Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Боб Лий Суагър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The 47-th Samurai, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Редакция
ultimat (2012)

Издание:

Стивън Хънтър. 47-ият самурай

 

Редактор: Димитрия Сотирова

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀

 

Издателство ЕРА, София, 2008

тел./факс 02/980 16 29

e-mail: [email protected]

Печат: Експреспринт ООД

ISBN: 978–954–389–003–3

История

  1. — Добавяне

7.
Нарита

„Запази спокойствие… Запази спокойствие.“

Но единственото, което му оставаше сега, бе да чака.

„Това е тест — помисли си. — Изпитват гайджина. Искат да видят дали съм достатъчно зрял, дали имам достатъчно търпение, дали зачитам достатъчно етикета и ритуалите, за да ме пуснат в Япония… Или може би и те са като всички ченгета. Не им дреме.“

Какъвто и да беше случаят, резултатът бе същият. Седеше в полицейския участък на международното летище „Нарита“, на шейсет километра от Токио. Беше скромно, функционално помещение, нямащо нищо общо с шикозния блясък на обществените помещения на по-горните етажи.

Процедурата беше задействана. След като мечът се намери, Боб се обади на полковник Бриджис в Историческата секция на Морската пехота, обясни му всичко и той предложи да уреди документацията, която бе доста обемиста. Имаше познати във Вашингтон и познаваше хора с връзки в Японската външнотърговска организация (ЯВТО) на Западното крайбрежие, а пък те познавали някакъв мистериозен и влиятелен функционер в Министерството на икономиката, търговията и индустрията (известно като МИТИ) — една от онези големи правителствени институции, дърпащи конците на много места. Внасянето на меча в страната беше уредено. От митницата щяха да го изпратят в полицията, където да му издадат разрешително. С митническия сертификат и полицейското разрешително всички формалности би трябвало да бъдат уредени.

Нещо обаче не беше наред. Сега чакаше в централното помещение, близо до регистрацията, заедно с пребити корейски работници, разгневени надничари, които се понапили, разгорещили се и трябвало да бъдат усмирени с някой и друг удар по главата; с улични измамници; може би с някой и друг дребен гангстер, ако се вярваше на слуховете, че членовете на мафията са във всички прослойки на японското общество. Наричаха ги якудза.

„Я, чакай, чакай! Най-после, да, ето го меча!“

Полицаят носеше светлосиня униформа и малък пистолет (вероятно „Смит и Уесън“) в черен кобур. Не беше внушителен, не като по-едрите си и яки колеги в Америка.

— Да, господине. Документите са тук. Само ми трябва разрешителното и всичко би трябвало да се уреди.

— Да се уреди?

— Да, господине. Ето писмото.

Той го подаде.

— Това е реликва от войната. Бащата на господин Яно е загинал в битка и мечът е паднал. Мисля, че така е станало. Баща ми го е взел. Господин Яно дойде да търси меча в Америка. Тогава не беше у мен и три месеца го търсих, но се намери.

Полицаят взе документа.

— Трябва да ви го изпратят от митницата на горния етаж. Всичко е уредено.

— Мечовете са много опасни. Трябва да почакате. Ще проверя и ще ви извикам. Моля, върнете се на мястото си.

Боб отново седна. Беше си мислил, че ще отнеме само няколко минути, но минутите се точеха, докато станаха шейсет, после — още толкова. Дали да не излезе, да си вземе книга, вестник, чаша кафе?

Всички други в помещението изглеждаха по-търпеливи от него. Седяха, без да издават звук, без да се суетят; времето сякаш не съществуваше за тях.

От време на време извикваха някого: за разпит, за показания, за разпознаване.

Накрая, около третия час, извикаха някакво име и след няколко секунди той осъзна, че това е някакъв вариант за произнасяне на „Суогър“ прозвуча като „Су-уага“.

— Да, аз съм.

— А, да. Елате, моля.

Тръгна след полицая — някакъв друг, по-слаб, по-млад, но със същата униформа и същия малък пистолет в кобур. Минаха през няколко оперативни помещения, напомнящи повече за застрахователна агенция, отколкото за полицейски участък — нямаше го това усещане за заплаха, която по-едрите им американски колеги внушават с ръста си.

Накрая го пуснаха в някаква стая. Вътре стоеше по-високопоставен униформен полицай, който му даде знак да седне.

— Съжалявам, трябваше да проверим някои неща. МИТИ може да си прави всякакви планове, но тук никой не знаеше нищо. Бюрокрация.

