Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Боб Лий Суагър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The 47-th Samurai, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Редакция
ultimat (2012)

Издание:

Стивън Хънтър. 47-ият самурай

 

Редактор: Димитрия Сотирова

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀

 

Издателство ЕРА, София, 2008

тел./факс 02/980 16 29

e-mail: [email protected]

Печат: Експреспринт ООД

ISBN: 978–954–389–003–3

История

  1. — Добавяне

19.
Доктор Отова

Благодарение на добрите препоръки на лейтенант Йошида, пенсиониран служител в отдел „Убийства“ на полицията в Осака, изтъкнатият доктор Отова се съгласи да се срещне с Боб Лий Суогър. Ученият, с прошарена на слепоочията коса и елегантен, шит по поръчка костюм, владееше добре английски. Не беше чувал за лейтенант Йошида, но след като получи писмото, веднага се обади на хора, които го познаваха (а доктор Отова имаше добри връзки), и се убеди в благонадеждността на лейтенанта, който се оказа изтъкнат служител на реда, почти, легенда, и се бе заселил в Америка, за да бъде близо до дъщеря си.

Суогър и Отова се срещнаха в кабинета на учения в Токийския исторически музей, храм на античността с атмосфера на католическа катедрала, внушителен и тържествен, заобиколен от обширен парк в покрайнините на Уено. Ученият беше уредник на отдела за мечовете и специалист (със световна известност) по майсторите Бидзен от петнайсети век. Кабинетът му, съвсем логично, бе украсен с всевъзможни хладни оръжия: в остъклените шкафове блестяха остриета, представящи най-големите и най-паметните постижения на японското въображение в течение на повече от хиляда години. Музеят имаше една от най-добрите колекции в страната, само малка част от която бе изложена за посетители.

— Господин Суогър, ще пийнете ли малко саке?

— Благодаря, господине, но не. Алкохолик съм. Една глътка и вече не знам какво правя.

— Разбирам. Одобрявам самоконтрола. Така, лейтенант Йошида ми писа, че в Съединените щати са станали няколко кражби на мечове, оръжия за много хиляди долари. Имало е и убийства. Като западняк сигурно се чудите как може меч, изработен преди петстотин години за посичане на разбойници, екзекуции на изменници и разпаряне на собствения корем на притежателя му, да стане причина за убийство в наше време.

— Знам, че мечовете са произведения на изкуството. Могат да бъдат невероятно ценни. Това би могло да бъде достатъчен мотив.

— Значи се интересувате от пазара. Със сигурност обаче сте виждали хора да убиват за незначителни суми.

— За един долар. За един цент. За резки думи, за лоша шега, за евтини момичета. Мъжът е готов да убие за всичко.

— Виждам, че знаете доста неща.

— В този случай смятам, че има някакъв замисъл. Убиецът със сигурност разбира от мечове. Може би е колекционер или представител на такъв. Може да е смятал да поиска откуп за мечовете, както за отвлечено дете. Може би… не знам. Поразучих и знам, че най-скъпият от тези мечове може да струва двеста хиляди долара. Това оправдава ли такова престъпление?

— Може да е меч с историческа стойност. С потвърден произход и участвал в някакво паметно събитие. Това може да покачи цената му многократно. Така може да се сравнява с колта на Уаят Ърп.

— Колтът на Уаят Ърп бе продаден за триста и петдесет хиляди долара. Това са доста пари.

— Мечовете означават повече за японците, отколкото револверите за американците. Тук такъв меч може да струва десет пъти повече. Например около три и половина милиона. За толкова пари много хора биха убили.

— Да, но колкото по-известен е един меч, толкова по-трудно е да го продадеш. Някой може да открадне револвера на Уаят Ърп или дори „Мона Лиза“, но на кого ще ги продаде? Ето защо теорията за престъпление заради парична изгода не върви. Може някой да го е откраднал, за да му се радва, но… пак няма логика.

— За американец може би. Но за японец, да — изтъкна доктор Отова.

— Надявам се да разбера логиката. Ако не, значи просто нямам късмет. Трябва да намеря някакъв здрав разум в това, господине.

— Разбира се.

— Нека тогава да ви попитам нещо. Има ли един меч? Един-единствен, който да е като свещен граал? Може би заради майсторската му изработка, може би заради историческата му стойност, може и заради двете. Меч, който да съществува само в легендите. Съществуването му да не е потвърдено, но ако се появи, да разтърси Япония. Меч, който да е толкова важен, че… Ох, не познавам страната ви толкова добре, за да кажа, но меч, който веднага да донесе на притежателя си власт, престиж, внимание, нещо по-ценно от пари. Нещо, за което да си струва да убиеш.

