Стивън Хънтър
47-ият самурай (13)

13.
Кондо Исами

Филип Яно беше в работилницата си. Близките му спяха на горния етаж, а той стоеше сам с меча на баща си.

Съзерцаваше го поставен на масата — изящната кривина, тъмната граница, където твърдият метал на режещата част се събираше с по-мекия на тъпата страна на острието, хаосът от драскотини, петна от ръжда, нащърбени места и следи от уаре. Светлината се отразяваше бледо от повърхността му, разкривайки несъвършенствата, поражения от разяждащи течности.

„Какви тайни криеш? — попита го мислено Яно. — Да инвестирам ли 8 000 йени на сантиметър за полирането ти? Ами ако… не открия нищо? Ако се окаже, че си просто едно старо острие, полирано безброй пъти, станало толкова крехко, че се разпаднеш при първия допир? Ти копнееш за почивка и още едно полиране — десето, петдесето или петхилядно — ще те отслаби още и ще заличи още повече самоличността ти. Така само ще похабя парите, времето и духа си с теб.“

Опита се да приеме горчивата истина. Това бе просто едно с нищо незабележително древно оръжие, създадено някъде в далечното минало от ковач без особен талант. Хубаво, беше изпълнило предназначението си: участвало в някоя война, в един-два дуела може би, в засада, заговор, вероятно в политически интриги, амбициозни стратегически планове, в някоя и друга церемония в Едо или Киото, за да бъде накрая, стотици години след раждането си от огън и глина, преработено в някоя оръжейна фабрика и да попадне за кратко в ръцете на офицер на име Хидеки Яно, загинал на Серния остров в името на… на какво? На забравените си предци? Каква полза би могло да има? Почти никаква. Такава бе съдбата на милион други мечове, на милион други хора.

„Той е мечът на баща ти. Това е достатъчно.“

И все пак… Все пак…

„Толкова е стар. Със сигурност поне кото, изработен някъде през шестнайсети век. Необикновено, дори легендарно остър. Дори сега, няколко столетия по-късно, когато със Суогър сан допряхме лист хартия до него, той я преряза бързо, с лекота, в права линия.“

Спомни си една легенда:

Един от учениците на най-великия японски майстор на мечове Масамуне решил, че най-сетне е направил по-остро оръжие от учителя си. От суета и болна амбиция поискал да се съревновават.

Старецът отказал, но след много увещания склонил.

Поставили меча на младежа в буен поток. Когато попаднело върху острието, всичко, носено от течението, се срязвало, всичко — клонки, листа, риби. Срязвало боклучета, хартийки, мехурчета. Всичко, което донасяла водата.

Сложили меча на стареца в потока.

И той прерязвал… нищо!

Всичко, което плавало с течението, като с магия се отклонявало.

След известно време младежът възкликнал:

— Аз победих! Моят меч е по-добър! Той реже всичко, а твоят — нищо.

Старият Масамуне извадил меча си от потока и се усмихнал.

— Признай, учителю — настоял младежът. — Моят меч е по-добрият. Той реже всичко.

Старият Масамуне се оттеглил със самодоволно изражение.

Младежът се обърнал към един свещеник, който станал свидетел на състезанието:

— Свещенико, кажи му колко добро е моето оръжие. Накарай го да разбере.

— Не — отвърнал свещеникът. — Неговият меч знае пътя. Той не видя нищо, което трябва да бъде срязано. Затова не причини вреда никому. Той е създаден, за да помага на света; това е меч на справедливостта. Твоят меч, от друга страна, реже всичко, без да подбира. Това е оръжие на злото. То няма морал. Трябва да бъде унищожено.

Яно погледна тъмния меч. Обхвана го предчувствие, побиха го тръпки, сякаш някой они, демон, премина през тялото му. „Това е оръжие на злото“ — помисли си.

Младият оръжейник се наричал Мурамаса и мечовете му си спечелили лоша слава; в тях имало скрито зло, били ненаситни за кръв, всеки, който ги притежавал, убивал много врагове, но накрая сам умирал от острието. Тези оръжия сякаш били жадни за шогунска кръв: през вековете мечовете на Мурамаса отнели живота на неколцина членове на клана Токугава и накрая били забранени. Събрали всички, които могли да намерят, и ги унищожили; само няколко останали. Възможно ли беше това да е меч на Мурамаса?

