Жул Верн
Михаил Строгов (11) (Тайнствената мисия на един царски куриер в Азия (първа част))

Глава XI
Пътници в беда

Действително по време на краткото затишие откъм горната страна на пътя, недалече от падината, където бе заслонен тарантасът, се разнесоха викове.

Очевидно някой отчаяно зовеше за помощ.

Михаил Строгов се вслуша внимателно. Коларят също се вслушваше, поклащайки глава, сякаш намираше, че е невъзможно да се откликне на този зов.

— Пътници, които молят за помощ! — провикна се Надя.

— До нас ли са опрели!… — отвърна кочияшът.

— Защо не? — извика Михаил Строгов — Не трябва ли да сторим за тях онова, което те биха сторили за нас при подобни обстоятелства.

— Но вие няма да изложите на опасност колата и конете, нали!

— Ще отида пеша — прекъсна го Михаил Строгов.

— Ще дойда с теб, братко — каза младата литовка.

— Не, стой тук, Надя. Коларят ще остане при теб. Не искам да го оставям сам.

— Оставам — отвърна Надя.

— Каквото и да се случи, не напускай подслона!

— Ще ме завариш тук.

Михаил Строгов стисна ръка на спътницата си и като прекоси завоя край ската, изчезна в мрака.

— Брат ти бърка — каза кочияшът на девойката.

— Не, прав е — отговори кратко тя.

Михаил Строгов бързо крачеше нагоре по пътя. Той гореше от нетърпение да помогне на хората, които зовяха отчаяно, но изгаряше едновременно и от желание да узнае какви са пътниците, на които бурята не бе попречила да пребродят планината, защото не се съмняваше, че именно тяхната талига бе вървяла преди тарантаса.

Дъждът бе спрял, но вятърът удвои силата си. Виковете, понесени от въздушното течение, ставаха все по-отчетливи. От мястото, където Михаил Строгов остави Надя, не се виждаше нищо. Пътят лъкатушеше и отблясъците на светкавиците озаряваха само скалните издатини, надвиснали над извивките му. Сблъскал се с тези препятствия, вятърът внезапно се завихряше и Строгов със свръхчовешка сила се бореше, за да устои.

Скоро стана ясно, че изпадналите в беда не са много далеч. Въпреки че не можеше все още да ги види, било защото бяха пропаднали вън от пътя, било че мракът ги скриваше от погледа му, Михаил Строгов съвсем ясно долавяше думите им.

Впрочем ето какво чу той — и то го изненада:

— Глупако, ще се върнеш ли?

— На следващата станция ще наредя да те пребият!

— Чуваш ли, проклет колар такъв! Ей! Тука!

— Ето как карали в тази страна.

— И на това му викат талига!

— Ах, животно такова! Пръждоса се и май изобщо не се трогва, че ни е изоставил насред пътя.

— Да се отнасят така с мен! Един англичанин с пълномощия! Ще се оплача в министерството на правосъдието и ще накарам да го обесят!

Човекът, изрекъл тези думи, наистина беше страхотно разгневен. Но на Михаил Строгов изведнъж се стори, че другият се забавлява от случилото се, защото неочаквано се разнесе буен смях, последван от думите:

— Добре де, това наистина е много смешно!

— Вие дръзвате да се смеете! — отговори доста кисело гражданинът на Обединеното кралство.

— Разбира се, скъпи колега, и то съвсем чистосърдечно, какво друго ми остава. Предлагам ви да направите същото! Честна дума, много е смешно, направо невероятно…

В този миг силна гръмотевица изпълни теснината със страховит грохот, който, усилен от ехото, прокънтя ужасяващо. Сетне, след като и последният тътен заглъхна, веселият глас се разнесе отново:

— Да, извънредно смешно! Ето нещо, което със сигурност няма да се случи във Франция!

— Нито пък в Англия! — отвърна англичанинът.

