Жул Верн
Михаил Строгов (17) (Тайнствената мисия на един царски куриер в Азия (първа част))

Глава XVII
Стихове и песни

За момента Михаил Строгов се намираше в относителна безопасност, но положението му си оставаше отчайващо.

Верният кон, служил му толкова самоотвержено, бе намерил смъртта си във водите на реката. Как щеше да продължи сега пътуването си?

Беше без превозно средство, без провизии, в една разорена от нашествието страна, кръстосвана от съгледвачите на емира, а целта, към която се стремеше, бе все още далече.

„С божията воля ще стигна! — прошепна той в отговор на всички съмнения, които за миг обсебиха съзнанието му. — Бог закриля майчица Русия!“

Царският пратеник се беше изплъзнал от преследвачите си. Те не се осмелиха да преминат реката и навярно мислеха, че е мъртъв, защото не го видяха да излиза на десния бряг.

Макар и с усилия, той се промъкна сред гигантските тръстики и се добра до една по-издигната част на брега, който дебел нанос тиня от последния прилив бе направил труднопроходим.

Щом стъпи на твърда земя, Строгов изготви план за действие. Най-напред искаше да заобиколи Томск, който бе завладян от татарски войски. Все пак трябваше да се отбие в някое селище, а при случай — и в някоя пощенска станция, за да си набави кон. Щом намереше такъв, щеше да се отдалечи от пътищата, кръстосвани от татарите и да поеме за Иркутск чак от околностите на Красноярск. Ако побързаше, пътят от този град нататък можеше още да е чист и той би се спуснал безпрепятствено на югоизток през прибайкалските губернии.

Най-напред бе нужно да огледа околността.

Две версти по-нататък по течението на Об, върху едно слабо възвишение се издигаше живописно разположено градче. На сивия небесен фон се очертаваха няколко църкви, чиито византийски кубета бяха боядисани в зелено и златно.

Тора беше Коливан, в който чиновниците и служителите от Камск и други градове се подслоняваха през лятото, за да избягат от нездравословния климат на Бараба. Царският куриер бе узнал, че Коливан още не е паднал в ръцете на завоевателите. Разделени на две, татарските войски се бяха насочили наляво към Омск и надясно към Томск, пренебрегвайки междинната ивица земя.

Прост и същевременно логичен, планът на Михаил Строгов бе да се добере до града, преди в него да са стигнали узбекските конници, поели нагоре по левия бряг на Об. Там, дори да се наложеше да заплати десеторно по-скъпо, той щеше да си набави дрехи и кон и прекосявайки южните степи, отново да слезе на Иркутския път.

Беше три часът сутринта. Околностите на Коливан изглеждаха съвсем пусти. Населението по селата вероятно бе побягнало от нашествениците и се бе отправило на север, в Енисейска губерния.

Михаил Строгов се бе насочил вече с бърза крачка към Коливан, когато чу далечни гърмежи.

Той се спря и долови глух тътен, който разтърси въздуха. Над него се извиси по-рязък пукот, в чието естество не можеше да се излъже.

„Това е оръдие! Има престрелка — каза си той. — Малобройният корпус руси вече се сражава с татарската войска! Ах! Дано небето ми помогне да стигна преди тях в Коливан.“

Михаил Строгов не бъркаше. Скоро изстрелите се учестиха и по-назад, над хоризонта отляво на Коливан, се появиха пари — не облаци дим, а съвсем ясно очертани плътни, белезникави кълба, като от артилерийски огън.

Спрели на левия бряг на Об, конниците-узбеки изчакваха изхода на битката.

Михаил Строгов нямаше защо да се бои от тях, затова забърза към града.

Междувременно гърмежите удвоиха силата си и видимо приближаваха. Вече не беше глух тътен, а отчетлив ред топовни изстрели. В същото време вятърът понесе дима нагоре и стана ясно, че сражаващите се бързо се отправят на юг. Коливан явно щеше да бъде нападнат откъм север. Но дали русите го отбраняваха или се опитваха да го освободят от татарските войски? Невъзможно бе да се узнае. И Михаил Строгов беше доста объркан.

Той бе само на половин верста от Коливан, когато между къщите се възпламени голям снаряд и камбанарията на една черква рухна всред вихрушка от прах и пламъци.

Битката се водеше вече в Коливан. Така мислеше Михаил Строгов и наистина русите и татарите се сражаваха по улиците на града. Беше ли време да търси сега там убежище? Не се ли излагаше на опасността да го хванат? Щеше ли да сполучи да се измъкне и от Коливан, както от Омск?

Прехвърли в ума си всички възможности и нерешително спря за минута. Не беше ли по-добре да се отправи, дори и пешком, на югоизток, за да стигне до някое градче като Диачинск например, където на всяка цена да се снабди с кон?

