Жул Верн
Михаил Строгов (5) (Тайнствената мисия на един царски куриер в Азия (първа част))

Глава V
Постановлението

Разположен там, където Ока се влива във Волга, Нижни Новгород е център на едноименната губерния. Точно тук Михаил Строгов щеше да остави железницата, която по онова време стигаше до този град. И така, докато той се придвижваше напред, съобщителните средства ставаха по-бавни и по-несигурни.

Обикновено жителите на Нижни Новгород са около трийсет-трийсет и пет хиляди, но тогава те наброяваха триста хиляди, тоест населението на града бе нараснало десетократно. Причината за това бе прочутият панаир, който се провежда зад градските стени в продължение на три седмици. Навремето от притока на стоки се е възползвал Макариев, но от 1817 г. панаирът бе преместен в Нижни Новгород.

По правило доста мрачен, градът сега бе извънредно оживен. В името на сделките тук се побратимяваха търговци от десетки народности — европейски и азиатски.

Макар че Михаил Строгов напусна гарата в доста късен час, все още имаше голяма навалица в разделените от течението на Волга два града — Нижни Новгород и по-горният, построен върху стръмна скала и защитен от крепостни стени, наричани в Русия „Кремъл“.

Ако на царския куриер му се наложеше да остане в Нижни Новгород, той доста трудно би намерил свободен хотел или що-годе прилична страноприемница. Навсякъде беше претъпкано. Все пак той нямаше да тръгне веднага, защото щеше да пътува с параход по Волга, и трябваше да потърси някакъв подслон. Най-напред обаче искаше да узнае точния час на отплаването, затова се запъти към кантората на компанията, чиито кораби обслужваха линията от Нижни Новгород до Перм. Там с голямо разочарование научи, че „Кавказ“ — това бе името на парахода — ще отплава за Перм едва на следващия ден по обед. Налагаше се да чака седемнайсет часа! Доста неприятно за човек, който бърза, но той се примири. Не беше свикнал да роптае безпричинно.

При създалите се обстоятелства впрочем, нито една кола, талига или тарантас, файтон или кабриолет, или пък кон щяха да го превозят по-бързо било до Перм, било до Казан. Най-добре бе да изчака отплаването на парахода, с който щеше да навакса пропуснатото време.

Михаил Строгов тръгна из града и без да се тревожи особено, потърси страноприемница, за да прекара нощта. Всъщност той не се притесняваше къде ще пренощува и ако не беше огладнял, сигурно щеше да броди из улиците на Нижни Новгород до зазоряване. Така че той се нуждаеше по-скоро от вечеря, отколкото от легло. При все това откри и двете в страноприемница „Град Константинопол“.

Съдържателят му даде една доста прилична, макар и оскъдно мебелирана стая, украсена с образа на Богородица и с изображенията на някои светци, обрамчени със златиста тъкан. После му поднесоха пълнена пуйка с гъст сос, ечемичен хляб, извара, пудра захар с канела и кана квас — и това бе достатъчно, за да засити глада му. Той си похапна по-добре от своя сътрапезник, който като староверец от сектата на разколниците, бе дал обет за въздържание, затова изхвърляше картофите от чинията си и пиеше чая неподсладен.

Щом приключи с вечерята, царският куриер не се качи в стаята си, а продължи машинално да се разхожда из града. Въпреки че още не се беше смрачило напълно, множеството вече се разпръскваше, улиците полека-лека опустяваха и всеки се прибираше у дома си. Защо Строгов не си легна, както е редно след еднодневно пътуване с влак? Дали си мислеше за младата литовка — негова спътница в продължение на няколко часа? Като нямаше какво друго да прави, той наистина си мислеше за нея. Опасяваше ли се, че залутана в този град, тя е изложена на опасност? Да, опасяваше се, и то с основание. Надяваше ли се да я срещне и при нужда, да стане неин защитник? Не. Трудно би могъл да я срещне. Колкото да я защити… с какво право?

„Тя е сама — мислеше си той, — сама сред тези скитници! А и сегашните опасности може би не представляват нищо пред онези, които я чакат в бъдеще! Сибир! Иркутск! Онова, което ще се опитам да извърша заради Русия и царя, тя ще го направи заради… Заради кого? За какво? Тя има разрешение да премине границата! А земите по-нататък са разбунени! Бандите на татарите кръстосват степта!…“

Михаил Строгов спираше за момент и започваше да размисля.