Тогава, посред ярко осветения от мълниите път, Михаил Строгов забеляза на двайсет крачки пред себе си двама души, седнали един до друг в задната част на странно превозно средство, затънало в някакъв коловоз.

Куриерът се приближи до двамата — единият все така се смееше, а другият — проклинаше, и разпозна кореспондентите, които бяха пътували заедно с него на борда на „Кавказ“.

— Ей! Здравейте господине! — провикна се французинът. — Радвам се, че ви срещам при тези обстоятелства. Позволете да ви представя близкия си неприятел господин Блаунт.

Английският дописник поздрави и може би се канеше, според правилата на учтивостта, да представи на свой ред колегата си Алсид Жоливе, когато Михаил Строгов му каза:

— Няма нужда, господа, ние се познаваме, защото пътувахме заедно по Волга.

— Така ли? Много добре! Отлично, господин…?

— Николай Корпанов, търговец от Иркутск — отвърна Михаил Строгов. — Ще ми кажете ли какво премеждие — тъй плачевно за единия и тъй смешно за другия, ви е сполетяло?

— Вие бъдете съдник, господин Корпанов — отговори Алсид Жоливе. — Представяте ли си — нашият колар замина заедно с предницата на дяволската си кола, като ни остави насред път в задната част на глупавия си екипаж — сами, без водач и без коне в половин каруца! Не е ли безкрайно и безспорно смешно?

— Изобщо не е смешно! — отвърна англичанинът.

— Как да не е, колега! Вие наистина не умеете да гледате а нещата откъм веселата им страна.

— А как, моля ви, ще продължим пътя си? — попита Хари Блаунт.

— Няма нищо по-просто — отговори Алсид Жоливе. — Ще ви запрегна в останките от колата, ще хвана поводите и като истински колар ще ви наричам гълъбче, а вие, като истински пощенски кон, ще тръгнете напред!

— Господин Жоливе — отговори англичанинът, — тази шега минава всяка граница и…

— Успокойте се, колега. Когато се изморите, ще ви заместя и тогава вие ще имате право да ме наречете стар охлюв или умираща костенурка, ако не тегля достатъчно бързо.

Алсид Жоливе говореше всичко това толкова весело, че Михаил Строгов не сдържа усмивката си.

— Господа — каза той, — има и по-добро разрешение. Ние вече сме се добрали до билото и сега остава само да се спуснем по склоновете. Колата ми е на петстотин стъпки по-назад. Ще ви отстъпя един кон, ще го впрегнем в останките от талигата и утре, ако всичко върви добре, ще пристигнем заедно в Екатеринбург.

— Господин Корпанов — отговори Алсид Жоливе, — предложението ви е твърде великодушно.

— Искам да добавя, господине — отвърна Михаил Строгов, — че не ви каня в моя тарантас, защото той е двуместен, а аз пътувам със сестра си.

— Не се притеснявайте — отвърна Алсид Жоливе. — Колегата ми и аз, заедно с вашия кон и задницата на нашата полу-талига ще отидем и накрай света.

— Господине — подзе Хари Блаунт, — приемаме любезното ви предложение. Колкото до оня колар…

— О, повярвайте ми, такова премеждие не му се случва за първи път — отвърна Михаил Строгов.

— Но тогава защо не се върне? Отлично знае, че ни е изоставил, мизерникът!

— Той ли! Дори не подозира!

— Какво! Този храбрец не знае, че талигата му се е разцепила на две!

— Не знае и най-добронамерено кара предницата в Екатеринбург!

— Казах ли ви, че от това по-смешно няма! — провикна се Алсид Жоливе.

— И така, господа, ако желаете, последвайте ме — подзе Михаил Строгов. — Ще се върнем при моята кола и…

— А талигата? — намеси се англичанинът.

— Не се бойте, няма да хвръкне, скъпи Блаунт! — извика Алсид Жоливе. — Вижте колко здраво е заседнала — оставим ли я, другата пролет сигурно ще се разлисти!

