Жул Верн
Михаил Строгов (9) (Тайнствената мисия на един царски куриер в Азия (първа част))

Глава IX
С Тарантас и денем, и нощем

На следния ден, 18 юли, „Кавказ“ спря на пристана в Перм, последната спирка по Кама.

Губернията, чиято столица е Перм, е една от най-обширните в руската империя и като прехвърля планината Урал, навлиза в Сибир. Тук се добива мрамор, сол, платина, злато, въглища. Въпреки своето местоположение, Перм все още е мръсен, кален и беден град. Липсата на удобства не тревожи много-много хората, отправили се от Русия за Сибир, тъй като те се запасяват с всичко необходимо, но пътниците, идващи от централна Азия, след дългия и уморителен преход несъмнено биха предпочели първият европейски град в империята да е по-добре снабден.

Именно в Перм пътниците продават своите превозни средства, изхабени повече или по-малко след прекосяването на безкрайните сибирски поля. Също тук другите, които преминават от Европа в Азия, през лятото купуват коли, а през зимата — шейни, и после поемат из степите за месеци наред.

Михаил Строгов бе вече изготвил плана за пътуването и сега трябваше просто да го осъществи.

В града имаше пощенска служба, чиито коли пресичаха доста бързо Урал, но при сегашните обстоятелства тя беше разтурена. Дори и да не беше така, царският куриер, в желанието си да пътува независим, не би прибягнал до услугите й. Той предпочиташе да си купи кола и да препуска напред, разпалвайки с допълнителни „на водку“^[1] усърдието на кочияшите.

За беда, вследствие на мерките срещу чужденците от азиатски произход, множество хора бяха напуснали Перм и превозни средства сега се намираха трудно. Михаил Строгов трябваше да се задоволи с онова, което бе останало. Що се отнася до конете, докато бе още в Европа, царският куриер спокойно можеше да показва своя открит лист и станционните надзорници щяха да му осигуряват впряг с предимство. Озовеше ли се в Сибир обаче, той трябваше да се осланя единствено на могъществото на рублите.

Ала в какво превозно средство щяха да впрегнат конете. В талига или в тарантас?

Талигата представлява открита каруца с четири колела, направена изцяло от дърво. Колелата, осите, чивиите, каросерията и стръките се набавят от дърветата в околността и се свързват помежду си с дебели въжета. Няма нищо по-първобитно, по-неудобно, но и по-лесно за поправяне, ако стане някоя злополука, от талигата. Именно с нея се пренася специалната поща, за която не съществуват лоши пътища. Действително понякога въжетата се късат и докато задната част остава в някое: тресавище, предната пристига в станцията на две колела — но това се смята за задоволително.

Ако не успееше да намери тарантас, Строгов щеше да е принуден да купи талига.

И тарантасът не е последната дума на напредъка в производството на коли. Също като талигата, той няма ресьори, а поради липса на желязо, дървото не е пестено; четирите му колела обаче, раздалечени на осем-девет стъпки от края на всяка ос, осигуряват известна стабилност по разбитите и често неравни пътища. Хората се предпазват от мръсотията с чергило, а от жегата и силните летни бури — със здрав кожен гюрук, който може да се вдига и да се спуска затваряйки се съвсем плътно. Впрочем и тарантасът, както талигата, е солиден и се поправя лесно, но от друга страна много по-трудно оставя задницата си, затънала нейде из пътищата.

Михаил Строгов доста се потруди, додето открие един тарантас и вероятно в целия Перм нямаше друг. Въпреки това той дълго се пазари за цената. Направи го нарочно, само и само да не изневери на образа на обикновения търговец от Иркутск, Николай Корпанов.

Надя го съпровождаше, докато търсеше превоз. Въпреки че преследваха различна цел, двамата еднакво бързаха да пристигнат, сякаш подтиквани от едно и също желание.

— Искаше ми се заради теб да намеря по-удобна кола — каза младежът.

— На мен ли го казваш, братко, та нали аз щях да тръгна, ако се наложи и пеша, за да отида при баща си.

— Не се съмнявам в твоята смелост, Надя, но една жена трудно би понесла умората.

— Ще я понеса, каквато и да е тя — отвърна девойката. — Ако се оплача от нещо, остави ме насред пътя и продължи сам.

Половин час след представянето на открития лист в тарантаса запрегнаха три коня. Обрасли с дълга козина, тези животни приличаха на мечки. Бяха сибирска порода, дребни, но силни и буйни. Кочияшът бе впрегнал най-едрия в средата, между две дълги стръки, завършващи с „дуга“^[2], накичена с пискюли и звънчета. Другите два бяха просто привързани за капрата. Амуниции нямаше, а за поводи служеше обикновено въже.

Нито царският куриер, нито младата литовка носеха багаж. Бързината, с която се наложи да тръгне единият, и оскъдните средства на другия не им позволиха да се натоварят с куфари. При конкретните обстоятелства това беше добре дошло, защото в противен случай тарантасът нямаше да вземе или багажа, или пътниците. Той побира само двама души и кочияша, който по чудо пази равновесие на тясната капра.

