Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Боб Лий Суагър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The 47-th Samurai, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 31 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Редакция
ultimat (2012)

Издание:

Стивън Хънтър. 47-ият самурай

 

Редактор: Димитрия Сотирова

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀

 

Издателство ЕРА, София, 2008

тел./факс 02/980 16 29

e-mail: [email protected]

Печат: Експреспринт ООД

ISBN: 978–954–389–003–3

История

  1. — Добавяне

21.
Полицаят

Братът на един от войниците работел в охраната на летището. Само след няколко дни майор Фуджикава се свърза с Боб и му каза името на специалиста по мечове — Кенджи Кишида — и адреса му. Американецът го засече на летището. Кишида караше чисто ново „Кавасаки 400“, лъскав червен мотоциклет, по-голям от всички други, които се виждаха наоколо. Явно го беше купил с наградата си за намирането на меча.

Когато пристигна и заключи машината си на паркинга до гарата, Боб наблюдаваше от едно близко кафене, преструвайки се, че чете вестник. Кишида накуцваше. Не вървеше стегнато и чевръсто, както прилягаше на възрастта му, и нямаше мускулестото телосложение на повечето си връстници, които редовно тренираха в залите за фитнес.

Този младеж носеше костюм, което подсказваше, че е детектив или работи в администрацията. С огромната ярко оцветена червено-черна каска с матов визьор изглеждаше малко смешно, като някакъв необикновен звяр, хибрид между чиновник и рицар.

Боб наблюдава апартамента му няколко дни, докато се убеди, че Кишида живее сам.

Следващата седмица установи, че полицаят работи нощна смяна. Една сутрин в 4 часа Боб спря на паркинга пред блока на Кишида с абсолютно същия мотоциклет „Кавасаки 400“, модел „Металик маджестик ред“, който бе купил на името на Томас Лий. Няколко дни се беше упражнявал да го кара, докато свикне с лявото движение. От глава до пети бе екипиран със състезателен кожен екип и имаше абсолютно същата червено-черна каска с матов визьор като тази на полицая. Спря на мястото, където винаги паркираше Кишида и тръгна по улицата, имитирайки накуцващата му походка, създаваща впечатление за по-възрастен човек.

Влезе в сградата, кимна на сънливия портиер, качи се с асансьора на съответния етаж, наведе се и атакува езичето на бравата с кредитната си карта. Нямаше аларма, нямаше резета и ключалки, нямаше електронна система за наблюдение. Вратата се отвори за секунда. Боб влезе.

Апартаментът, разбира се, беше чист и спретнат. В антрето имаше три чифта черни обувки и два чифта маратонки с дървени калъпи вътре, подредени в една редица. Боб се приближи до една секция, на която видя много книги на английски. Значи Кишида говореше неговия език. Книгите бяха предимно за мечове. Повечето бяха японски, имаше също няколко на немски и на френски. Всички бяха подредени първо по език, после по азбучен ред. Боб извади една и видя много подчертани пасажи и отметки в полетата. От вътрешната страна на корицата имаше старателно водени записки на японски, явно индекс с номера на страниците. Той взе още две книги и откри свидетелства за същия грижлив подход.

Влезе в тясната кухня, където не можеха да се видят нито мръсни чинии в умивалника, нито вкиснато суши или мухлясали спагети в хладилника. Имаше кашонче с шест бутилки „Сапоро“ и три кутии от това традиционно японско питие, наречено „кока-кола“. До хладилника бе оставена отворена бутилка саке „Одзеки“.

Боб влезе в спалнята. Обзавеждането не беше нищо особено, над равния и грижливо оправен матрак висеше свитък със знаменития стих на Мусаши. От другата страна на стаята имаше голям телевизор и Ди Ви Ди устройство. В гардероба висяха униформи, ризи, вратовръзки и два цивилни черни костюма. Имаше грижливо изгладени фланелки, дънки и памучни панталони. Всяка закачалка бе точно на един сантиметър от съседната.

Боб затвори гардероба и отвори нощното шкафче до леглото. Вътре видя полица с най-доброто от самурайското кино, азбучно подредени дискове с филми, главно шедьоври на Куросава, но и други известни заглавия, между които „Самурайското въстание“, „Ханакири“, „Бандата на наемните убийци“ и „Когато последният меч бъде изваден“. Отзад, също така грижливо подредени, имаше порнографски филми на фирма, наречена „Шогунат видео“. Доколкото личеше от продукцията му, студиото специализираше в, така да се каже, „училищния жанр“ — на всяка обложка имаше снимка на млада жена с елегантно костюмче и очила, преподаваща в класна стая, пълна с момчета. На други снимки тя се събличаше пред тях, даваше им да я галят или ги обслужваше сексуално, всичко това все в класната стая пред дъска, изписана с формули от висшата математика.