— Елате, господа — каза Михаил Строгов, — да докараме дотук тарантаса.

Французинът и англичанинът слязоха от пейката в дъното, превърнала се по неволя в капра, и тръгнаха подир него.

Верен на навика си, Алсид Жоливе не спираше да бърбори с обичайното си добро настроение, което нищо не можеше да помрачи.

— Наистина, господин Корпанов — обърна се той към Михаил Строгов, — вие ни измъквате от страхотно затруднение.

— Направих само това, господине — отговори пратеникът, което би сторил и всеки друг на мое място. Ако хората не си помагат, пътищата ще трябва просто да се затворят.

— Ще намеря начин да ви се отблагодаря. Ако минавате през степите, възможно е пак да се срещнем и тогава…

Алсид Жоливе не го попита направо къде отива, но Михаил Строгов не желаеше да дава вид, че крие, затова веднага отговори:

— Отивам в Омск, господа.

— А господин Блаунт и аз — подхвана Алсид Жоливе — отиваме малко по-нататък, там където вероятно има стрелба, но със сигурност — и новини.

— В завладените области ли? — попита Строгов припряно.

— Точно така, господин Корпанов, и е възможно да не се срещнем.

— Действително, господине — отговори Михаил Строгов. — Нямам влечение към стрелбата и мятането на копия и по природа съм прекалено миролюбив, за да се скитам там, където се бият.

— Огорчен съм, господине, огорчен съм и наистина съжаляваме, че тъй скоро ще се разделим с вас! Но на тръгване от Екатеринбург нашата щастлива звезда може да пожелае отново да пътуваме заедно, пък било и за няколко дни!

— За Омск ли пътувате? — попита Строгов, след като поразмисли.

— Все още не знаем точно — отвърна Алсид Жоливе, — но със сигурност ще отидем направо в Ишим и щом стигнем там, ще действаме според обстоятелствата.

— И така, господа — каза младежът, — ние ще пътуваме заедно до Ишим.

Очевидно Михаил Строгов би предпочел да пътува сам, но той не би могъл по никакъв благовиден предлог да се раздели с двамата пътници, които щяха да поемат в същата посока. Но тъй като Алсид Жоливе и колегата му имаха намерение да спират в Ишим, без да продължават веднага към Омск, да пътува с тях дотам, нямаше да го затрудни или забави.

— И така, господа — повтори той, — договорихме се. Ще пътуваме заедно.

Сетне попита с най-голямо безразличие:

— Знаете ли докъде са стигнали татарите?

— Наистина знаем само това, което се говореше в Перм — отвърна Алсид Жоливе. — Татарите на хан Феофар са превзели цялата Семипалатинска губерния и от няколко дни с ускорен ход слизат по течението на Иртиш. Значи трябва да побързате, ако искате да ги изпреварите в Омск.

— Действително — отговори Михаил Строгов.

— Говореше се също, че полковник Огарев е успял да премине предрешен границата и че скоро ще се присъедини към татарския главатар в центъра на въстаналите райони.

— Но откъде ви е известно всичко това? — попита Михаил Строгов, когото тези повече или по-малко достоверни новини пряко засягаха.

— Е! Както се научават нещата — отвърна Алсид Жоливе. — Носи се във въздуха.

— И вие имате сериозни основания да мислите, че полковник Огарев е в Сибир?

— Казват дори, че тръгнал по пътя от Казан за Екатеринбург.

— А! Знаете ли това, господин Жоливе! — намеси се Хари Блаунт, който след забележката на френския кореспондент се отърси от мълчанието си.

— Знаех го — отвърна Алсид Жоливе.

— А знаехте ли, че е бил преоблечен като циганин? — попита Хари Блаунт.

— Като циганин ли! — извика неволно Михаил Строгов, спомняйки си възрастния циганин в Нижни Новгород, който пътува с „Кавказ“ и слезе в Казан.

