Стивън Хънтър
47-ият самурай (22)

22.
Якиба

Не беше най-добрата. Но беше бърза. И смела. Той я гледаше от втория ред. Тук, в далечните западни покрайнини, нямаше нищо, което да помага на западния турист. Не се виждаха много надписи на английски, които да улеснят някой богат гайджин; хората живееха, работеха и умираха, без да се интересуват особено от американците. Затова надписът над осветения тепих беше неразбираем, но той предполагаше, че яркочервените йероглифи означават нещо от рода на „Годишно женско първенство по кендо. Десети полуфинал. Префектура Канагава“. Намираха се в училищен физкултурен салон като онзи, в който навремето, преди цяла вечност, бе играл баскетбол; кошовете бяха сгънати назад и вдигнати към тавана. Осветлението беше ярко и състезателите се стрелкаха отдолу, в бързината на движенията мечовете се виждаха като размазани следи.

Повечето състезатели бяха млади. Имаше и малко по-възрастни. Привържениците им бяха развълнувани като родители, гледащи първия бейзболен мач на детето си. Тя лесно спечели първата схватка, малко се затрудни с втората и накрая загуби от някаква седемнайсетгодишна генийка, за чиито движения определението „мълниеносни“ звучеше като подценяване. Сюзан Окада се държеше спокойно и достойно. Парираше ударите и се опитваше да не остава по-назад, отстъпваше, после нападаше, приклякваше, замахваше, правеше всичко, за да победи. Получи два-три силни удара по шлема; мечовете, наречени шинаи, бяха от бамбукови пръчки, но при тази бързина и сила, звучеше, сякаш някой я бие с огромна гумена палка по главата.

След края на схватката тя се поклони на противничката си и рефера, после пред някакъв олтар на бога на кендо от едната страна на тепиха под внушителен надпис с йероглифи и големите снимки на двама беловласи японци и чак след това се оттегли на първия ред сред публиката, където се отпусна разочаровано на една седалката. Боб наблюдаваше. Приятел? Не. Съпруг? Не. Колежки от службата? Не. Никой не беше дошъл да я подкрепи.

Остана да седи намусена по време на почивката преди церемонията. На врата си бе преметнала кърпа, още беше боса и не изглеждаше особено женствена — държеше се съвсем като момче, загубило състезание. Очевидно бе уморена, но тайно беше доволна от представянето си; изглежда, че още не й се искаше да напусне света на спорта и да се върне в реалния живот, където победа и поражение не бяха толкова ясно дефинирани понятия.

Боб се примъкна на реда й и седна през една седалка от нея. Тя като че ли не го забеляза.

— Добре размахвате пръчката, госпожице Окада.

— Суогър. Помислих си, че сте вие.

— Самият аз, от плът и кръв.

— Боже мили, как влязохте в страната? Вие сте в списъка на граничната полиция, а там не правят грешки.

— Имам приятели в занаята. Осигуриха ми съвсем истински документи.

— Имате ли представа какво може да ви се случи?

— Всички ми повтарят, че лошо ми се пише.

— Няма да ви е толкова весело в затвора.

— Трябва първо да ме хванат.

— Ако това стане, няма да мога да ви помогна. Когато нарушиш закона им, няма милост. Попадате в системата. Край с вас. Посолството просто ще ви обърне гръб. Длъжни сме. Трябва да спазваме законите им.

— Само не ме издавайте на полицията. Нищо друго не искам от вас. Между другото, изглежда, че доста добре владеете кендо. Бяхте добра. Говоря сериозно. Не бих рискувал да ви ядосам, когато сте въоръжена. Ще ме нарежете на салата.

— Суогър, това, което правите, е опасно.

— Хайде да ви почерпя една бира. Добре ще ви дойде след тази загуба. Да паднете от една седемнайсетгодишна пикла. По дяволите, мразя да гледам такива неща. Сигурно наблизо има хубава кръчма.

— Няма да изгледам филма до край. Кажете ми как свършва.

— Добрите побеждават. Като във филмите за самураи.

— Не и тук. Искам да видя докъде ще стигне онази малка кучка, която ме свали от тепиха.

Поредният мач беше започнал и доколкото Боб можеше да прецени, малката кучка млатеше като за световно.

* * *

Барът беше скромно заведение на няколко пресечки от залата, толкова тъмен и тих, че никой не обърна внимание на високия бял мъж. Повечето клиенти седяха като хипнотизирани пред телевизора, гледаха сумо и се наливаха с бира. Намериха свободна маса в дъното и седнаха, като се благодариха на Господ, че тази вечер няма караоке. Накрая се появи келнер и поръчаха „Сапоро“ за младата дама и кока-кола за високия бял мъж.

— Защо решихте да се занимавате с кендо?

— Баща ми е бил шампион по кендо, преди да отиде да учи медицина в Щатите. Предполагам, че ми е в кръвта. Освен това трябва да наблюдавам тези хора, да вникна в мисленето им, да черпя идеи за по-задълбочени анализи, когато не се налага да спасявам пияни американци от затвора в Кабукичо. Това е добър начин.

— Знам, че не ми влиза в работата, но нямате ли приятел, съпруг…

— Не ви засяга. Имам кариера. Засега това ми стига. Суогър, какво сте замислили?

— Има две неща, за които ще ви помоля.

— Поставяте ме в огромно неудобство. Официалните ми задължения изискват да ви предам на властите, да сключа сделка с тях и да ви измъкна оттук, преди да навредите повече на себе си и на околните. Трябва да го направя. Няма нищо лично. Изглеждате светен човек, но всеки трябва да изпълнява дълга си.