„Боже мили — помисли си Боб, — кой се възбужда от такива неща?“

Остави порнографските дискове и отиде при бюрото. Както можеше да се очаква, отгоре видя все още лъскаво ръководство за употреба на мотоциклет „Кавасаки 22К 400“; явно то също бе станало обект на подробно изучаване, защото и в него имаше подчертани изречения и грижливо изписани бележки на японски.

Къде бяха мечовете? Не можеше този човек да не притежава поне един.

Не намери никакво оръжие, но в един вграден шкаф имаше сейф. Сигурно малката колекция, с която собственикът на апартамента се гордееше, беше там.

Боб се върна при бюрото и намери цветен албум: нашият герой с екип за кендо в различни важни моменти от живота си, млад и гордо изпъчен, победител в няколко местни състезания, строен и с вид на човек, с когото шега не бива. На някои снимки имаше някаква жена, но после изчезваше. Развод, смърт? На някои от по-скорошните снимки се виждаше, че Кишида е станал треньор по бойни изкуства, позираше с група по-млади мъже с екипи за кендо.

В едно чекмедже Боб намери купчина листчета, които имаха вид на сметки за плащане. Всичките бяха адресирани до Кенджи Кишида от „Шонтойо“ 1–23–43, апартамент 433, Чиба. Много от тях бяха на японски, но имаше няколко от „Ситибанк“ с текст и на английски. Съдържанието беше горе-долу едно и също — благодарности, че клиентът е погасил задълженията си към банката.

Ето какво е станало. Младежът е бил на ръба на фалита, след като си е купил някой скъп меч, който не е можел да си позволи. После, в един обикновен работен ден, щастието му се усмихва. Той разпознава герба на Асано и подписа на оръжейния майстор, вижда формата на острието и си спомня, че в последно време някой е търсил точно този меч. Процедурата била ясна. Той разглобява меча, взема отпечатък от надписа под ръкохватката, обажда се където трябва и изпраща работодателите си по следите на Боб. Били са необходими няколко часа, за да организират следенето, докато Боб е чакал като глупак в полицията. И така, без да подозира, той бе завел убийците на Яно при приятелите си.

Седмица по-късно детектив Кенджи Кишида получил плик, пълен с пари. С тях бе покрил дълговете си и вероятно беше купил някой скъп меч, който сега държеше в сейфа. Дори е могъл да си позволи още една глезотия. Винаги е искал да има мотор. Защо не? Кой ще забележи? Може би дори не подозираше за връзката с убийствата на семейство Яно. Мислил си е, че прави просто малка услуга, която всеки средно корумпиран полицай би направил за някого с много власт.

* * *

Полицаят не работеше в събота. Стана късно и когато слезе при мотоциклета си, часът наближаваше единайсет. Беше екипиран от главата до петите и приличаше на истински състезател. Огледа чудовището с огромно удоволствие, провери връзките, смазките, тръбите, кабелите. После си сложи каската, качи се, запали двигателя, прибра стъпенката, изкара го от мястото на паркинга. Потегли рязко — още не беше усвоил тънкостите на ръчната смяна на скоростите и крачния съединител.

Боб стана свидетел на края на представлението — обикаляше около паркинга, за да не бие на очи, като на всеки две минути минаваше пред сградата за около седем секунди. Завари Кишида точно когато се качваше. Боб го изчака, докато излезе от паркинга и се включи в движението, и го последва на около триста метра зад него.

Кишида караше несигурно, все още сменяше непохватно и твърде рязко скоростите, бавно излезе от градчето Нарита, в чиито покрайнини беше летището, и се качи на магистралата за Канто. Там най-после превключи на по-висока предавка и скоро летеше със сто километра в час. Не подозираше, че го следят, а дори да се опасяваше, че това е възможно, едва ли би посмял да отмести очи от пътя пред себе си. Така Боб го проследи сравнително лесно.

По едно време напрежението от карането с висока скорост явно дойде в повече на Кишида или пък му се прииска да види нещо по-интересно от задните номера на нисаните и маздите, които го задминаваха със сто и двайсет, или оградите на магистралата. Каквато и да беше причината, той се отклони към един изход й Боб го последва. Скоро къщите свършиха. Отпред се издигаха планини, от двете страни на шосето се простираха обработваеми площи. Движението намаля и скоро Кишида отби по още по-тесен път, водещ към планината. Още не беше забелязал Боб, който караше на няма и двеста метра зад него.