Коларите се сменят на всяка станция. Първият беше сибиряк, както конете, и също като тях обрасъл с подстригани на бретон дълги коси. Носеше шапка с вдигнати краища, червен пояс и наметало с кръстосани ширити и копчета с императорския монограм.

Щом пристигна с впряга, кочияшът хвърли най-напред изпитателен поглед към пътниците. Без багаж! — пък и къде ли щеше да го дене? Наглед не бяха богати. Кочияшът се намуси многозначително.

— Гарвани — каза той, без да го е грижа дали ще го чуят, — гарвани за шест копейки на верста!

— Не, орли! — отговори Строгов, който отлично разбираше жаргона на коларите. — Чуваш ли, орли за девет копейки на верста плюс бакшиша!

В отговор камшикът бодро изплющя. „Гарван“ на езика на руските кочияши е стиснат или много беден пътник, който на селските пощенски станции заплаща само по две-три копейки на верста. „Орел“ е този, който не се стъписва от високите цени и раздава щедро бакшиши. Затова гарванът не бива да се надява, че ще лети бързо като императорската птица.

Надя и Михаил Строгов се настаниха без бавене в тарантаса. Бяха се запасили с малко провизии. Те не заемаха място и ако се наложеше, щяха да им помогнат да се доберат до някоя добре устроена държавна станция. Спуснаха покривалото, защото жегата беше непоносима и по пладне тарантасът, теглен от трите коня, напусна Перм, всред облаци прах.

Начинът, по който кочияшът поддържаше хода на своя впряг, несъмнено би направил впечатление на всеки, който не е руснак или сибиряк. Всъщност конят в средата, който определяше хода и бе малко по-едър от другите, тичаше с бавен тръс, без да губи темпо, независимо от наклона. Другите два като че познаваха единствено галопа и препускаха, проявявайки безброй забавни чудатости. Коларят не ги удряше. Най-много да ги насърчи с рязко изплющяване на камшика. А с какви епитети ги обсипваше, когато бяха покорни и послушни, без да броим имената на светците, с които ги кичеше!… Въжето, което му служеше вместо поводи, почти не оказваше въздействие върху животните, но „право“ — надясно и „лево“ — наляво — тези произнесени гърлено думи, действаха по-силно от всяка юзда.

А как любезно се обръщаше към тях в зависимост от обстоятелствата!…

— Хайде, гълъбчетата ми! — повтаряше коларят. — Хайде, сладки лястовички! Летете, гургуличките ми! Дий, братовчеде отляво! Давай, драги!

Щом забавеха ход обаче, се разнасяха куп обиди, чието значение чувствителните животни като че схващаха.

— Върви де, дяволски охлюв! Проклет да си, гол охлюв такъв! Жив ще те одера, костенурко, и на оня свят мира няма да видиш!

Какъвто и да бе този начин на водене, изискващ повече здраво гърло, отколкото яка ръка, тарантасът летеше по пътя с дванайсет — четиринайсет версти в час.

Михаил Строгов беше свикнал с подобен род превозни средства и с такъв начин на придвижване. Друсането и тръскането не му правеха впечатление. Знаеше, че руските впрягове не заобикалят камъните и коловозите, тресавищата и падналите дървета, нито пък ямите, осеяли пътищата. Та нали са направени за това. А Надя не се оплакваше, въпреки че можеше да пострада при подскачането на возилото.

В началото на пътуването, когато се носеха с пълна скорост, Надя мълчеше. После, все така обсебена от едничката мисъл „да стигнем“, тя се обади:

— Пресметнах, че има триста версти между Перм и Екатеринбург! Права ли съм?

— Права си — отвърна Строгов, — и когато стигнем в Екатеринбург, ще сме в самото подножие на Урал, на отсамния му склон.

— Колко време ще пресичаме планината?

— Четирийсет и осем часа, ще пътуваме денем и нощем. Казвам денем и нощем, Надя — добави той, — защото не мога да спра нито за минута и трябва да вървя без отдих към Иркутск.

— Аз няма да те забавя дори и час, и ние наистина ще пътуваме денонощно.

— Това е добре. Ако татарите не са превзели пътя, ще пристигнем за по-малко от двайсет дни.

— Минавал ли си оттук? — попита го тя.

— Неведнъж.

— През зимата щеше да е по-бързо и по-сигурно, нали?

— Да, най-вече по-бързо, но студовете и снеговете биха те измъчили.

— Няма значение! Зимата е приятел на русина.

