Стивън Хънтър
47-ият самурай (15)

15.
Тоширо

Какво означаваше „самурай“?

Не беше бушидо, пътят на меча; той прочете много книги за това, но не намери нищо съществено. Нямаше нищо общо с калиграфията, компютрите, автомобилите, изрисуваните паравани, дърворезбите, каратето, традиционния театър кабуки, суши, гравюрите върху дърво и всички други неща, за които японците имаха такъв невероятен талант. Самурай не означаваше просто „войн“. Или „войник“. Или „боец“. Имаше някакво друго значение, нещо свързано с вяра, воля и съдба. В английския като че ли нямаше дума, която да покрива напълно значението му.

От една страна беше външният вид, обаянието на самурая. Той носеше кимоно. Носеше дървени налъми. Косата му беше вързана на опашчица. Носеше какви ли не оръжия. Бе готов да се бие и да умре за облог, за една стотинка, заради една шега.

Самураят бе сръчен, бърз и опасен. В него живееше духът на битката. Беше войник до мозъка на костите си, прагматичен, отдаден, ако не съвсем безстрашен, то поне умеещ да контролира страха си, да го накара да работи за него. Ако искаше да разбере същността на думата „самурай“, Боб трябваше да разбере себе си.

Той гледа безброй филми. Имаше стотици и не само онези, за които разбираните казваха, че са велики — като „Седмият самурай“, „Йоджимбо“, „Кървавият трон“ и „Ран“ — а такива, за които никой на запад не беше чувал: „Демонът на меча“, „Мечът, който спаси Едо“, „Надзо Бръснача“, „47 ронини“, „Убиец на самураи“, „Гойокин“, „Разказ за една жена от якудза“, „Дамата на кървавия сняг“ и „Остров Ганджиро“.

Гледаше ги на Ди Ви Ди устройство в един апартамент в Окланд, Калифорния — жилище с гол дървен под и само един тънък дюшек. Всяка сутрин ставаше в пет, закусваше с риба и чай, след което излизаше и тичаше десет километра. Когато се върнеше, сядаше да изгледа един филм; после четеше един час — за мечове, история, култура — книги, които разбираше, книги, в които пишеше пълни глупости, дори книги по калиграфия. После обядваше в някой от десетината японски ресторанти в околността, защото искаше да свикне с тях, с миризмата им, с езика, с поведението на хората, с лицата. В два часа се връщаше в апартамента, почиваше си, гледаше още един филм. Вечер излизаше и вечеряше, обикновено суши, понякога спагети или говеждо „Кобе“. След като се прибереше, четеше още два часа и гледаше още един филм.

Някъде трябваше да има отговор.

Боб никога не беше виждал такава грация. Телата на бойците се движеха толкова плавно, бяха толкова гъвкави и пластични, че почти не беше за вярване. Тичаха, приклякваха, навеждаха се, въртяха се, отпускаха се, спираха, променяха посоката си на движение с невероятна бързина, и всичко това с дървените налъми. Носеха мечовете си в ножници, които даже не бяха закачени за коланите им; когато влезеха в затворено помещение, сваляха дългия си меч и го носеха като чадър. Боб обаче забеляза, че където и да седнеха на дъсчения под, винаги го оставяха на едно и също място — до лявото коляно, с острие, насочено навън, ръкохватка под ъгъл от 45 градуса спрямо тялото им. Винаги по този начин.

Бяха бързи. Никога не беше виждал такава скорост. Сякаш бяха смазани с масло и когато се движеха, минаваха през пространство и време с бързина, за каквато друг смъртен не би могъл и да сънува. Започваха с издърпване на меча от ножницата, острието проблясваше и започваше да сече. Понякога движенията им бяха толкова плавни, че Боб не виждаше кога са поразили противника. Понякога го пробождаха, но в повечето случаи го посичаха; правеха го под десетки различни ъгли, обикновено със завъртане на тялото, като танц, но не женствено движение, а стегнато, атлетично. Обичайният сценарий беше един самурай да се сражава срещу трима или четирима едновременно и когато поразеше някого от тях, жертвата застиваше неподвижно, сякаш искаше още за секунда да задържи живота в тялото си. Самураят прибираше меча с грациозно движение и острието влизаше с абсолютна прецизност в ножницата, после се обръщаше с гръб и си тръгваше, оставяйки след себе си колекция от статуи. След секунда труповете започваха да падат един след друг.

