възможно е да се е оплела сама в подводното растение, но начинът, по който са разположени натъртванията и ожулванията около глезена й… Било е убийство, въпреки че не би могло да се докаже безусловно.

— Не съм убил Манди — каза той. Говореше тихо, но гласът му трепереше от ярост и горчивина, с които така и не бе успял да се пребори.

— Вярвам ви — рече Гилеспи. — Не е нужно да се защитавате пред мен.

— Аз бях единственият обвиняем.

— Но там не сте били само вие, нали?

— Не. Страшно съжалявам, но не ми се иска да обсъждаме точно тази тема, доктор Гилеспи. Тогава всички ние бяхме още деца.

— Добре. Вие имате свое мнение, а аз — мое. Виждала съм деца, които правят доста лоши неща, но да оставим това. Вероятно не можем да се върнем назад и да докажем престъпление отпреди петнайсет години.

Шон вдигна ръце, все още разтреперан и гневен. Казваха му да не се завръща у дома. Постъпи глупаво, когато дойде тук. Дори тези, които харесваше, бяха склонни да вадят нож срещу него.

— Та… за какво става дума? — попита Шон.

— Бих искала да хвърлите око на едни кости.

— На какво? — изненада се той.

— Кости. Те са вашата специалност, нали? Е, поне са били, преди да се гмурнете в славата и парите. Не сте ли практикували съдебна антропология?

— Да, но…

— Познавам някои хора в университета във Флорида, които са ви смятали за много способен.

— Така ли? — Шон се поотпусна. — Много мило, но…

— Ние пращаме доста такъв материал до Смитсъновия институт, но така и така сте тук… Сметнах, че няма да имате нищо против да ги видите и да ми дадете някои полезни идеи.

— Разбира се. Мисля обаче, че вие самата сте достатъчно добър специалист.

— Ще се радвам да чуя вашето мнение на външен експерт. И двамата знаем, че когато липсват опорни точки, всяка идея е от значение.

Тя бе напълно права. Костите говореха най-дълго: точно това бе предизвикало неговото любопитство и състрадание в университета. В първи курс на една от лекциите по криминология той бе чул следната изразителна реч за смъртта: „В наши дни мъртвите могат да разказват приказки. Убийците са изобретателни, труповете могат да бъдат разчленени, разложени, пропити с киселина, разрушени от природните стихии. Но костта е неунищожимата същност на човека. Убийството, отнемането на живот е най-жестокото нещо на света, а най-зловещото е убиец, който се измъква безнаказан от престъплението си. Мъртвите викат за справедливост. Костите викат най-силно и най-продължително“.

— Аз, разбира се, си мисля някои неща — каза Гилеспи.

— Искате ли да ги споделите?

— Не. Първо искам да видите костите.

Шон сви рамене. Въпреки всичко той я харесваше. Рики би я нарекъл мъж в пола. А сега любопитството му бе наистина разпалено.

— Добре. Вие водите.

Гилеспи се усмихна.

 

 

— Мамо, татко, Гремпс!

Лори се хвърли да прегръща семейството си. Към дядо си пристъпи по-внимателно, ала той усети нейната предпазливост и силно я притисна.

— Гремпс!…

— Все още съм жив! — твърдо рече той. Очите му бяха като нейните — светлокафяви със златни жилчици.

— Татко! — възмути се майка й.

— Слушай, Глория, не искам внучката ми да се отнася с мен като с бебе. Имам достатъчно сили, за да преглътна обичта й, понеже тя се е отказала от щастливия си живот в Ню Йорк, за да бъде до мен, искам една хубава прегръдка, от която да ми изпукат костите!

— Чудесно! Изобщо няма да те жаля — засмя се Лори.

— А аз мога и по-силно — каза Брендън и изпълни заканата си.

Баща й — висок и слаб, с гъста побеляла коса и чаровно застаряващо лице — разглеждаше къщата. Той погледна Лори с усмивка.

— Страхотна е.

— Благодаря, татко.

— Но си има и недостатъци — загрижено рече майка й.

— Трябваше да си купиш нова.

— Мамо, на мен ми харесва тази.

Лори бе готова да спори, но след малко майка й се усмихна, кимна и разроши косата й.

— Права си, тази къща има свое обаяние, а ти винаги си искала да вървиш по свой собствен път. Справяш се добре, така че ще трябва да се отуча да те критикувам.

Лори учудено погледна към баща си. Той сви рамене.

— Все едно да учиш старото куче на нови номера.

— Джеймс! Да не би да ме наричаш „старо куче“? — възкликна майка й с престорено оскърбление.