— И аз изпълнявам дълга си.

— Знам, че го изпълнявате. Внимателно прегледах досието ви. Жертвали сте се във Виетнам. Разбирам, уважавам ви за това, впечатлена съм. Но не мога да ви оставя да се забъркате в някоя каша и да навлечете неприятности на нашата страна тук. Разбирате ли?

— Да. Разбирам. Нека обаче да ви кажа за какво ми трябва помощ. После ще решите.

— Ох, тръпки ме побиват.

Боб й разказа всичко, сподели предположенията си и до какви изводи е стигнал. Премълча само за срещата си с момчетата от Японските сили за отбрана. Завърши със случката с мотоциклета и признанията на полицая.

Ока да запази мълчание за известно време.

— Не знам — измърмори накрая. — Може би го е казал само за да го оставите на мира. За малко не сте го убили, седели сте върху гърдите му като разярена маймуна, на практика сте го нападнали, извършвайки поредното тежко престъпление, и понеже е японец, той е свикнал на непряко изразяване, учтивост, спокойно общуване, дискретност. Може би толкова сте го уплашили, че е бил готов да каже всичко, само и само да го пуснете.

— Може би. Но откъде е могъл да знае за двата отличителни белега на меча, преди да му кажа? Той знаеше. Ако не друго, това означава, че мечът е ценен, а не някакъв боклук от войната. Ако е така, всичко се нарежда. Знаете колко побъркани са тези хора, когато стане дума за мечове. В кабинета на доктор Отова имах чувството, че съм на аудиенция при папата. Това е цяла религия.

Тя отмести поглед.

— Вижте, дайте ми още няколко дни. И ми помогнете малко, става ли? Няма да наруша повече закона, няма да пребия никого и няма да преследвам хора с мотоциклет.

— Какво искате?

— Полицаят каза, че чул младежа, който разговарял с него по телефона, да нарича някого от другата страна на линията „Исами сама“. Кондо Исами. Така се казвал един велик боец и убиец в миналото. Затова искам да поговоря с някого, който добре познава якудза. Трябва да разбера кой е този човек, наричащ себе си „Кондо Исами“. Не мога просто да отида в полицията и да поискам досието на Кондо Исами. Сигурно познавате хора, които имат връзки, някой полицай или журналист, човек с познания в тази област. Ако този Кондо наистина съществува, той има минало. Ако го намеря, ще има за какво да се заловя или поне ще мога да планирам следващия си ход. Ако няма такъв човек, ако се окаже фалшива следа, ще си взема самолета и ще се прибера в Америка. Поне ще знам, че съм опитал и не съм успял.

— Значи без повече нарушения на закона. Без да си играете на морски пехотинец в акция. Без наказателни удари с напалм.

— Никакъв напалм.

— Утре следобед ми се обадете в службата. Може да съм открила нещо. Дотогава не се забърквайте в нищо.

— Добре.

— Отидете на сауна или нещо такова.

— Добре.

— Казахте, че има две неща. Кое е второто.

— Детето.

— Мико ли?

— Да. Трябва да знам какво е станало с нея.

— В болница е. В Япония няма много сиропиталища. Сирачетата обикновено отиват при роднини. Тя обаче си няма никого. Затова от социалната служба са я оставили в една католическа педиатрична болница. Тя не е добре. Няма близки. В една нощ е изгубила всичко и сега е съвсем самичка. Горкичката, мисли си, че Ламаринения човек ще дойде да я спаси. Така и не мога да разбера кой е този Ламаринен човек.

— Много тъжно.

— Така е в този лош свят.

— Никой ли не е ходил да я види?

— Не.

— Може ли да отида?

— Идеята не е добра.

— Тя има нужда от някого.

— Няма как да стане.

— Госпожице Окада, не искате ли тези хора да ви паднат? Избиха цяло семейство и оставиха едно четиригодишно дете сираче. Не разбирате ли? Не ми ли изпратихте доклада от аутопсията? Подозирам, че всички тези преструвки на обективен професионалист са само игра. Вие не по-малко от мен искате тези хора да бъдат заловени.

— Нищо не съм ви изпращала. Заблуждавате се. Но не това е най-голямото ви заблуждение. Най-голямото е, че с вас сме приятели, бойни другари, търсещи справедливост. Няма нищо такова. Аз работя за правителството на Съединените щати и с това се изчерпват задълженията ми. Не си изграждайте романтичен образ за мен, защото ще се разочаровате. Ето какво е истинското положение: отпускам ви каиша. Ще продължите още малко с това разследване. Ако откриете някакви доказателства, постарайте се да дойдете първо и единствено при мен. Ако има нещо съществено, ще се погрижа то да стигне до официалните японски власти и в този момент нашето участие приключва. Японците ще разнищят проблема; а може би нищо няма да направят, защото такава е тукашната действителност. Ако нарушите правилата, моментално ще ви издам и отивате в затвора.

— Щях да кажа, че с вас е трудно да се преговаря, но вие изобщо не преговаряте.

— Не, не преговарям. Не можете да се правите на самурай пред мен, разбирате ли? Ако продължите да се мислите са самурай, ще трябва да ви спра, и то безмилостно. Не говоря празни приказки, Суогър, казвам ви го на чист английски: ако се наложи, ще ви ударя толкова жестоко, че ще съжалявате, че сте се захванали с тази игра.