Жул Верн
Михаил Строгов (2) (Тайнствената мисия на един царски куриер в Азия (първа част))

Глава II
Руси и татари

Царят напусна неочаквано залите на Новия дворец, тъкмо когато приемът за гражданските и военните управници и най-знатните московчани беше в разгара си, защото отвъд границите на Урал ставаха сериозни събития. Вече нямаше съмнение, че страшно нашествие заплашва да откъсне от Русия сибирските губернии.

Разположена на петстотин и шейсет хиляди левги площ, азиатската част на Русия или Сибир наброява около два милиона жители. Тя се простира от планината Урал, която я отделя от европейската част на Русия, до тихоокеанското крайбрежие. На юг границите й с Туркестан и Китай са доста неопределени; на север граничи с Ледовития океан — от Карско море до Беринговия проток. Разделена на следните губернии — Тоболска, Енисейска, Иркутска, Омска и Якутска, тя включва две области — Охотск и Камчатка, както и земите на киргизите и чукчите, сега под руско владичество.

Просторните степи, които обхващат повече от сто и десет градуса от запад на изток, са място едновременно за заточение на престъпниците и за изгнание на прогонените по силата на някой указ.

Двама генерал-губернатори представляват върховната царска власт в тази обширна земя. Единият пребивава в Иркутск, столицата на източен Сибир, а другият — в Тоболск, столицата на западен Сибир. Река Чуна, приток на Енисей, разделя Сибир на две.

В тези огромни, а някои и много плодородни равнини, все още не е прокарана железница. Нито една железопътна линия не стига до скъпоценните рудници, благодарение на които недрата на сибирската земя са по-богати от повърхността й. Тук през лятото пътуват с тарантаси или талиги, а през зимата — с шейни.

Само една телеграфна линия, дълга повече от осем хиляди версти /8536 км/, свързва източен и западен Сибир. Прехвърляйки Урал, тя минава през Екатеринбург, Касимов, Тюмен, Ишим, Омск, Еламск, Коливан, Томск, Красноярск, Нижни Убинск, Иркутск, Верхни Нерчинск, Стрелник, Албазин, Благовещенск, Орламска, Александровско, Николаевск и за всяка дума, изпратена до самия й край, се заплащат шест рубли и деветнайсет копейки. Едно нейно разклонение от Иркутск стига до монголската граница и оттам срещу трийсет копейки на дума пощата за четиринайсет дни предава телеграмите до Пекин.

Именно тази линия бе прекъсната отначало преди Томск, а няколко часа по-късно между Томск и Коливан.

Затова като изслуша повторно съобщението, предадено от генерал Кисов, царят отговори: „Изпратете незабавно куриер“.

Вече от няколко минути владетелят стоеше неподвижен до прозореца, когато адютантът отново отвори вратата. На прага се появи началникът на полицията.

— Влез, генерале — каза рязко царят, — и ми разкажи всичко, каквото знаеш за Иван Огарев.

— Той е извънредно опасен, ваше величество — отговори началникът на полицията.

— Чин полковник ли имаше?

— Да, ваше величество.

— Способен офицер ли беше?

— Много способен, но необуздан и в амбициите си, не спираше пред нищо. Веднага се впусна в тайни заговори и именно тогава беше разжалван от негово височество, великия княз, а после бе заточен в Сибир.

— Кога по-точно?

— Преди две години. Ваше величество го помилва след половин година изгнание и той се върна в Русия.

— А след това връщал ли се е в Сибир?

— Да, ваше величество, но този път доброволно — отвърна началникът на полицията и после добави, снишавайки гласа си: — Имаше времена, когато от Сибир не се завръщаше никой.

— Е добре, докато съм жив аз, Сибир ще бъде земя, от която се връщат.

Царят имаше право да изрече гордо тези думи, защото неведнъж беше доказвал чрез своето милосърдие, че руското правосъдие умее да прощава.

Началникът на полицията не отговори, но беше ясно, че не е привърженик на такива половинчати мерки. Според него, щом веднъж прекосеше Урал под стража, един осъден не биваше никога повече да се връща. При управлението на новия цар обаче нещата се промениха и началникът на полицията искрено съжаляваше за това. Как! Да няма повече заточение до живот, освен за извършилите престъпления от общ характер. Какво! Заточениците по политически причини да се връщат от Тоболск, Якутск й Иркутск! Привикнал със самодържавническите решения в безмилостните навремето укази, началникът на полицията не беше съгласен с такъв начин на управление. Но той замълча, очаквайки царят да продължи. Въпросите не закъсняха.

