Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Боб Лий Суагър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The 47-th Samurai, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Редакция
ultimat (2012)

Издание:

Стивън Хънтър. 47-ият самурай

 

Редактор: Димитрия Сотирова

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀

 

Издателство ЕРА, София, 2008

тел./факс 02/980 16 29

e-mail: [email protected]

Печат: Експреспринт ООД

ISBN: 978–954–389–003–3

История

  1. — Добавяне

18.
Шогуна

Шогуна обичаше да се срещат в храма „Ясукуни“. Там се чувстваше като у дома си, на това място, където почиваха духовете на милиони жертви от войната, сред гората, в която съвсем рядко се появяваше някой гайджин, и то не туристи с фотоапарати или търсещи японски проститутки.

Беше заобиколен от телохранители, защото, разбира се, имаше много врагове.

Мястото по принцип беше спокойно, далеч от грижите около многобройните му организации и задълженията му, от множеството му подчинени и съюзници, които чакаха от него заповеди и наставления, от отговорностите, удоволствията, плановете, интригите, амбициите му. Можеше просто да се разхожда и да се наслаждава на тишината, от ритуалната стоманена порта, издигаща се величествено над алеята, до същинския храм, класическа постройка от дърво и варосани камъни, едновременно помпозен и тържествен.

Кондо дойде точно в 15:00.

— Кондо сан.

— Шогуне.

Кондо носеше обикновени дрехи и невъоръжен не правеше никакво впечатление. Беше нисък и набит, около четирийсетте и страховитите му мускули бяха скрити под черния костюм и бялата риза. Никой, който не го познаваше, не можеше да се досети какво се скрие зад това мъжествено лице, зад тези безизразни черни очи. Не беше нито красавец, нито грозен; изглеждаше безличен и затова никой не му обръщаше внимание. Ако с меч в ръката притежаваше неповторимо обаяние, невъоръжен можеше да мине за обикновен чиновник.

Кондо му кимна почтително, като държеше тялото си изпънато, краката — събрани, ръцете — допрени до канта на панталоните. (Точно според правило номер 8 на Мусаши: „Задълбочавай се в подробностите. Така всичко, дори поклонът, трябва да е съвършено.“)

— Ела да се разходим — покани го Шогуна. — Да поговорим.

— Разбира се, господарю.

— Предполагам, че имаш новини за мен.

— Да, господарю. Мечът е точно какъвто предполагахме. Абсолютно автентичен. По-истински от всичко, което съм виждал. Почувствах силата му.

— Използва ли го вече?

— Знаех, че господарят ще ме разбере. Трябваше да опозная меча, а за да го опознаеш, трябва да убиеш с него. Вече го познавам.

— Рисковано ли беше?

— Не, господарю. Беше добре планирано. Жената бе сама, няма роднини. Беше проститутка — корейка от един от клубовете на Отани. Мина много добре.

— Казваш, че реже добре.

— „Луната в студен поток като огледало.“

— Толкова добре ли?

— Самият Мусаши би останал доволен.

— Надявам се да не сме изгубили прекалено много време.

— Господарю, уредил съм всичко. Мечът вече е изпратен на стария Омоте, най-добрият полировач в Япония. После ще отиде при Хандзаемон, който е ненадминат майстор на коширае. Накрая — при Сайто, майсторът на сая, също ненадминат в своя занаят. Обикновено тези хора протакат поръчките до безкрайност, ако изобщо ги изпълнят. Сега ще работят бързо, за Шогуна.

— Чудесно. Имам ти доверие за тези неща.

— Когато стане готов, ще бъде великолепен. Когато се покажете с него…

— Трябва да разбереш колко важно е това — прекъсна го Шогуна. — Залогът е голям. Аз съм защитник на една друга Япония. Тя трябва да се брани. Аз съм тази Япония и съм неин закрилник. Не трябва да изгубя властта си, а мечът ще ми гарантира стабилна позиция за много години напред. Освен това ще ми спечели почитта на народа.

Кондо беше слушал неведнъж тази песен, но за доброто на всички се престори, че я чува за първи път.

— Ако изиграеш добре картите си, с този меч можеш да спечелиш дори Върховния орден на хризантемата от императора.

