Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Боб Лий Суагър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The 47-th Samurai, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Редакция
ultimat (2012)

Издание:

Стивън Хънтър. 47-ият самурай

 

Редактор: Димитрия Сотирова

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀

 

Издателство ЕРА, София, 2008

тел./факс 02/980 16 29

e-mail: [email protected]

Печат: Експреспринт ООД

ISBN: 978–954–389–003–3

История

  1. — Добавяне

25.
Плаващият свят

Ник обикаляше клубовете. В центъра, в покрайнините, из целия град. Влизаше в лъскавите заведения в Гиндза, най-луксозният център на нощен живот в Токио. Струваше му цяло състояние, защото това бе може би най-скъпият градски квартал в света, но той бе пренесъл един килограм чист кокаин за един дребен мафиотски бос, затова сега чекмеджетата му бяха пълни с пачки и той с удоволствие ги харчеше за издирването, което можеше да го върне в голямата игра.

Пък и сензацията щеше да е голяма: Кондо Исами, легендарният мафиот, тайнственият убиец работи за нов голям шеф, готвещ нов удар. Това щеше да го направи знаменитост. Богове, той обожаваше този пропаднал град.

В Гиндза обаче не откри нищо. Обиколи квартала на гей баровете, Шинджуку ни-Чоме, водейки се от логиката, че част от членовете на якудза бяха обратни или бисексуални — мнозина от тях идваха тук да разпускат, да се уединят, да забравят последните убийства и вероятно след няколко чашки саке някои от тях споделяха по някоя мръсна тайна пред компаньона си. Обиколи всички най-известни заведения за гейове и лесбийки.

Нищо. Педалите не искаха да говорят или поне не пред него — хетеросексуален мъж с изрусена коса и повечко излишни пари.

Не откри нищо и в Акасака, друг лъскав район с барове, нощни клубове, публични домове и най-вече еротични бани — онези типично японски бордеи с хлъзгав под, предлагащи хигиенизиране, комбинирано с орален секс, но не толкова луксозни, както в Гиндза. В банята езиците се развързваха, в един или друг смисъл. И тук обаче — нищо. Никой не искаше да говори.

Ник разговаряше с телохранители, бармани, сервитьорки, музиканти, рокери, ченгета, наркопласьори, някои от по-нисшите мафиоти, хора, които познаваше или които бяха чували за него. Хвърли купища пари в заведения като „Кавърн клъб“, „Крокодайл“, „Фукурики ичидза“, „Гаспаник бар“, „Джеронимо шот“, „Ичимон“, „Хобгоблин Токио“, „Шинджуку пин ин“, „Ръгби руум“, „Нанбатей“, „Милк“, „Маниак лав“, „Уориър селт“, „Ксанаду“ и „Йелоу“. Научаваше имена на нови хора, с които да говори, на нови места, където да отиде, но навсякъде, в луксозни или в пропаднали заведения, получаваше приблизително едно и също предупреждение:

— Приятел, по-добре не се занимавай с този човек. Този човек е сериозна работа. Ако разбере, че го търсиш, ще ти спретне едно посещение и ще осъмнеш нарязан на филийки.

— Разбрах. Чух само някои неща и искам да ги изясня.

— Всичко е ясно, Ямамото сан. Ще умреш за славата на „Токио флаш“. Това ли искаш?

— Благодаря, друже.

— Късмет, човече.

Обиколи Ниши Адзабу, Ропонги, Хараджуку, Шибуя, дори Ебису, известен с многото емигранти, макар че не беше много вероятно един гайджин да знае нещо за подмолния свят на Токио.

