Жул Верн
Михаил Строгов (10) (Тайнствената мисия на един царски куриер в Азия (първа част))

Глава X
Буря в Урал

Планинската верига Урал се простира на близо три хиляди версти /3200 км/ между Европа и Азия. Назовават я или с татарското име Урал, или с руското Пояс, но и двете са верни, защото и на двата езика означават „пояс“. Тя започва от арктическото крайбрежие и свършва на брега на Каспийско море. Тази граница трябваше да прехвърли Михаил Строгов, за да премине от Русия в Сибир и, както казахме, той съвсем правилно избра пътя от Перм за Екатеринбург по източния склон на планината. Той бе по-лек и по-сигурен и по него се превозваха всички стоки от централна Азия.

Ако всичко беше наред, за една нощ щяха да прекосят планината. За беда далечните гръмотевици вещаеха буря, която в тези условия щеше да е страховита. Електричеството във въздуха можеше да се освободи само чрез силни светкавици.

Михаил Строгов се погрижи младата му спътница да се настани възможно най-удобно. Гюрукът, който вятърът лесно можеше да откъсне, беше заздравен с кръстосани отгоре и отзад въжета. Като допълнителна предпазна мярка удвоиха страничните ремъци на конете. Натъпкаха слама между втулките на осите, за да укрепят колелата и да се намали друсането, което трудно можеше да се избегне в такава нощ. Най-сетне свързаха предницата и задницата, чиито оси дотогава бяха само заковани, с дървена греда, прикрепена с болтове и гайки. Гредата служеше като ресьор, който при файтоните свързва двете оси.

Надя отново седна в дъното на тарантаса, а Михаил Строгов се настани до нея. Пред спуснатия гюрук висяха и две кожени завеси, които щяха да предпазват що-годе пътниците от дъжда и вятъра.

Прикрепени отляво на капрата, два големи фенера хвърляха косо бледи отблясъци и едва осветяваха пътя. Това бяха сигналните светлини на тарантаса и ако не успяваха да разсеят мрака, поне можеха да предотвратят сблъсъка с някоя насрещна кола.

Бяха взети всички предпазни мерки и така би трябвало да бъде в подобна страшна нощ.

— Готови сме, Надя — каза Михаил Строгов.

— Да тръгваме — отвърна момичето.

Дадоха нареждане на коларя и тарантасът се залюшка по уралските скатове.

Беше осем часът и слънцето вече залязваше. При все че в тези области се стъмнява бавно, наоколо бе сумрачно. Надвесеният небосвод бе покрит с огромни облаци и нямаше полъх, който да ги помръдне. Застинали от единия до другия край на хоризонта, те като че ли опираха в земята. Някои от тези грамади излъчваха бледо сияние и от тях увисваха огромни дъги. Сякаш хвърлени надолу от разразил се във висините ураган, те приближаваха лека-полека земята, затягаха обръча си и скоро щяха да обгърнат цялата планина. Пътят се изкачваше към тези тлъсти, космати, готови да се втечнят вълма. След малко земята и небето щяха да се слеят в едно и ако в този миг не завалеше, в непрогледната мъгла тарантасът можеше да се преобърне в някоя пропаст.

При все това Урал не е от най-високите планини. Най-големият й връх се издига едва на пет хиляди стъпки. Тук няма вечни снегове и ако те се натрупат по хребетите през зимата, през лятото бързо се стопяват. Растителността е богата. Добивът на желязо и мед, както и находищата на скъпоценни камъни, са привлекли многобройни работници. Техните селища, наречени „заводи“, се срещат доста често, а по прокарания през широките планински проходи път пощенските коли се придвижват лесно.

Но онова, което е лесно при хубаво време и посред бял ден, става трудно и опасно, когато природните стихии се разбушуват и човек попадне във вихъра им.

Михаил Строгов знаеше какво значи буря в планината, защото я бе преживявал и може би с основание я сравняваше със страховитите зимни виелици, които бушуват с невероятна сила.