Шосето беше пусто, изкачваше се с лек наклон през борова гора. Боб никога не беше виждал толкова красив и спокоен хълмист пейзаж. Сега бе неговият шанс. Само след секунди Кишида можеше да излезе отново на някой по-натоварен път.

Боб даде газ с мотора и полетя с над сто и шейсет километра в час. Вятърът свистеше покрай него. За секунди стопи дистанцията с Кишида, изравни се с него, почувства внезапния му страх. Рязко сви настрани, засичайки полицая, притисна го към банкета. Кишида отчаяно се опита да овладее мотоциклета, сменяйки скорости, натискайки спирачка и съединител, почти изгуби управлението, за малко не катастрофира, но накрая някак си успя да спре и остави машината да падне в прахта.

Боб спря, спусна стъпенката и изтича при полицая, проснат на земята до падналия, все още бръмчащ мотоциклет. Изгаси двигателя и през стъклото на каската видя страха и объркването на Кишида. Полицаят се опита да се изправи. Боб го изрита с всичка сила в каската (не го беше правил от години!) и отново го повали на земята. Кишида се претърколи, подхлъзна се, докато се опитваше да запази равновесие, задраска по каската си, после посегна към ципа на якето си, може би за да извади пистолет или кама, затова Боб отново го изрита. Това вече го зашемети, японецът се просна по гръб, тръскайки глава, опитвайки се да се съвземе, чудейки се какво става…

Боб скочи върху него, притисна гърдите му с коляно. Смъкна ципа, видя ръкохватката на пистолет „Глок“, измъкна го, освободи пълнителя, дръпна затвора, за да изхвърли патрона от цевта, какъвто нямаше, после запрати оръжието на десетина метра встрани. Кишида се отдръпна уплашено назад. С рязко движение Боб смъкна каската му.

— Стой мирно, ако не искаш да ти се случи нещо по-лошо. Мога да те пребия, ако се наложи!

— Аз съм полицай. Много си…

— Млъквай. Ще ти задам няколко въпроса и искам само да отговаряш. Такива са моите правила. Кажи ми за меча.

— Не знам…

Мечът, по дяволите!

— Какъв меч?

— Мечът, с който си купи този мотор. Мечът, който изплати всичките ти дългове. Мечът, с парите от който ще си купуваш филми с голи учителки през следващите десет години.

Кишида замълча. Погледът му изведнъж стана разсеян, замислен. След маяко отново погледна Боб.

— Знам кой си. Очаквах, че ще се появиш.

— Не е важно кой съм и не ме интересува какво си очаквал. Интересува ме само мечът. Ти си го видял. На кого каза за него? Как стана, какво направихте, какво се споразумяхте, кой ви свърза? Не се опитвай да ме лъжеш. Знам повече, отколкото подозираш.

— Нямах представа, че онези хора ще бъдат убити. Трябва да ми повярваш. Не съм подозирал… Нямах никаква представа.

— Значи си знаел, че мечът ще отиде при Яно.

— Не, но после чух да разправят, че на местопрестъплението се появил някакъв американец, който крещял за откраднат меч. Тогава се досетих какво може да е станало. Изпитах голям срам. Трябваше да си направя сепуку, но нямам кураж за това.

— Не си единствен, мой човек. Искам само да ми кажеш кой се свърза с теб. Как стана? На кого каза? Как бяха уредени нещата?

— Не мога да ти кажа. Хайде, убий ме. Ако ти кажа, и без това съм мъртъв. Все едно ми е.

— Не ти трябва да умираш сега. Особено с този лъскав мотоциклет и новите мечове в сейфа ти. Не си струва да умреш за това, повярвай ми. И аз не искам да те убивам. Прекалено много мастило трябва да изпиша след това. Отговори ми. Разкажи ми всичко, Кенджи, по дяволите!

Младежът си пое въздух.

— Преди около шест месеца един от дребните риби в якудза се свърза с мен. Даде ми сто хиляди йени. „За какво?“ — попитах. Той каза: „Само за да си държиш очите отворени.“ Знаеше, че съм колекционер, бивш шампион по кендо, познавач на мечовете. На летището винаги ме викат за мнение, когато някой заблуден турист иска да внесе или изнесе меч без нужната документация. Освен това давам консултации при кражби на мечове, за застрахователни оценки и така нататък. Този човек знаеше, че през мен минава много информация, свързана с мечовете.

— Търсеше ли определен меч?

— Не. Нямаше как да знае какво ще се появи, но търсеха нещо голямо, нещо, което ще направи сензация. От време на време се появява нещо ценно, все повече мечове се връщат в родината, все повече хора разравят вехториите си, колекционерите и чуждите търговци плащат все повече и повече. Славата на самураите излиза от границите на Япония и завладява света.