Не, не, нищо. Случайно попадна на новина, нямащо нищо общо с търсенето на Кондо. Въпреки това навсякъде се говореше за това, чуваше го на десетки места. Беше свързано с порнографската индустрия, която също се контролираше от якудза. Момчетата от „Империал“ били завързали връзка с някакви американци и сега подготвяли голяма сделка. Явно смятаха да повикат западни порнозвезди и да включат руси красавици в продукцията си, което изглеждаше многообещаващо, ако получат разрешително за внос. Всеки, който успее да внесе американско порно в Япония, щеше да натрупа състояние, защото апетитът на японците към бели жени беше всеизвестен. А пък ако успееш да вкараш бели красавици в типично японските перверзни — групово изпразване, безразборен секс в метрото, пирсинги, връзване, уриниране, сценарии с учителки, стюардеси и секретарки — приходите щяха да са огромни. Досега обаче никой не беше успял да пробие забраната са внос на чужди порнофилми; никой нямаше достатъчно власт, за да ги прекара през митницата.

Мива, по прякор „Шогуна“, защото управляваше „Шогунат видео“, бе известен с интереса си да запази японското порно само за японци. Използваше всичките си връзки за запазване на строгото законодателство в тази област и всяко американско студио, което се опиташе да работи в Япония, веднага се сблъскваше със законови проблеми и полицейски тормоз. Шогунът почти със сигурност бе побъркан националист, подобно на много други мафиоти с връзки в законния бизнес и бизнесмени с връзки в мафията.

Той беше председател на ЯВА, Японската видео асоциация, професионално сдружение, защитаващо интересите на студията за порнофилми, и работеше съвместно с Административната комисия по филмова етика, която теоретично трябваше да регулира порнографската индустрия, но на практика с ЯВА бяха свързани чрез общи интереси и подкупи. Шогуна дължеше властта си именно на председателството си на ЯВА, което автоматично го правеше влиятелна фигура в Комисията; правеше го, всъщност, цар на порнографската индустрия. Сега мандатът му изтичаше. Говореше се, че за първи път от години на шефовете на другите порно студия — а те бяха стотици — се раздават тлъсти подкупи, само и само да гласуват срещу него; ако „Империал“ застанеше начело на ЯВА, техните хора щяха да контролират и Комисията по етика, а това щеше да отвори пазара за американците. Колкото и богат и могъщ да беше Мива, как би могъл да издържи на цунамито от американски капитали, гладни за невероятно гъвкавата физика на класическите японски курви? Той мразеше американците. Омразата му не се дължеше само на финансовия интерес, в основата й стояха чисто културни противоречия: тяхното порно беше безинтересно, лишено от въображение, отразяваше реалностите на едно упадъчно и слабо общество. „Да запазим японската порнография японска!“ — призоваваше Шогуна.

Точно затова се говореше навсякъде. Очакваше се истинска война, понеже както „Империал“, така и „Шогунат видео“ имаха влиятелни поддръжници в света на големия бизнес. Може би улиците щяха да станат червени от кръв, когато двата порно гиганта се сблъскат в битката за надмощие и право да определят бъдещето.

— Едва ли. Порно шефовете могат да използват пари от мафията и да са свързани с нея, но няма да се хванат за оръжието. По-скоро ще се съдят или ще се опитат да разорят противника с вредни слухове. Те никога не убиват. Около тях се въртят прекалено много кучки. Когато се занимаваш с жени, няма смисъл да искаш да отсечеш нечия глава, особено ако в този процес може да отхвръкне и твоята.

— Може би Кондо се е свързал с някое от студията само като заплаха, намек за проблемите, които могат да имат враговете му — измърмори Ник, гледайки събеседника си, негов познат, детектив от отдела по организираната престъпност.

— Той стои над тази помия. Пада си по елегантните, безупречни изпълнения. Няма да тръгне да сече глави по улиците. Прекалено пошло е. Той подбира за кого да работи. Няма да се забърка с порнография. Кондо е от старата школа. Той е като всички други консерватори, които мразят Мива, задето прави милиони от жени.

— Ясно — изсумтя Ник и пъхна в ръката му десет банкноти по 10 000 йени.