— В никакъв случай, скъпа, в никакъв случай! — бързо възрази баща й и я прегърна през кръста с поглед, натежал от съжаление.

Брендън неудържимо се разсмя. Лори бе слисана. Не си спомняше родителите й да са се разбирали толкова добре, когато бе малка, нито бе знаела, че могат да бъдат толкова нежни един към друг.

— А къде е обещаната закуска? — веднага попита баща й.

— Заповядайте, да влезем вътре! — покани ги Брендън и ги поведе към трапезарията.

Момчето помагаше през цялото време: носеше чинии, сипваше сок, доливаше кафе. Лори се радваше, че беконът, яйцата, препечените филийки и вафлите, които беше приготвила, се харесаха и че всичко вървеше добре.

Тя се бе страхувала от тази среща, навярно и те. Постепенно разговорът се насочи към миналото, а то неизбежно се свърза с настоящето.

— Лори, чу ли, че Шон Блек е в града? Станал е известен писател… — подхвана майка й.

— Майкъл Шейн! — възторжено извика Брендън.

Лори се намръщи, ала синът й не го забеляза.

— Бабо, снощи той идва у нас. Не можах да повярвам, че мама го познава. Той ми е любимец, абсолютен любимец!

— Лори, нужно ли е да чете такива жестоки книги?… — започна майка й.

Лори бе готова да защити читателските пристрастия на сина си, но нямаше нужда, защото Брендън можеше и сам да стори това.

— Бабо, той не пише жестоки книги. Аз научавам много неща от романите му. В тях е пълно с наука, медицина, полицейска практика и други такива. И освен това той описва велики хора, показва ти как мислят, работят и… е, трябва сама да прочетеш нещо от него, за да разбереш!

— Значи така! — каза Глория. Тя прехапа устни и като погледна Лори, тихо попита: — Значи вече го видя?

Подтекстът бе ясен: Лори се бе срещнала с Шон Блек, преди да види родителите си.

— Да — отвърна тя между две глътки кафе. Но когато вдигна поглед, откри, че не само родителите й, а и Гремпс се е втренчил в нея. Опита се гласът й да прозвучи небрежно: — Светът е малък, нали? Джен ни заведе на вечеря в Гроув и аз се сблъсках с него, когато отивах в книжарницата да прибера децата.

— И после той дойде тук! — с обожание каза Брендън. — Представяте ли си? Майкъл Шейн дойде у нас!

Настъпи тягостно мълчание. Лори очакваше да се случи нещо ужасно — например покривът да падне върху главите им и те да останат така, втренчени един в друг.

— Значи… — обади се майка й.

— … Шон е идвал тук? — попита баща й.

— Защо? — додаде Гремпс.

— Ами просто се отби, за да види дали всичко е наред… — неопределено рече Лори.

— Защо? — повтори Гремпс.

— Защото старата им приятелка бе така зверски убита, разбира се — каза майка й.

Лори едва не разля кафето си.

— Да, представете си само. Той се връща в града и изведнъж намират най-добрата приятелка на старата му любов заклана — поклати глава баща й.

— Мамо? — тихо я повика Брендън.

— Татко! — натъртено каза Лори.

— О, боже, съжалявам! Просто такива случки много ме разстройват — измърмори баща й.

Той беше част от обществения елит — пенсиониран борсов агент, бивш президент на яхтклуб и приятел на много адвокати. Все пак страстно защитаваше мнението си, че в повечето случаи престъпниците се измъкват безнаказано, че доста често техните права се поставят над правата на жертвите, че по-голяма част от онези, благодарение на които забогатяваха приятелите му, трябва да бъдат „опечени“. Той бе отявлен защитник на електрическия стол във Флорида, наречен стария Спарки. Наскоро бе започнал дебат „за“ или „против“ смъртното наказание. Противниците му клеймяха електрическия стол като страшен и безчовечен. Бащата на Лори бързо бе отреагирал, че електрическият стол трябва да бъде страшен и смъртоносен и че престъпниците трябва да се страхуват от него.

— Мамо, твоя приятелка ли е била убита? — попита Брендън, малко пребледнял.

— Моя бивша съученичка, която отдавна не бях виждала — каза Лори.

Момчето погледна към дядо си.

— Каква беше тя на Шон Блек?

Лори стисна зъби в очакване на отговора.

— Брендън, аз наистина съжалявам. Не биваше да говоря толкова много. — Баща й спря и я погледна.

— Когато бяхме ученици, загубихме още една приятелка — каза Лори, гледайки родителите си. — Навремето тя ходеше с Шон. Тя… се удави.

