Жул Верн
Михаил Строгов (1) (Тайнствената мисия на един царски куриер в Азия (първа част))

Глава I
Празненство в новия дворец

— Ваше величество, нова телеграма!

— Откъде?

— От Томск.

— След този град линията прекъсната ли е?

— Да, от вчера.

— Продължавай да телеграфираш в Томск, генерале, и ме дръж в течение.

— Слушам, ваше величество — отговори генерал Кисов. Този разговор се водеше в два часа през нощта, в разгара на празненството в Новия дворец.

През цялата вечер военната музика на Преображенския и Павловския полк свиреше без отдих полки, мазурки, шотландски танци и валсове, подбрани измежду най-добрите в репертоара й. Танцуващите двойки се рояха до безкрай, изпълвайки великолепните зали на двореца, издигнат близо до „Стария каменен дом“ — някогашна сцена на ужасяващи драми, тази вечер разбудена отново от ехото на кадрилите.

Хофмаршалът имаше доста помощници в многобройните си задължения. Великите князе и техните адютанти, дежурните камерхери и дворцовите офицери сами ръководеха танците. Великите княгини, обсипани с диаманти, и придворните дами, нагиздени с най-празничните си дрехи, служеха за пример на съпругите на висшите офицери и сановници от древния „белокаменен град“. А когато отекнаха началните тактове на полонезата и гостите с всякакъв ранг запристъпваха в това тържествено шествие, придобиващо на такива празници значението на национален танц, смесицата от дългите, украсени с дантели рокли и искрящите от отличия униформи разкри пред очите неописуема гледка. Блясъкът й се подсилваше от светлината на безброй полилеи, която, отразявайки се в огледалата, засияваше още по-ярко.

Обстановката в огромната зала, най-хубавата от всички в Новия дворец, не отстъпваше по достойнство на великолепното шествие от високопоставени особи и прекрасно облечени дами. Богато украсеният таван с позлата, вече потъмняла от патината на времето, бе сякаш осеян със светлинки. Пищно надиплените брокатени завеси се обагряха в топли тонове, които се пречупваха в гънките на тежката тъкан.

Светлината, обляла залите, струеше като отблясък от пожар през широките сводести прозорци и макар приглушена от леката мъглица навън, се открояваше в обгърналата искрящия дворец нощ. Този контраст привличаше вниманието на гостите, които не танцуваха. Застанали под прозорците, те съзираха тук-там в мрака смътните очертания на няколко високи камбанарии. Виждаха как под украсените със скулптури балкони пристъпват мълчаливо многобройни стражи, положили хоризонтално пушките си на рамене, а в отражението на светлината островърхите им каски изглеждаха закичени с огнени пера. Дочуваха и стъпките на патрула, който удряше крак по каменните плочи може би по-ритмично и от танцуващите в залата. От време на време виковете на часовите отекваха от пост на пост или пък, извисявайки се над акордите на оркестъра, прозвучаваше зов на тръба.

Още по-ниско, току под фасадата, в сноповете лъчи се очертаваха тъмни грамади. Бяха кораби, поели надолу по течението на реката, чиито води, осеяни от мъждукащите светлинки на фенерите, миеха най-долните стъпала на терасите.

Най-важната личност на бала, този, който бе устроил празненството, и към когото генерал Кисов се бе обърнал почтително, като към монарх, бе облечен в обикновена офицерска униформа на егер. Това не беше каприз, а навик на човек, който не отдава значение на бляскавите одежди. Дрехите му се отличаваха от пищните костюми наоколо, а той се показваше в този вид дори пред свитата си от грузинци, казаци и лезгинци — красиви конници във великолепни кавказки униформи.

Този висок и приветлив човек, наглед спокоен, но с угрижено лице, се присъединяваше към гостите, като почти не разговаряше. Той не обръщаше внимание на жизнерадостното бърборене на младежите и на сериозните разговори на висшите сановници или на членовете на дипломатическото тяло, които представляваха най-големите държави в Европа. Двама-трима от тези проницателни политици — по природа психолози — явно забелязаха тревожното изражение на своя домакин и макар да не се досещаха за причината, никой не дръзна да го разпитва. Във всеки случай нямаше съмнение, че офицерът в егерска униформа се старае неговите тайни грижи да не помрачат празненството. И понеже той беше един от малцината владетели, на които почти цял свят е свикнал да се подчинява, веселието не стихна нито за миг.