— Значи ти видя меча.

— Беше оставен на едно бюро, току-що освободен от митницата. Един служител пишеше разрешителното. От пръв поглед видях, че има историческа стойност. Направих сцена и поисках да го видя. Казах им, че прилича на един меч, който наскоро е бил откраднат, и трябва да проведа няколко телефонни разговора. Взех го в кабинета си и се опитах да го разглобя, но не беше толкова лесно. Някой бе сипал някаква черна смола върху щифта и той не помръдваше. За щастие си бях взел инструментите. Избих щифта с чукче. Дори имаше листче с някакво стихотворение, не знам от кого. „Луната на ада“ или нещо такова. Бях много развълнуван. Името на оръжейния майстор, Норинага, не ми говореше нищо. Видях обаче герба, разгледах го под лупа и веднага видях, че е на Асано. Формата на кото също беше от този период. Разтреперих се от вълнение. Едва се сдържах да не заподскачам из стаята. Едва по-късно проверих името на майстора и осъзнах за какво става дума. Ако се бях сетил тогава… не знам.

— Значи се обади?

— Ами, първо трябваше да взема отпечатък от опашката на острието. Това стана бързо. После се обадих. Чух младежки глас, пресипнал, уверен, не на младежа, с когото бях говорил преди. Казах му какво съм намерил и той ме остави да изчакам. Извика някого. Обади се друг човек. Той също поиска да опиша меча. Явно много разбираше от тези неща. Дори знаеше, че гербът на фамилията Асано се е променял през годините и ме накара отново да проверя дали този е от същия период, от който мислех. Казах му името на ковача. Той замълча. Попитах: „Какво искате да направя? Да го конфискувам ли?“ „Не, не — отговори той. — Изпрати ми по факса копието на герба и протакай. Задръж го час-два. Остави гайджина да чака. Мини покрай него няколко пъти и запомни как изглежда и как се държи. Разбираш ли? Трябва да знаем как изглежда.“ Така и направих. Минах два или три пъти покрай вас и веднъж седнах до вас. Не ме забелязахте. Личеше, че сте ядосан. После отново им се обадих и им дадох точно описание. Накараха ме да изчакам още пет минути, после ми казаха какво да направя. Отново сглобих меча и казах на началника, че съм сбъркал и може да ви издаде разрешително. Посъветвах го да ви се извини и да ви благодари, че го връщате в Япония.

— През това време са се подготвили да ме проследят до къщата на Яно.

— Не знам. Повече не ми се обадиха. Две седмици по-късно получих един пакет. Вътре имаше три милиона йени. Не са кой знае колко много, но успях да си изплатя дълговете и да си купя един шиншинто, който бях харесал. Остана ми половината, затова си взех и мотора.

— Предполагам, че не си запазил пакета.

— Разбира се, че не. Унищожих го. Трябваше да изхарча всички пари. Не можех да ги сложа в банката, защото тогава щеше да се наложи да плащам данъци за тях и да обяснявам откъде ги имам.

— Пазиш ли номера на факса и на телефона, на който си се обадил?

— Не. Унищожих ги след убийството.

— Спомняш ли си някое име, някаква особеност на гласа…

— Спомням си едно нещо. Когато младежът остави телефона и извика шефа си, чух името му. Той извика: „Исами сама“.

— Исами сама?

— Името е Исами. „Сама“ е учтиво обръщение.

— Познато ли ти е?

— Всеки, който се интересува от мечове, го знае. Кондо Исами, великият убиец от кървавото ни минало. Много дуели и убийства, много трупове. Това е прякор на човек с огромно самочувствие. Обръщението „сама“ също говори за голям авторитет. Това е по-силно от „сан“. Говори за висок ранг и големи умения. Човекът, който го използва, смята, че Кондо Исами е човек, постигнал много в живота, и иска да изрази уважението си.

Боб отиде при пистолета и го взе. Изпразни пълнителя и го сложи на мястото му. Върна се при Кишида и му върна оръжието.

— Ако ми потрябва още информация, може пак да се отбия.

— Ако те хване, Кондо Исами ще те принуди да му кажеш откъде си разбрал за него. Може сега да си смел и самоуверен, но ще му кажеш. Тогава ще съм мъртъв.

— Не от това ще загинеш, а ще се пребиеш с този мотор, който изобщо не знаеш да управляваш. По-добре потренирай малко на полигон.

— Все обърквам скоростите.

— Добър начин да умреш млад и красив.

— Няма значение. Вече съм мъртъв.

— Не.

— Можеш ли да ми гарантираш?

— Да.

— Как?

— Аз първи ще открия този Исами. Ще го убия и ще го оставя на лешоядите.