Жул Верн
Михаил Строгов (4) (Тайнствената мисия на един царски куриер в Азия (първа част))

Глава IV
От Москва до Нижни Новгород

Разстоянието, което трябваше да измине Михаил Строгов, беше пет хиляди и двеста версти /5523 км/. По времето, когато между Урал и източната граница на Сибир все още нямаше телеграфна линия, телеграмите се разнасяха от куриери, като най-бързите стигаха от Москва до Иркутск за осемнайсет дни. Но това беше по-скоро изключение, защото прекосяването на азиатска Русия обикновено продължаваше четири-пет седмици, макар всички видове транспорт да бяха на разположение на царските пратеници.

Като човек, който не се бои от студа и снега, Михаил Строгов предпочиташе да пътува през суровата зима, когато целият преход се извършва с шейна. Тогава, сред огромните, изравнени под снежната покривка степи значително намаляват трудностите при пътуване. Рекичките изчезват и всичко се скрива зад ледена пелена, по която шейните се плъзгат бързо и лесно. Наистина през този сезон някои природни явления — постоянната гъста мъгла, страшният студ, продължителните виелици, в чиито вихри често загиват цели кервани, са твърде опасни. Случва се и глутници прегладнели вълци да залеят равнината. И все пак беше за предпочитане да се избере този риск, защото в такава зима завоевателите биха се укрили в градовете и нямаше да кръстосват из степта. Тогава и придвижването на войските щеше да е невъзможно, а Михаил Строгов би преминал много по-лесно. Но той нямаше избор. Каквито и да бяха обстоятелствата, трябваше да се примири и да потегли.

Такова беше положението и Михаил Строгов, давайки си сметка за трудностите, се подготви да ги преодолее.

Сега той нямаше да пътува при обичайните за един царски пратеник условия. Никой не биваше да се досети за истинското му звание. Затова генерал Кисов му отпусна една значителна сума, която би трябвало да му стигне и да го улесни при придвижването, но не му даде писмено нареждане със забележката „По царска служба“ — заклинание, дето отваря всички врати. Връчи му само един открит лист.

Той беше издаден на името на Николай Корпанов, търговец от Иркутск и му позволяваше при нужда да бъде придружаван от едно или няколко лица. В него се упоменаваше, че е в сила дори когато руското правителство забрани на всички поданици да напускат страната.

Откритият лист представляваше всъщност разрешително за ползване на пощенски коне. Михаил Строгов обаче можеше да го показва само в случай, че то не би събудило подозрения за неговата мисия, тоест докато беше на европейска земя. Следователно в разбунтуваните области на Сибир той не би могъл да се разпорежда в пощенските станции, с предимство да се снабдява с коне, нито пък да реквизира транспортни средства. Строгов не биваше да забравя, че вече не е царски куриер, а е обикновеният търговец Николай Корпанов, който отива от Москва в Иркутск и е принуден да изтърпи всички несгоди по пътя.

Да премине незабелязан — повече или по-малко бързо, — но да премине — това беше планът му.

Преди трийсетина години свитата на един високопоставен пътник щеше да включва най-малко двеста казаци на коне, двеста пехотинци, двайсет и пет конници-башкири, триста камили, четиристотин коня, двайсет и пет каруци, две преносими лодки и две оръдия. Такова бе необходимото снаряжение за едно пътуване в Сибир.

Михаил Строгов обаче не разполагаше нито с оръдия, нито с конници, пехотинци или с товарни животни. Той щеше да пътува с кола или на кон, когато беше възможно, и пеша — ако се наложеше.

По първите хиляда и четиристотин версти /1493 км/ — разстоянието от Москва до руската граница — не би трябвало да възникнат трудности. Железницата, пощенските коли, параходите и конете в многобройните станция бяха на разположение на всички — следователно и на царския куриер.