След като съобщи за телеграмата от Томск, генерал Кисов зачака заповед да се оттегли, но офицерът мълчеше. Той взе телеграмата, прочете я и лицето му помръкна още повече. Дори посегна неволно към сабята си, а после вдигна ръка към очите си и ги закри за миг, сякаш бе ослепен от блясъка на лампите и се нуждаеше от тъмнина, за да се вгледа по-добре в себе си.

— Значи — подхвана той, като отведе генерал Кисов до един прозорец — вече нямаме връзка с брат ми, великия княз?

— Нямаме, ваше величество, и се боя, че скоро телеграмите не ще могат да преминават сибирската граница.

— Но нали войските от Приамурския край, Якутска област и Задбайкалието са получили заповед да се отправят незабавно към Иркутск?

— Заповедта беше дадена в последната телеграма, която успяхме да изпратим отвъд Байкал.

— А имаме ли все още пряка връзка с Енисейска, Омска, Семипалатинска и Тоболска губерния, както в началото на нашествието?

— Да, ваше величество, телеграмите стигат дотам и ние сме сигурни, че досега татарите не са прекосили Иртиш и Об.

— Има ли някаква вест за изменника Иван Огарев?

— Няма — отговори генерал Кисов. — Директорът на полицията не знае със сигурност дали е преминал границата.

— Незабавно изпратете описанието му в Нижни Новгород, Перм, Екатеринбург, Касимов, Тюмен, Ишим, Омск, Еламск, Коливан, Томск и във всички пощенски станции, с които все още имаме връзка.

— Заповедите на ваше величество ще бъдат изпълнени начаса — отвърна генерал Кисов.

— И запазете в тайна всичко!

Генералът кимна почтително в знак на съгласие, поклони се, после потъна сред множеството и скоро незабелязано си тръгна.

Офицерът постоя замислен, а когато отново се присъедини към многобройните групички от военни и политици, пръснати навред из залите, лицето му бе възвърнало изгубеното за миг спокойно изражение.

Въпреки всичко, важното съобщение, предизвикало този разговор, не беше останало в тайна, както смятаха офицерът и генерал Кисов. Наистина за това не се говореше официално, нито неофициално, тъй като бе заповядано „да не се развързват езиците“, но неколцина високопоставени личности бяха повече или по-малко осведомени за събитията оттатък границата. Във всеки случай онова, което те не знаеха със сигурност и за което не се споменаваше дори между членовете на дипломатическото тяло, се обсъждаше тихичко от двама души на приема. Макар и да не носеха мундири или ордени те, изглежда, разполагаха с доста сведения.

Как, по какъв начин и с какви средства тези двама простосмъртни се бяха сдобили с недостъпна и за най-изтъкнатите особи информация, не би могло да се каже. Дали притежаваха пророческа дарба, или умееха да предвиждат? Бяха ли надарени с допълнителни сетива, които им даваха възможност да надзъртат отвъд тесните граници на човешкия взор? Някакъв особен нюх ли имаха, за да надушват най-старателно укриваните новини? Или пък природата им се беше променила благодарение на дълбоко вкоренения навик да живеят от и чрез информация? Би могло да се допусне и това.

Бяха англичанин и французин, и двамата високи и слаби — единият мургав като провансалец, другият червенокос като ланкаширски благородник. Строг, флегматичен, скъп на думи и движения, англичанинът говореше и жестикулираше, сякаш тласкан от пружина, задействаща се на определени интервали. Тъкмо обратното — жив и буен, гало-римлянинът се изразяваше едновременно с устни, очи и ръце и можеше да предаде мисълта си по двайсет различни начина, докато събеседникът му сякаш знаеше само един, запечатан като клише в съзнанието му.

Тези различия във външността им можеха лесно да се забележат и от най-разсеяния човек, но един физиономист, вглеждайки се по-отблизо в двамата чужденци, категорично би определил в какво се изразява тяхната противоположност, защото ако французинът си отваряше очите „на четири“, англичанинът беше „целият в слух“.

Наистина с времето зрението на единия се беше усъвършенствало по особен начин. Зениците му бяха придобили острата чувствителност на фокусниците, дето разпознават някоя карта само по замаха, с който се цепи купчината, или пък единствено по разположението й, останало незабелязано за другите. Французинът притежаваше в най-висока степен това, което се нарича „зрителна памет“.

