Стивън Хънтър
47-ият самурай (36)

36.
Бялата стая

Пътуваха по улиците на Токио с огромна черна кола. Мико седеше отзад — по-точно на земята — между двете грамадни чудовища. Всички мълчаха. Тя не виждаше нищо, само усещаше кога колата спира и тръгва.

Бе познала Ламаринения човек, беше го запомнила добре, макар че не знаеше как и защо. Този път видя в очите му огромна тъга, когато я погледна тъгата се смени с гняв, но бързо очите му станаха отново спокойни. Тя обаче забеляза този кратък миг на ярост и това й даваше надежда. Той знаеше, някак бе разбрал. Щеше да й помогне. Щеше да я спаси. После обаче двете грамадни чудовища я върнаха в колата, като я наричаха „момиченце“, не с истинското й име, сякаш беше някакво досадно доведено дете. Върнаха я в къщата, в стаята.

Грамадното чудовище я измъкна от колата. Навън успя да глътне малко чист въздух. Дворчето беше оградено с висока стена; бяха някъде в града, защото се чуваше бръмчене на коли, а от едната страна се виждаше жилищен блок. Беше пълно с мъже. Бяха навсякъде, млади мъже без жени, всичките с черни костюми, яки, готови да се бият. Плашеха я, когато ги гледаше как играят на карти или се смеят, как разглеждат списания или шеговито се блъскат един друг. Досети се, че са някаква армия.

Грамадното чудовище я качи в бялата стая на горния етаж. Тя добре познаваше всичко вътре. Имаше легло и телевизор. Нямаше играчки, книжки или кукли. Прозорците бяха боядисани в бяло. От едната страна имаше баня. Три пъти на ден й носеха храна, обикновено някой от сърдитите младежи или чудовището с подутата глава, който бе главният й пазач. Храната бе от някой ресторант за бързо хранене, сандвич от „Макдоналдс“ или риба, свински ребърца или нещо от този род, кока-кола в картонена чашка. След един час някой отключваше вратата, мълчаливо влизаше и отнасяше остатъците. През цялото време тя гледаше телевизия или просто седеше сред ужасяващата белота и си мислеше, понякога плачеше.

— Момиченце — каза грамадното чудовище, — знаеш какво се иска от теб. Ще стоиш в стаята. Ще слушаш. Ако не слушаш, ще те накажа. Мисля, че малко бой ще ти се отрази добре. Родителите ти не са те наказвали достатъчно. Аз ще те накажа жестоко. Разбра ли?

— Още колко…

— Млък! Никакви въпроси. Не е нужно да знаеш нищо. Бъди послушна, иначе ще те накажем.

После излезе и я заключи.

* * *

— Нии, ела тук.

— Да, оябун.

— Как ти е окото?

— Добре.

— Какво мислиш сега за него?

— Без меч е обикновен човек, оябун.

— Изглеждаше спокоен. Това ме впечатли. Само в момента, когато видя момичето, очите му проблеснаха. Обзе го гняв. После обаче го потисна. Знаеше, че ако направи нещо, ще прережеш гърлото на момичето.

— Да, оябун.

— Нии, щеше да прережеш гърлото на момичето, нали?

— Да, оябун.

— Понякога се тревожа, Нии. От всички на теб имам най-голямо доверие. Тези момчета са смели и силни и са готови да ми се подчиняват в битка, дори новаците. Твоята работа обаче е най-трудна. Не вярвам, че гайджинът няма да се опита да направи нещо. Може да се наложи да убиеш детето. Трябва да бъдеш истински самурай. Трябва да бъдеш истински Шинсенгуми. Трябва да бъдеш истински якудза. Трябва да подчиниш всички чувства на волята си.

— Да, оябун.

— Не трябва да позволяваме да се разчувстваш в най-неподходящия момент. Разбра ли?

— Да.

— Ти си кобун. Аз съм оябун. Разбираш ли? Всички друго следва от това.

— Готов съм.

— Не вярвам да се случи, но ако ни нападнат, искам да отидеш веднага при детето и да прережеш гърлото му.

— Да, господарю.

— Сигурен ли си?

— Да, оябун. Защо… защо питате?

— Защото виждам, че имаш някакви чувства към момичето.

— Оябун, аз…

— Не, вижда се, когато тя е до теб. Не можеш да отместиш погледа си от нея. Когато пътувахме в колата, постоянно я гледаше. Когато я хванеш, виждам, че държиш ръката си в определено положение. Това ти доставя удоволствие.

— Оябун. Няма нищо такова. Кълна се, тя не е нищо, аз…

— Разбирам колко миловидно изглежда детето. Разбирам колко е съблазнително.

— Тя не е нищо повече от предмет.

— Нии, не ме лъжи. Аз съм твоят господар.

Нии преглътна виновно.

— Нии, чуй ме. Трябва да съм сигурен, че си в състояние да я убиеш. Защото, ако не съм сигурен, те също ще го почувстват. Това ще им даде кураж. Разбираш ли?

— Да, оябун.

— Слушай сега. Преди да я убиеш, искам да я изчукаш. След като го направиш, тя вече няма да е малка принцеса. Ще бъде обикновена курва, която си използвал за моментно удоволствие, порочна, покварена, омърсена. Няма да бъде нищо повече от онази корейска крава, която заклахме в Кабукичо. Тогава спокойно ще можеш да я убиеш.

Нии видя логиката и това му хареса.

— Чу ли, Нии. Преди да я убиеш, искам да я изчукаш.

— Чух, оябун.

— Ти си добър кобун. Добър ученик. Знам, че мога да разчитам на теб.