Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Боб Лий Суагър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The 47-th Samurai, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Редакция
ultimat (2012)

Издание:

Стивън Хънтър. 47-ият самурай

 

Редактор: Димитрия Сотирова

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀

 

Издателство ЕРА, София, 2008

тел./факс 02/980 16 29

e-mail: [email protected]

Печат: Експреспринт ООД

ISBN: 978–954–389–003–3

История

  1. — Добавяне

12.
Саке

Нии от Шинсенгуми не преставаше да следи американеца. Една хубава утрин той взе такси от къщата на Яно след дълга церемония за сбогуване, но не отиде на гарата, както можеше да се очаква, а в Ясукуни, храмът, посветен на загиналите японци във войните.

Не бяха много чужденците, които посещаваха това място. Той беше гайджин и другите го отбягваха, но като че ли не забелязваше. Вървеше бавно, леко понакуцвайки, отново сякаш се опитваше да се свърже с нещо нематериално. Задържа се по-дълго, отколкото младият член на якудза си бе представял, че някой може да стои на това място. Застана под високата стоманена церемониална врата, която сякаш събираше душите на загиналите в битка самураи. Това, че беше от стомана, а не от дърво, както повечето обикновени храмови порти в Япония, като че ли имаше някакво особено значение за него. Докосна я няколко пъти и я гледаше, сякаш по някакъв начин си говори с нея. После мина по широката бетонна алея до белия дървен храм на 250 метра от вратата. Вгледа се в бариерата от внушаващи спокойствие дървета, отделящи това място от суетата на големия град. Приближи се до храма, погледна вътре, може би медитираше — кой можеше да разбере какво става в главата на един гайджин?

Най-накрая американецът се върна при таксито и то потегли през натовареното движение към гарата. Нии заряза колата си на една странична уличка (щяха да я вдигнат, разбира се, но лесно можеше да си я вземе), купи си билет от автомат, застана в коридора на влака и пропътува шейсетте километра от Токио до терминал 2 на летище „Нарита“, наблюдавайки американеца.

Чужденецът се нареди пред гишето на Японските авиолинии. Носеше две леки чанти и бе облечен скромно — фланелка с висока яка, тъмносиво яке и дънки. От държанието му не личеше нетърпение; изчака спокойно опашката, показа паспорта си, даде багажа си за проверка. От наблюдателната си позиция Нии видя някаква суматоха около скенера, служителите на охраната издърпаха американеца настрана, пребъркаха дрехите му, три пъти провериха цялото му тяло с ръчен скенер, документите му бяха прегледани от чиновници на три различни нива на летищната бюрокрация и накрая го пуснаха. Това щеше да е последната среща на Нии с високия чужденец с безизразното, спокойно лице, толкова различно от разкривените мутри на бъбривите космати изроди. Очите му излъчваха странна енергия — лош знак за враговете му, предположи младият японец — сякаш пазеше някаква тайна.

Нии от Шинсенгуми обаче бе изпълнил задачата си. Със самурайска дисциплина той извади мобилния си телефон и веднага докладва на началниците си. Казаха му бързо да се връща. Довечера беше решителната нощ.

* * *

Това беше. Боб държеше бордната си карта, бяха проверили багажа му, след около час щеше да се настани в самолета. Вървеше към изхода за качване. Полетът трябваше да продължи петнайсет часа, но след като вечеря, той щеше да вземе приспивателно и да се събуди преди приземяването в Лос Анджелес. Час и нещо по-късно щеше да пристигне в Бойс.

Чувстваше се добре. Най-после изпитваше някакво удовлетворение. Ако знаеше, баща му щеше да се зарадва. Бе направил всичко възможно, за да изпълни дълга си.

„Е, старче — помисли си, — постарах се да изпълня волята ти. Съжалявам, че не можеш да го видиш.“

Жалко, че вече не пиеше. Организмът му копнееше за малко алкохол. Толкова хубаво се чувстваше, че му се прииска да отпразнува добре свършената работа.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-добра му се струваше идеята да пийне една чашка. Само този път.

„Ааа, не — каза си. — Никакви такива. Забрави.“

Една чашка бе достатъчна, за да загуби контрол над себе си, и един Господ знаеше какви щеше да ги надроби. Вече му се беше случвало.

Бе прекарал седемдесетте пиян почти през цялото време, смени няколко работни места, една жена, две къщи, злоупотреби с търпението на приятелите си, изгуби уважението на колегите си, десетина пъти беше на ръба да се гръмне, раздиран от самосъжаление. После някак успя да го преодолее, изведнъж престана да пие. Не можеше да избяга от света. Не можеше да избяга от спомените. Трябваше просто да живее с тях. Затова заживя като отшелник, с няколко пушки и едно куче сред хълмове и дървета, заточен, не говореше с никого, четеше, ходеше на лов, разхождаше се, грижеше се за кучето, мизерстваше с малката си пенсия, опитваше се някак да си върне онова, което бе изгубил.