Като тръгваха, все още не валеше. Той повдигна кожените завеси, закриващи вътрешността на тарантаса и се огледа, взирайки се към двете страни на пътя, където под мъждукащата светлина на фенерите сякаш танцуваха причудливи сенки.

Неподвижна, скръстила ръце, Надя също гледаше, но без да се показва, докато спътникът й, наполовина надвесен навън, наблюдаваше земята и небето.

Цареше мрачно спокойствие, но това бе затишие пред буря. Въздухът бе все така застинал. Полузадушена, природата сякаш не дишаше и дробовете й — тези тъмни, тежки облаци — вече не й служеха, увредени незнайно как. Тишината щеше да е пълна, ако колелата на тарантаса не поскърцваха по чакъла, осите не простенваха, запъхтените коне не дишаха тежко, а подкованите им копита не тропаха по камъните, сипейки искри.

Пътят беше пуст. В тази страшна нощ из тесните проходи на Урал не се разминаха с нито един пътник, поел пеша, с нито един конник или кола. Нямаше ги огньовете на въглищарите в гората, нямаше ги биваците на рудничарите, нямаше дори една колиба, затулена сред сечищата. За да пресечеш планината в такива условия, трябва да имаш сериозни основания, които не допускат колебания или закъснение. Михаил Строгов не се колебаеше, но силно се разтревожи, че пред него върви някаква талига. Чудеше се какви ли важни подбуди тласкат пътниците й към такова неблагоразумие.

Той постоя малко надвесен, за да наблюдава наоколо. Към единайсет часа светкавици озариха небето и се започна. В отблясъците ту се появяваха, ту изчезваха силуетите на големите борове, струпани тук-там край пътя. А щом тарантасът кривнеше встрани, пламналите небеса осветяваха дълбоки пропасти. От време на време силното трополене на колата подсказваше, че преминават мост от грубо одялани греди, прехвърлен над някой ров, а громолът сякаш изригваше под тях. Въздухът скоро се изпълни с монотонно бучене, което се усилваше, докато се изкачваха към висините. Тези шумове се примесваха с виковете и възклицанията на коларя. Той ту хвалеше, ту ругаеше нещастните животни, изтощени повече от задухата, отколкото от стръмнините. Дори звънчетата на стръките не ги оживяваха вече и от време на време краката им се подкосяваха.

— В колко часа ще стигнем върха? — попита Михаил Строгов.

— В един сутринта…, ако изобщо стигнем — отговори коларят, поклащайки глава.

— Кажи, друже, това нали не ти е първата буря в планината?

— Не, и да даде Господ да не е последната!

— Значи те е страх?

— Не ме е страх, но знай, че сбърка, като тръгна.

— Повече щях да сбъркам, ако бях останал.

— Хайде тогава, гълъбчета! — каза кочияшът, като човек, който не е нает да спори, а да се подчинява.

В този миг в далечината се разнесе фучене. Като че безброй остри, пронизителни просвирвания раздраха спокойния дотогава въздух. В отблясъците на една ослепителна светкавица, последвана от ужасяващ тътен, Михаил Строгов зърна как върху един хребет огромни борове се превиват до земята. Силният вятър все още вееше само високо горе. Рязък пукот подсказа, че някои дървета — стари или със слаби корени — не са устояли на първите пориви. Лавина от пречупени стволове се стовари по скалите, пресече пътя и изчезна в бездната отляво, на двеста стъпки от тях.

Конете внезапно спряха.

— Дий, красиви гургулици! — извика коларят и плющенето на камшика се сля с тътена на гръмотевицата. Михаил Строгов хвана ръката на Надя.

— Спиш ли? — попита я той.

— Не.

— Бъди готова за всичко. Ето я бурята!

— Готова съм.