Яно никога не беше виждал острие, което реже толкова право, толкова равно и толкова бързо.

Американецът не разбираше, Томое не разбираше. Но той знаеше.

Мечът режеше като описания в легендата. Режеше всичко. Това не беше мечът на Масамуне, а на младия му ученик.

Яно погледна опашката на острието.

Йероглифите, всеки от които сам по себе си бе една поема за окото, подредени във върволица върху метала, избледнели от времето, позакрити от ръждата. Биографията на оръжието бе записана в дупките — общо три — по една за всеки път, когато мечът е сменял притежателя си, докато накрая, някъде около 1941 г. попадне в Токийската оръжейна компания, където го бяха монтирали на струг, бяха смъкнали режещата глава на машината и пробили последната дупка, преди да погребат тайните му под евтината фабрична ръкохватка шингунто.

Внимателно разгледа надписа и с часове прелиства книгите, с които разполагаше.

Имаше „Дзусецу тосо мейшуроку“, излязла с ограничен тираж от 1200 бройки. Имаше „Тосогу но каншу“ на Сасано Маса, „Цуба но би“ на Каджима и „Кано Нацуо мейхин шу“ на Суемацу, макар че този майстор не беше гендайто като Нацуо, а Нацуо бе взел идеята от него. По същата причина беше купил „Кандзан шинто“ и „Книгата за специалиста по японски мечове“ на Нагаяма.

В университетската библиотека щеше да намери също „Косон ошигата“, „Умедата мейкан“ и първата половина на „Шинто мейджиро“, където можеше да има нещо интересно. Нямаше да намери обаче информация за редовите оръжейници кото, чиито мечове преобладават в повечето колекции, а отговорът вероятно беше там.

Имаше една възможност: книга със заглавие „Кото бенги“, която съдържаше списък на по-непопулярни майстори, удивително точни репродукции на творенията им и подробности за следите на длетата им, което позволяваше да се проверява за фалшификати. Бяха представени оръжейници, работили между 1345 и 1590 г.; отпечатъците бяха взети от почти идеално запазени опашки на мечове, което личеше от точността на репродукциите.

Но къде можеше да се намери? Трябваше доста да порови. Едва ли имаше репродукция точно на този меч, но ако някоя книга пазеше ключа към тайната му, това беше тази.

Изведнъж му хрумна нещо.

Седна пред компютъра си и го включи. Провери електронната си поща, но нямаше нищо (не че очакваше да има). После влезе в търсачката „Гугъл“ на английски език, написа „Кото бенги“ и системата показа всички страници в света на Интернет, в които се срещаха тези думи. Съвпаденията бяха десет.

Хъм, имаше една онлайн енциклопедия, няколко обикновени сайта за търговия със старинни предмети, където мечовете се продаваха на богати американци „само“ със 700 процента надценка; други бяха индекси и архиви с препратки към други сайтове за оръжия, а имаше и няколко на магазини, продаващи книги, сувенири и аксесоари за мечове, като мейку, металните инкрустации за ръкохватката, шайбите сепа, козука — малките допълнителни остриета, които понякога се вграждаха в саята.

След около час ровене Яно попадна на някакво магазинче в Тулса, Оклахома, наречено „Магазин за самураи“. Набързо прегледа безбожно скъпите, но очевидно оригинални мечове (някои имаха сертификат от Японската оръжейна асоциация). Накрая отвори раздел „Книги“ и извади списъка на всички налични. Там я намери: „Кото бенги“, издание от 1823 г., много рядка, в добро състояние, с леко повреден гръб, петна върху корицата, 1750 долара.

За 1750 долара!

Със сигурност в Япония трябваше да има друг екземпляр от „Кото бенги“; в някоя библиотека или в храм.

