Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Боб Лий Суагър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The 47-th Samurai, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Редакция
ultimat (2012)

Издание:

Стивън Хънтър. 47-ият самурай

 

Редактор: Димитрия Сотирова

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀

 

Издателство ЕРА, София, 2008

тел./факс 02/980 16 29

e-mail: [email protected]

Печат: Експреспринт ООД

ISBN: 978–954–389–003–3

История

  1. — Добавяне

6.
Голямата бяла къща

Пропусна адреса при първото преминаване през Кенилуърт, който бе дълъг малко повече от километър и се намираше на брега на езерото Мичиган на двайсетина километра от Чикаго. Къщите бяха големи, внушителни и очевидно собствениците им бяха заможни, а онези, които живееха с изглед към езерото, трябва да бяха най-богатите.

При втория опит я намери: беше я пропуснал, защото къщата изобщо не се виждаше, имаше само вход на алея, скрит сред лози под сянката на високи брястове. Трябваше да се вгледаш много внимателно, за да разчетеш числото 156 на страничната колона. Боб навлезе в алеята с взетия под наем шевролет, продължи стотина метра през тунел между дърветата и когато най-накрая внезапно излезе на светло, видя огромна скъпа бяла къща, едно от онези легендарни места с по стотина стаи, мраморни мозайки и гаражи за по шест автомобила. От онези места, където са живели великите фамилии по времето, когато още е имало велики фамилии.

Боб остави колата, слезе и почука на входната врата. След няколко минути се появи едър, брадат мъж приблизително на неговата възраст, облечен почти изцяло в черно. Явно обичаше да си посръбва, защото държеше чаша с някаква кафява течност.

— Господин Кълпепър?

— Вие сте господин Боб Лий Суогър, предполагам.

— Да, аз съм.

— Хубаво име. Звучи толкова южняшки. „Боб Лий“. Хайде, влизайте. Идвате точно в уречения час. Казахте два и сега е два.

— Благодаря, сър.

Боб влезе. Къщата беше прекрасна, макар че малко приличаше на музей. Изглеждаше, сякаш не е за живеене, а само за красота.

— Хубаво местенце — отбеляза Боб.

— И още как, но съм решил да я продам. Случайно да имате шест милиона?

— Не, сър.

— Трябваше да проверя. Както и да е, ще пиете ли нещо? Обзалагам се, че обичате чашката.

— Навремето пиех, но вече не. Благодаря, но няма да се възползвам. Една чашка и утре ще осъмна някъде в Шанхай с нова жена.

— Точно това се случи с мен! Е, почти. Както и да е, разбирам ви. Развеждали ли сте се?

— Веднъж. Пиенето беше една от причините.

— Не е много забавно, а? По цял ден се опитваш да се поддържаш в приятно наквасено състояние, докато главоболията преминат. Аз ще си долея, ако нямате нищо против.

Кълпепър отиде при бара, наля си малко от бутилка „Мейкърс Марк“ и сложи още една бучка лед.

— Както ви писах, спомням си меча. Веднъж през петдесетте се порязах доста сериозно на него. Беше остър. Само да го погледнеш и започваш да си представяш кръв.

— Доколкото знам, единствената цел на бойните мечове е била да убиват. Иначе са били пълни боклуци. Не като лъскавите оръжия, с които се кичат старите японци.

— Ръката ми още носи доказателството колко е бил остър.

Кълпепър вдигна ръкава си. Белегът беше дълъг и зловещ.

— Тук има четирийсет шева, човече. Единственият повод да се представям за мъжкар. Хората си мислят, че ми е от бой с ножове. Участвали ли сте в ръкопашна схватка?

— Веднъж се наложи да убия човек с нож, за съжаление.

— Очаквах го. Виждам, че няма с какво да ви впечатля. Няма значение. Както казах, баща ми почина преди няколко години. Като единствено дете аз наследих къщата. След войната той се занимаваше с реклама и доста му се удаваше. Но като че ли бяхме от различни светове. Той беше избрал своя път, аз — моя. Рекламната индустрия не ме привличаше. Никога не съм си представял, че думата „клиент“ ще излезе от устата ми, започнах да работя в телевизията. Никога не се наложи да изрека „клиент“. За сметка на това трябваше да повтарям думата „спонсор“. И така, налага се да продам тази къща, за да платя за третия си развод, който е голяма каша. Защо младите красавици се разкарват толкова трудно?