— Леле — изненада се ченгето, — добър бакшиш. Нали няма да кажеш на някого, че си говорил с мен?

— Бъди спокоен. Нали и ти няма да кажеш на някого, че съм те питал за тези неща?

— Приличам ли ти на човек, който иска да прекара последните осем секунди от живота си, кървейки като прасе на улицата?

* * *

Накрая му остана да провери само Кабукичо. Там много хора го познаваха и това го караше да се чувства уязвим. Но нямаше как. Съзнаваше опасността — Кабукичо беше район на Отани, а Кондо вероятно имаше връзка с този мафиот. Тук новините се предаваха бързо; започнеше ли много да разпитва, информацията веднага щеше да стигне до неподходящите хора.

Знаеше, че трябва да плати на някого да разпитва вместо него, някого от друг град, когото нямаше да могат да свържат с Ник Ямамото, журналистът от „Токио флаш“, суперменът на японската жълта преса.

Не можеше обаче да устои. Репортерският ген не му даваше спокойствие. Той не беше префърцунен писател, не ламтеше за власт, слава или пари, просто бе любопитен да узнае малко повече — и малко по-скоро. Това го движеше. Да научиш първи някоя новина — това беше такъв наркотик! Опияняваше го повече от кокаина; точно затова бе успял да се откаже от белия прашец за лична употреба, въпреки че нямаше нищо против да изкара някоя и друга хилядарка от пренасянето му. Моментът, когато знаеш нещо, което никой друг не знае — леле, каква възбуда, каква тръпка!

Започна предпазливо, подпитваше свои познати, незначителни играчи, които едва ли влизаха в контакт с някого от големите клечки.

— Чува ли се нещо ново? Някакво преразпределение на силите? Чува се, че някой от хората на Отани вече работел за друг, за някого от едрите риби, някой външен. Нещо да си чул?

— Досещам се кого имаш предвид, но дори не смея да спомена името му. Не е здравословно. Ще ми отсече ръката и ще ме накара да изям татуировките си.

Обиколи навсякъде: „Кралицата“, „Садо-мазо клуб“, „Мистериозна чистота“, „Льо гран бльо“, „Момо Иро“, по всички заведения, говореше с всички: проститутки, танцьорки, травестити, телохранители, управители, някой и друг китаец, кореец или африканец, измамници, джебчии. Навсякъде му казваха едно и също.

Нищо. Нищо.

Точно това нищо го дразнеше. Обикновено винаги излизаше нещо, но слуховете за предстоящите избори за председател на ЯВА и войната между „Империал“ и „Шогунат видео“ бяха толкова нашумели, че никой не говореше за нищо друго. Сякаш информационните канали в Кабукичо бяха запушени. Но най-накрая…

Ник седеше в един малък клуб, затворен за чужденци, и нощта скоро щеше да се смени с утро. Основното питие беше уиски, музиката — блус, осветлението — синьо, атмосферата — задимена. Другият край на помещението едва се виждаше. Ник изгълта поредното уиски с вода и се обърна към бармана:

— Още по едно за мен и за Татенцето.

„Татенцето“ беше охрана в „Прин прин“, стриптийз клуб, който се стараеше да задоволи развинтените фантазии на японските мъже, в това число със сцени с учителки, стюардеси, секретарки, жени с кимоно. Дори обзавеждането беше като във вагон на метрото. Но дори в този свят на сбъднатите мокри сънища понякога се получаваха проблеми и в такива случаи помощта на едър и сръчен мъжага с яки ръце беше незаменима. Специалитетът му беше „мекият удар“ — тоест забиваше юмрука си в корема на прекалено възбудения клиент, при което не оставяше белези или синини, но му създаваше достатъчно неудобство.

— Това не съм ти го казвал — предупреди биячът.

— Да, да, да.

— Закълни се в бога, че не си го чул от мен.

— Кълна се два пъти.