— Хъм — измърмори Шогуна. — Мисля, че Върховният орден е твърде много. Някой по-скромен медал може би. Би било много хубаво.

— Господарю, обещавам ти. Аз съм твой самурай, дал съм ти клетва за вярност и ще направя всичко, за да се осъществи. Няма да те разочаровам.

— Ти също си застъпник на старите традиции, Кондо сан. Никога няма да го забравя. С твоята подкрепа мога да постигна всичко. Ти ми даваш сила. Ти също си част от онази Япония, от старата Япония.

— Твоето щастие ще бъде моята награда.

— Наистина ли?

— Е, твоето щастие и четирите милиона, които ми плащаш.

— С четири милиона може да се купи много преданост.

— Ти със сигурност купи моята.

— Добре тогава. Мечът е в сигурни ръце. Никой не подозира теб или мен. Мечът ще бъде реставриран, аз ще се покажа с него, народът ще ме заобича и кланът ми ще се издигне на подобаваща висота. Властта на „Империал“ ще се стопи и ще изчезне. Американците, които ги поддържат, ще се махнат и ще умрат. Ние ще постигнем голяма победа за културното ни наследство. Японското изкуство ще остане завинаги японско.

— Кълна се, че ще го постигнем.

— Отлично. — Шогунът погледна часовника си. — Сега трябва да побързам. Имам един малък проблем. Знаеш как е, Кондо сан, в този труден занаят, с толкова интриги, заговори и насилие. Надявам се това никога да не засегне човека на изкуството в мен.

* * *

Проблемът не беше в момчето.

Не беше в дрехите на учителката — те бяха безупречни. Носеше обувки с ниски токчета, чорапогащи от Ташироя, скромна пола, достигаща до коленете й, бяла копринена блуза, хубави перлени обеци, консервативно сако. Носеше очила — те бяха много важни! — и косата й бе грижливо събрана върху главата й. Гримът й беше изящен.

Проблемът не беше в декора. Обстановката бе като в истинска класна стая: една редица чинове, черна дъска със следи от тебешир, географска карта, знаме на стойка в единия ъгъл. Помещението имаше мизерния вид на хиляди класни стаи и всеки японски мъж би схванал смисъла за секунди.

Проблемът не беше и в осветлението. Техниците си разбираха от работата. В този случай например се бяха сетили да дублират стандартните училищни флуоресцентни лампи с подово осветление, което придаваше на всичко лек бял блясък. Незнайно защо се беше получил този странен илюзорен ефект, при който в това море от светлина човешката плът придобиваше почти алхимична реалност. Макар че всеки детайл се виждаше, всяко несъвършенство, всяко косъмче, крайният продукт не изглеждаше груб или долнопробен. Имаше някакво величие в тази сцена, нещо класическо японско (както и във всички други мотиви), сякаш бе изящно изрисувана от художник със сатенено кимоно някъде през периода кото.

Не, проблемът не беше в режисьора, стар професионалист; не беше в камерата, в помощния персонал, в опитността на екипа. Една секунда бе достатъчна за обиграното око на Шогуна, за да разбере кое не е наред. Проблемът беше в актрисата.

— Сакура сан — каза й спокойно той. — Знам, че е трудно, но това превъплъщение е важно. Вие сте зряла жена. Тялото ви се е развило, с прекрасни форми. Хубаво женско тяло. Очите ви излъчват интелект, красивото ви лице — знание, косата ви блести като коприна. Нашите гримьори са превърнали смайващата ви красота в нещо потресаващо. Вие сте като богиня. Слушате ли ме, скъпа?

— Да, оябун — виновно измънка младата жена.

— От прибързаността ви обаче виждам, че нещо липсва.

— Разбирам.

— Вие се притеснявате.

— Трудно е.

Трудно било. Сакура работеше в този бизнес от три години и беше звезда. Постоянно се снимаше, бе известна, на нея бяха посветени няколко списания и албума, можеше спокойно да се появи във всеки скъп ресторант в Япония. Шогунът бе инвестирал много пари в нея, беше платил за поправянето на зъбите й (преди имаше дупка между двата предни), изпращаше я при най-добрите дерматолози, маникюристи и педикюристи, нае треньор, който да развие мускулите на стройното й, изключително привлекателно тяло.