— Нямам представа — отговори Боб и се усмихна.

— Защото никога не са чували думата „сбогом“. Когато им я кажеш, го приемат твърде лично. — Кълпепър се засмя. — Тая, последната, иска далака ми за обяд плюс състоянието на баща ми. Невероятно.

— Звучи сериозно, господин Кълпепър.

— Слушайте, дори врял и кипял мъж като вас ще се поизпоти в моето положение. Както и да е, ако нямате нищо против, ще ви заведа на тавана и ще ви оставя да се забавлявате. Мечът може да е там, може да го няма. Наистина не знам какво е станало с него. Просто не ми се разравя да претърсвам всички онези вехтории. Разбирате ли?

— Естествено. Моят таван също е в пълен безпорядък.

— Така… как да се изразя? Ако намерите нещо, така да кажа, лично. Интимно. Може би баща ми е държал купчина порнографски списания или пък писма от любовница, или може би дори от любовник. Нещо уронващо престижа. Просто го оставете там, където е, става ли? Не се интересувам особено от онова, което наричат „истината“. Искам да го помня като мълчаливия, скован, мрачен труп, какъвто беше приживе, разбрахме ли се? Не ми се ще да открия, че и той е бил човек.

— Разбрах.

Стигнаха до трета врата в дъното на коридор и влязоха.

— Така, сега ще ви оставя насаме като стари другари от морската пехота. Ако не го е изхвърлил, мечът трябва още да е тук. Разполагайте се, не бързайте. Тоалетната е следващата стая по коридора. Ако искате нещо за пиене или да хапнете нещо, извикайте ме. Тук съм само аз с юридическите си проблеми и единственото ми занимание е да се опитам да издиря дъщеря си, която избяга с някакъв тип, изживяващ се като режисьор на документални филми. Забелязали ли сте? В наши дни всеки се бута в документалното кино. Ако имате нужда от нещо, само извикайте. Мечът е повече ваш, отколкото мой, и старецът щеше да се зарадва, че най-после е попаднал при вас и ще отпътува за Япония.

— Благодаря, сър.

— Моля ви, не ме наричайте „сър“. Казвам се Том. Малкият Том, син на известния господин Кълпепър от „Кълпепър, Таунсенд и Мейтърс“.

— Дадено, Том.

— Може ли да ви наричам „серж“? Винаги съм искал да наричам някого „серж“, като по филмите.

— Разбира се, но повече съм свикнал да ми викат просто Боб. Приключил съм вече кариерата си в морската пехота.

— Боб. Добре. Просто Боб.

И така Боб се обърна и се зарови в спомените за живота на човека, който, макар и за кратко, бе командвал рота „Ейбъл“ на далечния остров Йоджима, един истински ад, който нито единственият му син, нито дори сержант Суогър, ветеран от три мисии във Виетнам, можеха да си представят.

Разглеждайки съдържанието на кашоните, Боб навлизаше все по-дълбоко в живота на Кълпепър и биографията на бившия офицер постепенно се оформяше в главата му. Две съпруги, едната много по-красива и по-млада от другата, втори брак някъде през шейсетте, когато единственият му син, Томи (русоляв дебеланко, малко комплексиран от славата и успехите на баща си) бил вече в гимназията, намусен и раздърпан тийнейджър.

Накрая, след като търси близо час и разрови трийсетина кашона, пазещи свидетелства от авантюрите на Кълпепър в областта на рекламата, Боб стигна до спомените от Втората световна война. Вероятно имаше и кашон със свидетелства от Йейл, Харвард или където другаде бе завършил. Сувенирите от войната бяха обичайните дрънкулки: ленти за добро поведение, звезди за участие в битки, „Пурпурно сърце“ и няколко други дреболии, но най-ценното бе грижливо воден командирски дневник, съдържащ подробна информация за назначенията на офицера. Боб го прегледа набързо и видя, че наистина през 1944 г. Джон Кълпепър е бил назначен за командир на трийсетчленен пехотински взвод на военния кораб „Айова“. Всъщност това бил билетът му за оцеляване. Сякаш командването казваше: „Не се бой, богаташче, ние бдим над теб. Когато всичко свърши, ще се върнеш вкъщи с някоя и друга звезда за храброст, капитански чин, няколко героични истории за разказване и ще натриеш носа на всички прости селянчета, които са киснали до уши в кръв.“