— Ходя с една кучка, половин корейка. Шефка е на курвите в едно заведение за изпразване с ръка. Кораво маце. Дребничка, хубавичка, но корава.

— Аха.

— Каза, че всички корейки били неспокойни, защото преди няколко месеца една от тях изчезнала.

— Не знам за този случай.

— Нормално. Никой не би трябвало да знае. Тръгнала си оттук една нощ и вече не се появила. Моето гадже обаче знае нещо, което никой друг не знае, а дори и тя се досетила едва след като се замислила по-внимателно. На другата сутрин, докато отивала на работа, видяла един младеж на име Нии; дребен негодник, който някак успя да се уреди в добра банда и сега вече не се шляе по улицата…

— Нии.

— Да. Видяла го да излиза пиян-залян от някакъв бар, където явно бил прекарал няколко часа, заврял се в една уличка и почти си изповръщал червата. Ей така, повърнал. Тя се кълне, че когато се навел, якето му се повдигнало и отдолу бялата му риза била цялата в кръв.

— Леле.

— Явно е участвал в сериозно клане. Кого е убил Нии? Жената? Защо ще накълца една корейска проститутка и после ще драйфа?

— Може би е извратен. Нещо като Джак Изкормвана. Или това просто е нормално за Кабукичо. От време на време някоя курва изчезва. Животът продължава. Нищо не е станало.

— Може. Ама има и още нещо. Нещо странно. Цялата тази история с корейката е била предварително нагласена; приятелките й приказваха за това няколко седмици. Шефът й я задържал до късно и не могла да отиде до метрото с другите. Тръгнала си по-късно, сама, и някъде по пътя за станцията изчезнала. Някой я е причакал. Тази случка с Нии подсказва, че е била накълцана.

— Хъм, не е задължително да са били от Братството.

— Със сигурност са били те. Защото всичко е било планирано. Някоя голяма клечка е уредила така нещата, че мацката да бъде, така да се каже, отделена от стадото, шефът й да я задържи, после да я пусне, та да могат да я кълцат, режат, разфасоват на спокойствие. А пък на горкия Нии се е паднала мръсната работа по почистването. Самият той няма такива връзки, че да уреди нещата. Той не е никакъв, прост слуга, момче за всичко. Работи или за някоя важна клечка, или за някого, който обича да убива.

Ник видя логиката. Разбира се, всичко съвпадаше.

Нии сигурно работеше за Кондо, който е искал да накълца някого. Всичко е било организирано от шефа Отани. Но защо?

— Спомняш ли си на коя дата е станало?

— Само, че стана след като оня военен и семейството му изгоряха. Спомняш ли си случая? Голяма трагедия.

— Да, тъжна история — съгласи се Ник.

Умът му обаче работеше трескаво. Кондо беше накълцал момичето и Нии му е помагал. Нии работеше за Кондо. Значи, ако искаше да разбере какво е замислил господарят, Ник трябваше да се добере до слугата.

* * *

Лесно намери полицейското досие. Нии Такаши, по прякор „Джо“. На снимката се виждаше младеж с кръгло лице и дълга коса в стил „Бийтълс“, мътни очи, неиздаващи някакъв особен интелект или целеустременост. Бяха го снимали, когато е бил на осемнайсет, достатъчно голям, за да бъде арестуван за първи път. Списъкът с престъпленията му бе впечатляващ, но нямаше нищо изненадващо. Кражби с взлом, известно време в затвор за малолетни, нападения, грабежи, незаконно притежаване на уакидзаши — обичайното за едно безпризорно хлапе, търсещо силни усещания и собствената си смърт по улиците на Кабукичо. Участваше в улична банда, наречена „Карираните гърбове“. Това означаваше, че между всичко друго всеки неин член вероятно имаше ромб, татуиран на гърба. Нии и приятелите му вършели главно дребни престъпления. Накрая го опандизили за две години, задето пребил един собственик на магазин почти до смърт. Очевидно хлапакът се стараел да привлече вниманието на якудза, но все оставал незабелязан. Преди две години обаче внезапно изчезнал от сцената.