Това бе единственото умно решение и отдалечавайки се от бреговете на Об, куриерът без колебание тръгна да заобиколи Коливан отдясно.

Гърмежите се усилваха все повече. Скоро в лявата част на града блъвнаха пламъци. Гореше един от кварталите.

Строгов бе побягнал през степта, за да се подслони под няколкото пръснати тук-там дървета, когато отдясно се появи отряд от татарската кавалерия.

Пратеникът вече не можеше да продължи натам. Трудно щеше да избяга от конниците, които бързо приближаваха града.

Внезапно той съгледа сред туфа дървета усамотена къща, до която би могъл да се добере незабелязан.

Да избяга, да се скрие там, да разпита и ако може, да подкрепи силите си, защото бе изнемощял от умора и глад — това трябваше да стори сега Михаил Строгов.

Той се спусна към къщата, отстояща най-много на половин верста по-далеч. Докато я наблюдаваше, позна, че е телеграфна станция. Две жици тръгваха от нея на запад и изток, а трета бе опъната към Коливан.

Твърде вероятно бе при сегашните обстоятелства станцията да е изоставена, но Михаил Строгов би могъл да се укрие там и ако се наложи, да изчака нощта, за да се втурне отново през кръстосваната от татарски съгледвачи степ.

Той се хвърли към вратата и силно я блъсна.

В залата имаше само един човек — спокоен, флегматичен чиновник, който не се тревожеше от събитията. Верният служител чакаше зад гишето клиенти.

Михаил Строгов се спусна към него и с прегракнал от умора глас го попита:

— Знаете ли нещо?

— Не — усмихна се чиновникът.

— Русите и татарите ли се сражават?

— Така казват.

— Кой побеждава?

— Не ми е известно.

Такова спокойствие, такова безразличие в центъра на страшните събития беше направо невероятно.

— Линията прекъсната ли е?

— Прекъсната е между Коливан и Красноярск, но все още работи между Коливан и руската граница.

— За правителството ли?

— Да, когато е необходимо и за гражданите, щом си плащат по десет копейки за дума. Кога ще желаете да пуснете телеграма, господине?

Михаил Строгов се канеше да отговори на този странен чиновник, че няма да изпраща никаква телеграма, а се нуждае само от малко хляб и вода, когато вратата на станцията внезапно се отвори.

Убеден, че това са татарите, Михаил Строгов бе готов да скочи през прозореца. После видя, че в залата са влезли само двама мъже, които ни най-малко не приличаха на татарски войници.

Единият държеше в ръка написана с молив телеграма и изпреварвайки другия, се хвърли към гишето.

В двамата мъже Михаил Строгов позна с разбираемо учудване двама души, които не смяташе, че ще види някога отново.

Това бяха кореспондентите Хари Блаунт и Алсид Жоливе, но вече не спътници, а съперници, неприятели, тъй като сега действаха на бойното поле.

Напуснали Ишим само няколко часа след заминаването на Михаил Строгов и поели по същия път, те бяха стигнали преди него в Коливан, само защото той бе изгубил три дни край бреговете на Иртиш.

И двамата станаха свидетели на битката между руси и татари край града, после, в мига, когато сраженията се водеха вече по улиците му, напуснаха Коливан и изтичаха в пощенската станция, за да изпратят в Европа своите телеграми, стремейки се да си отнемат един другиму първенството.

Отдръпнал се в сумрака, Михаил Строгов можеше незабелязан да наблюдава и слуша. Очевидно щеше да научи интересни новини и да реши дали да влезе в Коливан.

По-припрян от колегата си, Хари Блаунт застана пръв пред гишето и подаде телеграмата, докато Алсид Жоливе, противно на навиците си, нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.

— По десет копейки за дума — каза чиновникът и взе телеграмата.

Хари Блаунт остави пред гишето една купчина рубли, а колегата му го изгледа с учудване.

— Добре — каза служителят.

После, с най-голямото хладнокръвие на света, започна да предава следното:

„Дейли телеграф, Лондон

От Коливан, Омска губерния, Сибир, 6 август.

Сражение между руските и татарските войски…“

Чиновникът четеше на висок глас и Михаил Строгов чуваше всички новини, които Английският дописник изпращаше на своя вестник.

„Руските войски са отблъснати с големи загуби. Днес татарите влизат в града…“

Така свършваше телеграмата.

— Сега е мой ред — извика Алсид Жоливе и понечи да предаде телеграмата, адресирана до братовчедка му от предградието Монмартър.

Решил да предава непосредствения развой на събитията, английският кореспондент изобщо не смяташе да се отдръпва от гишето и не направи място на колегата си.