Джон имал желание да се бие. Можел да проспи войната, но записите показваха, че към края на януари се прехвърлил от „Айова“ на военнотранспортния кораб LCI–552, на който части от 28-ми полк пътували за среща със смъртта в разгара на най-голямата настъпателна операция в историята на Морската пехота. Това определено изглеждаше странно. Може би на борда на LCI е имало злополука и някой офицер от 28-ми полк бе пострадал толкова, че да не може да изпълнява задълженията си, което позволило на Джон да отиде на мястото му. Или пък Джон толкова се беше издънил на „Айова“, че за наказание го бяха изпратили на фронтовата линия. Повече от всичко обаче този ход намирисваше на външна намеса. Често се случваше. Във Виетнам някое от момчетата внезапно изчезваше още през първия месец на тринайсетмесечната служба, изтегляха го на канцеларска работа в Пентагона. Някой се оплакал на мама, която казала на тате, пък той бил направил на някой конгресмен услуга за милион долара и хоп, нашето момче се озовава на самолета за вкъщи.

Не така станало с Джон Кълпепър. Той използвал връзките си, за да участва в битката, не да се измъкне от нея.

Едва ли му е било лесно. Една година бездействие далеч от фронтовата линия не е най-доброто обучение за нещо като Йоджима и когато пристигнал в 28-ми полк, нито командирът, нито другите офицери, нито войниците го познавали. Влязъл в бойните действия почти без психологическа подкрепа, което винаги е трудно, още повече при необичайната ожесточеност на сраженията около Йоджима.

Джон останал на острова около седмица. На третия ден Ърл Суогър бил изпратен от командването и провел с хората му успешно нападение над бункера на северозападния склон на Сурибачи при опитите на 28-ми полк да заобиколи и прекъсне достъпа до сто и петдесет метровия вулкан. Няколко дни по-късно краката на младия офицер били поразени от паднал наблизо снаряд. Прекарал три нощи в лазарета и бил евакуиран. Възстановявал се на Хавайските острови, където се оженил за годеницата си, Милдред, майката на Томи — скромно момиче също от района на Бостън. Докато се възстанови достатъчно, за да участва отново в бойните действия, атомните бомби били пуснати и войната свършила. Прибрал се вкъщи като герой, макар че вероятно не бил изстрелял нито един куршум.

Нямаше значение. Той бе изпълнил дълга си, дори през цялото време да е умирал от страх. Така се печелеха войни — благодарение на хилядите страхливи Джон-Кълпепъровци, а не с двама или трима Ърл-Суогъровци.

Мечът обаче го нямаше.

Къде можеше да бъде?

Може би го бяха хвърлили и сега се търкаляше някъде на кенилуъртското сметище, ръждясал в забрава или пресован от булдозерите?

Боб се опита да мисли логично.

Кое е най-характерно за един меч?

Ами, това, че е остър, но това е най-важното му качество като оръжие. Да мислим за него като за обикновен предмет. Да, отговорът е: неудобен.

Мечът е дълъг, тънък и закривен. Можеш да го закачиш да виси на стената, но няма как да се побере в обикновен кашон; не, би трябвало да е забутан другаде.

Кой бе опаковал кашоните? Вероятно работници, наети от единствения син, който неочаквано беше получил къщата в наследство, не изпитваше особено топли чувства към нея, но е искал да я приведе в приличен вид и да я продаде, преди жена му да поиска развод. Значи някой бе опаковал всички тези неща, без да се замисля за стойността им като семеен спомен, без да гледа на меча като на трофей, спечелен в битка…

Боб отвори един от шкафовете в помещението. Нямаше нищо. Във втория обаче намери три торби от стикове за голф и в третата, сред металните пръчки с различни накрайници, откри и шингунтото на капитан Хидеки Яно.