Дали господин Нии се беше вразумил и бе станал примерен гражданин? Дали сега продаваше застрахователни полици, печени пилета, маратонки, порно касети? Едва ли. Много по-вероятно бе най-после да е привлякъл вниманието, за което толкова е мечтаел, някой да го е взел под крилото си, да са го изкъпали и напудрили, да са му дали пари за хубава прическа, костюм и чифт скъпи италиански черни обувки с остри върхове, да са го научили да си връзва вратовръзката и да си реже ноктите; сега Нии се движеше незабелязано в света на мафията, прибягваше до насилие, когато се наложи, но не спонтанно, безсмислено насилие, породено от внезапен пристъп на гняв. Сега той действаше дисциплинирано, под надзора на много по-интелигентния си шеф.

Нии? Да си виждал Нии? Да си чувал за Нии? Къде се движи Нии? Познаваш ли Нии? Абе, онзи Нии, дето все създаваше проблеми на полицията и се размотаваше с „Карираните“. Хъм, като спомена за „Карираните“, мисля, че новият телохранител в „Милк“ е бил известно време в бандата.

Нии ли? О, да, Нии. Виж какво, нямам никаква представа какво е станало с него. Не беше нещо особено. Може да се каже, обикновено хлапе, с нищо не се отличаваше. А, чакай, спомних си нещо. Обичаше да ходи в един бар, „Шотландски боец“. Винаги си е падал по разни самурайски глупости. Изживяваше се като последния Тоширо Мифуне. Да, „Шотландски боец“, намира се в Ниши Адзабу.

Ето как една вторнишка вечер Ник се озова в „Шотландски боец“ в квартала Ниши Адзабу; седеше сам на бара с чаша разреден бърбън пред себе си и ужасно главоболие, опитвайки се да запази здравия си разум въпреки бездарното свирене на разнородния оркестър изпълняващ келтски военни мелодии със силно японско влияние — мъчение за слуха, неподдаващо се на описание, камо ли да го издържиш. Барът бе декориран с типичните пластмасови боклуци: навсякъде бяха окачени щитове и смешни европейски мечове, които кралете са носели навремето, и големи, уж метални триъгълници, измишльотини от „Черния щит на Фолуърт“, декори в стил Холивуд, само пластмаса. На стените висяха и препарирани глави от лосове и елени, а зад бара дори имаше голям прозорец със стъклописи. Всичко в стила на „Камелот“, японска версия на американския преразказ на оригиналната легенда, която така или иначе не е имала никакво покритие с действителността.

Изведнъж видя Нии.

Много лесно можеше да не го забележи. Позна го само благодарение на мрачния поглед, липсата на блясък в очите му. Сега младежът изглеждаше доста по-едър и чист; косата му беше подстригана късо, намазана с гел и стърчеше на около два сантиметра над главата му. Нии носеше бяла риза, черен костюм и вратовръзка. Можеше да мине за обикновен чиновник, ако не се вгледаш в безупречната яка на сакото, прилягащо точно по мярка и без нито една неравност на плата, леко лъщящ, острите като бръснач ръбове на панталоните, изящните им дипли, характерни само за най-скъпата коприна, черните му обувки, които изглеждаха съвсем обикновени, но всъщност бяха безбожно скъпи, британско производство, и само директорите на големи компании, посланиците и преуспяващите адвокати можеха да си ги позволят. Беше дал поне 6000 долара за облекло, което можеше да мине за нещо, ненадвишаващо 400.

Държеше се изтънчено, сдържано, уверено и явно се наслаждаваше на сегашното си положение. „Гледайте как се издигнах.“ Всъщност тази царственост доста му отиваше. Ник забеляза с какво уважение се отнася към него персоналът и колко щедро — но без излишно перчене — им отговаря той. Това беше един щастлив човек: с хубава работа, много пари за харчене и бъдеще, с всеки изминал ден все по-обещаващо.

