Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Боб Лий Суагър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The 47-th Samurai, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Редакция
ultimat (2012)

Издание:

Стивън Хънтър. 47-ият самурай

 

Редактор: Димитрия Сотирова

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀

 

Издателство ЕРА, София, 2008

тел./факс 02/980 16 29

e-mail: [email protected]

Печат: Експреспринт ООД

ISBN: 978–954–389–003–3

История

  1. — Добавяне

10.
Черна ръжда

— Ръждата — отбеляза Томое Яно на английски. — Виж ръждата, татко.

— О, каква красива ръжда — съгласи се Филип Яно.

„Тия да не са изкукали?“ — помисли си Боб.

— Това е ръжда кото. Няма толкова черна ръжда, като ръждата кото.

— Красива, красива черна ръжда — занарежда Филип. — Ох, колкото е красива!

Нахлузи гумени ръкавици като хирург и разглоби меча. С помощта на чукче и малък клин с абсолютно точния размер изби бамбуковия щифт от дупката. Той изскочи без затруднение. Яно проследи с поглед парченцето бамбук, докато спря да се търкаля по пода.

— Този меч е поне шинто. Може би оригинален, може би кото.

— Тогава защо излезе толкова лесно? Просто изпадна.

Боб си спомни, че щифтът е заяждал, но не каза нищо. Какво ли разбираше той?

— Не знам. Може би наскоро е бил разглобяван. Не мога да кажа. Това е една от многото загадки. А, ето това е много интересно.

Филип Яно издърпа ръкохватката, внимателно демонтира предпазителя за пръстите — цуба, както вече знаеше Боб — няколкото шайби, които я поддържаха, наречени сепа, и най-накрая металната якичка, хабаки. Подреди всички части симетрично върху масата и постави острието перпендикулярно под тях.

Тогава видяха някакво листче, увито около опашката на острието.

— Виж листчето — каза момичето със сериозен глас.

— Да, виждам го.

— Татко, вземи го. Виж какво е.

— Не, още не. Готова ли си да пишеш?

— Да.

Той заговори бързо на японски, след което преведе:

— Тази цуба, тоест предпазителя за ръката, е фабрично изработена, модел от трийсет и девета година или някъде там. Значи наистина, за да се побере в новата ножница, мечът е бил преправен, както обясних на Томое. Шайбите, сепа, и хабакито също са фабрични, нищо особено. Има две дупки, показващи, че е бил срязан, но и това вече го знаехме.

— Ръждата — настоя Томое.

— Какво толкова с тази ръжда? — попита Боб.

Самата опашка на острието — онази част, която влиза под ръкохватката — бе толкова покрита с черна ръжда, че по масата беше поръсил черен прах.

— Колкото по-черна е ръждата — обясни Филип Яно, — толкова по-старо е острието. Това означава, Суогър сан, че този меч е най-малко на четиристотин години. Някак си през трийсет и четвърта година той е попаднал във военната фабрика.

— Толкова ли е необичайно?

— Случвало се е.

— Значи мечът не е произведен в някоя фабрика през четирийсетте. Много по-стар е. Това е истинско самурайско оръжие. Затова е толкова остър.

— Именно. Представете си някой гениален майстор в малка работилничка още по времето на феодалния строй — преди хиляда и шестстотната година. Занаятчията работи около пещта, обръща нажежения до оранжево метал няколко пъти, взема две или три различни парчета и ги разстила едно върху друго с чука, след като всяко от тях е било обърнато двайсетина пъти, придава им форма, после ги изстудява в течна глина. След това е започнал да изпилва острието, да го оформя, да го точи. Тук има три вида стомана: мека от задната страна за тежест и гъвкавост; още по-мека във вътрешността, повече чисто желязо, също за гъвкавост; и два слоя от по-твърда, закалена стомана — якиба — за края, изключително остър, способен да пререже броня, плът, кости и да се забие дълбоко в тялото. О, да, това е боен меч и макар да е бил с него в Йоджима, баща ми не е бил първият войник, който е размахвал този красавец. Той е стар, благороден, танцувал е много пъти. Роден в огън, изстуден в земя, орисан за кръв. Може би надписът ще ни разкаже повече.