— Да убиеш не просто един човек. Да убиеш цяло семейство. Това ли имате предвид? Жена, съпруг…

Суогър се облегна назад и с присвити очи погледна учения.

— Хъм. Явно разкрихте хитрата ми игра.

— Господин Суогър. Аз поддържам редовна кореспонденция по електронната поща с дружествата за изследване на мечове, с колекционери и музейни уредници в целия свят. Ако в Америка бяха убили няколко, за да откраднат ценен меч, щях да знам. От друга страна, преди няколко месеца един човек на име Филип Яно и семейството му бяха убити на няма и трийсет километра от мястото, където сме сега. Беше много странен случай, голяма трагедия. На следващата сутрин някакъв американец направил сцена на местопрестъплението, като твърдял, че подарил на Яно някакъв меч и той бил откраднат. В резултат е бил доста безцеремонно експулсиран. Разследването на убийството на Филип Яно е в задънена улица и вероятно нищо не е направено, сякаш определени висши полицейски функционери смятат, че е по-добре някои престъпления да останат неразкрити. Сега в кабинета ми седи американец, който се интересува кои мечове са достатъчно ценни, за да накарат някого да убие заради тях. Не ми беше трудно да направя връзката. Само не мога да разбера как успяхте пак да влезете в страната.

— Имам много добър фалшив паспорт под чуждо име.

— Осъзнавате ли какво ще ви се случи, ако ви хванат, че сте проникнали нелегално на японска територия?

— Знам, че няма да ми е лесно.

— Но при все това сте рискували?

— Да.

— Пътят на воина е смъртта. Не да гниеш петнайсет години в японски затвор.

— Ще направя, каквото трябва.

— Господин Суогър, предполагам, че сте способен човек. Йошида гарантира за вас, а той не би заложил името си за един престъпник. Затова самата лъжа, която сте измислили, говори за вашата честност.

— Искам само да изясня тази история, господине.

— Ще ви разкажа нещо. Ще ви разкажа историята на един меч. Меч, за който си струва да убиеш; меч, за който си струва да умреш; меч, който би направил притежателя си най-влиятелния и почитан човек в Япония. Готов ли сте да слушате?

— Да, господине.

— Добре, господин Суогър, да започваме. Ако нещо не разбирате, прекъсвайте ме.

Отова отиде при един остъклен шкаф, отключи го и извади един меч.

Катана. От хиляда шестстотин петдесет и първа, използван от човек на име Ногами.

Суогър погледна оръжието.

— Хайде, извадете го от ножницата. Не се притеснявайте за етикета. Просто го извадете и внимавайте да не си отрежете някой пръст или крак.

Суогър извади меча. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше, и сякаш бе зареден с някаква енергия.

Острието беше леко закривено, с миниатюрни вдлъбнатинки по ръба, където по-твърдата, режеща стомана правеше контакт с по-меката, носещата. От едната страна имаше бразда, а върхът бе с уникална структура от оребрявания, събрани в длетовиден профил. Защо беше така? Защо не завършваше просто с връх? Сигурно имаше причина. Тези хора бяха превърнали изучаването на рязането и пробождането в изкуство и наука; познаваха оръжията си и никой друг предмет в историята не беше толкова внимателно проектиран, колкото японските мечове.

Ръкохватката беше достатъчно дълга за две ръце и още малко, но можеше да се държи и с една, ако се наложи.

Мечът не беше красив. Не, беше просто оръжие, например като автоматичната пушка М–14, съвършен, функционален, предназначен само за една цел и изработен от хора, които са се интересували единствено от нея.

В ръцете му той сякаш се съживи. Какво бе казал Томи Кълпепър? О, да: „Той иска да среже нещо“. Наистина. Той бе жаден за кръв. С огнестрелното оръжие беше друго — човек свиква с него, то се превръща в обикновен инструмент. Мечът обаче те изпълва с вълнение всеки път, когато го докоснеш.

Суогър се изправи и размаха непохватно меча, почувства леките вибрации, докато набираше скорост и инерция. Браздите издаваха тихо свистене.