„Сигурно — казваше си той, — тя е решила да тръгне още преди нашествието! Може и да не знае какво става!… Не, нали онези търговци говориха за размириците пред нея… и тя не се учуди… Дори не полюбопитства… Знаела е и въпреки това е тръгнала!… Горкото момиче!… Сигурно има причина да го стори! Ала колкото и да е смела — а несъмнено е такава — силите ще й изневерят по пътя и без да броим опасностите и трудностите, тя не би могла да понесе дори умората! Никога няма да се добере до Иркутск!“

Царският пратеник бродеше наслуки, но понеже познаваше отлично града, не би могъл да се заблуди.

Като повървя около час, той седна на някаква пейка до голяма дървена колиба, издигната сред много други на просторен площад.

Не бяха минали и пет минути, когато една ръка силно го стисна за рамото.

— Какво търсиш тук? — грубо го попита някакъв висок човек, приближил незабелязано.

— Почивам си — отвърна Михаил Строгов.

— Тук ли ще нощуваш? — продължи мъжът.

— Да, ако това ми харесва — отговори царският куриер малко по-сопнато, отколкото подобаваше на обикновения търговец, за какъвто се представяше.

— Ела да те разгледам! — каза мъжът. Припомняйки си, че преди всичко трябва да бъде предпазлив, Строгов инстинктивно отстъпи.

— Няма нужда да ме разглеждаш — отвърна той.

И спокойно се отдалечи на десетина крачки от своя случаен събеседник. После, оглеждайки го добре, му се стори, че се е натъкнал на един от онези цигани, дето се срещат по панаирите и с които изобщо не е препоръчително да си имаш вземане-даване. След като се взря внимателно в сгъстяващия се мрак, той съгледа близо до къщата голяма каруца — обичайното подвижно жилище на тези чергари, пръснати из Русия навред, където могат да се припечелят няколко копейки.

Циганинът пристъпи две-три крачки напред и вече се готвеше да разпита по-подробно Михаил Строгов, когато вратата на колибата се отвори. В мрака смътно се очерта силуетът на жена — тя приближи и заговори доста грубо на наречие, смесица от монголски и сибирски думи:

— Още един шпионин! Остави го и ела да вечеряш. Паплюката^[1] те чака.

Михаил Строгов не сдържа усмивката си, като чу как го наричат него — който се боеше най-вече от шпиони. Циганинът отвърна на същия език, макар да произнасяше думите доста по-различно от жената:

— Права си, Зангара! И без друго утре ще сме тръгнали!

— Утре ли? — изненадано попита жената.

— Да, Зангара — отвърна циганинът. — Утре самият Бащица ни изпраща…, където искаме да отидем.

После мъжът и жената влязоха в колибата и грижливо заключиха вратата.

„Така — каза си Михаил Строгов. — Ако тия цигани не държат да бъдат разбрани, по-добре ще е като си говорят в мое присъствие, да си служат с друг език.“

Като сибиряк, прекарал цялото си детство в степите, той разбираше почти всички наречия, използвани от Татария до Ледовития океан, но не се постара да вникне в смисъла на думите, които си размениха циганинът и спътницата му. Какво го засягаше това?

Вече беше доста късно и той реши да се прибере в страноприемницата, за да си почине. На връщане тръгна покрай Волга, чиито води чезнеха под тъмна грамада от кораби.

Посоката, в която течеше реката, го подсети къде е бил малко преди това. Каруците и колибите бяха струпани точно на просторния площад, на който всяка година ставаше най-големият пазар в Нижни Новгород — и това обясняваше присъствието на фокусниците и циганите, надошли от всички краища на света.

След един час Строгов спеше спокойно на едно от онези иначе толкова неудобни за чужденците руски легла. На другия ден, 17 юли, той се събуди, когато се беше разсъмнало.

Още пет часа престой в Нижни Новгород — струваше му се цял век. Оставаше му само да броди из улиците, както предишната вечер, за да убие времето си. Щом привършеше със закуската, затвореше торбата и завереше открития лист в полицейския участък, щеше да е готов за отплаването. Но тъй като не обичаше да става след изгрев слънце, той се надигна от леглото, облече се, скъта писмото с императорския герб в ушития в хастара на рубашката си джоб, пристегна пояса си, после затвори торбата и я метна на гръб.

Нямаше намерение да се връща в „Град Константинопол“ и смяташе да хапне в някое крайпътно ресторантче, затова се разплати и напусна страноприемницата.

Най-напред отиде отново в кантората на параходното дружество, за да се увери, че „Кавказ“ наистина тръгва в уречения час. Тогава му хрумна, че щом младата литовка ще тръгне по пътя за Перм, е много вероятно и тя да отплава с „Кавказ“. В този случай Михаил Строгов щеше да пътува с нея.

Горната част на града, опасана с две версти крепостна стена, наподобяваща московската, сега беше опустяла. Дори губернаторът не живееше там. Но колкото тя беше безлюдна, толкова долната бе оживена.