— Ченгетата просто искаха някой да поеме отговорността — рече майка й. — Първо се опитаха да обвинят Шон, а после го пуснаха. За нещастие сегашната убита бе сред най-близките й приятелки по онова време.

— Горкият Шон! — каза Брендън.

Лори навъсено гледаше майка си. Тя винаги бе нападала Шон, а сега най-неочаквано заставаше сякаш на негова страна… Лори просто искаше да сложат край на този разговор.

— Такива неща винаги стряскат и ни предупреждават да бъдем много внимателни — каза тя и стана. — Татко, още кафе? Гремпс?

— Разбира се. Ей, млада госпожо, как върви моделиерството?

— Чудесно. Искате ли да ви покажа някои скици?

— Разбира се.

— Да, да, разбира се! — възкликна щастливо майка й.

В отзивите на семейството й за нейната работа имаше нещо повече от родителско чувство. После, когато Лори отново подреждаше скиците си в папката, разбра, че майка й се беше качила след нея.

— Къщата наистина е хубава — каза Глория и плахо се усмихна, когато Лори я погледна.

— Благодаря. На мен ми харесва.

— А и сме наблизо.

— Да.

— Дали ще се чувстваш добре близо до нас?

— Ами… разбира се.

Майка й бе привлекателна жена, дребна и слаба. Поддържаше елегантна къса прическа и винаги бе идеално гримирана. На петдесет и шест бе все така елегантна, бе се подложила на лазерен пилинг и редовно поддържаше тялото си с гимнастика.

— Щастлива съм, че пак си у дома, мила. Ще се постарая да не се натрапвам, макар че е трудно да бъдеш родител и да стоиш настрана. Ще се съобразявам с мнението ти и наистина ще се постарая да уважавам правото ти на личен живот. Естествено — тя се поколеба и прехапа устни, — естествено няма да ми бъде лесно сега, когато наоколо броди такъв страшен убиец. А и Шон се е върнал…

— Мамо, съжалявам, че никога не си харесвала Шон, но той не е убиец.

Майка й изглеждаше изненадана. После внезапно се усмихна.

— Извинявай, но не това имах предвид. Аз сгреших по отношение на Шон. Напълно сгреших.

— Мамо, какво говориш?

— О, скъпа, толкова е трудно в наши дни… Хората много рядко остават заедно, а младите не виждат нещата, които ще са от значение по-нататък в живота им. Когато си млад и влюбен, ти не мислиш за пари, кариера, религия — любовта сама по себе си е всесилна. Но да фалираш, е толкова жестоко, да живееш в бедност е унизително и болно, и… Признавам си, че много се страхувах от семейството на това момче, защото имах приятелки, които се влюбиха в такива мъже и им се родиха деца, живяха в богатство и накрая намразиха своите вмирисани на бира съпрузи. Единият дори биеше жена си. А Шели — така се казваше тя — не можеше да напусне тази отрепка. Винаги ходеше с насинено око, а той се държеше лошо и с децата им… Тя се подхлъзна и не можа да се изправи. Винаги съм знаела, че един ден Брад ще печели много, и сигурно съм искала ти да останеш с него, а към Шон се отнасях ужасно. Не е важно от какво семейство си, а какъв си самият ти. Съжалявам, че не се борихме за него. Съжалявам, че стовариха вината само върху него и че толкова ни се искаше да го разпнем. Бих искала да му го кажа, ако някога имам такава възможност.

Лори бе слисана. Толкова слисана, че не можа да помръдне, когато майка й се обърна и тръгна надолу по стълбите.

— Мамо!

Глория спря. Лори изтича към нея и силно я прегърна. Малко след това родителите й си тръгнаха.

И въпреки че Шон бе в града и една приятелка току-що бе убита, вече не й беше толкова тягостно, че се е завърнала у дома.

 

 

— Млада жена, според мен — в началото на двайсетте — замислено рече Шон, докато внимателно оглеждаше изложените човешки кости. — Била е висока приблизително метър и шейсет и седем и в някакъв момент е претърпяла фрактура на десния пищял. Трудно е да се отгатне причината за смъртта, особено при липсата на череп, но съм сигурен, че главата е била отделена от тялото — преди или след смъртта. — Той отстъпи назад и погледна към Гилеспи, без да попита очевидното: Къде са намерени костите и при какви обстоятелства.

Засега Гилеспи не възнамеряваше да дава отговори. Тя бе свъсила вежди.

— Откъде сте сигурен, че главата е била отделена? Може би гръбначните прешлени просто са се отделили?

Шон поклати глава. Пристъпи напред и посочи един прешлен — белезите, които все още недвусмислено сочеха намесата на остър инструмент.