И така, в утрото на същия 16 юли, вече без униформа, понесъл на гърба си малка торба и облечен в обикновен руски костюм — кафтан, пристегнат в кръста с традиционния пояс на мужик, широки панталони и ботуши с върви — Михаил Строгов тръгна към гарата, за да отпътува с първия влак. Наглед той не беше въоръжен; в пояса му обаче беше скрит револвер, а в джоба му — един от онези големи ножове, които приличат едновременно на нож и ятаган и с които сибирските ловци изкормват мечките, без да повредят скъпоценната козина.

На московската гара се бяха стекли доста хора. На руските гари напливът винаги е голям — едни заминават, други само гледат — и тези места приличат на своеобразна борса за новини.

Влакът, в който се качи царският пратеник, щеше да го отведе до Нижни Новгород. По онова време там свършваше железопътната линия, която свързва Москва със Санкт Петербург и сега е продължена до руската граница. За десетина часа влакът щеше да измине около четиристотин версти /426 км/. Щом стигнеше в Нижни Новгород, Михаил Строгов, в зависимост от обстоятелствата, щеше да поеме или по суша, или с някой параход по Волга, за да се добере възможно най-бързо до Урал.

Той се настани в ъгъла на едно купе, като достолепен търговец, който не се тревожи много-много за сделките си и се стреми да убие времето в дрямка. Но тъй като не беше сам в купето, току попоглеждаше ту с едното, ту с другото око и беше наострил уши.

Действително слухът за бунта на киргизите и татарското нашествие бе започнал полека-лека да се разпространява. Хората, които случаят бе събрал в това купе, обсъждаха, макар и твърде предпазливо събитията.

Те, както повечето пътници във влака, бяха търговци, тръгнали за прочутия панаир в Нижни Новгород. Въпреки че бяха пъстра смесица от евреи, турци, казаци, руснаци, грузинци, калмуци и т.н., всички говореха официалния език.

И така, спореше се за важните събития оттатък границата. Търговците, изглежда, се тревожеха, че руското правителство ще наложи, особено в пограничните области, ограничителни мерки, от които ще пострада търговията.

Трябва да се отбележи, че тези егоисти разглеждаха войната, тоест потушаването на бунта и борбата против нашествието, единствено в светлината на своите застрашени интереси. Ако сред тях имаше дори само един обикновен войник в униформа — а е известно значението на униформата в Русия — търговците сигурно щяха да бъдат по-сдържани. В купето на Михаил Строгов обаче никой не би могъл да се усъмни в присъствието на военен, а и царският куриер, избрал инкогнитото, не беше човек, който да се издаде. Той беше целият в слух.

— Казват, че чаят, пренасян с керваните, щял да поскъпне — обясняваше някакъв персиец, чиято националност се познаваше по подплатената с астраган шапка и по кафявата, широко надиплена дреха, вече поизтъркана от носене.

— О! Чаят няма да поевтинее — отговори един навъсен, възрастен евреин. — Онзи, който е на пазара в Нижни Новгород, лесно ще се изпрати на запад, но за беда с бухарските килими няма да е така.

— Какво! Значи чакате пратка от Бухара? — попита го персиецът.

— Не, чакам пратка от Самарканд и тя е в още по-голяма опасност! А мога ли да разчитам, че ще изнеса нещо от страната, която се е разбунтувала от Хива чак до китайската граница.

— Така! — отвърна персиецът. — Ако килимите не пристигнат с износа също е свършено, така мисля аз!

— Справедливи боже! Ами печалбата! Нея за нищо ли я нямате? — провикна се дребничкият евреин.

— Прав сте — намеси се друг пътник. — Стоките от централна Азия може би ще изчезнат от пазара. Така ще стане със самаркандските килими, с лойта и шаловете.

— Ехе! Внимавайте, драги — обади се един руснак с насмешливо изражение на лицето. — Много ще омазните шаловете, ако ги смесите с лойта.

— Смешно ви е, значи! — кисело отвърна търговецът, на когото подобен род шеги явно не бяха по вкуса.

— Е, ако си заскубем косите и си посипем главите с пепел, ще променим ли положението в страната? Не, не повече отколкото положението на пазара!

