Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Съспенс (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Drop Dead Gorgeous, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 82 гласа)

Информация

Сканиране
Слава (2012 г.)
Разпознаване и начална корекция
Буба (2013 г.)
Допълнителна корекция
sonnni (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Хедър Греъм. Убийствено красив

ИК „Хермес“, Пловдив, 2001

Американска. Първо издание

Редактор: Димитър Атанасов

Коректор: Атанаска Кузманова

ISBN: 978-954-459-874-8

История

  1. — Добавяне

Тринайсета глава

Шон лежеше на дивана и гледаше в тавана. Животът му се стори страшно хубав. Не че през изминалите години не бе живял добре. Той обичаше антропологията и писането; харесваше хората, с които работеше, и пътуванията, които бяха част от неговата работа.

Може би много дълго бе бягал и най-после бе разбрал, че никога и никъде няма да може да избяга от миналото. Навярно бе търсил нещо, до което веднъж се бе докоснал, и сега отново трябваше да го намери. Каквото и да бе, Шон се радваше, че си е у дома и че лежи на този диван — някак неудовлетворен, но все още упоен от вкуса на жената, която винаги бе харесвал.

Чу шумолене, напрегна слух и после се усмихна. Беше котето.

— Благодаря ти — гласно измърмори той. Всъщност трябваше да благодари на Брендън, който бе прибрал бездомното животно и бе забравил да каже на майка си.

Шон се навъси, когато вече ясно чу шума отвън. Той стана и отиде до прозореца. Нищо. Хубава улица с много зеленина, пълзящи растения по циментовите огради и къщите. Покрай тротоарите растяха различни видове дървета.

Тук човек можеше да се скрие на много места, които луната от време на време осветяваше през облаците.

Шон дълго стоя до прозореца, но нищо не видя. Колите бяха паркирани предимно в гаражите или на алеите пред къщите. Виждаха се и такива, които нощуваха край пътя. Наоколо нямаше никакви камиони — полицията в Коръл Гейбълс зорко следеше за спазването на разпоредбите.

Накрая Шон се обърна и се върна на дивана. И точно тогава видя някакви фарове. Отново отиде, до прозореца и погледна навън. Една полицейска кола спря за миг отпред и после отмина. Сигурно Тед Нийсън патрулираше наоколо.

Шон тъкмо се извърна от прозореца, когато чу, че стълбата изскърца. Той замръзна на мястото си и се ослуша. Възможно ли бе някой да се е промъкнал в къщата? Но ако те…

Решително се запъти към стълбите. Някой се прокрадваше в тъмнината. Той се хвърли напред, както правеше някога на футболното поле. Сграбчи здраво човека и когато го повали, разбра, че това е Лори.

— Какво правиш тук? — попита, заклещил я здраво в тъмното на стълбите.

— А ти какво търсиш тук? — избухна тя.

— Опитвам се да те пазя! Защо, по дяволите, се промъкваш наоколо като крадец?

Лори го погледна, докато си поемаше дъх. Очите й светнаха като на тигър. Миловидното й лице приличаше на застинала маска. Стиснатите й устни изведнъж се разтвориха в усмивка.

— Опитвах се да спя с теб — рече тя.

— Тук, сега?

— Е, не на стълбите. Все пак детето ми спи горе, а и нямам навик да бъда недискретна. Имам си спалня.

Той бавно вдигна вежди.

— Предполагам, че вратата й се заключва.

— Абсолютно вярно — прошепна Лори.

— Мислиш ли, че ще се справиш? — попита Шон.

— Да се справя?

— Не бих искал да вдигаме много шум.

— Ще рискувам.

Шон се позабави, придобил някаква предизвикателна самоувереност, после се изправи светкавично и се наведе към нея. Лори помисли, че ще й помогне да стане, ала той направо я вдигна на ръце. Тя бе висока, женствено закръглена и лека като перце.

Шон, безпогрешно намери стаята й. Сигурно известно време се бе колебала дали наистина да отиде при него или не. Все още бе само по хавлия, която той вече бе свалил, когато я сложи на леглото. Щеше да бъде страшно мил с нея. Луната нежно освети тялото й. Той отново изпита желание да я вкуси, да я почувства само с докосване. Усети невероятна възбуда и се уплаши да не свърши преждевременно. Но Лори не искаше да чака. Надигна се и обви ръце около тялото му. С устни и език тя погали стегнатия му корем, при което кожата му настръхна. Той изпъшка и зарови пръсти в меката й коса. Лори откопча колана му и се зае с копчетата на джинсите. Ала Шон я спря, свали ги сам и я повали обратно на леглото. Обеща си да бъде мил с нея и затова нямаше да я кара да чака повече. Разтвори коленете й и я прониза, заравяйки лице в косите й. Лори плъзна ръце по гърба му.

