Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Боб Лий Суагър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The 47-th Samurai, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Редакция
ultimat (2012)

Издание:

Стивън Хънтър. 47-ият самурай

 

Редактор: Димитрия Сотирова

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀

 

Издателство ЕРА, София, 2008

тел./факс 02/980 16 29

e-mail: [email protected]

Печат: Експреспринт ООД

ISBN: 978–954–389–003–3

История

  1. — Добавяне

23.
Токийската светкавица

Разбира се, тя караше червена „Мазда КХ–8“. Дългата й коса се развяваше, черните й очила с форма на сълзи проблясваха, тя хвърчеше по токийските улици като нинджа, ругаеше по-бавните, криволичеше между колите, рязко натискаше спирачка или даваше газ, мълниеносно сменяше скоростите, непогрешима, въпреки че трябваше да кара в лявата лента. Боб й се беше обадил късно следобед на следващия ден и тя дойде да го вземе.

Не отидоха обаче при някой репортер или полицай. Спряха пред сива тухлена сграда. От религиозната статуя в двора личеше, че е католическа мисия. Окада спря на паркинга, срещу който се виждаше игрище с телена ограда.

— Изчакайте тук — заръча тя. — Не искам да ви види. Не знаем какво си спомня и какви асоциации има. Повярвайте ми, това дете няма нужда от повече травмиращи преживявания. Достатъчно му се случи.

Той остана в колата. Окада влезе в сградата и след десет минути се появи с детето.

Боб веднага забеляза промяната. Преди Мико бе като природно бедствие, общително, палаво дете; сега стискаше силно ръката на Сюзан и не показваше желание да направи нещо сама. Сюзан я заведе при една люлка, сложи я да седне и я залюля, но след няколко секунди детето заплака.

Бяха твърде далеч и Боб не чуваше нищо, но Сюзан свали момиченцето от люлката и го прегърна. Отидоха при близката пързалка, Мико се качи плахо и неуверено се спусна по лъскавата повърхност. Това обаче не я развесели, нямаше я шеметната бързина; беше тъжна гледка.

Посещението продължи няколко минути. Мико явно се страхуваше, не можеше да се отпусне, притискаше се нервно до Сюзан, която й приказваше нежно, но без особена полза.

Боб не можеше да гледа повече. Почувства как всички мускули на тялото му са напрегнати, стискаше зъби, гневът му растеше.

„Не ме интересува какво съм обещал на Сюзан — помисли си. — Изродът, който направи това, също ще изпита страх. Едва тогава ще го убия.“

Жената и детето влязоха в сградата и Боб се опита да се успокои, но главата му бучеше. Искаше му се да пийне нещо, но така нямаше да реши нищо. Затова слезе, пое си няколко глътки чист въздух и отново се опита да потисне гнева. Сюзан се появи скоро и тръгнаха.

— Може ли да попитам нещо? — заговори той, докато се носеха с бясна скорост по оживените улици. — Когато всичко това свърши, ако все още съм жив, ако не съм в затвора и се върна в Щатите…

— Отговорът е „не“.

— Още не съм казал въпроса.

— Досетих се. Много добре знам какво щяхте да попитате. Искате да я осиновите.

— Вече имам дете. Казват, че съм добър баща.

— Не се съмнявам, че сте добър баща. Освен това можете да й осигурите прекрасен дом в Америка и рано или късно тя ще се възстанови, макар и не напълно, ще бъде щастлива и ще заживее пълноценен и щастлив живот. Това няма никакво значение.

— Кое има значение?

— Връзките, каквито вие нямате.

— Какво искате да кажете?

— Много е трудно чужденец да осинови дете в Япония. Първо, има много малко деца без родители. Не съм сигурна дали тя изобщо отговаря на критериите. Другият проблем е формата на очите ви. Кръгли са. Японците не са склонни да позволяват на западняци да осиновяват техните деца, освен ако нямат някаква предишна връзка. Тук не е като в Китай или Корея, където сладките момиченца се продават като скъпи сувенири за американски богаташи.

— Никаква надежда ли няма?

— Нито капка. Нито полъх.

— Ами ако вашият шеф, господин посланикът, използва влиянието си?

— Не би го направил дори за мен. Защо да го прави за вас? Ако аз не мога, значи и вие не можете.

— Това е отвратително.

— Така е. Но светът е пълен с ужасни неправди. Деветдесет и осем процента от тях могат да бъдат намалени или премахнати. Това е една от тях. Мислете за онези два процента, които могат да се премахнат. Ето, стигнахме.