— Иван Огарев не се ли е връщал отново в Русия след онова пътуване с неизвестна цел до Сибир? — попита царят.

— Върна се.

— И после полицията изгуби дирите му?

— Не, ваше величество, защото един осъден става наистина опасен от деня, в който е помилван.

Царят се намръщи. Началникът на полицията вероятно се поуплаши, че е прекалил, макар упорството, с което защитаваше схващанията си, да се равняваше на безграничната му преданост към владетеля; но царят, без да обръща внимание на косвените упреци към своето управление, продължи да разпитва:

— Къде е бил Иван Огарев последно?

— В Пермска губерния.

— В кой град?

— В самия Перм.

— Какво е правил там?

— Изглежда, не се е занимавал с нищо и в поведението му е нямало нищо подозрително.

— Тайната полиция не го ли е следила?

— Не, ваше величество.

— Кога е напуснал Перм?

— Към месец март.

— И къде е отишъл?

— Не е известно.

— Знае ли се какво става с него сега?

— Не.

— Така, аз пък зная! — отговори царят. — Получих анонимни донесения, които не са минали през полицейските служби, и събитията оттатък границата сега ми дават основание да мисля, че в тях се е съобщавала истината.

— Нима искате да кажете, ваше величество — провикна се началникът на полицията, — че Иван Огарев е замесен в татарското нашествие?

— Да, генерале, и аз ще ти съобщя нещо, което не знаеш. След като е напуснал Пермска губерния, Иван Огарев е преминал Урал. Отправил се е за Сибир, към киргизките степи и там е опитал, и то не без известен успех, да разбуни номадските племена. Сетне се е спуснал на юг, чак до свободния Туркестан. В ханствата Бухара, Коканда и Кулджа е срещнал предводители, готови да хвърлят татарските орди срещу сибирските губернии и да нахлуят в цяла азиатска Русия. Размириците са се подготвяли тайно, но сега се стовариха като гръм и между източен и западен Сибир пътищата и съобщенията са прекъснати. Освен това, жадувайки отмъщение, Иван Огарев иска да посегне на живота на брат ми!

Царят говореше оживено и припряно крачеше напред-назад. Началникът на полицията не отговори, но помисли, че по времето, когато руските императори не са помилвали заточениците, плановете на Иван Огарев не биха могли да се осъществят.

Той помълча още малко, а после приближи до царя, който се бе отпуснал в едно кресло, и попита:

— Ваше величество, вие несъмнено сте дали заповед нашествието да бъде спряно възможно най-бързо?

— Да — отвърна царят. — След последната телеграма, която успя да стигне в Нижни Убинск, придвижването на войските от Енисейска, Иркутска и Якутска губерния, както и на онези от Приамурския край и езерото Байкал, би трябвало да е започнало. Същевременно Пермският и Нижни нов городският полк и казаците от пограничните райони са се насочили с ускорен ход към Урал, но за съжаление ще са им нужни седмици, докато се изправят пред татарските колони.

— А братът на ваше величество, негово височество великият княз, който сега е в Иркутск, има ли все още пряка връзка с Москва?

— Вече не.

— Но от последните телеграми той сигурно е узнал какви мерки са взети от ваше величество и каква помощ да очаква от близките до Иркутск губернии?

— Това му е известно — отговори царят, — но той не знае, че освен бунтовник, Иван Огарев е предател и че в негово лице има жесток враг. Нали Иван Огарев изпадна в немилост заради брат ми! А по-важното е, че князът не познава този човек лично. Следователно планът на Иван Огарев е да се добере до Иркутск и там, под фалшиво име, да му предложи своите услуги. Сетне, след като спечели доверието му, щом татарите обсадят Иркутск, той ще предаде и града, и брат ми, чийто живот е в опасност. Ето какво съм научил от донесенията, ето какво не знае великият княз и какво е нужно да узнае.

— В такъв случай, ваше величество, един умен и смел куриер…

— Чакам го.