— Да, но за да устоиш на такова приятелство, трябва да притежаваш непоколебим характер! Температурата в сибирските степи често пада повече от четирийсет градуса под нулата. Макар и облечен в еленови кожи^[3], усещал съм как сърцето ми се вледенява, а нозете ми измръзват в трите чифта вълнени чорапи. Виждал съм конете ми да се покриват с ледена корица, а дъхът им да замръзва край ноздрите. Ракията в манерката ми е ставала на камък, и дори с нож не можеш я разби! Въпреки това шейната ми се носеше като вихър. Додето поглед стига по белите, равни поля няма препятствия! Няма рекички, които те принуждават да търсиш брод! Няма вече езера, които да прекосяваш със сал! Навред се простират дебели снегове, свободни пътища, сигурност! Ала какви страдания, Надя! Могат да ги опишат само онези, които не са се върнали и са останали завинаги покрити от виелицата!

— Ти си оцелял, братко!

— Да, но аз съм сибиряк и от дете, докато придружавах баща си на лов, свикнах с тези сурови изпитания. Но когато ти, Надя, ми каза, че зимата няма да те спре, че би тръгнала сама, готова да се бориш със страшните сибирски бури, стори ми се, че те виждам изгубена, да падаш сред снеговете, за да не станеш повече.

— Колко пъти си прекосявал степта през зимата?

— Три пъти, когато отивах в Омск.

— И какво си щял да правиш в Омск?

— Исках да видя майка си, която ме чакаше!

— Аз пък отивам в Иркутск, където ме очаква баща ми! Трябва да му предам последните думи на майка! С това искам да ти кажа, че нищо не би ме спряло да тръгна!

— Ти си храбро момиче, Надя — отвърна младежът, — и сам Господ би те водил!

През този ден коларите, които се сменяха на всяка станция, караха бързо. Тези „орли“ на пътищата не посрамиха съименниците си от планините. Високата цена, плащана за всеки кон, и щедро раздаваните бакшиши бяха най-добрата препоръка пред тях. Вероятно станционните надзорници са се учудвали, че след публикуването на постановлението един млад мъж със сестра си, и двамата руснаци, необезпокоявани прекосяват недостъпния вече за сънародниците им Сибир, но документите им бяха в ред и те имаха право да пътуват. И така, километричните камъни бързо оставаха зад тарантаса.

Не само Михаил Строгов и Надя бяха поели от Перм към Екатеринбург. Още на първите пощенски станции царският куриер научи, че пред тях има друга кола, но тъй като коне не липсваха, той не се разтревожи особено. През този ден спираха няколко пъти, единствено за да похапнат. В пощенските станции се намираше и подслон, и храна. Всъщност, когато няма подобни пунктове, домът на руския селянин е също толкова гостоприемен. В селцата, които си приличат по белостенните църкви със зелени покриви, пътникът може да почука на всяка врата. Ще му отворят и мужикът, усмихнат, ще протегне ръка на госта. Ще му предложат хляб и сол, ще сложат самовара на огъня и той ще се почувства като у дома си. Семейството е готово да се изнесе, само и само за него да има място. На госта всички се радват, него „Бог го изпраща“.

Когато вечерта пристигнаха в една станция, царският куриер, тласкан от някакво предчувствие, попита надзорника преди колко време другата кола е минала оттам.

— Преди два часа, господине — отговори той.

— Файтон ли е?

— Не, талига.

— С колко пътници?

— Двама.

— Бързат ли?

— Орли!

— Бързо впрягайте!

Решени да не губят нито час, Михаил Строгов и Надя пътуваха цяла нощ. Времето беше все така хубаво, но се усещаше, че става задушно и въздухът се насища с електричество. Нито един облак не затъмняваше звездната светлина, а от земята лъхаше топлина. Навикнал да познава времето, Строгов усети наближаващата природна стихия и се разтревожи. Зараждащата се в планината буря би била ужасяваща по тези места.

Нощта мина спокойно. Въпреки друсането на тарантаса Надя успя да поспи няколко часа. През наполовина вдигнатия гюрук проникваше малко свеж въздух и гърлата жадно го пиеха в задухата.

Царският пратеник не мигна цяла нощ, тъй като нямаше доверие на коларите, които твърде лесно задрямват на капрата. Така не изгубиха нито час в станциите или по пътя.

На другия ден, 20 юли, към осем часа сутринта на изток се очертаха първите възвишения на Урал. При все това тази внушителна планинска верига, разделяща европейска Русия от Сибир, беше още твърде далеч и пътниците щяха да се доберат до нея едва привечер. Следователно трябваше да прекосяват планината през нощта.

Този ден облаците, покрили небето, не се разкъсаха и жегата понамаля, ала във въздуха се усещаше бурята.

Може би в този случай би било по-разумно да не се тръгва посреднощ, както би сторил и Строгов, ако имаше избор; но когато в последната станция коларят привлече вниманието му върху гръмотевиците, отекващи дълбоко в планината, той само запита:

— Талигата още ли е пред нас?

— Да.

— На какво разстояние?

— На около час.

— Напред и ще получиш троен бакшиш, ако утре сутрин сме в Екатеринбург.