Самураите се бяха превърнали в международна атракция и предметите, свързани с тях, можеха да се намерят в Средния Запад на САЩ, Шотландските планини или Италия със същата успеваемост, както в Япония. Колекционерите бяха като досадни мухи: идваха, купуваха като луди, препродаваха и мнозина от тях се образоваха. Това беше най-странното: много от най-големите специалисти по мечове в света не бяха японци. Ето, през 1823 г. един японски специалист бе изучавал мечовете от петнайсети, шестнайсети и седемнайсети век, прилежно ги беше прерисувал, бе взел отпечатъци от накаго, за да напише сборник, който бе преживял 184 размирни години на войни, раздори, революции и насилие, за да се появи в Тулса, Оклахома, и да бъде рекламирана в такова странно изобретение, наречено Интернет. Сега снимката й се появяваше през вековете при един бивш войник от покрайнините на Токио.

В сайта на магазин „Самурай“ бе показана корицата на старата книга. Имаше и иконка с надпис „Случайно избрани страници“.

„Добре — помисли си Яно. — Да проверим какво сте ми подготвили, господин Самурай от Оклахома.“

Щракна с мишката и една по една започна да прелиства няколкото сканирани страници от книгата.

Изведнъж спря. Осъзна, че вижда опашката на меча, който в момента бе на масата му. Да, същият меч.

Това беше.

Трябваше да е това.

Парчето метал на компютърния екран беше по-дълго, разбира се, защото, когато е бил прерисуван, варварите от оръжейната компания още не са го били срязали за безумната война на Сферата, скъсявайки надписа.

Яно обаче се вгледа внимателно и се увери, че опашката е същата; видя остатъците от трите последни йероглифа, грубо прерязани с ножовка или пила. Идеално съвпадаха.

На монитора се виждаше цялата, непокътната задна част на меча, който той държеше в момента; там бе записан произходът му, имената на майстора и благородника, за когото е бил изработен, фамилията, резултатите от изпитанието за острота…

С разочарование установи, че мечът не е на Мурамаса. Не, как би могъл да бъде. Вероятността беше едно на милион, като на лотария. Името на майстора, което прочете, не му беше познато — Норинага, вероятно от школата „Ямато“ (мечът наистина изглеждаше изработен в този стил). „Е, Норинага сан — помисли си Яно, — вие сте само един от хилядите майстори, но този меч е най-острият, който сте правили. Поздравления.“

Забеляза обаче още нещо. Малка вдлъбнатинка върху опашката, почти невидима между петната от черна ръжда и грапавините на грубо изкованата, неполирана стомана.

Извади силна лупа и внимателно разгледа вдлъбнатината, въртейки я на светлината. Не беше йероглиф, а друг символ — семеен герб, наречен на японски мон.

Яно взе молив и лист хартия, прерисува каквото виждаше, после разгледа скицата и се смая. Гербът приличаше на корабно витло, с три перки, монтирано на нещо като висящ медал. Изненада го съвременният вид на символа. Такова нещо би прилягало на някой моряк от флота, но изглеждаше много странно за фамилен герб от седемнайсети век.

Разлисти книгата „Мон. Японски фамилни гербове“ — сборник от един от първите западни учени, занимаващи се с азиатско изкуство, ексцентричен калифорниец на име Уилис М. Хоули, който посветил живота си на всичко, свързано със самураите. Хоули беше сред малкото чужденци, спечелили уважението на оръжейниците от петдесетте и шейсетте години на двайсети век. Той бил велик енциклопедист, само той от западните учени имал търпението да събере и класифицира хиляди японски гербове.

Яно въздъхна. Щяха да му бъдат нужни часове, за да прегледа безбройните страници със символи. Погледна часовника си. Беше късно. Трябваше да си ляга.

После си помисли: „Е, поне започни, прегледай няколко страници. Утре ще продължиш.“

Оказа се, че книгата е организирана не по азбучен ред, а по мотиви. Яно започна да прелиства страниците, гледайки двайсетината основни групи схематизирани черно-бели рисунки: вездесъщите хризантема, райска ябълка, пъпеш, маранта, китайска камбанка — но разбира се, никъде нямаше корабна перка. Кленов лист — да, кестен, соколови пера, свитък коприна, заек, прилеп, водно конче, сноп стрели. После изведнъж — корабното витло! Не, не, това беше военно ветрило. Ветрило!