Царският куриер премина Волга по понтонен мост, охраняван от конни казаци, и стигна до мястото, където предната вечер се бе натъкнал на циганския катун. Нижниновгородският панаир, с който и Лайпцигският не може да си съперничи, се правеше недалеч от града. Сред просторна равнина на другия бряг на Волга се издигаше временният дворец на генерал-губернатора. Този висш сановник бе задължен да пребивава там до закриването на панаира, чиято безопасност изискваше денонощна охрана.

Сега равнината беше покрита с дървени къщи, разположени симетрично, така че между тях да остават доста широки пролуки, улесняващи движението. Няколко различни по форма и големина къщурки образуваха отделен квартал, предназначен за определен вид търговия. Тук имаше железарски и кожарски квартал; квартали, в които се търгуваше с вълна, дърва, платове и сушена риба. Някои къщи бяха изградени от причудливи материали; едни — от каси чай, други — от пясъчник с цвета на сушено месо, тоест от мостри на стоката, която собствениците предлагаха. Странна реклама, съвсем по американски!

Изгряло преди четири часа сутринта, слънцето вече беше доста високо и по улиците и проходите имаше голяма навалица. Руснаци, сибиряци, немци, казаци, туркмени, персийци, грузинци, османлии, индуси, китайци — невероятна смесица от европейци и азиатци — говореха, спореха, ругаеха, пазаряха се. Всичко, което може да се продава и купува, или да послужи за превоза на стоките, сякаш беше струпано на този площад. Носачи, коне, камили, магарета, лодки, каруци, кожи, скъпоценни камъни, копринени платове, индийски кашмири, турски килими, оръжия от Кавказ, тъкани от Смирна, доспехи от Тифлис, чай, бронзови изделия от Европа, швейцарски часовници, кадифе и коприна от Лион, памучни платове от Англия, каляски, плодове, зеленчуци, уралска руда, малахит, лазулит, подправки, парфюми, билки, дърва, катран, въжета, рогове, тикви, пъпеши, и т.н. — всички стоки от Индия, Китай, Персия, от Каспийско и Черно море, от Америка и Европа, бяха съсредоточени в това кътче на света.

Движението, оживлението, блъсканицата и гълчавата не биха могли да се опишат. Най-невъздържани бяха местните жители от нисшето съсловие, ала и чужденците не им отстъпваха. Тук имаше търговци от централна Азия, пресичали обширните й равнини цяла година, охранявайки стоката си, които още една година нямаше да видят своите дюкянчета и сергии. С една дума, това е панаирът в Нижни Новгород, чийто стокооборот не пада под сто милиона рубли^[2].

По площадите, между кварталите на този набързо построен град, се тълпяха всякакви шарлатани, фокусници и акробати, които проглушаваха ушите с виенето на оркестрите си и с кресливите си представления. Слезли от планините потомци на древните копти^[3] — цигани, както руснаците ги наричат, — гадаеха на зяпачите от постоянно подновяващата се публика, пееха най-живописните си мелодии и играеха най-оригиналните си танци; пътуващи артисти представяха драмите на Шекспир, нагодени към вкуса на зрителите, прииждащи на тълпи; мечкари разхождаха своите четириноги питомци — цяла менажерия, ехтяща от ръмженето на животните, насърчавани от плющенето на камшика или яростните удари с пръчка на звероукротителите. Най-сетне, насред големия централен площад, обградени от четворен кръг въодушевени почитатели и седнали на земята, все едно на корабна палуба, певците от „Хора на Волжките моряци“ се преструваха, че гребат, ръководени от палката на диригента — същински кормчия на този въображаем плавателен съд.

А по странна, но затрогваща традиция, над цялото това гъмжило се стрелваше рояк пуснати от клетките птици. Според един твърдо спазван на Нижниновгородския панаир обичай, срещу няколко щедро раздадени от добрите хорица копейки, пазачите отваряха вратичките и стотици малки затворници литваха на воля с радостни писъци.

Така изглеждаше равнината сега и такава щеше да бъде тя през шестте седмици на прочутия Нижниновгородски панаир. Сетне суетнята и олелията щяха да секнат като по чудо, горната част на града щеше да възвърне своя предишен ритъм, долната — да потъне в обичайното си еднообразие, а от огромното множество търговци, стекли се от Европа и централна Азия, нямаше да остане нито един, който да има какво да продаде или купи.

Тук е уместно да се отбележи, че поне този път и Франция, и Англия бяха представени на Нижниновгородския панаир с два от най-изисканите продукта на съвременната цивилизация — господата Хари Блаунт и Алсид Жоливе.

