Жул Верн
Михаил Строгов (13) (Тайнствената мисия на един царски куриер в Азия (първа част))

Глава XIII
Дългът преди всичко

Надя се досети, че някаква тайна подбуда ръководи действията на Михаил Строгов, че той поради неизвестна за нея причина не принадлежи на себе си, няма право да разполага с личността си и че понасяйки такава смъртна обида, стоически се е пожертвал в името на дълга.

Тя не го помоли за обяснение. Нима протегнатата от нея ръка не даваше отговор на всичко, което той би й казал? През цялата вечер Михаил Строгов мълчеше. Станционният надзорник щеше да осигури отпочинали коне едва на следващата сутрин, налагаше се да прекарат нощта в станцията. Надя можеше да се възползва от този престой, за да се отмори и затова й приготвиха стая.

Девойката би предпочела да не се отделя от спътника си, но усещайки, че той желае да остане сам, тя се приготви да се прибере в отредената за нея стая.

Преди да се оттегли обаче, тя не се сдържа и реши да му пожелае лека нощ.

— Братко… — прошепна.

Но само с едно движение Михаил Строгов я възпря. Младото момиче сподави въздишката си и излезе.

Куриерът не си легна. Той не би могъл да затвори очи. Мястото, където го бе докоснал бичът на грубияна, го гореше като рана.

„За царя и отечеството!“ — прошепна той в края на вечерната си молитва.

После у него се надигна непреодолимото желание да узнае какъв бе човекът, който го удари, откъде е дошъл и къде отива. Лицето на този човек се бе запечатало в паметта му така, че той никога не би могъл да го забрави.

Михаил Строгов нареди да извикат станционния надзорник.

Този закален сибиряк дойде веднага и като изгледа малко от високо младия мъж, зачака въпросите му.

— Тукашен ли си? — попита Михаил Строгов.

— Да.

— Познаваш ли човека, който взе моите коне?

— Не.

— Виждал ли си го някога?

— Никога!

— Какъв е този човек според теб?

— Господин, който знае как да накара да му се подчиняват. Погледът на Михаил Строгов проникна като кинжал в сърцето на сибиряка, но той не трепна.

— Позволяваш си да ме съдиш! — извика Михаил Строгов.

— Да — отговори надзорникът, — защото има неща, които дори един обикновен търговец не може да понесе, без да си ги върне.

— Ударите с бич ли?

— Ударите с бич, младежо! Достатъчно възрастен и силен съм, за да ти го кажа!

Михаил Строгов се приближи до надзорника и положи яките си ръце на раменете му.

Сетне му рече с необичайно спокоен глас:

— Върви си, приятелю, върви си! Иначе мога да те убия!

Този път станционният надзорник разбра.

— Така вече го харесвам — прошепна той.

После си отиде, без да продума повече.

На другия ден, 24 юли, в осем часа сутринта запрегнаха в тарантаса три силни коня. Михаил Строгов и Надя заеха местата си и скоро Ишим, градът, за който и двамата щяха да запазят такъв ужасен спомен, се скри зад един завой.

На всички станции, където спираха през деня, осведомяваха Михаил Строгов, че каретата все така препуска напред по пътя за Иркутск, че пътникът бърза и прекосявайки степите, не губи нито минута.

В четири часа, на седемдесет и пет версти по-далече, в станция Абатская, се наложи да преминат река Ишим — един от главните притоци на Иртиш.

Преходът щеше да бъде малко по-труден, отколкото през река Тобол. Действително течението на Ишим тук е доста буйно. През зимата дебел лед сковава всички степни реки, те стават лесно проходими и пътниците ги прекосяват без затруднение, тъй като коритата са изчезнали зад огромната бяла пелена, покрила цялата степ; през лятото обаче преминаването им създава големи трудности.

Всъщност при прекосяването на Ишим изгубиха цели два часа и Михаил Строгов се отчая, а отгоре на това моряците му съобщиха тревожни новини за татарското нашествие.

Ето какво се говореше:

Няколко разузнавателни отряда на хан Феофар се появили по двата бряга на долното течение на реката в южната част на Тоболска губерния. Омск се намирал в голяма опасност. Носеха се слухове, че на границата с голямата киргизка орда е станал сблъсък между сибирската войска и татарите и понеже били твърде слаби в този пункт, русите изгубили сражението. После войските се оттеглили и селяните от областта започнали да се изселват поголовно. Разказваха за ужасните зверства на завоевателя — грабежи, кражби, пожари, убийства. Такава била татарската система за водене на война. Затова мало и голямо бягало от техните челни колони. Михаил Строгов най-много се страхуваше, че в обезлюдените градчета и селца няма да успее да намери превоз и бързаше час по-скоро да пристигне в Омск. На излизане от този град той би могъл да изпревари татарските разузнавачи, които се спускаха в долината на Иртиш, и тогава пътят му да е свободен чак до Иркутск.