Ник наблюдаваше внимателно. От време на време някой от оркестъра или от персонала идваше да засвидетелства уважението си към Нии. Около него се навъртаха и други посетители и той ги възнаграждаваше с усмивка или докосване; имаше и момичета, тълпяха се около него като котки, надушили валериан, този гангстерски вид ги влудяваше.

След като известно време се наслаждава на известността си, Нии каза нещо на една млада жена — онази с най-детинско излъчване, както забеляза Ник — и тя изтича да си вземе палтото и да каже на приятелките си, че няма да се прибира с тях. Двамата излязоха, като се държаха за ръце. Ник остана още няколко минути, после, след като остави щедра купчина йени на бара, тръгна след тях.

Проследи ги на няколко пресечки, докато Нии и дребната му спътничка влязоха в един жилищен блок. Ник бързо пресече улицата и застана така, че да вижда две от страните на сградата. Надяваше се апартаментът на сър Ланселот Нии да се намира от тези страни и наистина след няколко минути един прозорец на петнайсетия етаж светна. Ник преброи прозорците от ъгъла на сградата, за да може да намери вратата на апартамента на следващия ден.

* * *

Отиде там рано на другата сутрин. Носеше черна перука, защото му хрумна, че няма да е полезно за него, ако всички в квартала разберат, че мъж с изрусена коса, доста неподходяща за годините му, следи един добре известен убиец на якудза.

Не се наложи да чака много. Скоро пред сградата спря черен мерцедес ес-класа и Нии, спретнато облечен за работа, и жената — с вид, сякаш е правила секс до безсъзнание, та дори не е успяла да се среше — излязоха, качиха се в лимузината и отпътуваха.

Ник изгаряше от любопитство. Дали и Кондо беше в колата? Не, едва ли босът вземаше подчинените си от домовете им. По-вероятно да беше наел луксозния автомобил, за да кара хората му на работа.

Ник пресече улицата, влезе във фоайето на блока и показа документа си за самоличност на портиера. Беше доста авторитетна служебна карта, според която той бе представител на Имуществената комисия към парламента. Беше абсолютно автентична, само дето един специалист фалшификатор в Кабукичо бе сложил снимката на Ник вместо фотографията на истинския й притежател.

— Разследвам скандала с общинските земи. Господин Оно.

Името бе регистрирано на този адрес, беше го проверил в телефонния указател.

— Ще му звънна да го предупредя, господине.

— По-добре не, ако искате да си запазите работата.

— Добре, господине.

— Не искам да казвате и на домакина. Знам как става в тези блокове. Ще кажете на домакина, той ще предупреди Оно. Докато отида, ще е унищожил уликите. Оно дава тлъст бакшиш на домакина и той го разделя с вас. Не съм вчерашен.

— Господине, Джоджи е на четиринайсетия етаж. Няма да ви пречи.

— Постарайте се да остане на четиринайсетия.

— Добре, господине.

Ник знаеше, че Оно живее на седемнайсетия етаж, затова се качи с асансьора там, после слезе на петнайсетия. Бързо намери вратата на Нии и слезе на четиринайсетия етаж. Домакинът беше кореец с вид на бавноразвиващ се; пушеше цигара в едно служебно помещение.

— А, ето къде си бил, Джоджи. Мамка му, два пъти на седмица ми се случва! Пак се заключих отвън. Ще ми отключиш ли апартамента?

Джоджи го изгледа глуповато, опитвайки се да се сети дали го познава.

— Това съм аз, Нии, от апартамент петнайсет нула четири. Хайде, Джоджи, закъснявам.

Джоджи продължи да се двоуми, но това беше само за да си издейства по-голям бакшиш. Ник му бутна една банкнота от 5000 йени и двамата се качиха на горния етаж. Джоджи му отключи апартамента и се върна долу да си допуши цигарата.