— Да започнем със снега, господин Суогър. Снегът влиза случайно в японското въображение в една студена нощ през декември хиляда седемстотин и втора година според старите календари, а според сегашния — на трийсет и първи януари хиляда седемстотин и трета. Представете си колона от мъже, общо четирийсет и седем, проправящи си път през тъмния град, наричан тогава Едо, в свирепа виелица. Вървят превити от студ, но не мислят за свирепото време, а за отмъщение.

Боб си представи снега. Представи си мъжете, вървящи във виелицата, с прибрани в ножниците мечове, с наведени глави, изпускайки облачета пара в тъмната нощ. Сцената можеше да е в Русия, можеше да е край Чосан в Корея или при Вали Фордж в Съединените щати. Можеше да е навсякъде, където някой се е сражавал за онова, в което е вярвал.

— Приличат на зелени барети, на войници от специалните части на Русия или от британските САС. Облечени са камуфлажно, кимоната им са изрисувани с назъбени шарки. Всеки от тях носи по две убийствено остри хладни оръжия, един меч и един кинжал танто за всеки случай. Повечето имат копия, яри. Всички до един са се обучавали цял живот за това. Членовете на никой специален отряд в историята не са били по-талантливи, способни, безмилостни или с по-силна воля.

С кого отиват да се бият? Всичко започнало две години по-рано. Шогунът — военният диктатор, държащ истинската власт в Япония — поискал всичките му подчинени феодали да прекарат по една година в Едо, изпълнявайки сложни церемониални задължения към двора му. Знам колко глупаво звучи, но помислете колко гениален е бил замисълът му. Той искал да се тревожат дали правилно ще изпълнят церемониите, без да мислят за нищо друго, далеч от своите съветници и блюдолизци, за да не могат да замислят заговор против него. В онова далечно време сепукуто било на почит. Ако някой от феодалите допуснел грешка, ако нарушал закона, ако кръстосал краката си неправилно или си сложел неподходяща шапка…

Отова прокара бързо стиснатия си юмрук пред корема.

— През хиляда и седемстотната година един млад феодал от рода Асано бил повикан в Едо за едногодишната си служба в двореца. Тук мненията са различни. Според едни той бил честен и силен мъж, който никога не раболепничел, мразел корупцията, преструвките, вътрешните борби, всички игри в двореца. Според други бил глупак, който не притежавал достатъчно умения и разум и затова бил погубен. А може би бил просто посредствен или пък малоумен, или бунтар? Има различни мнения. Важното е, че по някаква причина той отказал да играе най-важната игра в двореца, тоест подкупите. Най-важната фигура в двора бил надзирателят на чаените церемонии — в действителност нещо като личен секретар на шогуна, тайно управляващ всичко. Казвал се Кира. Имал още седем имена, но го наричаме Кира. Човек лесно можел да се разбере с него, само да му даде достатъчно пари.

— Асано не искал — досети се Боб.

Случаят му беше познат. Бе виждал сюжета застъпен във филмите.

— Не. Може би от идеализъм, може би от глупост, може би от наивност. Кира побеснял. Между другото, церемониалмайсторът бил противоречива личност. Някои го смятали за изпаднал развратник, участник в оргии, съблазнител на млади момичета. Според други той бил просто пазител на традициите, които не смятал за нужно да променя. Правел онова, на което го били научили. По свой начин той също спазвал повелите на господаря си. И така, ядосан и обиден от отказа на Асано да го подкупи, той обявил война на младия велможа, но не с оръжие. Започнал да го клевети, да пуска слухове, уронващи доброто му име, а спомнете си, че за японеца репутацията е всичко. Натискът върху Асано бил невероятен. Ако допуснел грешка… — Отова издаде звук като от разпаряне на корем. — Един ден младежът не издържал. В пристъп на ярост заради поредната подигравка, той извадил своя уакидзаши — късия си меч — и подгонил церемониалмайстора по така наречения Боров коридор в двореца. Успял да рани Кира на две места — веднъж в челото и веднъж по рамото.

Боб погледна оръжието.

— Така Асано нарушил етикета; бил извадил меч в двореца на шогуна. Това означаваше незабавна смъртна присъда. Каквото и да се приказва за Асано, той умрял много по-достойно, отколкото живял. Секунди преди смъртта си написал стихотворение: „Бих искал да можех да видя края на пролетта, но не скърбя по падащия вишнев цвят.“ След това разпорил корема си. Шогунът конфискувал всичките му имоти, взел къщата му и прогонил всичките му служители. Това бил голям позор за тях, вече нямали работа, нямали нищо.