— И нека побърза — добави началникът на полицията, — защото, позволете ми да уточня, сибирската земя е благодатна за размирици.

— Искаш да кажеш, генерале, че заточениците ще се съюзят със завоевателите? — извика царят, който при този намек престана да се владее.

— Моля ваше величество да ме извини!… — заекна началникът на полицията, в чийто недоверчив и неспокоен ум се беше родила тъкмо тази мисъл.

— Мисля, че у заточениците има повече патриотизъм! — подзе царят.

— В Сибир няма само политически заточеници — отговори началникът на полицията.

— Криминалните! О, генерале, тях ги оставям на теб! Това е утайката на човешкия род. Та те са безотечественици. Бунтът, или по-скоро нашествието, не е насочен срещу императора, а срещу Русия, срещу страната, която заточениците все още се надяват да видят отново… и те ще я видят!… Не, един русин никога не ще се съюзи с татарите, за да отслаби дори за миг руското могъщество!

Царят имаше основания да вярва в патриотизма на хората, които неговата политика държеше временно в изгнание. Милосърдието, което бе залегнало в основите на неговото правораздаване, и значителните облекчения, които бе въвел при изпълнението на толкова суровите по-рано укази, му служеха за гаранция, че не греши. Но и без това неблагоприятно за татарското нашествие обстоятелство, положението си оставаше извънредно сериозно, тъй като имаше опасност голяма част от киргизите да се присъединят към завоевателите.

Разделени на три орди — голяма, средна и малка, киргизите наброяват около четиристотин хиляди „шатри“ или два милиона души.

Едни от тях са независими, а други признават върховната власт било на Русия, било на ханствата Хива, Коканда и Бухара, тоест — на най-могъщите владетели на Туркестан. Най-многобройна и най-богата, средната орда е пръсната между водите на Сара-Су, Иртиш, горното течение на Ишим, езерата Хадизанг и Аксакал, а голямата заема областите на изток, чак до Омска и Тоболска губерния. Надигнеха ли глава, тези племена щяха да превземат азиатската част на Русия и най-напред да завладеят сибирските земи на изток от Енисей.

Наистина киргизите са твърде неопитни във военното изкуство и действат по-скоро като нощни разбойници, отколкото като редовни войници. Затова, както е казал М. Левшин, „една стегната предна линия или едно каре от пехотинци може да се справи с десетократно повече киргизи, а само едно оръдие — да унищожи огромен брой от тях“.

Дори да е така, все пак е нужно това каре да стигне до бунтовниците, а топовете да потеглят от парковете на руските губернии, които са отдалечени на две-три хиляди версти. Но с изключение на пътя между Екатеринбург и Иркутск, блатистите степи често са труднопроходими и щеше да мине доста време, докато руските войски успеят да отблъснат татарските орди.

Омск е център на военното управление в западен Сибир, което държи киргизите в подчинение. Тези ненапълно покорени номади обаче неведнъж бяха нападали тамошните граници, затова във военното министерство сега съвсем основателно смятаха, че Омск е в голяма опасност. По линията на военните лагери, тоест казашките постове, разположени от Омск до Семипалатинск, бе извършен пробив на няколко места. Имаше съмнения, че „великите султани“, които управляват областите, населени с киргизи, са приели доброволно или са се примирили по неволя с владичеството на татарите и че омразата, предизвикана от поробването им, се е подсилила от антагонизма между двете религии — християнската и мюсюлманската.

Всъщност татарите от Туркестан и най-вече от ханствата Бухара, Коканда и Кулджа отдавна се опитваха както силом, така и по пътя на убеждението, да откъснат киргизките племена от руското владичество.

А сега да кажем няколко думи за татарите. Те принадлежат към две отделни раси — кавказката и монголската.

Кавказката раса, за която Абел дьо Ремюза е казал, че „в Европа се смята за образец на красотата на нашия вид, защото всички народи от тази част на света произлизат от нея“, обединява под едно и също наименование турците и местните жители от персийско потекло.

Чистата монголска раса включва монголците, манджурите и Тибетците.

Татарите, които заплашваха руската империя, бяха от кавказката раса и населяваха главно Туркестан. Тази обширна земя е разделена на различни държави, които се управляват от ханове, и оттам наименованията им — ханства. Най-големи са Бухара, Хива, Коканда, Кулджа, а най-значимо и най-могъщо сред тях по онова време бе Бухара.