Яно посочи един ред японски йероглифи, дълбоко всечени в опашката на острието; с тях древният майстор бе оставил информация за себе си, за меча и за онзи, за когото го е изработил.

— Можете ли да прочетете надписа? — попита Боб.

— Това ще бъде най-занимателното. Имало е хиляди ковачи кото и ще се наложи да проверим в архивите, за да открием кой е изработил този меч. Ще узнаем името на ковача, може би дори на господаря му. После ще се разровим в историята и ще започнем да съставяме биографията на меча. Откъде е минал, какво са правили с него, преди да попадне при баща ми, после при вашия и накрая при синовете им.

— Всичко има значение — добави момичето. — Татко, прочети накаго за Суогър сан.

Накаго е ръждясалата опашка на острието, за която се закрепва ръкохватката. Дори тя е пълна с примамливи спомени от миналото. Това е суриаге накаго или дори о-суриаге накаго. Тоест на границата между „скъсен“ и „много скъсен“, определящият фактор за това, каква част от надписа е останала. Обикновено дори да са скъсявали задния край на острието, са запазвали формата на оригинала. Сякаш осквернителите са отдали почит на майстора. Този стил се казва ирияма гата, което го поставя някъде през шестнайсети или седемнайсети век. Откъм режещата страна опашката образува остър ъгъл спрямо линията шиноги другата страна минава под прав или леко скосен ъгъл спрямо муне.

„Вече нищо не разбирам“ — помисли си Боб.

Вероятно Филип Яно искаше да каже, че формата на опашката също говори за произхода на меча.

— Определено разбирате от тези неща.

— Нищо не разбирам — скромно отговори Яно. — За мнозина този език е чувствен и изразителен като поезия. Аз се мъча, съмнявам се в познанията си, иска ми се да знаех повече, проклинам се, че още не съм научил достатъчно.

— Все пак дали съм разбрал основното? Този меч е много стар и може да се окаже важен и за други освен за вашето семейство. Трябва да го видят експерти.

— Точно така. Може да не излезе нищо. Не всеки стар меч е принадлежал на Мусаши Миямото, както и не всеки стар „Колт“ е бил собственост на Уаят Ърп. Така че вероятността е много малка. Но въпреки това… я има. Забележете, винаги има някой, който печели лотарията. Ще проверя каквото мога, преди да се консултирам със специалисти. Ще ми отнеме повече, отколкото би отнело на разбирач, и е глупаво, защото друг може да го прецени за секунди. Това обаче няма да ми е в тежест. Така ще прекарам повече време с баща си.

— Листчето — напомни момичето.

— Да, накрая.

— Прилича на някаква бележка — отбеляза Боб.

— Точно затова се боя да го разгъна. Вероятно е предсмъртно стихотворение. Ние японците имаме такъв обичай. Приветстваме смъртта, приемаме я с радост и я прославяме с поезия.

— Въпреки това ти се колебаеш, татко.

— Представи си, че пише: „Боже мой, избави ме, не мога повече.“

— Това само ще докаже, че баща ви е бил човек като всички други — намеси се Боб. — Много са стреляли по мен и наистина съм си мислил: „Боже мой, избави ме, не мога повече“.

— Суогър сан казва истината, татко. Трябва да погледнеш истината в очите. Трябва да се докоснеш до паметта на баща си.

— Искате ли да останете сам?

— Не, не — отговори Яно. — Много по-добре е да съм в компанията с човек, когото обичам, и друг, когото уважавам.

Свали листчето от метала и го изтръска от древния черен прах.

Прочете го и заплака.

Дъщеря му го прочете и също заплака.

Боб реши, че най-добре да не казва нищо, но момичето го погледна с насълзени очи.

— Мисля, че това е за всички момчета на остров Йоджима — каза Филип Яно. — Независимо от цвета на кожата им.

После преведе:

Над вулкана

луна над ада осветява лицата

на обречени и умиращи.

Войници, погребани в черен пясък

на черен остров,

чакат съдбата си.

Ние сме счупеният нефрит

на Серния остров.