Можеше да живее така цяла вечност. Станаха обаче някои неща. За известно време изникна много работа и се наложи да си възвърне уменията, които отдавна бе загубил. Не се бяха загубили. Онова, което го движеше, още беше живо и най-ужасното бе, че то беше истинската му същност. Войнишката професия бе в кръвта на семейство Суогър. Те бяха бойци. Нищо друго. Можеха да кротуват, да се държат прилично за известно време, но това не беше тяхната същност. Със сигурност това не е бил истинският Ърл с отдадеността си на службата, когато е тичал под прехвърчащите трасиращи куршуми на Тарава или когато е дебнал въоръжени крадци в царевичните ниви на Арканзас, Това не беше и истинският Боб на трите си мисии във Виетнам, един от тримата или четиримата най-добри снайперисти в американската история, ако се вярва на слуховете.

„Защо ти е тогава да пиеш?… Не трябва да пиеш… Не е необходимо.

Имам хубава жена, имам добро дете, строя къща, от която ще мога да гледам зелената долина и виолетовите планински върхове; кой е очаквал, че ще притежавам всичко това? Кой стар снайперист получава такова нещо? Когато стреляш по хора и стотици пъти си виждал как жертвата пада безшумно в далечината, обикновено превъртяваш и понякога никога не се връщаш към нормалния живот.

Аз обаче се върнах. Не ми трябва помощ.“

После обаче си помисли: „Дявол да го вземе, днес направих нещо за баща си. Щеше да му достави огромно удоволствие.“ Спомни си стареца отпреди толкова много години — бащата, който не го биеше. Всички хлапета в училище разправяха: „Леле, снощи старецът ме съдра от бой. Ох, как боли. Вече никога няма да забравя да изрина на прасетата.“ Ърл Суогър обаче никога не му посегна, нито веднъж. По-късно Боб издебна майка си в един от редките моменти, когато беше трезва, и я попита защо.

„Защото баща му биел и двамата си сина толкова силно, че им оставали белези. Татко ти решил, че така постъпват само страхливците — да биеш децата си — и се зарекъл да не го прави. Такъв човек беше баща ти; Боже, колко ми липсва.“

На Боб също му липсваше: спомни си онзи юнски ден през 1955 г., когато баща му тръгна от фермата с черно-бялата патрулна кола. Не се обърна, но погледна в огледалото и вдигна ръката си. Боб му помаха. „Чао, татко, чао.“ Два часа по-късно баща му беше мъртъв. Боб бе на девет.

„Значи — мислеше си сега, — направих нещо, което щеше да зарадва баща ми. Ако ме гледа от небето, сигурно се усмихва. Върнах дълга на Ърл Суогър, последният, който му бе останал на този свят, направих нещо добро за баща си. Ако нещо заслужава да се полее, то е това.“

И така, Боб излезе от охраняваната зона и влезе в лъскавия летищен комплекс с ресторанти и безмитни магазини и намери малък бар по-скоро във френски, отколкото в японски стил — с кафява дървена ламперия, кафяви бутилки — от който лъхаше спокойствие, каквато само едно питейно заведение може да внуши на жадните. Той седна на едно столче пред бара и погледна облечения с бяло сако младеж от другата страна:

— Едно саке, моля.

Хлапакът се усмихна. По нищо не се различаваше от толкова много младежи, които Боб познаваше, въпреки че беше японец.

— Разбира се — отвърна момчето на английски почти без акцент. — Искате ли да го загрея?

— Вие как го пиете? Виждал съм един познат да го пие от малка плоска керамична чашка.

— О, да, така се пие, но също от квадратна дървена кутийка, наречена масу. Искате ли да пробвате? Дори го загряваме! Да, мога да го сложа за малко в микровълновата, ако искате, господине. Така ще бъдете като истински японец.

— Синко, не мисля, че вашата красива страна е готова да посрещне такива като мен. Не, ще го пробвам, както го пие моят приятел Филип Яно — чисто, но в една от ония плоски чашки.

— Веднага, господине.

Момчето свали голяма бутилка от полицата, извади някаква чинийка с височина около сантиметър и сипа малко прозрачна течност в нея.

Боб вдигна странния съд и го подуши. Миришеше на чист спирт. Замисли се колко пъти е лежал в болници, колко течности са изтичали от тялото му или са му били преливани, спомни си как щипеше, когато някой санитар обработваше отворените му рани.

— Винаги верни на родината — обяви Боб. — Хвани ме, ако падна под стола.

— Какво мислите за сакето?

— Хъм. Вече разбирам защо толкова ви харесва. Не е лошо.

Сакето имаше остра миризма, оставаше лек сладникав привкус, не натрапчив и с лек плодов аромат, но и щипеше гърлото, което показваше, че е доста силно.

— Още едно?

— Мамка му, защо не? Имам около час до самолета и нямам какво да правя по време на полета, освен да спя.