Той намери устните й и ги целуна — страстно, продължително. „Бавно, дявол да го вземе, по-бавно!“ — молеше тялото си, като се стараеше да задържи ерекцията си, и при всеки тласък стенеше от задоволство. После нещо топло изригна в него и Шон вече се движеше бясно, опънат като струна.

Оргазмът му бе толкова силен, пълен и блажен, че едва не рухна с цялата си тежест върху Лори. Ала успя да се отпусне до нея, съзнавайки, че току-що преживяното бе също като първия път, когато той внезапно бе разбрал, че отчаяно я желае, а тя бе готова да го приеме. По този начин му бе спестила моралните задръжки, които можеха да изникнат пред него, още повече че тогава той се бе насмукал с уискито на баща си.

Е, толкова за неговата изключителност, която щеше да я накара да вика…

Легнала до Шон, Лори внезапно въздъхна, сякаш изхлипа, и потното й тяло се долепи до неговото. Пръстите й леко погалиха гърдите му, прекрасната й коса погъделичка кожата му и тя цялата се сгуши в него. Шон се усмихна, облекчен и благодарен за това, че с всяка частица на тялото си Лори бе жадувала за него и дори не разбра, че се бяха държали като нетърпеливи тийнейджъри.

Дълго време лежаха неподвижно. После той я погали по гърба, изкушен от малката вдлъбнатина долу. Целуна я.

Тя се размърда в ръцете му. Започна да го гали, да го целува. Отначало малко плахо. Но устните им се сляха и езиците им жадно се докоснаха. Ръцете му шареха по цялото й тяло. Лори дишаше тежко и на пресекулки, сърцето й пърхаше като пеперуда. Пръстите й гальовно се плъзнаха по корема му. Косата й се разпиля върху него и тя се смъкна надолу.

Този път той се наслади на сладкото мъчение да я иска, докато на свой ред я целуваше, дразнеше и галеше. Накрая отстъпиха пред всепоглъщащата нужда да се слеят. Първия път бе невероятно, втория бе още по-хубаво, по-задълбочено, по-интимно. Телата им бяха мокри и слети…

Шон си мислеше, че за първи път се бе сближил толкова много с жена, и то не само физически. Нощта вече преваляше, но това нямаше никакво значение. Може би това бе най-хубавата нощ в живота му.

 

 

Той наблюдаваше къщата, без да шавне. Познаваше добре района. Остави колата си малко по-надолу, в случай че му потрябва, и се скри зад една от големите индийски смокини пред къщата.

Размърда се — изтръпнал и вече губещ търпение.

Шон Блек бе все още вътре.

Сетне той разбра: Шон Блек нямаше намерение да си тръгва.

Тихо изруга. „Хайде давай, направи го!“ — изкрещя вътрешният му глас. Звукът го стресна и той се ужаси, че е загубил самообладание и е проговорил на глас…

„Хайде, убий и Шон!…“

Тъпо, каза си той. Безразсъдно. Безразсъдните глупаци винаги ги хващаха. Той не беше откачен. Той трябваше да действа умно.

Успя да се овладее и този път изруга наум. После едва не подскочи, когато усети как нещо се размърда в краката му. Погледна надолу и видя котка. Тъпа черна котка. Вдигна я от земята и здраво я стисна. Животното жалостиво замяука. „Пис, пис“ — нежно рече той и я погали. Тя започна доволно да мърка, а той я гледаше с омраза. „Тъпа гадина!“ — повтори със спокоен тон и стиснати зъби. Погали я още веднъж.

И после само с едно движение й счупи врата.

Захвърли я до казаните с боклук между къщата на Лори и тази на съседите й.

Трябваше да ги изненада, за да убие и двамата. Ако се вмъкнеше вътре, докато спят…

Погледна нагоре. Доста облаци имаше. Зачака.

Луната се бе скрила и въпреки уличното осветление наоколо бе доста тъмно. Щеше да опита здравината на вратата — не на входната, разбира се. Като всяка къща с градина и тази сигурно имаше друга врата.

 

 

Времето изтичаше. Уютно време. Топла и мека, Лори остана да лежи до Шон дори когато телата им изстинаха и тя се пресегна за завивките.

— Лори — прошепна той, като я притегли по-близо до себе си.

— Какво?

— Мисля, че те обичам.