Бързо отвори на съответната страница и намери осемнайсет вида ветрила, никое от които не отговаряше на неговия герб. Върна се назад и откри десетки различни форми ветрила: от кипарисови клонки, от пера, от конопени листа. Яно се взираше под ред във всеки трилистен символ, докато най-сетне го намери. Сравни няколко пъти трите рисунки. Леко размазаната гравюра, която виждаше под лупата само под определен ъгъл на светлината, едва видимите резки от длетото; неговото копие, по-голямо и по-грубо, с молив върху белия лист; и варианта на Хоули, само сантиметър на сантиметър, но въпреки това кристално ясен: три листа, закрепени върху някакво У-образно устройство, което сега Яно видя, че изобразява ветрило. Кой знаеше какво означават трите перки. Всъщност няма значение, важното бе, че го е открил. Той намери на коя фамилия е бил гербът…

Фамилията Асано от Ако.

Филип Яно се дръпна назад изненадано. Сърцето му се разтуптя силно.

Гербът бе на най-известната самурайска фамилия в историята.

Стъписването му обаче не беше от въодушевление.

Обхвана го мрачно предчувствие. Ако мечът бе свързан с фамилията Асано и кървавата й история, ако името Норинага можеше да се свърже с Асано, тогава оръжието несъмнено се оказваше предмет с изключителна стойност. За Яно обаче важна беше славата: това бе рядко „културно съкровище“, което заслужаваше да бъде грижливо реставрирано и изложено във великите музеи на Япония. Произходът му го свързваше със заговор, нападение, битка, смърт, после масово сепуку; това идеално отразяваше самурайския дух и го представяше в най-чистата му и възвишена светлина, с цялото му значение за Япония и света.

„Как е възможно…?“ — питаше се Яно.

Възможно беше, и още как. Той се замисли за различните обяснения. Мечът можеше да е бил откраднат или загубен някак след конфискуването му в онази най-кървава за самураите нощ и никой за повече от сто години не е осъзнавал значението му в поредицата от кървави случки, затъмняващи се една друга по жестокост. През 1748 г. обаче излязла куклената пиеса „Канадехон чушингура“ („Съкровището на верните ронини“), която популяризирала историята и я превърнала в сюжет на още много театрални произведения. Но онези, които обезсмъртили този епизод от японската история, били художниците върху дърво: Утамаро, Тойокуни, Хокусаи, Кунисада, Хирошиге и много други. Най-известни бяха творенията на Кунийоши, който направил единайсет отделни серии по темата, както и двайсет триптиха.

По онова време мечът вече бил в неизвестност, преминавал от фамилия във фамилия, от магазин в магазин и някак си, в разгара на голямата патриотична треска, попаднал в армията заедно с десетки хиляди други като него, за да бъде скъсен и полиран машинно и изпратен на фронта, където след нови перипетии, станал собственост на баща му, а после бил взет от американеца. Сега отново се беше върнал.

Яно изпита страх.

Не съкровище откриваше тук, а огромна отговорност. Мечът не струваше просто милиони, а беше национално богатство. За някого това бе достатъчно основание да убие човек. Мечът даваше влияние, престиж, слава, даваше…

Ако някой разбере за съществуването му.

Това беше въпросът: Знаеше ли някой? Кой би могъл да подозира?

Яно чу разбиване на стъкло.

Затаи дъх и застана нащрек. Сърцето му отново се разтуптя.

Чу вик:

— Хай!

Боен вик.

Филип Яно грабна първото здраво оръжие, което му попадна: един шиншинто катана от 1961 г.

* * *

Нии слушаше внимателно.

— Млади мъже от Шинсенгуми, това е вашето бойно кръщение. Ще се справите ли? Имате ли достатъчно здравина, сила, решителност? Или сте като тях, като мекушавите?

Кондо сан говореше бързо и пламенно.

— И вие ли сте от тия, които киснат по кафенетата, боядисват косата си синя и лакират ноктите си в черно? Като тия, които се кълчат на варварска музика и продупчват тялото си, за да се накичат с дрънкулки? Като тия, които се сношават като зайци, без мисъл, по улици и по площади? Като ония, които инжектират в кръвта си наркотици и изживяват живота си в блажена мъгла? Или сте твърди и непоколебими, мъже на бушидо, смели и решителни? Самураи ли сте?

— Самураи сме! — изкрещяха в един глас.

Четиримата бяха в задницата на един микробус.