— Ясно! Не сте търговец — отбеляза дребничкият евреин.

— Бога ми, не, достойни потомъко на Аврам! Не продавам хмел, нито пух, нито мед, нито восък, нито конопено семе, нито солено месо, нито пък хайвер, дърва, вълна, панделки, кълчища, лен, марокен, или кожарски изделия.

— Значи купувате, така ли? — попита персиецът, прекъсвайки пътника.

— Колкото се може по-малко и само за лични нужди — намигна той.

— Този е шегобиец — каза евреинът на персиеца.

— Или шпионин — отвърна събеседникът му, снишавайки глас. — Нека внимаваме и да не приказваме повече отколкото трябва! В тези смутни времена полицията не гали с перце и вече не можеш да бъдеш сигурен какви точно са спътниците ти.

В другия край на купето се говореше по-малко за търговия и повече за татарското нашествие и печалните последици от него.

— Щели да реквизират сибирските коне — обясняваше един от пътуващите — и съобщенията между различните области в централна Азия ще стават все по-трудни.

— Сигурно ли е — попита го съседът му, — че киргизите от средната орда се съюзили с татарите?

— Така се говори — отвърна тихо другият, — но можеш ли да научиш нещо в тази страна!

— Чух, че на границата се съсредоточавали войски. Донските казаци вече се били събрали по течението на Волга и щели да се бият с разбунтувалите се киргизи.

— Ако киргизите са се спуснали по Иртиш, пътят за Иркутск може и да е отрязан! — отвърна съседът му. — Вчера исках да изпратя телеграма в Красноярск и тя не стигна. Твърде е възможно в най-скоро време татарите да откъснат източен Сибир.

— В крайна сметка, драги — подхвана първият, — търговците с основание се безпокоят за стоките и сделките си. След като реквизират конете, ще дойде ред на корабите, колите, на всички транспортни средства и ще настъпи време, когато в цялата обширна империя няма да е възможно да се придвижиш и на една крачка.

— Много се съмнявам, че панаирът в Нижни Новгород ще свърши така бляскаво, както започна — поклати глава другият. — Но целостта и сигурността на руската земя преди всичко! Търговията си е само търговия!

Ако в това купе разговорите се въртяха все около една и съща тема, то и в останалите вагони те не бяха по-различни, ала един наблюдателен човек би забелязал, че навсякъде събеседниците подбират думите си безкрайно предпазливо. От време на време те дръзваха да обсъждат събитията, но не смееха да гадаят за намеренията на руското правителство, нито пък им даваха някаква оценка.

И това беше забелязано от един пътник, настанил се в началото на влака. Този пътник — очевидно чужденец — си отваряше очите на четири и задаваше хиляди въпроси, на които получаваше съвсем уклончиви отговори.

Надвесен над вратичката, чийто прозорец беше свалил за всеобщо недоволство на спътниците си, той не изпускаше за миг нито една подробност от пейзажа вляво. Питаше за имената на най-незначителните селца, за местоположението, търговията и промишлеността им, за броя на жителите и средната смъртност сред двата пола и си отбелязваше всичко в един вече гъсто изписан тефтер.

Този човек беше кореспондентът Алсид Жоливе. Той задаваше толкова маловажни въпроси, защото се надяваше сред отговорите да се натъкне на някой интересен факт „за своята братовчедка“. Хората обаче го вземаха за шпионин и не отронваха и думичка за събитията.

Разбрал, че не ще научи нищо за татарското нашествие, той написа в бележника си:

„Пътниците са съвсем сдържани. Много трудно се отпускат да говорят за политика“.