Русия многократно бе воювала с владетелите му, които от личен интерес и с цел да установят ново робство, подкрепяха борбата за независимост на киргизите. Тогавашният владетел, хан Феофар, вървеше по стъпките на предшествениците си.

Ханство Бухара се простира между 37 и 41 паралел от север на юг, и между 61 и 66 градуса географска дължина от изток на запад; тоест заема площ от около десет хиляди квадратни левги.

Тази държава наброява два милиона и петстотин хиляди жители, притежава шейсетхилядна войска, която се утроява по време на война, и трийсет хиляди конници. Разширена чрез присъединяването на Балх, Андхой и Меймене, страната е богата на минерали, с разнообразна животинска и растителна продукция. Големите градове са деветнайсет. Опасан от дълга осем хиляди английски мили крепостна стена с кули, Бухара, знаменитият град, прославил се с Авицена и други учени от X век, се смята за средище на мюсюлманската наука и се нарежда сред най-известните градове в централна Азия. Приютил гроба на Тамерлан и онзи прочут дворец, където се съхранява синият камък, на който всеки нов хан сяда при възшествието си, Самарканд е защитен от солидна крепост. Обграден от тройна крепостна стена и разположен върху оазис сред гъмжащо от костенурки и гущери тресавище, Каши е непревземаем. Чар-джуй се брани от почти двайсетхилядно население и най-сетне Ката Курган, Нурата, Джизак, Пайканд, Каракул, Хузар и др. представляват градове, които трудно могат да бъдат покорени. И така, защитено от планини и степи, ханство Бухара бе наистина могъща държава и Русия щеше да бъде принудена да хвърли срещу нея значителни сили.

Тогава това кътче от Татария се управляваше от амбициозния и свиреп по нрав Феофар. Подкрепян най-вече от хановете на Коканда и Кулджа — жестоки и хищни воини, готови да се впуснат в присъщите на татарския характер начинания — и подпомаган от главатарите на всички племена от централна Азия, той бе застанал начело на нашествието, чийто подбудител беше Иван Огарев. Предателят, тласкан едновременно от безумни амбиции и от омраза, направляваше придвижването така, че да отреже големия сибирски път. Наистина би трябвало да е луд, ако си мислеше, че ще отслаби могъществото на Русия! По негово внушение емирът — такава е титлата, която носят хановете на Бухара — беше изпратил ордите си оттатък руската граница. Превзел бе Семипалатинска губерния и малобройните казаци там бяха принудени да отстъпят. Беше се придвижил по-далече и от езерото Балкаш, увличайки след себе си киргизкото население. Грабеше, опустошаваше, вземаше във войската си онези, които му се подчиняваха, пленяваше непокорните, преминаваше от град на град, следван от присъщите за един източен владетел обози, както могат да се нарекат неговото обкръжение, жените му, робите — и вършеше всичко това дръзко и безсрамно като един нов Чингиз хан.

Къде се намираше той сега? Докъде бяха стигнали войниците му в часа, когато новината за нашествието долетя в Москва? Докъде точно бяха отстъпили руските войски в Сибир — не беше известно. Съобщителните връзки бяха прекъснати. Дали телеграфната жица между Коливан и Томск бе отрязана от татарски разузнавачи, или емирът се бе добрал до Енисейска губерния? Цялата долна част на западен Сибир ли беше пламнала или бунтът се бе разпрострял до източните райони — не се знаеше. Единственото средство — електричеството, което не се влияе от студа и жегата, което не могат да спрат нито зимните бури, нито летният пек, което лети с мълниеносна бързина, вече не преминаваше през степта и нямаше никаква възможност да се предупреди изолираният в Иркутск велик княз за угрозата от предателството на Иван Огарев.

Само куриер можеше да свърши онова, което прекъснатият електрически ток не бе успял. На този човек щеше да му е нужно време, за да прекоси пет хиляди и двестата версти /5523 км/, които разделят Москва от Иркутск. А за да премине през редиците на размирниците и завоевателите, щяха да му трябват и свръхчовешка смелост, и ум. Но с ум и сърце се стига далече.

„Дали ще открия такъв умен и сърцат човек?“ — се питаше царят.