— Разбирам. Съжалявам, че ви създадох затруднения.

— Обадих се във вашето посолство, трябваше да телефонирам в МИТИ, а пък човекът, който се занимава с това, беше излязъл на обяд. Стандартните проблеми.

— Хората обикновено не ги внасят в Япония. Мечовете наистина са толкова красиви, че обикновено ги изнасят. Съжалявам за проблемите.

— Разкажете ми пак, моля.

Боб отново разказа цялата история, като се стараеше да използва кратки и ясни изречения. Баща му, капитан Яно, Йоджима. Неочакваното посещение, молбата. Откритието, решението да направи това в памет на баща си, в памет на бащата на господин Яно, като услуга за господин Яно и семейството му. ЯВТО и МИТИ, разговорът му с представителя на МИТИ в Лос Анджелес, писмото, чувството, че всички формалности са уредени. Завърши с думите:

— Има ли някакъв проблем?

— Мечът е малък. Вижте, това е шингунто. Знаете ли какво е шингунто?

— Да. Военен меч. Знам, че не е луксозен като красивите мечове, които са част от японското културно наследство.

— Точно така. Виждате, че не е нещо особено. Имам предвид, не е особено лъскав, както някои. Стар е, очукан. Онова, което не знаете, е, че имаме наредба, забраняваща внасянето на този тип мечове, на военните мечове в страната.

— На такъв тип мечове?

— Да. Вижте, това е гендайто

— Съвременен.

— Да, и затова официално той не е антика, която представя нашето културно наследство и майсторството на занаятчиите. Това е просто едно оръжие. Ще го третираме като такова. Знаете, че в Япония не е позволено да се притежава оръжие.

— Точно затова си оставих базуката вкъщи.

— Правилно решение. Значи, дали е меч гендайто, или пистолет, за японското законодателство е все едно.

— Ясно.

— Аз обаче ви разбирам и оценявам жеста ви. Човекът, който е дошъл да го търси, вероятно не е помислил за този проблем. В МИТИ не са помислили за този проблем, а само за необходимите формуляри, митническата процедура и други такива.

— Съжалявам за затрудненията. Вижте, исках да бъде изненада. Човекът, на когото го нося, не знае, че съм тук. Само му изпратих телеграма, че в скоро време може да има нещо ново. Причината да постъпя така е, че когато дойде да ме помоли за меча, той не се обади да си уредим среща. Не е искал да се почувствам задължен да го приема в дома си. Постара се да ми създава колкото можеше по-малко затруднения. Дължа му го. Знам, че ако му се бях обадил, че идвам, той щеше да направи голямо посрещане, щеше да дойде да ме вземе, да изчисти къщата си, да облече празнично децата си, всичко щеше да бъде организирано като важно събитие. Не исках да му създавам толкова главоболия. Опитах се да бъда дискретен.

— Разбирам. Вярвам ви. Затова малко ще заобиколя закона. Приготвил съм ви разрешително за меча.

Полицаят извади документ с обема на Договора от Гент, с подредени в равни колони внимателно изписани йероглифи, абсолютно неразбираеми за Боб. Имаше страховит печат с някаква червена рисунка и впечатляващи официални серийни номера.

— Ето тук пише „година на производство“. Според нашите стандарти всичко, което е от епохата шова е гендайто. Шова е от коронясването на император Хирохито до наши дни, тоест след хиляда деветстотин двайсет и шеста година. Затова в графата „година на производство“ съм написал хиляда осемстотин двайсет и пета, което според закона попада в категорията на антиките от периода шиншито, тоест от хиляда и осемстотната година до коронясването на император Хирохито през хиляда деветстотин двайсет и шеста. Оръжейният ни експерт каза, че имайки предвид силната извивка на острието, това спокойно може да мине. Следователно нито вие, нито човекът, който ще получи подаръка, рискувате да имате проблеми със закона.

— Много ви благодаря.

— Не, ние трябва да ви благодарим. Както казах, имаме служител, който много разбира от тези неща. Той осъзнава какъв топъл жест на приятелство и помиряване правите, като връщате оръжието на семейството на загиналия офицер. Именно той даде идеята как да постъпим. Много внимателно огледа меча. Няма да позволим жестът ви да бъде провален от глупави изисквания.

— Отново бих искал да изразя благодарността си, господине.

— Добре. Носете разрешителното винаги, когато мечът е у вас, а него дръжте опакован, докато го подарите.

— Разбира се.

— Господин Суогър, пожелавам ви приятно прекарване в Япония.

— Сигурен съм, че ще е такова.