И докато Алсид Жоливе отбелязваше старателно впечатленията си от пътуването, неговият колега, потеглил със същия влак и със същата цел, бе също зает с наблюдения, само че в друго купе. Те не се бяха срещнали на московската гара този ден, затова нито единият, нито другият знаеше, че и двамата са поели към театъра на бойните действия. Хари Блаунт говореше малко и слушаше много и за разлика от Алсид Жоливе, не бе породил никакви съмнения у спътниците си. Те разговаряха без стеснение, като дори се отпускаха повече, отколкото би трябвало да позволи вродената им сдържаност. Кореспондентът на „Дейли телеграф“ вече бе забелязал доколко събитията тревожат търговците, тръгнали на панаира в Нижни Новгород, и до каква степен търговията с централна Азия е в опасност.

Затова без да се двоуми, той записа в тефтера си следната съвсем вярна забележка:

„Пътниците са извънредно разтревожени. Приказват единствено за войната, и то със свобода, която несъмнено е учудваща за тази страна.“

Читателите на „Дейли телеграф“ щяха да бъдат осведомени също така добре, както и „братовчедката“ на Алсид Жоливе.

Но тъй като седеше отляво и виждаше само хълмистата част от пейзажа, Хари Блаунт, без да си прави труда да погледне и вдясно, където се разстилаха равнини, отбеляза с типичната британска самоувереност:

„Между Москва и Владимир земята е планинска.“

Все пак ставаше ясно, че при наличието на такава опасност, руското правителство бе взело някои строги мерки дори във вътрешността на империята. Бунтът не беше прехвърлил границите на Сибир, но имаше вероятност зловредното му влияние да се разпростре и в близките до земите на киргизите области край Волга.

В действителност полицията все още не бе открила Иван Огарев. Дали предателят, който бе потърсил помощ в чужбина, за да си отмъсти, се беше присъединил към хан Феофар, или пък се опитваше да подклажда размирици в Нижниновгородската губерния, приютила по това време на годината толкова разнородно население? Дали сред персийците, арменците и калмуците, които се стичаха на панаира, нямаше шпиони, натоварени със задачата да разбунят и вътрешността? Всичко това бе възможно, особено за една страна като Русия.

Действително тази обширна империя, която заема дванайсет милиона квадратни километра, не би могла да бъде еднородна, както западноевропейските държави. Между народите, които я населяват, съществуват значителни отлики. Руските територии в Европа, Азия и Америка се простират от петнайсетия градус източна до сто трийсет и третия градус западна дължина, или обхващат близо двеста градуса, а от трийсет и осмия паралел южна ширина стигат до осемдесет и първия северна ширина — или общо четирийсет и три градуса. Населението е повече от седемдесет милиона. Говорят се трийсет различни езика. Тук преобладават славяните, но освен руснаците срещат и поляци, латвийци, и курландци. Като прибавим естонците, лапландците, черемисите, чувашите, немците, гърците, татарите, кавказките племена, монголските орди, калмуците, самоедите, алеутите и т.н. ще разберем, че в такава обширна империя да се поддържа единство е трудна задача и тя би могла да бъде разрешена само с течение на времето и благодарение на мъдростта на управниците.

Досега Иван Огарев бе съумял да се изплъзне от издирването и вероятно се бе присъединил към татарската войска. Но на всяка гара във влака се качваха полицейски инспектори. Те оглеждаха пътниците и ги подлагаха на строга проверка, защото по заповед на началника на полицията се търсеше Иван Огарев. Всъщност правителството смяташе, че предателят не е успял все още да напусне европейската част на Русия. И ако някой пътник изглеждаше подозрителен, викаха го в полицейския участък, докато през това време влакът потегляше, без изобщо някой да се разтревожи за закъснелия.