Тя изведнъж се стегна. Не се дръпна от него, но нещо се промени.

— Не говори така, Шон. Не и сега, когато и двамата сме възбудени…

— Лори, възбудата предхожда акта, а не…

— Не, не, искам да кажа, че ти в действителност не ме познаваш, не сме се виждали…

— Ти винаги си означавала нещо за мен.

— Не можеш да твърдиш това сега, не знаеш каква съм сега, променила съм се с годините, не знаеш…

Той се претърколи върху нея и я погледна в очите. Тя с мъка преглътна и срещна погледа му.

— Тогава ми дай възможност да те опозная.

Очите й го гледаха — големи и блестящи. За момент Шон си помисли, че тя се страхува, и старото напрежение отново нахлу в него. Ала Лори облиза устните си и тогава той реши, че има вид по-скоро на виновна, а не на изплашена. Неочаквано тя се усмихна.

— Изглежда, вече ти дадох възможност отново да ме опознаеш. Обикновено не каня мъже в спалнята си и не се излежавам гола с тях.

Шон кимна със сериозен вид.

— Радвам се да го чуя.

Тя го отблъсна от себе си и се подпря на лакът.

— Ами ти?

— И аз никога не каня мъже в спалнята си и не се търкалям с тях.

Лори отново се усмихна.

— А жени?

— Твърде много са — призна той.

— И на всички ли казваш, че ги обичаш?

— Не съм го казвал на никоя друга.

— Наистина ли? — нежно попита тя.

— Наистина.

— Хубаво.

Шон хвана брадичката й, нетърпелив отново да вкуси устните й. И точно тогава чу нещо.

Не беше сигурен какво. Драсване… някакъв звук, но не от вътрешността на къщата, а отвън.

— Какво има? — попита Лори.

— Не знам.

Той рязко стана и отиде до прозореца. Открехна завесите и погледна навън. Растителността бе така избуяла, че можеше да скрие цяла армия. Но навън почти се зазоряваше и тъмните сенки вече избледняваха.

— Имаш ли осветление отзад? — попита я той.

— Един голям прожектор до задната врата, близо до кутията на котето. Но не знам дали е в изправност.

Шон вдигна вежди и сръчно обу джинсите си. През това време Лори навлече хавлията.

— По-добре остани тук… — започна той.

— В никакъв случай!

— Брендън е тук.

— Шумът се чу от задната врата — твърдо рече тя.

Погледите им се срещнаха. Значи и тя го беше чула.

— Върви зад мен.

Шон се измъкна бос от стаята й, Лори безшумно го последва. Двамата слязоха на долния етаж и се запътиха към задната врата.

Изведнъж някакви фарове ярко осветиха кабинета. Шон отиде до прозореца и леко разтвори завесите, поглеждайки навън.

— Това е Тед.

Лори кимна и погледна часовника си.

— Минава шест. Искаш ли да го поканим на кафе?

— Разбира се.

Нощта бе свършила. Шон не знаеше по кое време става Брендън, но не смяташе да поема рискове. Той отиде до дивана и взе ризата си.

— Ще изляза да видя дали Тед ще дойде.

Лори кимна.

— Задръж го малко навън, докато се облека.

Тя се запъти към стълбите, а Шон отключи входната врата и излезе.

Вече беше ден. Надолу по улицата се виждаше камионът за боклук, който тръгваше по обичайния си маршрут. Лаеха кучета. Една съседка с ролки на главата тъкмо прибираше вестника си. Тя го погледна и махна с ръка.

Тед слезе от патрулната кола.

— Цяла нощ ли работи? — попита го Шон.

— Да, отмених един приятел. — Тед имаше уморен вид. Суров и мъжествен, но уморен, сякаш бе шериф от уестърн. Той сви рамене. — Реших да наглеждам и нашите момичета.

— Нашите момичета?

Тед се изчерви.

— Наминах оттук и видях колата ти, така че бях по-спокоен. После наобиколих Джен и Сюзън.

— Лори се стреснала. Брендън донесъл вкъщи коте и забравил да й каже, а тя помислила, че в къщата има някого. Реших да остана да спя на дивана.

— Диван, хотелска стая… Аз не бих могъл да пътувам като теб. Добро ченге съм. Обичам града си и хората. Тук ми е най-добре.

— Понякога ми се струва странно, че вие с Рики станахте ченгета.

Тед се ухили.

— Защо? Ние винаги сме се изживявали като мъжаги. То си е естествено продължение.

— Искаш ли да влезеш? Лори приготвя кафе.