И двамата бяха дошли тук да насъберат впечатления за читателите си и в очакване да отплават с „Кавказ“, запълваха по подобаващ начин часовете до тръгването.

Когато се срещнаха на панаира, те не се учудиха много — та нали техният нюх ги водеше по една и съща следа; този път обаче не се заприказваха, а само хладно се поздравиха.

Оптимист по природа, Алсид Жоливе, изглежда, смяташе, че всичко върви добре и тъй като щастливият случай му бе помогнал да си намери храна и подслон, той нахвърли в бележника си ласкави отзиви за града.

Тъкмо обратното, след като напразно бе търсил къде да похапне, Хари Блаунт се принуди да нощува под открито небе. Затова той гледаше на нещата от съвсем противоположен ъгъл и замисляше съкрушителна статия срещу града, в който съдържателите пропъждат гостите, желаещи единствено „да бъдат одрани“ и в буквалния, и в преносния смисъл.

Пъхнал едната си ръка в джоба и държащ в другата дългата си лула с мундщук от черешово дърво, Михаил Строгов сякаш бе най-безразличен и най-спокоен от всички. По лекото потрепване на веждите му обаче, един наблюдателен човек лесно би отгатнал неговото нетърпение.

Близо два часа вече той обикаляше улиците и накрая неизменно се връщаше на панаира. Докато вървеше из тълпата, забеляза, че всички търговци от граничещите с Азия области са доста разтревожени и от това страдаха сделките. Наистина пред техните магазинчета фокусниците, акробатите и въжеиграчите вдигаха олелия до небесата, но тези сиромаси нямаше какво да губят. Търговците обаче се въздържаха да преговарят със събратята си от централна Азия, чиито земи бяха разбунени от татарското нашествие.

Набиваше се на очи и още нещо. В Русия военните се появяват по всякакъв повод. Войниците на драго сърце се смесват с тълпата, а по време на Нижниновгородския панаир на полицаите обикновено помагат казаци, които с пики на рамо, поддържат реда сред тристахилядното множество.

Този ден тук не се мяркаха военни. Явно те бяха свикани в казармите в очакване на спешни нареждания.

При все че нямаше войници, офицерите бяха на пазара. Още предната вечер адютантите тръгнаха от двореца на генерал-губернатора и се пръснаха във всички посоки. Ставаше нещо необичайно и то би могло да се обясни единствено със съдбоносните събития. По областните пътища, било откъм Владимир или оттатък Урал, гъмжеше от куриери. Между Москва и Санкт Петербург летяха телеграми. Разположението на Нижни Новгород в съседство със сибирската граница очевидно налагаше предохранителни мерки. Не биваше да се забравя, че през XIV век градът е бил превземан на два пъти от предците на същите тези татари, които себелюбието на хан Феофар сега бе тласнало сред киргизките степи.

Началникът на полицията беше зает не по-малко от генерал-губернатора. Натоварени да се грижат за реда, да получават жалби и да следят за спазването на законите, полицейските инспектори и той не оставаха без работа. Отворени денонощно, административните служби се обсаждаха непрестанно от жители на града и от чужденци — европейци или азиатци.

Царският куриер се намираше точно на централния площад, когато плъзна слухът, че началникът на полицията бил повикан в двореца на генерал-губернатора заради някаква важна телеграма, пристигнала от Москва.

Сетне, щом началникът на полицията тръгна към двореца, сякаш по всеобщо предчувствие се понесе мълвата, че ще бъде наложена някаква тежка и непредвидима мярка.

Михаил Строгов се вслушваше във всичко, което се говореше, за да може, наложи ли се, да се възползва от новините.

— Ще закрият панаира! — провикна се някой.

— Нижниновгородският полк току-що получил заповед за заминаване! — отговори друг.

— Казват, че татарите щели да нападнат Томск!

— Ето го началникът на полицията — развикаха се от всички страни.

Внезапно се надигна страхотна врява; сетне полека-лека тя стихна и накрая се възцари гробна тишина. Всеки предчувстваше, че ще се направи важно правителствено съобщение.

Началникът на полицията, предшестван от стражари, излезе от двореца на генерал-губернатора. Съпровождаха го отряд казаци, които усмиряваха тълпата с неочаквани удари. Нанасяни грубо, те се посрещаха безропотно.

Началникът на полицията стигна до средата на площада и тогава всички видяха, че държи в ръка телеграма.

После той зачете на висок глас следното:

„Постановление на губернатора на Нижни Новгород

1. Забранява се на всички руски поданици да напускат областта по каквато и да било причина.

2. Заповядва се на всички чужденци от азиатски произход да напуснат областта в следващите двайсет и четири часа.“