Ник влезе в апартамента. Беше много добре обзаведен. Дали Нии бе стигнал дотам, че да си наеме човек за вътрешния дизайн? Жилището беше съвсем в стила на съвременните мафиоти, без превземки или кич. Нямаше книги, но етажерката, заемаща една цяла стена до стереоуредбата, бе запълнена с дискове на почти всеки западен рок или рап състав, съществувал някога. Имаше един-два рафта с творенията на „Шогунат видео“: учителка духа на учениците си или… я, виж ти, дори няколко незаконни филмчета с малолетни. Нии си падаше по по-нестандартните неща. Имаше, разбира се, и телевизор, достатъчно голям, за да послужи като площадка за приземяване на хеликоптери.

Иначе обзавеждането беше доста стандартно: имаше мебели с черна кожена тапицерия и хромирани метални части, тук-там някоя модернистична дрънкулка, кристални скулптури, ужасно и следователно безценно произведение на съвременното изкуство на най-широката стена.

Съседната стая бе като храм на фитнеса, което обясняваше промененото тяло на Нии. Половината на помещението беше оборудвана като доджо; на едната стена имаше стойка с мечове, някои дървени, други — метални, предназначени за убиване. В ъгъла бяха натрупани постелки татами.

Спалнята също беше обзаведена като по каталог: огледалният таван отразяваше разбърканото легло, мокрите, мръсни и намачкани чаршафи. Навсякъде имаше петна и миришеше на пот. На рамката още висяха белезници с подплата от пенопласт, красноречиво свидетелство за случилото се през нощта. В другия край на леглото се търкаляше и въже, значи Нии си падаше и по връзването. Сигурно и той като доста японци бе любител на добре стегнатите възли. Видът на красивото младо момиче, вързано и безпомощно пред него, явно беше постигнал чудеса: три полупълни презерватива лежаха сбръчкани като премазани змии на пода. „Ех, да бях сега на двайсет и пет!“ — помисли си Ник.

До леглото имаше гардероб с десет черни копринени костюма, всеки с шикозен етикет от някое италианско шивашко ателие, три чифта черни обувки, двайсет чифта почти чисто нови маратонки и купчина грижливо изгладени и сгънати бели ризи.

Ник седна на стола пред бюрото и внимателно започна да го претърсва. Едно чекмедже беше пълно със спортни списания, друго — с банкови разписки, които показваха, че младежът наистина е много добре с парите; в трето имаше сметки: главно от химическо чистене, за наема и… виж ти, виж ти, ето ти нещо интересно.

Ник намери няколко скици: първата представляваше три ромба, грубо и аматьорски начертани. На втората ромбовете бяха позасенчени от нова рисунка, по-майсторски изработена. На третата схема рисунката изпъкваше, а от ромбовете не се виждаше и следа. Последният лист бе подписан с името на художник от едно ателие за татуировки в Шинджуку. Големия Одзу. Навремето Ник бе писал статия за Големия Одзу, любимият татуировчик на якудза. Ако искаш змийски люспи, имитация на портрети от Кунийоши, лъвове, тигри или мечки, а също ветрила, свитъци, бамбукови пръчки и йероглифи — любимите мотиви на мафията — той беше човекът. Все още татуираше по традиционните методи — не с електрическа игла, а по-бавно, по-болезнено, с бамбуков писец. Явно Одзу отново бе получил доходоносна поръчка; Нии го беше наел да заличи безвкусната му улична татуировка, сякаш така щеше да изтрие всички спомени от жалкото си минало.

Големия Одзу дължеше на Ник услуга за онази статия, която докара опашка от клиенти пред ателието му, включително няколко кинозвезди и известни певци. Знаеше също, че мъжете споделят пред татуировчиците неща, които не казват на жените, любовниците, психолозите или приятелите си.