Точно на мястото, където тарантасът премина реката, свършваше така наречената на военен език „Ишимска верига“ от кули и дървени укрепления, разпростряла се близо на четиристотин версти /427 км/ от южната граница на Сибир. По-рано в тези укрепления бяха настанени казашки отряди, които защитаваха областта от киргизите и татарите. След като московското правителство сметна, че тези орди са вече изцяло под властта му, укрепленията бяха изоставени и сега, когато имаше нужда от тях, не служеха за нищо. Повечето от укрепленията бяха изпепелени и моряците посочиха на Михаил Строгов кълбета дим, които се виеха на южния хоризонт като свидетелство за приближаването на татарския авангард.

Щом салът остави тарантаса и впряга на десния бряг на Ишим, пътниците отново се понесоха като вихър през степта.

Беше седем часът вечерта. Облаци покриваха небето. От време на време се изсипваше пороен дъжд, който слягаше праха и улесняваше пътуването.

От станцията в Ишим Михаил Строгов не беше продумал. Въпреки това той все така се грижеше да спести на Надя умората от безкрайното препускане, но девойката не се оплакваше. Искаше й се да даде крила на конете. Нещо й нашепваше, че спътникът й повече от нея бърза да стигне в Иркутск, а още колко версти оставаха дотам!

Хрумна й, че ако татарите са превзели града, майката на Михаил Строгов е изложена на големи опасности и че тревогата на сина за майката е достатъчна, за да се обясни нетърпението му. Затова Надя сметна, че е дошло време да си поговорят за старата Марфа, за усамотението, в което вероятно се е озовала при тези сериозни събития.

— Имаш ли вести от майка си от началото на нашествието? — попита тя.

— Никакви, Надя. Последното й писмо е отпреди два месеца, но там новините са добри. Марфа е силна жена и храбра сибирячка. Въпреки че е възрастна, тя е запазила душевната си сила и умее да понася страданията.

— Аз ще отида да я видя — каза живо Надя. — Щом ти ме наричаш сестра, значи съм дъщеря на Марфа.

Михаил Строгов не отговори и тя добави:

— Може би майка ти е успяла да напусне Омск?

— Възможно е, Надя — отговори той, — и се надявам да се е добрала до Тоболск. Старата Марфа мрази татарите. Тя познава степта, безстрашна е и аз се моля да си е взела бастуна и да се е спуснала по бреговете на Иртиш. Няма кътче в областта, което да не й е познато. Толкова пъти е преброждала цялата страна заедно с баща ми, а и аз толкова пъти съм ги придружавал като дете в пътуванията им в сибирската пустош. Да, Надя, надявам се, че майка ми е напуснала Омск!

— И кога ще я видиш?

— Ще я видя… На връщане.

— Все пак, ако майка ти е в Омск, няма ли да отделиш един час, за да отидеш да я прегърнеш?

— Не.

— Няма да я видиш?

— Не, Надя…! — отвърна Михаил Строгов. Гърдите му се повдигаха високо и той си даде сметка, че не може да отговаря повече на въпросите на девойката.

— Казваш не. Ах, братко, ако майка ти е в Омск, какви са причините, които те карат да не искаш да я видиш?

— Какви са причините, Надя? Питаш ме какви са причините! — извика Михаил Строгов с толкова променен глас, че младото момиче чак потрепера. — Същите причини, които ме принудиха да търпя, да се проявя като страхливец пред онзи подлец, който…

Той не довърши изречението си.

— Успокой се, братко — нежно каза Надя. — Знам само едно нещо или по-скоро не го знам, а го усещам! Едно-едничко чувство ръководи сега цялото ти поведение и това е чувството за дълг, по-свят дори от този, който свързва сина с майката!

Надя замълча и от този момент нататък избягваше всякакъв повод за разговори, който би засегнал особеното положение на Михаил Строгов. Тук се криеше някаква тайна, която трябваше да се уважава. И тя я уважи. На следния ден, 25 юли, в три часа сутринта, изминал сто и двайсет версти след прекосяването на Ишим, тарантасът пристигна в станцията на Тюлинск.

Бързо смениха конете. За пръв път обаче кочияшът не искаше да тръгва под предлог, че татарските отряди кръстосвали из степта, а пътниците, конете и колите били добра плячка за грабителите. Михаил Строгов победи неохотата му единствено с помощта на парите, тъй като и в този случай той не се възползва от своя открит лист. Предаден по телеграфа, последният указ бе вече известен в сибирските губернии, и дори само фактът, че един русин се ползва от специални привилегии, би привлякъл всеобщо внимание. Именно от това трябваше да се пази най-вече царският куриер. Колкото до колебанието на коларя, може би този нещастник искаше да се облагодетелства от нетърпението на пътниците. Или пък наистина имаше основание да се бои от някое премеждие.

Най-сетне тарантасът потегли и се понесе толкова бързо, че в три часа вечерта, изминали осемдесет версти, те пристигнаха в Кулачинское. Един час по-късно те се озоваха на бреговете на Иртиш. До Омск оставаха само двайсетина версти.

Иртиш — една от главните водни артерии в Сибир, е голяма плавателна река, която влачи водите си на север, в Азия. Тя извира от Алтай, устремява се косо от югоизток на североизток и след седем хиляди версти се влива в Об.