Тъкмо обратното, англичанинът сякаш беше специално устроен да слуша. Ако нечий глас му направеше впечатление, той го запомняше и щеше да го разпознае след десет или двайсет години измежду хиляди други. Несъмнено ушите му не бяха толкова големи и нямаха способността да мърдат, както при животните. Според учените обаче човешкото ухо е само „приблизително неподвижно“, така че един естественик несъмнено би забелязал как ушните миди на англичанина се изопват, огъват и извиват в стремежа си да уловят и най-слабия звук.

Трябва да се отбележи, че съвършените слух и зрение на двамата мъже им служеха чудесно в професията, защото англичанинът беше кореспондент на „Дейли телеграф“, а французинът бе дописник на… На какъв или какви вестници — не казваше, а питаха ли го, шеговито отвръщаше, че си пишел с „братовчедката Мадлен“. Всъщност под лекомислената външност на французина се криеше един проницателен и хитър човек. Скачайки от тема на тема, той никога не издаваше желанието да се узнае нещо ново. Бъбривостта дори му помагаше да премълчава определени неща и в действителност той бе дори по-сдържан и потаен от английския си колега.

И сега, в нощта на 15 срещу 16 юли, двамата присъстваха на приема в Новия дворец в качеството си на журналисти, които се стремят да осведомяват най-подробно своите читатели.

От само себе си е ясно, че и двамата бяха отдадени страстно на своята мисия в този свят и че обичаха да се впускат като невестулки по следите на най-неочакваните новини. В името на успеха те не се плашеха и стъписваха пред нищо и притежаваха неуязвимото хладнокръвие и истинската храброст на професионалистите. Същински жокеи в лова на информация, те прекрачваха плетищата, прекосяваха реките, прескачаха препятствията разпалено, като чистокръвни бегачи, които искат да пристигнат „наистина първи“ или да умрат.

Вестниците, за които работеха, не жалеха за тях пари — най-сигурното, най-бързото и най-съвършеното известно досега средство да се сдобиеш с информация. Трябва да се добави също, че за тяхна чест нито единият, нито другият се ровеха в личния живот на хората и действаха единствено, когато биваха засегнати държавни или обществени интереси. С една дума, те се занимаваха с така наречените тогава „политически и военни репортажи“.

И все пак, наблюдавайки ги отблизо, ще видим, че през повечето време те разглеждаха събитията и най-вече последиците от тях от особен ъгъл, като всеки ги оценяваше по свой собствен начин. Би било неуместно обаче да се порицават за това, тъй като се трудеха съвестно, без да се щадят, и напълно заслужаваха възнаграждението си.

Френският дописник се наричаше Алсид Жоливе. Името на английския кореспондент беше Хари Блаунт. Те се срещнаха за първи път на празненството в Новия дворец, което трябваше да опишат във вестниците си. Несходството в характерите им, както и професионалната ревност, несъмнено ги отблъскваха един от друг. Те обаче не се отбягваха, а се стараеха да се поразпитат за последните събития. От онова, което единият бе пропуснал, другият би могъл да извлече полза и техните интереси дори им налагаха да бъдат заедно, за да се наблюдават взаимно.

Тази вечер и двамата бяха нащрек. Във въздуха действително се усещаше нещо.

— И само зрънце истина да има във всичко това — си казваше Алсид Жоливе, — пак си струва труда.

Мигове след като генерал Кисов излезе, двамата кореспонденти непринудено завързаха разговор, опипвайки почвата.

— Наистина, господине, празненството е очарователно — любезно, по типично френски маниер, отбеляза Алсид Жоливе.

— Вече телеграфирах: „Блестящо!“ — отвърна сухо Хари Блаунт, употребявайки думата, с която един гражданин на Обединеното кралство обикновено изразява възхищението си.

— Въпреки това — добави Алсид Жоливе, — аз сметнах, че трябва да обърна вниманието на моята братовчедка…

— Вашата братовчедка ли? — прекъсна изненадано Хари Блаунт своя колега.

— Да… — подзе Алсид Жоливе. — Моята братовчедка Мадлен… С нея си кореспондирам! Тя обича да й съобщавам новините бързо и точно. Та сметнах за нужно да обърна вниманието й върху факта, че по време на приема като че малко облаче помрачи лицето на владетеля.