Това ли означаваше „самурай“?

В един от филмите сам човек се биеше срещу триста души и победи всичките. Беше забавно, макар и невероятно. Това ли означаваше „самурай“?

В друг филм седмина излязоха срещу сто. Бяха като зелените барети на американската армия във война, която той много добре познаваше, и тези момчета не отстъпваха по нищо на специалните части. Биеха се, умираха, без никой да издаде звук. Това ли означаваше „самурай“?

В трети филм един воин бе обладан от меча; не можеше да спре да убива, докато накрая не загина в един горящ бордей, където го бяха затворили враговете му, но само след като посече петдесетина от тях. Това ли беше „самурай“?

В четвърти един баща отмъщаваше на богата фамилия, чиито членове бяха накарали зет му да се самоубие с бамбуков меч. Отмъстителят убиваше бързо и уверено, без страх; прие смъртта спокойно и я приветства като стар приятел. Това ли беше „самурай“?

В друг филм един младеж, измъчван от чувство за вина, се върна вкъщи, за да потърси сметка на съпруга на сестра си, който го беше убедил да помогне на фамилията, като изкла всички жители на едно село. Героят най-накрая раздаде правосъдие. Това ли беше „самурай“?

В друг един човек молеше: „Господарю, умолявам те. Незабавно ни екзекутирай!“

Това ли беше „самурай“?

Друг пък каза: „Щастлив съм, че точно ти ме уби!“ и умря с усмивка на лицето.

Това ли беше „самурай“?

В повечето филми храбри младежи срещаха смъртта си: умираха по всякакъв повод, за нищо.

Каква огромна любов имаха японците към смъртта! Бояха се от срама, а обичаха смъртта. Копнееха да умрат, мечтаеха да умрат; вероятно мастурбираха, представяйки си как умират. Що за народ беше това, толкова различен от неговия, толкова неразгадаем, толкова неразбираем… и при все това толкова човечен? Самураи?

Понякога западнякът в него разбираше смисъла. В края на „Седмия самурай“ тримата оцелели напускат града след битката; обръщат се и поглеждат към един хълм, а на върха има четири меча, забити, в земята до четири пресни надгробни могили. Подухва вятър и вдига прах над хълма.

Това го разбираше: беше виждал автоматични пушки забити с щика в земята, когато взводът си отива; познаваше скръбта за загиналите млади мъже, за герои, за които никой няма да си спомни, за бойни другари, дали живота си за всички — тази болка никога не отминаваше.

Някои неща обаче бяха странни.

В един от филмите героят — мрачен самурай, който се разхожда с детето си в бебешка количка — убива друг човек, който казва радостно: „Най-после да видя посичащия удар на Соруя.“

Убитият е копнеел да види бойните умения на героя; струвало си е да се раздели с живота заради това и той чувства, че са му оказали огромна чест, въпреки че умира.

* * *

Един ден на вратата се почука. Той отвори. В коридора стоеше красива млада жена, спокойна, небрежна, може би малко намръщена. Дъщеря му.

— Здравей, миличка. Какво правиш тук?

— По-важният въпрос е какво ти правиш тук — тросна се Ники.

— Предполагам, че си взела адреса от майка си. Как е тя?

— Добре е, справя се. Това го умее.

— Така е.

Ники влезе, сякаш си беше вкъщи. Носеше дънки, каубойски ботуши и косата й бе вързана на опашка. Беше на двайсет и три и учеше литература в Ню Йорк.