— Разбирам, че е трудно — каза той. — Шърли Темпъл не е била в състояние да го направи. Сандра Дий не го е направила. Някои дори смятат, че Джоди Фостър не го е правила. Това е най-трудното нещо на света. Само Джуди Гарланд е била способна да го прави безупречно и истински.

— Старая се много.

Ето какъв беше проблемът: В „Училищни курви“ 3, 9, 17 и 26 (последният стана истински хит на пазара!) Сакура винаги играеше жертвата. Справяше се отлично в сцените с групов секс; ролята на ученичка, която всички изнасилват, й се беше превърнала в специалност; смело навлезе в гейша мотива и много успешно се снима в сериала „Сладките рейнджърки“, където носеше полиестерен костюм с изрязани дупки, тъй че прелестните й гърди да се показват през цялото време, филмите й се продаваха в милиони копия. Гърдите й обаче бяха станали твърде големи и красиви, за да продължава да играе момиченце с плисирана поличка и плитки. Трябваше да стане зряла жена или изхвърчаше.

Това бе третият снимачен ден на „Учителката в черно“ и не вървеше никак добре.

— Може би е от прекалено старание, мила — нежно каза Шогуна.

— Притеснявам се заради пикселите.

Все едно да работиш без мрежа. Във всичките си други филми Сакура бе пикселирана — тоест при обработката на филмите половите органи на нея и на мъжете, с които играеше, бяха замаскирани на компютърна програма. Разбира се, това беше чисто психологически момент, защото на екрана всичко се виждаше, но някак си знанието, че най-интимните части на тялото й ще бъдат показани леко размазано, я освобождаваше и й позволяваше да играе с необуздания плам, на който толкова се възхищаваха режисьорите и милионите й почитатели.

В един момент на кариерата си като актриса обаче тя трябваше да се сбогува с пикселите и да навлезе в света на стопроцентовата голота. В Япония тези продукти, разбира се, бяха забранени с решение на Комисията по етика на филмовите продукти, но след като комисията бе подчинена на Японската видео асоциация (ЯВА), а Шогуна беше неин председател, тоест на практика диктуваше решенията й, той можеше необезпокоявано да продава такива продукти. Престъпността и полицията работеха за него. Трудно беше, но той го бе постигнал.

— Мила моя. Знаеш, че същността на чиджо е честността. Трябва да навлезеш в чиджо, да забравиш пикселите и да споделиш красотата си с цяла Япония.

Чиджо беше в основата на империята му. Думата означава „лека жена“ или „развратница“. Целият му бизнес се крепеше на мита, че във всяка кротка японка, тиха и учтива, работлива и скромна, деликатна и облечена с вкус, се крие един необуздан сексуален демон.

Шогуна първи го беше забелязал. Учителката, почитана и всяваща страхопочитание, бе централна фигура в японската култура и традиция — но въпреки това зад класическия й външен вид, сдържаността и гордостта се криеше развратница, която напада учениците си, малтретира ги сексуално, принуждава ги да сложат женски дрехи и буквално ги изнасилва във всевъзможни позиции.

Бе започнал с учителки, но бързо премина към други властни личности: стюардеси, секретарки, медицински сестри, активистки, дори за времето, когато актрисите позастарееха, бе измислил неочакваната категория „зрели домакини“.

Това беше златна мина. Парите течаха като река. Гладът за такива филми беше удивителен.

— Помисли така — каза той на младата красавица. — Ние си имаме нашия японски начин на живот. Чужденците, особено американците, искат да ни командват. Стремят се да променят начина ни на съществуване, да ни унищожат. Не с атомни бомби и войни, а със своята култура, грубия си, агресивен, невеж начин на съществуване. Ти, моя малка Сакура, трябва да се опълчиш срещу тях. Ти не си обикновена актриса, ти си самурай, войник на предната фронтова линия в битката срещу Америка. Разбираш ли, мила моя, защо е толкова важно да намериш в себе си този самурайски дух, да му дадеш воля пред камерата, да го разпространиш, да се превърнеш в истинска чиджо. Точно така, чиджо е самурай на плътта.

Младата Сакура игра блестящо.