През това годишно време, всички реки от Сибирския басейн са пълноводни и нивото на Иртиш се беше покачило доста. Неимоверно трудно беше да се премине през бързото, буйно течение. Дори добър плувец не би се справил с тази задача и беше опасно да прекосиш реката даже със сал.

Колкото и големи да бяха, подобни трудности не можеха да спрат Михаил Строгов и Надя.

Все пак той предложи на младата си спътница да премине реката най-напред сам, като натовари тарантаса и конете на сала, който едва ли бе достатъчно устойчив. После възнамеряваше да се върне обратно и да вземе Надя.

Тя отказа. Това би ги забавило с цял час и момичето не искаше да закъсняват единствено заради собствената му безопасност.

Трудно натовариха сала. Бреговете бяха залети от водата и той не можеше да се приближи плътно до тях.

След половинчасови усилия моряците качиха тарантаса и конете. Надя, Михаил Строгов и кочияшът заеха местата си и отплаваха.

Отначало всичко вървеше добре. Брегът в горната част на реката се врязваше навътре във водата и предизвикваше насрещно течение, което преплаваха с лекота. Двамата моряци умело тласкаха сала, но когато се озоваха насред реката, коритото й стана толкова дълбоко, че дългите им прътове едва достигаха дъното. Те се показваха само на стъпка от водата и да се борави с тях беше трудна и неблагодарна работа.

Седнали в задната част на сала, Михаил Строгов и Надя, все така опасявайки се да не се забавят, наблюдаваха с тревога действията на моряците.

— Внимавай! — извика единият.

Действително салът внезапно се отклони. Тласкан направо от силното течение, той шеметно се носеше надолу. Налагаше се да се действа умело и плавателният съд да се насочи косо по течението. Моряците закрепиха прътовете в специалните вдлъбнатини на борда му, успяха да го завъртят и той лека-полека се отправи към десния бряг.

Щеше да спре на пет-шест версти по-надолу от пристана, но това нямаше голямо значение, ако хората и животните стигнеха безпрепятствено дотам.

Двамата моряци, силни мъже, насърчени и от обещаното високо възнаграждение, не се съмняваха, че трудната им задача ще се увенчае с успех. Ала те не бяха предвидили едно обстоятелство, което нито старанието, нито сръчността им можеха да предотвратят.

Понесъл се надолу с около две версти в час, салът плаваше на приблизително еднакво разстояние от двата бряга, когато Михаил Строгов се надигна и внимателно се вгледа нагоре по течението.

Тогава забеляза няколко лодки с гребла, устремили се с голяма бързина към тях.

Михаил Строгов се намръщи и извика.

— Какво има? — попита девойката.

Ала преди той да отговори, един от моряците уплашено изкрещя:

— Татари! Татари!

Действително това бяха претъпкани с войници лодки, които се спускаха толкова бързо по Иртиш, че само след няколко минути щяха да настигнат тежко натоварения сал.

Ужасени от гледката, двамата моряци отчаяно се развикаха и захвърлиха прътите.

— Смелост, приятели! — извика Михаил Строгов. — Смелост! Печелите петдесет рубли, ако се доберем до десния бряг, преди да са ни настигнали!

Окуражени от тези думи, мъжете отново се заловиха за работа, все така насочвайки се косо по течението; скоро обаче стана ясно, че срещата с татарите е неизбежна.

Размирниците едва ли щяха да отминат без да им обърнат внимание. Тъкмо обратното, от такива хищници трябваше да се очаква само най-лошото.

— Надя, не се бой — каза Строгов, — но бъди готова на всичко!

— Готова съм! — отвърна Надя.

— Дори да се хвърлиш в реката, когато ти дам знак?

— Да, щом ми дадеш знак.

— Имай ми доверие.

— Вярвам в теб.

Татарските лодки бяха само на сто стъпки от тях. Превозваха отряд войници от Бухара, тръгнали на разузнаване в Омск.

До брега оставаха още два разтега. Мъжете удвоиха усилията си. Михаил Строгов се присъедини към тях, взе един прът и започна да тласка с нечовешка сила. Ако успееше да свали на брега тарантаса и да потегли в галоп, вероятно щеше да се изплъзне от татарите, които нямаха коне. Но всички тези усилия бяха напразни.

— Сарын на кичу! — извикаха войниците от първата лодка. Михаил Строгов позна бойния вик на пиратите-татари, в отговор на който трябваше само да се легне ничком.

И тъй като нито той, нито моряците се подчиниха, последва силен залп и два коня паднаха простреляни.

В този миг нещо блъсна сала. Лодките се долепиха до борда.

— Идвай, Надя! — извика Михаил Строгов, готов да скочи в реката. Младата девойка се канеше да го последва, когато едно копие го удари и той падна във водата. Течението го повлече, после само ръката му се мярна над вълните и той изчезна.

Надя изпищя, но преди да успее да се хвърли подир него, татарите я плениха и отведоха в една от лодките.

След миг моряците бяха пронизани с копия, салът се понесе наслуки по течението, а нашествениците продължиха да се спускат надолу по Иртиш.