Ник Ямамото живееше в тих токийски квартал на няколко километра на картата и на няколко галактики в културно отношение от Кабукичо. Домът му бе от онези безлични дървени къщички, сгъчкани една до друга като пържени картофи в мазно пликче. Не срещнаха трудности при намирането на място за паркиране, влязоха в дворчето и почукаха на входната врата.

Както повечето си сънародници, Ямамото беше строен, дребничък, носеше очила, движеше се елегантно. За разлика от повечето японци обаче косата, му беше руса. Бе сплъстена, стърчеше на всички страни и приличаше на прическа на рок певец. Ако гледаш само косата, приличаше на тийнейджър; всичко друго говореше, че зад гърба си има вече четирийсет и няколко години.

— Не ти ли харесва? — попита той, като погледна Сюзан.

— Не. Изглежда глупаво.

Той се обърна към Боб:

— Тая да не е в цикъл?

— Не, такъв й е характерът — отговори Боб. — Да я беше чул как ми приказва; тогава щеше да разбереш какво е груб език. Както и да е, казвам се Боб Лий Суогър и косата ти ми харесва.

— Виждаш ли? Той харесва косата ми.

— Защото нищо не разбира. Той е гайджин.

Боб и Ник се ръкуваха. Веднага се почувстваха сродни души, сближени от общия страх пред свирепата вещица Сюзан Окада. Ник ги покани в къщата, с дъсчен под и обзаведена с луксозни мебели в европейски стил. На едната стена висеше голям телевизор, по който даваха бейзбол, но навсякъде другаде се виждаха само етажерки с книги или рамкирани факсимилета от заглавни страници. Миришеше на печено месо — Ник току-що беше вечерял.

— Нещо за пиене? — предложи той.

— Никакъв алкохол — отвърна Суогър. — Ако пийна, ставам непредсказуем. Но не се съобразявайте с мен.

— Окада сан?

— Не, на работа съм. Това не е приятелско посещение.

— Чай, кафе, кока-кола, нещо друго?

— Не, благодаря.

— Е, аз пък ще си сипя нещо, ако нямате нищо против.

Ник донесе каничка и чашка, сипа си саке и започна да отпива на малки глътки. Покани гостите да седнат на кожения диван, а той се настани на едно кресло.

— Ник работеше във вашингтонската дирекция на „Токио Таймс“ — обясни Сюзан. — Там се запознахме. После обаче го отзоваха и няколко месеца по-късно го изгониха. За какво беше, Ник? Не си спомням вече. За плагиатство или за подкуп?

— В интерес на истината, и за двете.

— Направил го под влиянието на кокаина. Вината не е негова.

— Направих го под влиянието на кокаина, но вината си е чисто моя.

— Както и да е, сега твърди, че не употребява и все още работи на свободна практика. Пише статии, книги, репортажи и редактира „Токио флаш“, седмичник от най-долна проба. В Токио има стотици такива. Неговият е най-добрият. Ако се интересуваш от Брад и Анджелина или коя порнозвезда се е отказала от предишното си студио, за да се снима в садо-мазо сцени, трябва да питаш Ник.

— Знам обаче и други неща.

— Има издадени седем книги за якудза, а знае много повече от това, което е публикувал.

— Няма да съм жив, ако публикувам онова, което знам.

— Изглеждаш точно човекът, който ми трябва — отбеляза Боб.

— Ще се опитам да помогна. Дължа на Сюзан една услуга за нещо, което направи във Вашингтон. Така че казвай.

— Кондо Исами.

— Ох, леле. Впечатлен съм. Кой Кондо? Истинският или Кондо Втора серия?

— Да започнем с първия.

— Вероятно няма да разбереш втория, ако не знаеш за първия.

— Целият съм в слух.

Ник си сипа още саке. Изключи телевизора, разрови дисковете си, извади един и го пусна на стерео уредбата.

— Музика от няколко самурайски филма.

— Суогър е гледал много филми за самураи. Твърде много. Страда от синдрома Тоширо Мифуне.

— Е, Суогър сан, аз съм писател, затова обръщам голямо внимание на обстановката. Тази музика ще създаде подходящото настроение за разказа ми.

Ник отпи още една глътка кафе.