— Щеше да ми дойдеш на гости, помниш ли?

— Е, нали познаваш баща си. Понякога старият козел забравя.

— Никога през живота си не си забравил нищо. Татко, какво означава това? Наистина. Тези японски глупости. Каква е тази лудост?

Тя се огледа. Дърворезбата подарък от Яно висеше на едната стена, на другата — картина на една птичка, наречена сврачка, кацнала на разкривен клон. Имаше купища книги, огромен телевизор с Ди Ви Ди устройство и стотина диска, повечето обложки — с японски йероглифи и снимки на зловещи мъже с вързани на опашка коси.

— Искаш ли нещо безалкохолно?

— Защо не саке? Не е ли това най-подходящото питие.

— Няма да пия повече.

— Значи си се побъркал и без помощта на алкохола.

— Мога да споря по този въпрос.

Тя седна до стената.

Боб се настани срещу нея.

— Каква е тази птица?

— Рисувана е през хиляда шестстотин и четирийсета година от Миямото Мусаши.

— Какъв е бил тоя?

— Самурай. Най-великият, както се говори. Участвал е в шейсет дуела и е спечелил всичките. Харесва ми да гледам картината и да си мисля за това. Опитвам се да разбера движението на четката му. Занимавал се е и с калиграфия. Виждаш ли онзи надпис?

— Какво означава?

— Означава „Стоманата разсича плътта; стоманата разсича костите; стоманата не разсича стомана“. Господин Яно ми го подари в нощта, преди той и семейството му да загинат.

— Боже. Осъзнаваш ли колко налудничаво звучиш? Осъзнаваш ли колко разстроена е мама?

— Има достатъчно пари. Не би трябвало да има проблеми.

— Има огромен проблем. Един побъркан съпруг.

— Не съм побъркан.

— Да, бе. Хайде, обясни ми тогава. Какво става тук?

— Добре. Това не е лудост. Всичко е заради мечовете.

— Мечове.

— Японски мечове. „Душата на самурая“, както ги наричат.

— Звучиш, сякаш си започнал да вярваш на тези долнопробни филми, които са нахвърляни наоколо.

— Само ме изслушай. Изслушай ме.

Боб й разказа колкото можеше по-просто за събитията от последните няколко месеца, като се започне с писмото от уредника на Историческия отдел на морската пехота и се свърши с минутата, преди тя да почука на вратата.

— Значи изобщо не си се връщал в Айдахо, така ли? Дошъл си направо тук и си започнал да живееш така?

— Имам няколко правила за трудната работа. Първо, започни веднага. Второ, работи всеки ден. Трето, свърши я. Това е единственият начин да постигнеш нещо. Всичко друго е лъжа. Затова, когато слязох от самолета, си помислих: „Започни сега, сега“. И започнах.

— Какво, за бога, смяташ да правиш после?

— Ами, ще дойде време, когато ще почувствам, че съм готов. Когато сметна, че съм научил достатъчно, ще се върна. Някак ще разбера какво е станало и ще се погрижа справедливостта да възтържествува.

— Чакай сега. Поправи ме, ако греша — ти нямаш никакви доказателства, че онези нещастни хора са били убити. Така де, пожари избухват и случайно и понякога в тях загиват хора. Постоянно се случва.

— Знам. Филип Яно обаче подозираше, че мечът, който му занесох, има историческо значение. Сега, като чета тук, разбирам колко важни са все още тези мечове за японците, как все още мечтаят за тях, изучават ги и се учат да си служат с тях. Много е интересно.

— Колко може да струва? Най-много?

— Не става дума за пари. Разбира се, могат да са много скъпи. Но за японеца мечът не е свързан с пари. Много по-важен е. Японците имат някои вярвания, които могат да ти се сторят доста странни. За мен също са странни, но колкото повече научавам за тях, толкова по-логични ми се виждат. Не можеш да мислиш за тях от гледната точка на американец. Това са японски разбирания. Свързано е със значението и стойността на меча, с престижа, който носят някои мечове.