Руските полицаи са непреклонни и е безполезно човек да се опитва да ги убеди в каквото и да било. Те са с военни чинове и действат като военни. Можеш да не се подчиняваш, но не бива да обелваш и дума срещу заповедите на един владетел, който в началото на своите укази употребява следната формулировка:

„Ние, по божията милост император и самодържец на цяла Русия, на Москва, Киев и Новгород, цар на Кавказ и Астрахан, цар на Полша, цар на Сибир, цар на Таврически Херсон, владетел на Псков, велик княз на Смоленск, на Литва, на Волиния, на Подол и Финландия, княз на Естония, Ливония, Курландия, Семигалия, на Бялисток, на Карелия, на Угрия, на Перм и Вятка, на Болгария и на много други земи, владетел и велик княз на Нижни Новгород, Чернигов, Рязан, Полотск, Ростов, Ярославъл, Бялозерск, Витебск, Мстислав, владетел на далечния Север, господар на Грузия и Армения, наследствен владетел и върховен господар на черкезките князе, наследник на Норвегия, херцог на Шлезвиг-Холщайн, Дитмарсен и Олденбург.“

Гербът на този наистина могъщ владетел представлява двуглав орел с царска корона, който, заобиколен с гербовете на Новгород, Владимир, Киев, Казан, Астрахан, Сибир, и обграден от огърлицата на ордена „Свети Андрей“, държи жезъл и кълбо.

Колкото до Михаил Строгов, документите му бяха в ред и полицейските мерки не го засягаха.

На гара Владимир влакът спря за няколко минути, достатъчни впрочем на кореспондента на „Дейли телеграф“ да придобие от всяка една гледна точка най-пълна представа за древната столица на Русия.

Тук се качиха нови пътници и едно младо момиче застана на вратата на купето, в което беше Михаил Строгов.

Срещу царския куриер имаше свободно място. Момичето се настани там, след като остави до себе си скромна пътна чанта от червена кожа, побрала явно целия му багаж. После, свело очи, без да погледне случайните си спътници, се приготви за пътуването, което щеше да продължи още няколко часа.

Михаил Строгов не се сдържа и внимателно се вгледа в новата си съседка. Тя бе седнала в посока, обратна на движението, и той дори й предложи своето място, но девойката отказа с лек поклон.

Беше около шестнайсет-седемнайсетгодишна. Очарователното й лице беше типично славянско — със строго изражение, което подсказваше, че когато чертите й се оформят окончателно, тя ще стане голяма красавица. Изпод забрадката й се спускаха гъсти златисторуси коси. Кадифеният поглед на кафявите й очи беше безкрайно благ. Лицето й беше изпито и бледо, ноздрите на правилния й нос нервно потръпваха, а изписаните й устни сякаш бяха отвикнали да се усмихват.

Девойката беше висока и стройна, доколкото можеше да се съди за ръста й под широката връхна дреха. Въпреки че наистина бе още твърде млада, високото чело и ясно очертаната долна челюст говореха за душевна сила — подробност, която не се изплъзна от погледа на Михаил Строгов. Тази девойка беше страдала в миналото, а несъмнено и бъдещето не се представяше пред нея във весели краски; виждаше се обаче, че тя се е борила и ще продължи се бори с житейските несгоди. Явно притежаваше непреклонна воля и би могла да запази спокойствие дори в мигове, когато един мъж би загубил самообладание.

Такова впечатление пораждаше младата пътничка на пръв поглед. Михаил Строгов — самият той силен духом по природа — остана поразен от израза на лицето й и като се пазеше да не я смути с настойчивия си поглед, започна внимателно да я наблюдава.

Облеклото й беше едновременно съвсем обикновено и безупречно чисто. Личеше, че не е богата, но човек напразно би търсил по дрехите й отпечатъка и на най-малката небрежност. Целият й багаж се състоеше само от една заключена кожена чанта, която тя, поради липса на място, държеше върху коленете си.

Девойката носеше дълга, тъмна на цвят връхна дреха без ръкави, пристегната изящно на врата със син ширит. Отдолу, също такава тъмна фуста до прасеца покриваше падащата до глезените й рокля, извезана в долния си край с бродерии в убити цветове. Малките й крачета бяха обути в боти от обработена кожа и с доста дебели подметки, сякаш специално избрани за далечно пътуване.

Къде беше тръгнало това момиче съвсем само? Та нали на неговата възраст подкрепата на родителите или покровителството на някой роднина са задължителни?