— Чужденците не могат да разберат динамиката на интригите, които са се разигравали между императора и шогуните в течение на триста години. Няма да те отегчавам с подробности, но в крайна сметка в Япония се закрепила странна система на двувластие. На трона в Киото седял показен, но безвластен богоизбран император, а в Едо управлявал воин, който побеждавал в безброй битки и бил по-хитър от всичките си противници. Двамата изобщо не се обичали.

Чашата преляла, когато през деветнайсети век агресивни пришълци започнали да оказват натиск върху Япония да отвори пазара си за Запада. Шогунът бил против това, а императорът малко или много го поддържал. Това предизвикало избухването на война между двата лагера. Както казах, императорът живеел в Киото, а шогунът — в Токио. Ще го наричам Токио вместо Едо, за да бъде по-ясно.

— Не съм много умен, но засега следя мисълта ти.

— Много ронини, свободни самураи, които мразели шогуна и поддържали императора, се събрали в Киото и буквално го превърнали в столица на беззаконието. В града властвали насилие и анархия, било ужасно. Това станало около хиляда осемстотин шейсет и втора. В Токио шогунът се ядосвал, че не може да контролира града, където управлявал императорът; така изглеждал като глупак.

Затова един феодал, който му симпатизирал и несъмнено с негово одобрение, събрал наемници. Или ако щете, да ги наречем стража, милиция, доброволчески отряд. Банда, клика, частна армия, каквото ще да е. Наричали себе си Избраниците, или Шинсенгуми на японски. Техен предводител бил… е, около главатарското място имало много борби, както за всичко в Япония, но в крайна сметка, вследствие от едно много успешно и кърваво убийство, начело на тази дружина застанал Кондо Исами. Велик човек, корав мъж, собственик на доджо в западната част на страната, много амбициозен. И така Кондо с неговите Шинсенгуми се заел да въдвори ред. Смятали да го постигнат с убийства. По този сюжет има стотици филми, но сигурно си спомняш „Бандата на убийците“ или „Когато се извади последният меч“.

— И двата съм ги гледал. Горкия Тоширо го обезглавяват в „Бандата“. Предполагам, че играе Кондо.

— Точно така. Мифуне играе ролята на Кондо Исами. Това се е случило с Кондо, когато привържениците на императора побеждават и сменят шогуна. В продължение на много години обаче само Кондо раздавал правосъдие в Киото. Неговите момчета са най-кървавата банда в цялата история на Япония. Убивали, убивали и пак убивали. Самият Кондо вероятно е отнел живота на стотина мъже на дуел с мечове. Той е въплъщение на истинския самурай, каквото и да говорят някои. Затова всеки, който реши да се нарече Кондо, явно има за цел да всява страх, да покаже на хората, че има намерение да убива. Дори, че това му доставя удоволствие.

— А какво за Кондо Исами Втори?

— Никога не съм виждал името му на хартия. Появявало се е в пресата само веднъж и няколко седмици по-късно главата на журналиста, виновен за това, бе намерена набучена върху триножник със стикове за голф пред редакцията на вестника му, едно жълто издание, наречено „Уикли Джицува“. Вдигна се голям шум. Трите стика върху подставката били номера осем, девет и три. Думата я-ку-дза всъщност идва от името на губещата ръка в една игра на карти, която е осем-девет-три. Никой не знае кой е Исами, само какво прави. Той е елитен наемен убиец на мафията и има малък отряд добре обучени бойци, които са привърженици на старите традиции. Все още убиват по стария начин — с меч.

— Трябва да ми обясниш по-добре.

— За западняк може би звучи странно, но в някои отношения мечът е много по-ефикасен от куршума, ако не се притесняваш от кръвта, разбира се. Тези хора се обучават цял живот и са много, много добри. Могат да те посекат по-бързо, отколкото ако стрелят с пистолет. Мечът е изключително смъртоносно оръжие, а те познават анатомията на човешкото тяло по-добре от хирурзи. Знаят точно къде да ударят, за да те посекат, да те прободат, да източат кръвта ти за секунди. Пронизват белия ти дроб и прекъсват дишането ти, посичат таза ти и унищожават двигателната ти система, разбиват главата ти и вече те няма. Дори няма да почувстваш болка, просто падаш и умираш. И най-хубавото — става безшумно. Можеш да си устроиш интересна битка, да извършиш тройно убийство, да организираш дуел и да си сигурен, че ченгетата няма да усетят. Никой не разбира какво е станало, докато на сутринта не видят локвите от онази лепкава червена течност в канавката. Ето, виж това.