Гилеспи кимна:

— Откога е мъртва?

— Кога и къде е била намерена?

— В тинята, близо до Шарк Вали.

— Понякога това спомага за запазване на тялото, но нейното трябва да се е разложило, преди да е било погребано в калта. В случая нещата се усложняват. Според мен тя е мъртва отпреди три до десет години. Това е най-точната преценка, която мога да дам.

Гилеспи кимна, въздишайки:

— Още една Джейн Доу.

— Още една?! — намръщи се той.

— Не би трябвало да сте много изненадан, понеже знаете статистиката. Поработиш ли само няколко седмици в моргата на Ориндж Каунти и преставаш да се впечатляваш от труповете, които се трупат на камари в проклетите коридори. А половината от тях са жертви на престъпления, които никога не ще разкрием. Тази е третата купчина кости, които откриваме за последните няколко години.

Шон добре знаеше, че макар Гилеспи да говореше за статистика, тя имаше нещо наум.

— Имате теория? — Той свали хирургическите ръкавици и застана отзад.

— Да, имам теория. Изучавала съм малко криминална психология, изготвяне на профили. Повечето извършители на тежки сексуални престъпления не убиват и не осакатяват случайно. Може би в началото те са отскубвали опашките на гущери или са хвърляли камъни по кучета. Понякога стават изнасилвачи и във всяко следващо престъпление отиват все по-далеч. Следва абсолютната тръпка — убийството. Най-напред едно най-обикновено убийство. После убийство, предшествано от мъчения. Или некрофилия. А убийците могат да бъдат красиви, елегантни и страшно умни. Смятам, че от известно време насам тук си имаме един или повече такива, кой знае! Искам да кажа — от години. И ние имаме дял в неразкритите убийства. С времето стават все по-дръзки. — Тя сви рамене и го погледна. — Затова серийните убийци обикновено са на определена възраст, нали? Много младите не са започнали още да сеят зловещата смърт, която наистина привлича вниманието на медиите. Твърде старите пък сбъркват някъде. Вие сте писателят. Не е ли това механизмът?

— Моята специалност е художествената измислица — измъкна се той.

— Измислица, основана на факти. Вие познавате фактите. Аз чета вашите книги.

— Не съм убил всички тези жени, докторе. От доста години не съм стъпвал в Маями и мога да го докажа.

— О, не се защитавайте пред мен, господин Блек. Или да кажа „доктор Блек“?

— Имам диплома, но не използвам титлата — каза той с чувството, че говори през стиснати зъби.

Тя се усмихна:

— Аз само ви разказвам една история. Писателят сте вие.

— Да, но тази история си няма край, нали? — попита Шон.

— Ей, аз съм просто един държавен служител, който си гледа работата! — Гилеспи невинно вдигна ръце. — Градът е голям. Тук не е Ню Йорк, нито Ел Ей, но може би е по-лошо. Казват, че горещината убива. В Южна Флорида идват хора от всички краища, за да извършат убийствата си. Какво от това, че няколко момичета са били убити през тези години? Не, историята няма край. Все още няма. Но вие сте писателят. Използвайте въображението си.

Той я погледна озадачено.

— Въображение. — Тя почука с пръсти по главата си.

— Искате да разберете какво става — тихо каза Шон. — Докторе, вие сте права. Тук е горещо. Идват хора от всички краища. Всяка година в Съединените американски щати изчезват хиляди хора. Разни престъпници извършват различни престъпления и половината от тях никога няма да бъдат разкрити. Ченгетата трябва да разкрият историята около тези кости.

— Да, трябва. Но те са страшно заети и не разполагат с друго, освен с догадките на една стара съдебна лекарка.

Всъщност не схващаше нейните намерения. Какво можеше да направи той? Особено пък той! За някои от хората, с които се срещна, беше пример за подражание: с писането на книги печелеше много пари. Други обаче все още го смятаха за убиец, измъкнал се безнаказано.

Шон вдигна ръце.

— Аз съм писател и пришълец в този град. Това не е моята история.

— Направете я своя — каза тя.

— Едва ли ще мога.

— Смятах ви за мъж.

Шон се усмихна, без да се обижда.

— Аз пък съм сигурен, че под роклята ви се крие мъж — рече той.

Това бе комплимент и тя го прие като такъв.

— Е, благодаря, че ми отделихте от времето си. Чака ме още един пациент. Не че ще си тръгне, разбира се, но и аз няма да си тръгна, ако не свърша работата си. Няма да ви изпращам, нали? Довиждане, Блек.

Тя се обърна и тръгна.