— Знаете ли, мисля, че съм гледал филми за това. Едва сега разбирам какво е станало. Четирийсет и седемте ронини. Две години по-късно те отишли при Кира. Шогунът бил разтурил клана, конфискувал собствеността му и прогонил всички от имотите им, но те не се примирили. Една нощ отишли в двореца.

— Точно така. Една снежна нощ. Елате да ви покажа нещо и донесете меча. Искам да е в ръката ви, когато го видите.

Станаха и доктор Отова заведе Боб при една дърворезба на стената.

— Това е произведение на най-великия японски воин художник Утагава Кунийоши. Няколко десетки пъти е изобразявал онази нощ и хората, взели участие в събитията. На него дължим сегашната си представа за случилото се, въпреки че е работил през деветнайсети век, сто и шейсет години след битката. Този триптих се казва „Нападението на четирийсет и седемте ронини срещу имението на Кира“.

Боб погледна. Сцената от сражение му беше много позната. Хаос, насилие, побесняла тълпа, без правила, без съгласуване, мъже в отчаяни пози, с мрачни лица, нападащи с дълги копия и мечове, напомнящи този, който беше в ръцете му.

— Вижте този тук — каза Отова.

Посочи един човек, изпъкващ сред останалите, фигура в центъра на баталната сцена, с най-дългото копие, насърчаващ хората си.

— Това е Оиши, главният служител на Асано. Той е и главният герой на разказа ми. Той планирал и ръководел нападението, той събрал ронините, координирал разузнаването и изработил крайната стратегия. Знаел, че тайните шпиони на шогуна ги следят, затова стигнал дотам, че изпратил жена си да живее в бордей, за да ги заблуди. Или поне така се говори. Може би е търсил само повод да изостави жената и затова я пратил при гейшите.

— Едва ли е било изолиран случай — измърмори Боб.

— О, не. И така, Оиши разделил хората си на две групи и те се втурнали в атака. Един трябвало да обезвреди лъковете на телохранителите на Кира, като пререже тетивата им. Започнал ръкопашен бой, мъж срещу мъж, меч срещу меч. Най-умело си служел с оръжието Хорибе Йосубе; редом с него се биел тъстът му, Хорибе Яхей, седемдесет и седем годишен. Много от мъжете били стари. Най-младият бил синът на Оиши — на седемнайсет. Ние обаче се интересуваме от самия Оиши.

— Той е убил Кира.

— Да. След като избили цялата охрана, намерили злия Кира скрит в един килер за въглища. Оиши го познал по възрастта му и белега на челото. Разкъсал дрехата му и намерил и другия белег — на рамото. Оиши му подал кинжала си, танто. Кира не бил самурай. Отказал. Оиши го обезглавил с един-единствен удар на своя уакидзаши, с който преди две години Асано бил разпорил корема си. Ето това е мечът, наречен Сепукуто на Асано или Обезглавителя на Кира, който би разбунил духовете в Япония. Какво е станало с него? Никой не знае. Знаем само, че е бил изработен стотина години по-рано от майстора оръжейник Норинага от Ямато.

— Разбирам.

— Не, не разбирате, защото не съм свършил разказа. Всеки би разбрал историята, която ви разказах. Преданост, кураж, насилие, справедливост. Вълнуващ разказ. Много интересно. Сега обаче идва онази част, която е типично японска. Като е станало с четирийсет и седмината ронини? Дали са избягали и са се скрили? Дали са отплавали за Китай или Корея и са сменили имената си? Не. Отишли под строй в храма „Сенгакуджи“, където бил погребан господарят им, измили главата на Кира и я дали на монасите. После се предали на шогуна и зачакали присъдата му.

Имало много спорове, но в крайна сметка на всички до един било заповядано да си направят сепуку и всички го направили. Ето това е типично японската част от разказа. Те го направили с радост. Това не е трагедия, историята завършва щастливо. Четирийсет и седмината получили заповед от шогуна да разпорят коремите си и в един ден била организирана истинска оргия от самоубийства. Ето защо ги помним. Ето защо всеки ден стотици посещават храма „Сенгакуджи“ тук, в Токио, отиват на гробовете им и палят тамян. Ето защо на четиринайсети декември се организира голям фестивал в памет на деня, когато Оиши отсякъл главата на Кира. Това е Мечът. Единственият. Меч, който по нищо не се различава от този, който държите.