— На мен пък то ми се стори сияещо — отвърна Хари Блаунт, който явно не желаеше да изрази мнението си по този въпрос.

— И естествено вие го накарахте да „засияе“ в колонките на „Дейли телеграф“.

— Точно така.

— Господин Блаунт, спомняте ли си какво се е случило в Закрет през 1812 година?

— Спомням си, сякаш съм бил там, господине.

— Тогава знаете, че в разгара на някакъв прием, на император Александър му съобщили, че авангардът на Наполеон е преминал Неман. Все пак императорът не напуснал бала и въпреки изключително важната новина, която би могла да му струва империята, не проявил ни най-малък признак на безпокойство…

— Както стори и нашият домакин, когато генерал Кисов му съобщи, че телеграфните жици от границата до Иркутска губерния са прекъснати.

— Значи тази подробност ви е известна!

— Да, известна ми е.

— Що се отнася до мен, трудно бих могъл да не я науча, тъй като последната ми телеграма стигна до Убинск — отбеляза Алсид Жоливе с известно задоволство.

— А моята — само до Красноярск — отговори също тъй доволно Хари Блаунт.

— В такъв случай знаете, че на войските в Николаевск са изпратени някои разпореждания?

— Да, господине, по същото време, когато казаците от Тоболска губерния са получили по телеграфа заповед да съсредоточат силите си.

— Уверявам ви, господин Блаунт, че знаех за тези мерки и не се съмнявайте, че още утре милата ми братовчедка ще научи нещичко.

— Точно както ще го научат и читателите на „Дейли телеграф“, господин Жоливе.

— Така! Като виждаш какво става!…

— И като чуваш какво се приказва!

— Интересно ще е да се проследи този поход, господин Блаунт!

— И аз ще направя точно така, господин Жоливе.

— Тогава е възможно да се срещнем отново на някое място, което може би няма да е така безопасно, както паркета в тази зала.

— Не толкова безопасно, но…

— Но не и толкова хлъзгаво — отговори Алсид Жоливе и подхвана колегата си в мига, когато той, оттегляйки се, изгуби равновесие.

С тези думи двамата кореспонденти се разделиха, доста доволни, че в крайна сметка, единият не е изпреварил другия. Всъщност и двамата бяха по една и съща следа.

Точно тогава вратите на стаите в съседство с голямата зала се разтвориха. Многобройните маси там бяха отрупани с великолепни прибори и със скъпи порцеланови и златни съдове. На централната маса, запазена за князете, княгините и членовете на дипломатическото тяло, блестеше един безценен шедьовър на златарското изкуство, произведен в Лондон, а край него, в светлината на полилеите, искреше най-възхитителният сервиз, излязъл някога от фабриките в Севър.

Гостите в Новия дворец се отправиха към стаите, за да вечерят.

В този миг генерал Кисов, който се бе върнал, приближи бързо до офицера с егерска униформа.

— Какво става? — попита припряно той, както първия път.

— Телеграмите не стигат вече до Томск, ваше величество.

— Незабавно изпратете куриер!

После офицерът премина от голямата зала в друга просторна стая до нея. Това беше разположен в крилото на Новия дворец работен кабинет, обзаведен твърде скромно с мебели от стар дъб. По стените висяха картини, между които и няколко платна от Хораций Верне.

Офицерът отвори рязко прозореца, сякаш до дробовете му не стигаше кислород, и излезе на терасата, за да вдиша чистия въздух на хубавата юлска нощ.

Пред очите му се простираше окъпана в лунната светлина крепостна стена, която опасваше две катедрали, три двореца и един оръжеен склад. Около нея се очертаваха три отделни градчета — Китай город, Белой город и Земляной город — огромни европейски, татарски и китайски квартали, над които се извисяваха кули, камбанарии, минарета и кубета на триста църкви със зелени куполи и сребърни кръстове най-отгоре. Малка лъкатушна рекичка проблясваше тук-там на лунните лъчи. Всичко това образуваше странна мозайка от разноцветни сгради, вместена в обширно пространство от десет левги.

Тази река беше Москва-река, градът беше Москва, крепостната стена — Кремъл, а офицерът с егерска униформа, който скръстил ръце и дълбоко замислен, дори не чуваше шума от Новия дворец, беше руският цар.