— Слушай сега какво би казал някой друг на мое място. Някой психиатър. Би казал следното: Имало един човек, силен, смел, невероятен, но и много инатлив, склонен да се вманиачава и самовлюбен. Дори малко нарцисист. Той обичал да гледа отражението на воина, което виждал в огледалото. Не говорел за това, но го обичал. Обичал тихото благоговение, от което бил заобиколен, начина, по който само с един поглед карал всички разговори да замлъкнат. Но след време той остарял като всички хора. Изведнъж трябвало да се оттегли. Тайничко се ужасявал, че ще трябва да седи на верандата, да гледа как сезоните се сменят и да брои парите си. Искал нова мисия. Искал да извърши подвиг, който да увенчае живота му на воин. Не бил от онези, които спокойно ходят за риба. И така, случило се нещо и използвайки ума и хитростта си, започнал да вижда причини, закономерности, знаци, намеци, всякакви неща, които само той, едничък на света, виждал, неща, непонятни за професионалните криминалисти, за специалистите по пожари, за когото и да е друг. За него това означавало заговори, тайни сделки, убийство, точно тези неща, които изискват решителна намеса от страна на един смел мъж, на един воин. И съвсем случайно именно той бил този герой. Той бил този воин. Разбираш ли какво имам предвид?

— Съжалявам, че го виждаш по този начин.

— Няма как другояче да го видя. Ох, татко. Прекалено си стар. Реакциите ти са забавени, остарял си, край. Бил си велик войник, сега можеш да си велик старец. Не бъди обаче от онези хора, които са станали повод да се измисли поговорката: „Най-големият глупак е старият глупак“.

— Милинка… хайде да отидем някъде на вечеря, искаш ли?

— Да, в Айдахо.

— Не, тук. Ще вземем суши.

— Пфу. Сурова риба. Моля ти се, всичко друго, но не и това.

— Трябва да ти кажа нещо. Имам дълг, за който не знаеш нищо. Стар, семеен дълг. Това е дълга история, за която никого освен мен не го е грижа. Но… дългът. Той ми е завещан от баща ми и японския войник, с който се е бил.

— Иска ми се баща ти никога да не беше награждаван с този медал. Той те преследва като призрак цял живот. Не дължиш нищо на японеца, когото той е убил. Това не е твоя война.

— Миличка, моя е.

— Гледал си прекалено много от тези глупави филми с мъже по халати и джапанки, които си режат един на друг главите.

— Може и така да е, но ги чувствам много близки.

— Обещай ми само, че няма да си пуснеш опашка.

След това си прекараха добре, но Ники чувстваше безпокойството на баща си, който искаше отново да се върне към маниакалното си занимание, затова след вечеря (някак успя да преглътне сушито) тя си тръгна, оставяйки го да се подготвя за мисията, която сам си беше измислил.

* * *

Дните минаваха монотонно. Следващото, което прекъсна работата му, бе малък колет със син етикет и клеймо от Япония, увит безупречно съвсем по японски.

Той ли беше поръчал нещо? Някаква книга, някой документ? Бе купил много странни неща по Интернет, излезли от тираж книги, каталози на японски мечове, ръководства за бой с меч. Но не — в колета имаше тънък плик с фотокопия от официални документи. Никъде не личеше кой е източникът; бяха на японски, с почти безупречно изписани йероглифи, и включваха чертани на ръка схеми, зле преснимани и трудни за разчитане. Изобщо цялата този история намирисваше на шпионска работа; изглеждаше някак незаконно, резултат от подмолна дейност.

Трябва да го даде на някого да му го преведе, но разбираше достатъчно, за да се досети какво е изпратил неизвестният му приятел от Токио — доклада от аутопсията на Филип Яно и близките му.