Боб погледна оръжието.

— Възможно ли е да е бил скъсен някак, преработен през трийсет и девета и използван във Втората световна война?

— Няма причина да не може да се случи. Той изчезнал. Можело да е навсякъде.

— Как би могло да се провери?

— По формата на острието, структурата на грапавините и вида на хамона може да се определи периодът, когато е изработен; после, ако се е запазила достатъчна част от опашката, може да се види името на Норинага и гербът на Асано. Никой от другите ронини нямал меч на Норинага. Оиши носел двата меча на Асано — уакидзаши и катана — на бяла лента около кошираето. Само той имал меч на Норинага.

— Ако този меч попаднеше при вас, какво щяхте да направите с него?

— Обезглавителя на Кира е символ на самурайска чистота, който би донесъл огромна слава на собственика си. Намирането му ще бъде празник за цяла Япония. Аз бих го дарил на собствения ми музей, за да могат да го видят всички японци. Това би било подарък за нацията. Нацията щеше да се радва. Или поне по-голямата част от нея.

— Какво би направил с него човекът, който е убил семейство Яно?

— Не знам, господин Суогър. Не знам. Със сигурност обаче няма да го даде лесно. Господин Суогър, разбирате ли в какво се забърквате?

— Предполагам, че да.

— Имате ли план?

— Имам следа. Един полицай, за когото твърдяха, че бил експерт, е огледал меча на летището, когато го внесох в страната. Той е единственият, който го е видял. Имал е достатъчно време да вземе отпечатък от опашката на меча. Когато го оглеждах в Америка, мекугито беше залепено. Когато Яно разглеждаше меча обаче, щифтът излезе с лекота. Значи някой го е разглобил преди това. Може да е бил само полицаят на летището, който го държа цели три часа. Това е единственият път, когато съм го изпуснал от поглед. Той няма да иска да говори с мен, но толкова по-зле за него. Ще го издебна и според това, което науча, ще обмисля следващата си стъпка. Тя ще доведе до следващата и така нататък. Накрая ще открия кой е откраднал меча и ще си го взема обратно независимо на каква цена.

— Тези хора са опасни.

— И преди съм рискувал живота си.

— Да, предполагам. В армията.

— Точно така.

— Това е различно. Не е война, положението е много по-деликатно. Въоръжен ли сте?

— Не. Сигурен съм, че мога да си намеря пистолет.

— Да, но ако ви хванат без паспорт и с незаконно оръжие… Не ми се мисли какво може да ви се случи. Може би трябва да си наемете телохранител.

— Само ще ми пречи.

— Владеете ли някое бойно изкуство?

— Знам някоя и друга хватка. Бил съм петнайсет години в морската пехота и там съм изкарал няколко курса по самоотбрана. Не се страхувам от насилие.

— Тук не става дума за страх. И най-смелият мъж, изправил се пред най-страхливия, но без да е обучен убиец, ще умре за секунди. Умеете ли да си служите с меч?

— Не.

— Ако ви нападне боец с меч, какво ще направите?

— Ами, предполагам, че ще следвам четворното правило НОРД: наблюдавай, ориентирай се, реши и действай. Това е основата на…

— Ще умрете, господин Суогър. Само това ще имате възможност да направите. Вижте, сигурен съм, че сте много смел човек. Приемете обаче един съвет. Ако смятате да се гмурнете в тези тъмни дебри на японските потайности, поне научете някои основни неща. Това е опасно място за невежата.

— Разбрах.

— Няма как да научите за няколко дни нещо, което някои изучават цял живот, но поне ще имате някакъв шанс, ако ви нападнат.

— Ще си помисля.

— Вземете. Това е номерът на един човек в Киото. Ще му се обадя и ще му кажа, че тук има един гайджин, който се мисли за Тоширо Мифуне. Хубаво ще се посмеем на ваш гръб. Преди много, много години двамата бяхме състезатели по кендо. Няколко десетилетия сме се налагали един друг до посиняване. Той учи сина ми. Ще ви приеме, за да ми направи услуга, макар и само за забавление. Останете една седмица при него и слушайте какво ви приказва. Иначе ще е най-добре да се прибирате вкъщи. Това са единствените ви две възможности. „Стоманата разсича плътта; стоманата разсича костите; стоманата не разсича стомана“, както е казал Мусаши. За да не бъдете посечен, трябва да се превърнете в стомана. Това е поуката.