Едва-що дръпнаха кожените завеси и вихърът връхлетя. Коларят скочи от скамейката и се спусна да задържи конете, тъй като екипажът бе изложен на страшна опасност. Тарантасът бе застанал неподвижен на един завой, когато ги застигна бурята. Той трябваше да е обърнат винаги срещу вятъра, защото завъртеше ли се странично, щеше да се прекатури в дълбоката пропаст от лявата страна. Блъскани от поривите, конете се вдигаха на задните си крака и коларят едва успяваше да ги успокои. Приятелските подвиквания се сменяха с най-обидни думи. Ослепени от мълниите, подплашени от непрестанния гръмотевичен тътен, сравним само с грохота на артилерийско оръдие, нещастните животни всеки миг щяха да скъсат поводите и да побягнат. Кочияшът вече не можеше да овладее впряга си.

В този миг Михаил Строгов с един скок се озова навън и му притече на помощ. Макар и надарен с необикновена сила, той едва успя да обуздае конете.

Яростта на урагана се удвои. На това място пътят се разширяваше фуниеобразно и вихърът се втурваше натам, както въздухът в отдушниците на параход. В същото време от ската като лавина се посипаха камъни и пънове.

— Не можем да останем тук — каза Михаил Строгов.

— Няма изобщо да останем — провикна се коларят уплашено, събрал всичките си сили, за да устои на страховитите вихрушки. — Ураганът скоро ще ни помете в подножието и то по най-късия път!

— Хващай десния кон, страхливецо, а аз се заемам с левия — отговори куриерът.

Нов порив на вятъра го прекъсна. Двамата се наведоха доземи, за да не паднат, но колата, въпреки усилията на хората и на конете, тръгна назад и ако не се бе подпряла на едно дърво, щеше да се прекатури извън пътя.

— Не се страхувай, Надя! — извика Михаил Строгов.

— Не ме е страх — отговори младата литовка и в гласа й не пролича ни най-малко вълнение.

Гръмотевичният тътен беше затихнал за миг, а страшният вятър след като премина през завоя, се изгуби нейде из дълбините на дефилето.

— Искаш ли да се спуснем надолу? — попита коларят.

— Не, трябва да се изкачваме! Трябва да преминем завоя! По-нагоре скатът ще ни пази завет.

— Ама конете се дърпат!

— Гледай мен и тегли напред!

— Пак ще ни застигне вихрушката!

— Чуваш ли ме? Бащицата е заповядал така! — отговори Михаил Строгов, който за пръв път спомена императора, притежаващ тогава неограничена власт над три части от света^[1].

— Както искаш! Хайде, дий лястовички! — провикна се кочияшът и хвана коня отдясно, докато Михаил Строгов държеше левия.

Придържани така, животните с мъка потеглиха отново. Те не можеха да се втурнат встрани, а средният, вече необезпокояван, вървеше по средата на пътя. Ала застигнати отново от бурята, хората и конете не можеха да направят и три крачки напред, без да отстъпят една, а понякога и две. Подхлъзваха се, падаха и отново се надигаха. При такъв ход тарантасът лесно можеше да се разбие. Ако не бяха прикрепили добре покривалото, още първият порив на вятъра щеше да го отнесе.

На Михаил Строгов и на коларя им бяха нужни повече от два часа, за да изкачат този отрязък от пътя, дълъг едва половин верста, но пряко изложен на пристъпите на вихъра. Опасността идваше не толкова от мощния ураган, с който се бореха, а от градушката камъни и пречупени дървета, която се сипеше от планината.

Внезапно, в блясъка на една светкавица, забелязаха огромен отломък, който с нарастваща бързина се търкаляше към тях.

Коларят извика.

Михаил Строгов шибна силно конете, но те се заопъваха.

Само няколко крачки и отломъкът щеше да премаже купето! За част от секундата Строгов си представи тарантаса разбит и спътницата си премазана. Разбра, че не ще има време да я измъкне жива от колата!