Беше четири часа сутринта и в покрайнините на Токио цареше тишина. Бяха спрели пред къщата на Яно. Носеха черни панталони хакама и ризи и черни чорапи таби с отделен палец, за да могат да обуват сандалите си. Всеки бе въоръжен с остри мечове уакидзаши и катана и по един 9-милиметров „Глок“ със заглушител.

— Тогава, деца мои на духа, време е да вървите! — каза Кондо и вълнение изпълни четиримата.

Ногума беше първи, после Муямато, трети — Нии и накрая Натуме. Изскочиха от микробуса и приведени, бързо се приближиха към къщата.

Вратата беше заключена.

Ногума я изрита и в същия момент изпълни нукицуке, изваждане на меча от ножницата с готовност да нанесе удар, само дето нямаше кого да посече. Междувременно другите трима също извадиха мечовете си, може би не толкова елегантно като Ногума, който беше упражнявал движението хиляди пъти. Наистина много жалко, че нямаше кой да поеме енергията на изящния му удар.

Нахълта в къщата, като нададе бойния вик:

— Хай!

Огледаха се за жертва, която да посекат, но нямаше никого.

От долния етаж светеше.

— Хай! — отново изкрещя Ногума и се втурна надолу, следван от Нии.

Другите двама изтичаха на горния етаж.

Нахлуха в коридора и в този момент от една странична врата се появи някой с меч в ръка. Жаден за кръв, изпълнен с енергия, Ногума се хвърли към него и нанесе безупречен кириороши, тоест низходящ удар, с който очакваше да разсече противника от темето до пъпа.

Уви, другият мъж ловко се отдръпна и с мълниеносна скорост изпълни укенагаши, „течащото блокиране“ което му позволи веднага да нанесе хоризонтален удар и с пълна сила да забие острието в корема на Ногума през пъпа, прерязвайки черва и всичко друго до самия гръбнак, после издърпа оръжието в същата равнина, за да не го закачи, и злощастният младеж падна, пръскайки кръв, защото човешкото тяло всъщност е само един тънък мях с кръв и когато се пробие, бързо се изпразва.

Храбро и решително Нии понечи да нападне противника с кириороши, вдигна меча си, но другият прекалено бързо се хвърли напред с вдигнато оръжие и жестоко фрасна младежа под окото с ръкохватката. Силна болка проряза черепа на Нии, той се подхлъзна в езерото от кръвта на Ногума и се стовари тежко на земята.

* * *

Яно посече първия нападател с елементарен удар от кендото, който даже не подозираше, че още владее, острието се заби дълбоко с удивителна лекота, но той не спря дори за миг, защото всичките му мисли бяха за семейството му.

Продължи със същия устрем, с минимални движения, и с все сила удари втория нападател с ръкохватката по челото, при което мечът му завибрира. По средата на лицето на ниския, набит младеж се отвори огромна рана и той падна, вероятно със счупен череп.

Пред Яно изникна трети и той се сви в нападателна позиция и с извит назад лакът нанесе кириороши, но другият се оказа много по-сръчен, парира удара и се промъкна покрай него.

Яно се завъртя, отново понечи да вдигне меча, но осъзна, че е тежко ранен. Краката му се подкосиха, коленете му омекнаха и той като на забавен каданс започна да пропада, пропада, пропада, докато се озова на земята.

Над главата му противникът извърши чибури, ритуалното избърсване на кръвта от острието, после, с леки балетни движения — ното, ритуалното прибиране в ножницата. Наведе се. Имаше ъглесто, свирепо лице, очите му горяха от възбуда, устните му бяха къси и прави, безизразни.

— Защо? — промълви Яно. — За бога, защо?

— Така се налага.

— Кой си?

— Аз съм Кондо Исами — заяви победителят.

— Кондо Исами е мъртъв от сто години. Той също е бил убиец.

— Къде е мечът?

— Не наранявай семейството ми. Моля те, умолявам те…

— Живот, смърт, все едно и също е. Къде е мечът?

— Върви в ада, боклук! Ти не си самурай, ти си…

Яно се задави с кръв…

— Умри достойно, войниче, нищо друго не ти остава. Сам ще намеря меча. Той ми се полага, защото аз съм най-силният.

С тези думи убиецът се обърна и остави Филип Яно в локва от собствената му кръв в мрака.