— Че нали свършихте — извика Алсид Жоливе.

— Не съм — кратко отговори Хари Блаунт. Той продължи да пише, после подаде листа на чиновника, който невъзмутимо зачете:

„В начало Бог сътвори небето и земята!…“

Сега Хари Блаунт изпращаше стихове от Библията, за да печели време и да не отстъпи мястото си на съперника. Неговият вестник вероятно щеше да заплати още няколко хиляди рубли, но пък щеше да получи новините пръв. Франция можеше да почака!

Лесно ще се досетим как се разяри Алсид Жоливе, който при други обстоятелства би оценил този ход по достойнство. Той настояваше служителят да приеме неговата телеграма преди тази на колегата му.

— Но това е негово право, господине — спокойно отвърна чиновникът и кимна с любезна усмивка към Хари Блаунт, а сетне продължи да предава на „Дейли телеграф“ първия стих на свещената книга.

Докато пощенският служител работеше, Хари Блаунт се приближи невъзмутимо до прозореца и започна да наблюдава с лорнета си събитията край Коливан.

След минута отново зае мястото си пред гишето и добави към телеграмата:

„Две църкви горят. Пожарът, изглежда, обхваща града отдясно. Земята беше безводна и пуста; тъмнина се-разстилаше над бездната…“

Алсид Жоливе изпита яростно желание да удуши почитаемия кореспондент на „Дейли телеграф“. Той пак се обърна към чиновника, който все така безучастен, кратичко му отговори:

— То си е негово право, господине, да, негово право… за десет копейки на дума — и предаде следващата новина, която му донесе Хари Блаунт:

„Руските бежанци напускат града. Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина!“

Алсид Жоливе направо побесня.

Хари Блаунт отново се върна към прозореца, но този път, явно увлечен от гледката, се забави малко по-дълго. Затова щом бе предаден и третият стих от Библията, Алсид Жоливе безшумно зае мястото пред гишето и както бе сторил неговият колега, тихичко постави внушителен куп рубли, а после подаде телеграмата. Чиновникът зачете на висок глас:

„Мадлен Жоливе,

Предградие Монмартър /Париж/ № 10

От Коливан, Омска губерния, Сибир, 6 август.

Бежанците напускат града. Русите са победени. Татарската кавалерия яростно ги преследва…“

Когато се приближи, Хари Блаунт чу как Алсид Жоливе допълва своята телеграма, тананикайки подигравателно:

„Той беше дребничък човечец

Целият облечен в сиво

в Париж!…“

Тъй като смяташе, че да смесва като колегата си божественото със светското е непристойно, Алсид Жоливе отговори на светото писание с веселите стихове на Беранже.

— Охо! — възкликна Хари Блаунт.

— Така ви се пада — отвърна Алсид Жоливе.

Междувременно положението край Коливан се влошаваше. Сраженията приближаваха и гърмежите отекваха със страшна сила.

В този миг телеграфната станция се разтресе. Снаряд бе пробил стената и залата се изпълни с облаци прах. Тъкмо тогава Алсид Жоливе дописваше тези стихове:

„Червендалест като ябълка и без грош във джоба…“

Но в миг спря, спусна се към снаряда, грабна го с две ръце още преди да е избухнал, хвърли го през прозореца, после се върна зад гишето. Всичко това не му отне повече от минута. След пет секунди снарядът избухна отвън.

Хладнокръвният французин продължи да пише:

„Голям снаряд разруши стената на телеграфната станция. Очакваме още от същия калибър.“

Михаил Строгов вече не се съмняваше, че русите са отблъснати от града. Сега му оставаше единствено да се втурне на юг през степта.

В това време близо до телеграфната станция се разнесе страшна стрелба и град от куршуми изпочупи прозорците. Улучен в рамото, Хари Блаунт се строполи на земята.

Алсид Жоливе се канеше да допълни телеграмата си така: „Хари Блаунт, кореспондент на «Дейли телеграф», падна до мен, ранен от шрапнел“, но безстрастният чиновник се обърна към него с невъзмутимо спокойствие:

— Господине, жицата е прекъсната.

После той излезе иззад гишето, взе спокойно шапката си, поизчетка я с лакет и все така усмихнат, се измъкна през една вратичка, която Михаил Строгов не забеляза.

Тъкмо тогава татарските войници влязоха в телеграфната станция. Царският куриер и журналистите нямаха време да избягат. Алсид Жоливе, все още държейки ненужната телеграма в ръка, се втурна към Хари Блаунт и тъй като бе сърцат човек, метна го на раменете си решен да избяга с него…

Бе твърде късно!

Плениха и тях, и Михаил Строгов, който в същото това време се канеше да скочи през прозореца.