Тогава той се втурна назад и придобил пред лицето на страшната опасност свръхчовешка сила, опря гръб на осите, приклекна и силно оттласна на няколко стъпки тежката кола.

Огромната скала профуча на косъм от него, пресече дъха му, както би сторило гюлле и разтроши камъните на пътя, пръскайки искри.

— Братко! — извика Надя, която бе видяла всичко в отблясъците на светкавиците.

— Надя! — отговори Михаил Строгов. — Надя, не се бой от нищо!

— Не се боя за себе си!

— Бог е с нас, сестро!

— Той със сигурност е с мен, тъй като те срещнах по пътя си — прошепна девойката.

Михаил Строгов с мъка изтика тарантаса и тласъкът помогна на обезумелите коне да продължат напред. По-скоро влачени от него и от кочияша, те се катереха по пътя, водещ към тясна клисура, обърната от юг на север, където всички щяха да се скрият от поривите на вятъра. Скатът отдясно образуваше тук нещо като укрепление, защитено от огромна, издадена напред скала, над която бушуваше вятърът. Долу беше тихо и те можеха да останат там, докато ураганът помиташе всичко наоколо.

И наистина, няколко бора, чиито върхове се извисяваха над скалистия хребет, в миг бяха прерязани, като че гигантска коса изравни клоните им до височината на ската.

Бурята се разрази с пълна сила. Светкавиците озаряваха клисурата, а гръмотевичният тътен не спираше. Под яростните удари земята затрепери и сякаш целият планински масив се разтресе.

За щастие успяха да заслонят тарантаса в малка падина, където стихията не се усещаше толкова. Но мястото не беше защитено добре, тъй като на моменти, отклонени от издатините по ската, поривите връхлитаха със страшна сила и тук, блъскаха скалата и като че ли щяха да я раздробят на хиляди парчета.

Надя трябваше да се премести. В мъждукащата светлина на фенера Михаил Строгов откри яма, издълбана вероятно от някой рудокопач и момичето се сгуши там в очакване да продължат пътуването.

Тогава — беше един часът през нощта — заваля и скоро вятърът и дъждът се усилиха неимоверно, без обаче да потушат небесните огньове. Сега вече беше невъзможно да тръгнат. Каквото и да беше нетърпението на Михаил Строгов, налагаше му се да поизчака бурята да затихне. Впрочем той се беше добрал до превала на пътя от Перм за Екатеринбург и сега му оставаше само да се спусне по склоновете на Урал. Но да се спуска в тези условия, по изровената от пороя земя, сред стихията на дъжда и вятъра, би му коствало живота.

— Не бива да се бавим — обади се той, — но ако изчакаме, ще избегнем по-голямо закъснение. Бурята е много силна и затова смятам, че ще е краткотрайна. Към три часа ще започне да се развиделява и спускането, което не можем да предприемем в тъмното, ще стане ако не по-лесно, то поне възможно след изгрев слънце.

— Да почакаме, братко — отговори Надя, — но дано не забавяш тръгването си, само за да ми спестиш умората и трудностите.

— Надя, знам, че си решена да се пребориш с всичко, но ако и двамата се изложим на опасност, аз ще рискувам нещо повече от живота си, повече от твоя живот, ще изменя на задачата си, на дълга си, който трябва преди всичко да изпълня.

— Дълг… — прошепна Надя.

В този миг мощна светкавица раздра небето и сякаш дъждовните капки се изпариха. Веднага отекна гръм. Въздухът се запълни със задушлива миризма на сяра и група големи борове, ударени на двайсет крачки по-далеч от електрическия заряд, лумнаха като гигантска факла. Повален на земята като от рикошет, коларят се надигна, за щастие без драскотина.

Сетне, след като и последният тътен заглъхна в горските дебри, Михаил Строгов усети как Надя силно стиска ръката му и му шепне в ухото:

— Някой вика, чуй!