Изгълта още едно за морската пехота, после едно за пътуването, още едно за армията, едно за загиналите във Виетнам, за загиналите в Тихия океан, за живите, за онези, които си мислят, че са живи, но всъщност са мъртви, и едно ей така, без повод. По някое време започна да се пита чии крака висят под стола му, междувременно момчето реши да го почерпи от уважение, както можеше да се очаква от един зелен хлапак в компанията на опитен воин, както бяха правили много млади морски пехотинци навремето. После, разбира се, Боб се почувства задължен да почерпи момчето. После трябваше да отиде до тоалетната, упътиха го, той успя да я намери и там преоткри една стара истина, която вече знаеше: че японските тоалетни като в научнофантастичен филм имат свойството винаги да са безупречно чисти. Сполучливо изпълни мисията си, после погледна часовника си и видя, че вече е време да се качва на самолета. Тръгна към изхода за излитане.

Тогава направи обезпокоително разкритие. Някой бе подменил летището, докато той е бил в бара. Да, намираше се на непознато летище и колкото повече се опитваше да намери изхода за самолета, толкова повече се объркваше. Сметна, че достатъчно дълго се е мъчил, пък и тия крака като че ли не бяха негови, та реши да седне да си почине.

Събуди се, когато някакъв чистач го разтърси, но отново заспа. Втория път, когато отвори очи, пред него вече стоеше униформен полицай със строго изражение.

Боже, какво главоболие! Сякаш бяха сложили главата му в менгеме и двама сумисти с всичка сила натискаха лоста.

Изведнъж му мина мисълта: „По дяволите, това не е самолетът!“

Погледна часовника си.

Беше 6:47 токийско време.

Самолетът отдавна бе излетял.

Поседя за секунда и бавно осъзна, че току-що животът му сериозно се е усложнил.

„Проклет глупак! Малоумник. Една капка да сложиш в устата си и гледай какво става.“

Огледа се и установи, че някак си е сбъркал пътя, когато е излязъл от тоалетната, след което е завил в неправилна посока и се е озовал в грешен коридор. Опита се да измисли план за действие: да се върне на главния терминал, да се нареди на опашка, да върне неизползваната си бордна карта и билета, да резервира място за следващия полет за Лос Анджелес (колко ли щеше да струва?), да се обади на Джули да я предупреди, после да си намери нещо за ядене и да чака. Трябваше да потърси багажа си на Лос Анджелес и сега го хвана яд, че може да загуби подаръка от Яно: „Стоманата разсича плътта. Стоманата разсича костите. Стоманата не разсича стомана.“

„Идиот!“

После му хрумна (умът му работеше доста бавно), че може би ще успее да си презавери билета, без да се връща на главния терминал, което щеше да му спести главоболията с охраната.

Затова накрая стана и степенува приоритетите: първо кафе, после храна и чак тогава щеше да мисли как да се измъкне от кашата, която е забъркал.

Обиколи терминала и след десетина минути намери гишето на Японските авиолинии. За съжаление още беше затворено. Работното му време започваше в осем, имаше от час и половина. Боб обиколи, докато намери някаква закусвалня, и успя да склони младежите зад щанда да му приготвят кафе, макар че официално още не работеха. Новият брой на „Ю Ес Ей тудей“ беше излязъл и той го прочете, след това си купи „Интернешънал хералд трибюн“ и „Нюзуик“.

В осем Боб се върна на гишето на авиокомпанията, пред него нямаше други хора, той представи бордната си карта и билета, даде някакво мъгляво обяснение за приключението си със сакето и тоалетната и без затруднения презавери билета си за следващия полет за Лос Анджелес в 13:00. Нямаше да има проблеми с багажа; служителката го увери, че ще бъде задържан в митницата в Щатите. Дори му се усмихна.

Боб намери телефонен автомат с международно избиране, потърси жена си, която за щастие не беше вкъщи. Остави й съобщение, като реши, че е най-добре да каже истината; щеше да му се цупи една седмица, но в крайна сметка така бе за предпочитане, отколкото да я лъже безсмислено.

В девет всичко беше уредено и не му оставаше друго, освен да изчака още няколко часа.

„Няма да съжалявам, че ще се махна от това проклето летище“ — помисли си.

Реши отново да се подкрепи. Върна се в закусвалнята, изчака на дългата опашка, взе си кафе. В салона беше претъпкано, затова се върна в чакалнята и седна там.

Тогава — в 10:30 — случайно погледна един от телевизионните монитори на терминала. Трябваше му известно време да мобилизира разконцентрирания си мозък: отначало онова, което видя, му се стори смътно познато, постепенно мислите му се избистриха и той осъзна какво става.

Лицето на екрана бе на Филип Яно.

После показаха семейна снимка, една от онези, които беше видял в дома на домакините си. Филип, Сюзан, сериозната бъдеща лекарка Томое, синовете Реймънд и Джон и накрая сладката малка Мико.

После къщата, в която бе прекарал толкова прекрасни мигове — в пламъци.

Боб седеше като вцепенен, опита се да разбере какво става, да измисли какво трябва да направи.

Обърна се към пътника, който седеше до него:

— Извинете, господине, новините. Какво казват? — изпелтечи, забравяйки да попита човека дали говори английски.

Оказа се, че говори:

— Голямо нещастие. Този човек е военен герой. Имало пожар. Той и цялото му семейство са загинали.