Ник отвори един шкаф, извади някаква папка и я подаде на Боб.

Имаше снимки от аутопсии на хора, убити с меч. Върху металните маси лежаха голи тела, в които зееха овални дупки с размер на футболни топки; на други снимки раните не личаха добре, защото кожата наоколо не беше бяла, а тъмночервена, черна или зелена, но не от болест, както си помисли отначало Боб, а от големи, натрапчиви татуировки, покриващи ги почти целите. Разрезите обаче ясно се открояваха, когато свикнеш да ги различаваш между главите на дракони или вълци и йероглифите: разкриваха дупки с накълцано месо, видимо само защото кръвта се беше оттекла. Раните бяха огромни и дълбоки; през тях този пълен с течност мях, който представляваше човешкото тяло, се изпразваше за секунди. На снимките от местопрестъплението най-абсурдното не бяха черните костюми и обувки, слънчевите очила и разкривените тела на очистените мафиоти, отсечените крайници или разцепените глави, а кръвта, моретата от кръв. Всеки труп приличаше на остров в червено море; кръвта беше навсякъде, разлята като по заповед на някой луд крал.

— Този Кондо Исами се появи на сцената преди около пет години. Един от дребните мафиотски шефове на име Отани имаше проблеми с една нова групировка в Кабукичо, поддържана от китайците, и един от тях доста го беше изтормозил. Под „изтормозил“ разбирай „много сериозно ранил“. Кондо Исами се представил на Отани, като му изпратил визитната си картичка в комплект с една глава. Оказа се много полезно и за двамата. Отани се издигна, а с него и Кондо, който стана специалист по най-трудните, най-дискретните, най-предизвикателните убийства. Явно за разлика от повечето мафиоти той не е татуиран. Сигурно е изключително умен, способен и представителен. Въпреки това обаче има някои странности. Мнозина от онези, които са се срещали с него, не са виждали лицето му. Използва всякакви способи — включително маски и специално осветление — за да попречи на хората да го видят добре. Говори се обаче, че с други се е срещал съвсем открито. Обичал да ходи на дискотеки и клубове. Неочаквано, без видима причина, излиза, без да се интересува дали ще го видят. Ако мога да разбера какво означава това!

— Може би понякога се страхува да не го видят, а друг път не. Какво сложно има?

— Не е толкова просто. Около този човек всичко е много странно. Умее отлично да си служи с меча. Почти е достигнал съвършенството на някои легендарни самураи, като Мусаши и Ягю. Хората му може да не са много способни, но дисциплината, им е желязна. Само един от Шинсенгуми е бил залавян от полицията и той си направил харакири с вилица в участъка, преди да го разпитат. Оказало се, че бил бездомно хлапе, чийто талант Кондо явно е забелязал, взел го в отряда, обучил го и го научил на дисциплина. Намерили го в килията му целия в кръв и с усмивка на лицето.

Иначе тяхната специалност са трудните поръчки. Славят се с изключителна жестокост. Говори се, че някакви китайски мафиоти замисляли покушение срещу Отани и Шинсенгуми ги избили за около трийсет секунди в една кръчма в Киото, където китайците се били събрали да празнуват. Нападнали ги във фоайето. Мечовете се оказали по-бързи от пистолетите, за секунди посекли всички, изящно, сякаш танцували. Самият Кондо разсякъл един китаец от темето до чатала. Разполовил го. Удивителна сила, но не само. За да направиш такова нещо, трябва да познаваш изкуството да убиваш. Той го владее. След това избили всички свидетели.

— Слушай, Ник — каза Боб. — Мисля, че Кондо работи за нов клиент. Убил е Филип Яно и семейството му, откраднал е един рядък и ценен меч, който случайно попадна у Яно, а сега е замислил да прави нещо с това оръжие, но нямам представа какво. Можеш ли да поразпиташ дали някой не знае за кого работи Кондо и за какво му е този меч? И защо е трябвало да избият цялото семейство на Яно? Защо просто не е изпратил хора да разбият сейфа му и да откраднат меча? Защо не са се опитали да го купят?… не че Яно щеше да го продаде.

— Разбира се, ще разпитам, но и аз ще получа някаква изгода. Това ще е сензацията, която ще ме издигне сред колегите от жълтата преса, може би дори ще ми върне предишното добро име.

— Нямам нищо против.

— Ник, внимавай — предупреди Окада.

— Ще внимавам. Междувременно, Суогър сан, учи се да се биеш.