— Достатъчно добре, за да стане повод за едно мое писмо до братовчедка ми — усмихна се Алсид Жоливе.

— Не сте си губили времето в Казан — отсече Хари Блаунт.

— Не, скъпи ми колега, и докато „Кавказ“ зареждаше с гориво, аз се зареждах с новини.

Михаил Строгов вече не слушаше хапливите им подмятания. Той мислеше за групата цигани — възрастния циганин, чието лице не успя да види, странната жена, която го придружаваше, особения поглед, който му бе хвърлила, и докато се опитваше да събере в съзнанието си всички подробности от срещата, наблизо отекна изстрел.

— А! Господа, напред! — извика той.

— Виж ти! — каза си Алсид Жоливе. — Този достопочтен търговец, който уж избягвал изстрелите, сега се е завтекъл доста бързо към мястото, където се стреля.

И следван от Хари Блаунт, също заинтересован да не остане назад, той се втурна по петите на Михаил Строгов.

След минутка и тримата се озоваха на завоя срещу издатината, под която бе скрит тарантасът.

Пламналите от мълнията борове още горяха. Пътят беше пуст. При все това Михаил Строгов не се бе излъгал. Той наистина беше чул гърмеж.

Внезапно се разнесе страховито ръмжене и отвъд ската й отекна втори изстрел.

— Мечка! — извика Михаил Строгов, който не би могъл да се заблуди при този рев. — Надя, Надя!

Той измъкна от пояса си нож и с огромен скок се втурна напред, заобикаляйки скалата, зад която го чакаше девойката. Обхванати от пламъците, боровете ярко осветяваха мястото. В мига, в който Михаил Строгов стигна до тарантаса, една грамада връхлетя отгоре му.

Беше огромна мечка. Бурята я бе прогонила от горите, покрили планинския склон, и тя бе потърсила убежище в ямата, несъмнено нейно постоянно леговище, в което се бе приютила Надя.

Подплашени от огромното животно, двата коня бяха скъсали поводите си и побягнаха, а коларят, мислейки само за добичетата си и забравил, че оставя девойката сама с мечката, се бе втурнал да ги гони.

Смелата Надя не загуби самообладание. Отначало мечката не я забеляза и нападна третия кон. Тогава Надя излезе от падинката, изтича до колата, взе един от револверите на Михаил Строгов и като доближи храбро звяра, стреля от упор. Леко ранено, животното се обърна към момичето, което се опита да се скрие зад тарантаса, докато конят се мъчеше да скъса ремъците. Но ако конете се изгубеха в планината, цялото пътуване пропадаше. Затова Надя се върна, тръгна право срещу звяра и с учудващо хладнокръвие стреля в него в мига, когато лапите му щяха да се стоварят върху главата й.

Това беше вторият изстрел, отекнал на няколко крачки от Михаил Строгов. Но той вече беше там и със скок се хвърли между мечката и момичето. Само с един замах отдолу нагоре разпори огромния звяр от корема до гърлото и той се строполи безжизнено. Това беше отлично изпълнение на прочутия удар на сибирските ловци, които се стараят да запазят скъпоценния мечи кожух, носещ добри пари.

— Ранена ли си, сестро? — попита Строгов, втурвайки се към момичето.

— Не, братко — отвърна Надя.

В този миг се появиха двамата журналисти.

Алсид Жоливе се хвърли срещу коня и трябва да повярвате, че имаше здрава ръка, тъй като успя да го удържи. Той и спътникът му бяха видели с каква бързина бе действал Михаил Строгов.

— По дяволите! — провикна се Алсид Жоливе. — Твърде сръчно за обикновен търговец размахвате ловджийския нож, господин Корпанов.

— Прекалено сръчно дори — добави Хари Блаунт.

— Господа, в Сибир — отговори Михаил Строгов — ние сме принудени да разбираме от всичко по малко.

Тогава Алсид Жоливе се вгледа в младежа.