— Не искам да се натрапвам. Просто минах да я нагледам.

— Ти не се натрапваш. Всъщност стори ми се, че някой се опитваше да проникне в къщата, когато ти се появи.

— Тук ли? — попита с изненада Тед.

— Чух шум откъм задната врата.

— В района се навъртат много котки и миещи се мечки. Мяркат се дори лисици, макар че строителството тук почти е изяло естествената им среда. Всъщност задният двор на Лори е пълен със стари, доста високи дървета. Сигурно си чул лисица или миеща се мечка.

— Сигурно. Искаш ли да поогледаме наоколо?

— Добре. Нали това ми е работата.

Тед го последва. Шон заобиколи къщата, но не забеляза нищо необичайно. Прегледа дръжката на задната врата. Тя бе стара и доста издраскана. Невъзможно бе да се отсъди имаше ли нови драскотини или не.

— Не намирам нищо подозрително — рече Тед.

— Аз също. Хайде да идем да пийнем кафе.

Двамата отново заобиколиха отпред. За да даде на Лори повече време, Шон позвъни на вратата. След малко тя отвори, облечена с рокля, с чорапи и високи сандали, а влажната й коса бе завита на тила. Миришеше хубаво на сапун, шампоан и парфюм, по нея нямаше и следа от бурната нощ. Беше много оправна.

— Здравей, Тед. Благодаря ти, че наглеждаш къщата ми. Страхотен си.

— Е, аз не съм обикновено ченге. Аз съм ченге в Гейбълс.

— Знам — усмихна се тя. — И си все така неотразим.

— Е, благодаря, госпожо — шеговито провлече говора си той и я последва в кухнята. — Съвсем сериозно, някои неща не се променят с времето. — Тед взе подадената му чаша с кафе. — Някога бяхме приятели и сега, когато отново се срещнахме, се чувствам като тогава.

— Благодаря — промълви Лори и бързо погледна Шон.

— Благодаря ти, че се отби.

— Няма защо — отвърна той. Тя определено не беше готова да обяви на всеослушание, че спи с него. — Ще взема да тръгвам.

Лори погледна часовника си.

— Трябва да взема дядо ми преди осем.

— Ако имаш нужда от мен, просто ми се обади — рече той.

Тя наведе очи.

— Едва ли някой може да направи нещо, но наистина съм ти признателна за подкрепата.

Шон тъкмо си тръгваше, когато външната врата се отвори. Тримата се спогледаха с недоумение.

— Здравей, Лори. — Беше Андрю. — Каква е тая събирачка в ранни зори? — попита той.

Шон поклати глава.

— Ама и ние сме едни пазачи! — обърна се той към Тед. — Оставили сме вратата широко отворена за всеки.

Андрю ослепително се усмихна на сестра си.

— Само исках да проверя дали не искаш да дойда с теб за Гремпс. Днес следобед имам снимки, но…

— Не, благодаря ти, аз ще се оправя. Мама и татко също предложиха услугите си. Искам да остана малко насаме с него.

— Разбирам, но щом всички пият кафе, може ли и аз да се присъединя?

— Разбира се.

Тя отиде да вземе чаша за брат си, а Шон седна, за да обуе чорапите и обувките си.

— И как точно пази сестра ми? — обърна се Андрю към Шон с недоверчиво присвити очи.

Шон не можа да му отговори, защото точно в този момент по стълбите тичешком се спусна Брендън, облечен с отрязани джинси и избеляла тениска с образите на „Ролинг Стоунс“.

— Здравей, Шон. О, привет, вуйчо Андрю. И господин Нийсън… здравейте.

Брендън изпадна във възторг, когато най-напред видя Шон. Ала щом видя и другите, той се смути.

— Какво става? Мама добре ли е?

— Добре е — бързо каза Тед.

Шон се ухили.

— Твоето коте я уплаши до смърт тази нощ.

— Котето… О! Лъки! Ами… то скимтеше наоколо и плачеше. Според мен бе гладно, така че го прибрах и му дадох мляко.

— Котето се казва Лъки? — попита Шон.

— Така го нарекох — каза Брендън. — Мама ядосана ли е?

Шон поклати глава.

— Само се бе уплашила и затова ми се обади.

— Защо ли не е звъннала на мен или на родителите ни? — измърмори Андрю, докато фиксираше Шон.

Шон сви рамене, решен да не се хваща на въдицата му.

— Вероятно не е искала да безпокои родителите ви и не е била сигурна, че ти си буден. Прекарахме целия ден навън и открих, че мога да говоря за литература и късно през нощта.