Дали идваше от западна Русия? В Нижни Новгород ли отиваше, или крайната цел на пътуването й беше оттатък източните граници на империята? Дали като пристигне, щеше да я посрещне някой? Или тъкмо обратното, щом слезеше от влака, девойката щеше да се озове отново сама, както беше сега в купето, където никого не го беше грижа за нея.

Действително навиците, които се придобиват в усамотение, личаха в поведението на младата пътничка. Начинът, по който тя влезе във вагона и се приготви за дългото пътуване, фактът, че не създаде суматоха и се постара да не притесни никого — всичко това сочеше, че е навикнала да живее сама и да разчита единствено на себе си.

Михаил Строгов я наблюдаваше с любопитство, но сдържан по природа, той не потърси повод да я заприказва, макар до пристигането в Нижни Новгород да оставаше още доста време.

Намеси се само веднъж, когато съседът й — търговецът, дето така безразсъдно смесваше лойта с шаловете, заспа и голямата му, люшкаща се насам-натам глава притесни девойката. Тогава Строгов го разбуди доста рязко и му обясни, че трябва да се държи по-прилично.

Доста недодялан по природа, търговецът промърмори нещо за хората „дето си пъхат носа в чуждите работи“, но царският пратеник го изгледа с такава неприязън, че сънливецът се облегна на отсрещната страна и остави младата пътничка на спокойствие.

Тя погледна защитника си и в очите й пролича безмълвна, скромна благодарност.

Скоро се случи още нещо, което даде на Михаил Строгов вярна представа за характера на девойката.

Дванайсет версти преди Нижни Новгород, на един остър завой, влакът силно се разтресе, а после за миг се устреми надолу по някакъв насип.

Повечето от пътниците изпопадаха, разнесоха се викове, настъпи смут и суматоха. Можеше да се е случило нещо действително сериозно, затова, преди още влакът да спре, вратите се отвориха и изплашени до смърт, всички се втурнаха навън.

Михаил Строгов най-напред помисли за девойката, но докато другите от купето тичаха, крещяха и се блъскаха, тя седеше спокойно и само лицето й бе леко пребледняло.

Младата пътничка изчакваше. Михаил Строгов също чакаше.

Тя изобщо не помръдна от мястото си. Той също стоеше неподвижен.

И двамата запазиха спокойствие.

„Силна духом“ — помисли си Строгов.

Опасността скоро бе отстранена. Бандажът на товарния вагон се бе скъсал и това бе предизвикало удара и спирането на влака. Композицията бе излязла от релсите и замалко не бе пропаднала в едно тресавище. Тук се забавиха един час. Най-сетне разчистиха линията и влакът потегли отново. В осем и половина вечерта пристигнаха в Нижни Новгород.

Преди влакът да започне да се опразва, на вратите застанаха полицейски инспектори и провериха всички.

Михаил Строгов показа открития си лист, издаден на името на Николай Корпанов, и не срещна спънки.

Що се отнася до другите му спътници, и те, за свой късмет, не бяха подозрителни.

Девойката не показа паспорт, защото в Русия паспортът не е задължителен, а специално разрешително с особен печат.

Инспекторът внимателното прочете. Сетне огледа зорко момичето и попита:

— Ти от Рига ли си?

— Да — отвърна девойката.

— В Иркутск ли отиваш?

— Да.

— По кой път?

— По пътя за Перм.

— Добре — отговори полицаят. — Имай грижата да завериш разрешителното си в полицейския участък.

Девойката се поклони в знак на съгласие.

Докато слушаше разговора, царският пратеник изпита учудване и едновременно с това жалост. Как така? Тази девойка бе тръгнала сама за далечния Сибир, и то във времена, когато към обичайната несигурност по пътищата се прибавяха и всички опасности в една превзета и разбунена страна. Как щеше да се добере дотам? Какво щеше да й се случи?

Щом проверката приключи, вратите на вагона се отвориха, ала преди Михаил Строгов да приближи до младата литовка, тя слезе и се изгуби в множеството, струпало се на перона.