* * *

— Том?

— А, да, намерихте ли го?

Том Кълпепър стана от бюрото в бившия кабинет на баща си. Държеше вездесъщата си чаша с уиски, очевидно наскоро допълнена.

— Да, намерих го. Беше в една торба за голф. Искате ли да погледнете?

— Да, разбира се. Аха, това е. — Кълпепър вдигна острието и го погледна на светлината. — Искам да ви покажа нещо. Виждате ли този щифт?

Посочи парче дърво, забито в дупчица на няколко сантиметра над кръглата ръкохватка на старото оръжие. Беше покрито с някакво черно вещество, размазано и твърдо. Ако го погледнеш под определен ъгъл, се виждаха драскотини от някакъв остър предмет.

— Спомням си деня, в който се порязах. Измъкнах меча от кабинета на татко и го размахвахме, играехме на пирати или нещо такова. Беше през петдесет и седма или и осма. По едно време ни хрумна умната идея да го разглобим. Не ме питайте защо. Огледахме го и решихме, че този малък дървен щифт държи всичко. Виждате ли, минава през цялата дръжка. Предполагам, че той я държи закрепена за острието.

— Виждам.

Боб бе проверил в Интернет и знаеше точните термини: бамбуковият щифт се казваше мекуги, а дупката, в която беше пъхнат — мекигиана.

— Само че не искаше да излиза. Опитахме се да го избием с чук и гвоздей, но само го надупчихме. Богът ми, сега като се замисля, малко ме е срам. Нямахме представа какво значение има този меч. Представяхме си само, че е оръжие за убиване на пирати.

— Били сте деца. Откъде ще знаете?

— Така и не успяхме да го извадим. Съвестно ми е, като си спомня, как го бяхме сложили на пода, удряхме го с чука, а острието стържеше по земята. Това е някаква спойка. Много твърдо, черно вещество. Не знам дали японският офицер го е сложил, дали вашият баща, или моят, или пък някой във фабриката. Във всеки случай няма да излезе лесно.

— Да, така изглежда. Някой е искал да бъде здраво закрепен. Хайде, извадете го.

Синът на Джон Кълпепър извади меча. Острието се измъкна със стъргане от тясната метална ножница и описа дъга в стаята.

— Леле. Това чудо още иска да сече. Ето ви го, малко ме плаши.

Кълпепър подаде меча на Боб, който го взе и почувства някакъв заряд — може би трепет, напрежение, вибрация; оръжието наистина като че ли беше жадно за кръв.

От пръв поглед личеше, че е идеално за целта, с която е създадено: от двете страни на леко закривеното острие преминаваше по една тънка бразда, достигаща до самия връх — наречен кисаки. Сякаш мечът притежаваше някаква зла сила. Острието беше съвършено балансирано, но като че ли в него имаше живот. Боб го заклати леко и можеше да се закълне, че във вътрешността му има някаква по-мека сърцевина, което го ускоряваше напред, придаваше му инерция, убийствена скорост.

Погледна го на светлината. Наистина, оръжието бе доста използвано. При внимателно вглеждане се виждаше, че стоманата е потъмняла, имаше много драскотини. Повърхността му бе осеяна с малки черни петънца. Режещата част на острието — якиба — носеше почти микроскопични следи от нащърбване, следи от опити на непослушни деца да цепят дърва с него или белези от сблъсъка с вратните прешлени на някой морски пехотинец, посечен от бившия му собственик. Предпазителят на ръкохватката — цуба — бе тежък железен полукръг. Дръжката беше неугледна: облицована с грапава рибешка кожа, после увита с памучни ленти, потъмнели от пот и кръв, износени и надрани на места.

Ако го поклатиш, мечът леко потракваше, защото, Боб сега забеляза, ръкохватката не прилепваше плътно.

— Спомням си, че можеше да режеш хартия с него — отбеляза Том Кълпепър. — Толкова беше остър. — Ето, дайте да проверим.

Взе дебел лист и Боб допря острието до хартията, мечът се задържа за миг, сетне премина през нея като през масло. Том пусна двете половини от листа на земята.

— Не мога да повярвам, че е толкова остър. Нищо не може да бъде толкова остро!