Облян от ярката светлина, висок на ръст, решителен на вид, с окървавен нож в ръка, стъпил върху повалената мечка, Михаил Строгов беше наистина красив.

— Голям смелчага! — си каза Алсид Жоливе.

После, пристъпвайки почтително напред, стиснал в ръка шапката си, той поздрави девойката. Надя леко се поклони.

А Алсид Жоливе се обърна към своя спътник и рече:

— Сестрата не отстъпвала на брат си. Ако бях мечка, нямаше да смея да наближа тази опасна, но очарователна девойка.

Застанал като истукан малко по-встрани, Хари Блаунт държеше в ръце шапката си. Непринуденото поведение на спътника му подчертаваше още повече неговата обичайна надменност.

В този момент се върна коларят, водейки двата коня. Най-напред той изгледа със съжаление великолепното животно, проснато на земята, което по неволя щяха да оставят на хищните птици, а после се зае с впряга.

Михаил Строгов му обясни какво се бе случило на двамата пътници и му съобщи, че възнамерява да им отстъпи един кон.

— Както намериш за добре — отговори кочияшът, — само че две коли вместо една…

— Така да бъде, приятелю — отвърна Алсид Жоливе, схванал намека, — ще ти заплатим двойно.

— Потегляйте, гургулици! — извика кочияшът.

Надя се качи в тарантаса, а Михаил Строгов и спътниците му поеха пеша след него.

Беше три часът. Вече постихнала, бурята не бушуваше толкова яростно в прохода и изкачването не продължи много.

При първите проблясъци на зората тарантасът стигна до талигата, затънала в калта чак до главините. Стана ясно, че конете са напрягали всичките си сили да я измъкнат и така са я разцепили на две.

Впрегнаха единия от фланговите коне в сандъка на талигата. Двамата журналисти отново се настаниха в своя чудноват екипаж и всички потеглиха веднага. Сега им оставаше само да се спуснат по склоновете на Урал, а това не беше трудно.

Подир шест часа двете коли, една след друга, пристигнаха в Екатеринбург без някое произшествие да помрачи втория етап от прехода им.

Първият човек, когото видяха журналистите в станцията, беше техният кочияш, който, изглежда, ги очакваше.

Този почтен русин, твърде добродушен на вид, пристъпи усмихнат и протягайки ръка към пътниците, без ни най-малко притеснение си поиска бакшиша. Истината ни задължава да не премълчаваме, че яростта на Хари Блаунт се разрази по чисто британски маниер и ако коларят не се беше отдръпнал благоразумно, щеше да получи своя бакшиш във вид на кроше, нанесено право в лицето, по всички правила на бокса.

При този гневен изблик Алсид Жоливе се преви от смях и се смя, както може би никога дотогава.

— Че той има право, този нещастен сиромах! — провикна се французинът. — В правото си е, скъпи колега! Нямаше да е виновен, ако не бяхме успели да го последваме!

После извади няколко копейки от джоба си, подаде ги на коларя и рече:

— Дръж, приятелю! И да не си ги спечелил, вината не е твоя.

Тук гневът на Хари Блаунт нарастна двойно и той заяви на станционния надзорник, че смята да го даде под съд.

— Съд в Русия! — извика Алсид Жоливе. — Ако нещата не са се променили, колега, краят му няма да се види! — Вероятно не знаете историята за руската дойка, която съдила семейството на кърмачето да й плати дванайсетмесечния труд?

— Не ми е известна — отвърна Хари Блаунт.

— Тогава не знаете какво е станало с кърмачето, когато съдът се произнесъл в нейна полза?

— И какво е станало?

— Ами той станал полковник от гвардията на хусарите. При този отговор всички прихнаха да се смеят. Очарован от собственото си остроумие, Алсид Жоливе извади от джоба си тефтера и усмихвайки се, написа следната, предназначена да влезе в тълковния речник на русите, забележка:

„Талига — руска кола, която тръгва с четири колелета и пристига с две.“