— Да, вярно — каза Андрю.

— Значи си бил тук — доволен каза Брендън. Под „тук“ той имаше предвид дивана.

— Да.

— Много мило.

— Да, наистина е постъпил много мило — отбеляза Андрю.

— Кое е било мило? — попита Лори, която тъкмо влизаше с кафето за Андрю.

— Това, че Шон е дошъл при теб посред нощ.

— Котето се казва Лъки — учтиво каза Шон, като я погледна.

— Лъки? Наистина ли? — Тя вдигна вежди и съвсем леко му се усмихна. — Брендън, отсега нататък държа да научавам за новите ти домашни любимци.

— Добре, мамо. Извинявай. Ще го задържим ли?

— Предполагам. Но ще го заведем на ветеринар. Не искам други котенца, а това ще трябва да го проверяваме за бълхи и други подобни.

— Е, аз ще вървя — каза Шон. — Ще се видим довечера у Джен.

— Аз ще бъда ли там? — попита майка си Брендън.

— Тя е поканила всички, от всички възрасти — отговори Лори.

— Супер!

— Няма ли да скучаеш? — подразни го Андрю и разроши косата му.

— Не… Дъщерята на Джен ми е връстница — каза Брендън. — Ние се сприятелихме.

— И следващото поколение са приятели. Това е хубаво — рече Тед.

— Да, приятели — повтори Андрю, гледайки странно Лори.

Шон стисна зъби. Да бе… приятели! Предполагаше се, че с Андрю са приятели. Но сега Андрю бе настръхнал срещу него, понеже го завари в къщата на сестра си. Може би нещата изобщо не се бяха променили.

— Благодаря ти, Шон — каза Лори, докато го изпращаше.

Той се зарадва, че тя излезе с него отвън, само че Тед също ги последва, защото трябвало да се връща на работа. Дойде и Андрю, а накрая — и Брендън.

— Денят ще бъде хубав. Може би няма да вали — предположи Тед.

— Дано не завали довечера — каза Андрю. — Джен ще се натъжи, ако партито й се провали.

— О, мамо! — внезапно извика Брендън и хукна към казаните за боклук.

Шон присви очи срещу напичащото слънце и видя онова, което бе видял Брендън: умрялата котка, захвърлена до казаните за отпадъци.

— Много лошо, че момчето я откри! — недоволно измърмори Тед. — Оттук постоянно профучават коли и убиват клетите създания.

— О, мамо! — повтори Брендън и взе мъртвото животно.

Лори бързо отиде при него.

— Брендън, скъпи, не бива да я пипаш. Може да е заразна…

— Тя беше добре вчера, видях я. Някой идиот я е блъснал с колата си и просто я е захвърлил! — гневно рече Брендън. — Защо хората вършат такива неща? — попита той, гледайки към Шон.

— Дай я на мен, Брендън — каза Шон, като отиде при момчето. — Ще я закарам във ветеринарната служба на Бърд Роуд, за да я прегледат. — „И да я кремират“, мислено довърши той.

Брендън мъчително преглътна й кимна. Лори благодари на Шон с дискретен поглед и прегърна сина си. Шон си помисли, че момчето ще отблъсне ръката на майка си, ала то не го направи. Стоеше неподвижно и гневно, но знаеше, че майка му няма никаква вина.

— Такива хора трябва да бъдат убивани! — разгорещено рече Брендън.

Брендън съзряваше. Шон разбра, че той не обича да показва чувствата си. Но все пак бе още достатъчно млад, за да преживява онова ужасно чувство на загуба, болка и несправедливост, когато вижда как едно беззащитно животно е било наранено или убито поради човешка немарливост.

Шон внезапно изпита копнеж по онова време, когато той бе толкова млад.

— Ужасно е, Брендън — каза Андрю на своя племенник.

— Но някои хора са истински чудовища.

Докато говореше, гледаше към Шон. Шон реши да не му обръща внимание. Андрю бе брат на Лори и вуйчо на Брендън.

И негов приятел. О, да бе!

Шон сложи котката в колата си, качи се и запали. Махна за „довиждане“ и излезе от алеята на Лори.

Когато спря на един светофар, бегло погледна животното. Намръщи се, като видя извивката на тялото, и прокара ръка по цялата му дължина.

Брендън беше прав — животното е било здраво. Хубава козина, добро телосложение и мускулен тонус. Шон опипа корема и крайниците и тогава разбра, че котката изобщо не е била блъсната от кола.

Вратът й беше счупен. Нещо повече: нямаше и следа от драскотина.