Жул Верн
Михаил Строгов (7) (Тайнствената мисия на един царски куриер в Азия (първа част))

Глава VII
Надолу по Волга

Малко преди пладне корабната камбанка свика на пристана много хора — едни заминаваха, а други се надяваха да заминат. Котлите на „Кавказ“ бяха подгрети. Димоходът вече пушеше, а от отводната тръба и капака на клапаните излизаше бяла пара.

Полицията наблюдаваше отплаването на „Кавказ“ и нямаше милост към пътниците с нередовни документи.

По кея крачеха напред-назад казаци, готови да окажат помощ на полицаите, но нещата вървяха гладко и те не се намесваха.

В уречения час отекна и последният звън, после вдигнаха котвите, огромните колелета на парахода запориха водата и „Кавказ“ бързо се понесе между двете части на града.

Михаил Строгов и младата литовка бяха на борда. Качиха се безпрепятствено, защото откритият лист разрешаваше на Николай Корпанов да води придружители. И така, братът и сестрата поеха на път, закриляни от полицията.

Седнали на кърмата, двамата гледаха как чезне градът, в който постановлението на губернатора предизвика такъв смут.

Царският куриер не говореше, нито разпитваше младото момиче. Чакаше то да се разприказва, ако желае. А девойката нямаше търпение да напусне мястото, където щеше да остане пленница, ако провидението не й бе изпратило този нечакан покровител. Тя мълчеше, но пълният й с благодарност поглед говореше вместо нея.

С дължина близо 4000 версти /4300 км/ Волга се смята за най-голямата европейска река. Доста замърсените в горното й течение води се пречистват край Нижни Новгород от Ока, буйният приток, който извира от централна Русия.

Каналите и плавателните реки в Русия съвсем правилно се оприличават на исполинско дърво, чиито клони се разпростират по всички части на империята. Волга е стволът, а корените му са седемдесетте устия по брега на Каспийско море. Реката е плавателна от Ржев, град в Тверска губерния, тоест в по-голямата си част.

Параходите на плавателната компания между Перм и Нижни Новгород изминават доста бързо триста и петдесетте версти /373 км/, които разделят този град от град Казан. В началото те само слизат по течението, което увеличава с още две мили скоростта им. Но когато стигнат до устието на Кама /малко преди Казан/, те започват да се изкачват срещу течението на този приток чак до Перм. Така че с мощната си машина, „Кавказ“ не можеше да изминава повече от шестнайсет версти на час. С едночасовия престой в Казан, пътуването от Нижни Новгород до Перм щеше да продължи шейсет-шейсет и два часа.

Параходът беше отлично обзаведен и пътниците, в зависимост от своето положение и средства, бяха настанени в три класи. Строгов се погрижи да запази две каюти първа класа, така че неговата спътница да може да се оттегли и уедини, когато пожелае.

„Кавказ“ беше претъпкан с най-различни хора. Мнозина азиатски търговци бяха сметнали за най-разумно да напуснат незабавно Нижни Новгород. В първа класа имаше арменци с калпаци и дълги, широкополи мантии; евреи, които се познаваха по островърхите си шапчици; богати китайци в национални носии — широкопола черна, синя или лилава на цвят дреха, отворена отпред и отзад и покрита с още една, чиито ръкави бяха много широки, а кройката й наподобяваше попско расо; турци с традиционни чалми; индуси на главата с четвъртити шапчици и пристегнати в кръста с пояс — някои от тях, известни под наименованието шикарпури, държаха в ръцете си цялата търговия на централна Азия; най-сетне се мяркаха и татари с ботуши с разноцветни кантове и тежко везани ризи. Всички търговци бяха натъпкали в трюма и на палубата обемистия си багаж, чийто превоз струваше скъпо, защото по правило всеки можеше да пренася само по двайсет ливри товар.

На бака се бяха струпали още повече пътници. Сред чужденците се срещаха и руси, на които постановлението не пречеше да се приберат в областните градове.

Тук имаше мужици, нахлупили шапки или каскети, с карирани рубашки под широките кафтани; волжки селяни със сини, подпъхнати в ботушите панталони, с розови памучни рубашки, пристегнати в кръста с връв, и с плоски каскети или меки шапки; жени с памучни рокли на цветя, препасали яркоцветни престилки и забрадени с червени кърпи. Това бяха пътниците от трета класа, които не се плашеха от продължителното пътуване. Тук палубата беше претъпкана. Затова пътниците, настанени на кърмата, не наближаваха тази пъстра смесица от хора, чието място беше определено в предната част на кораба.

Въпреки че беше претоварен, „Кавказ“ се носеше с пълна пара между бреговете на Волга. Той се разминаваше с многобройни, теглени от влекачи конвои, превозващи най-различни стоки за Нижни Новгород. Срещаха се и дървени шлепове, дълги като безкрайните низи саргаси в Атлантическия океан, и натоварени до буртика шалани. Сега тяхното пътуване губеше смисъл, тъй като панаирът бе внезапно закрит още в началото.

Бреговете на Волга се покриваха с ята патици, които, подплашени от парахода, бягаха с пронизителни крясъци. Малко по-далече, сред сухите, окръжени с ели, върби и трепетлики равнини, пъплеха стада овце с кафяво руно; тук-там се виждаха тъмночервеникави крави и многобройни черни и бели свине и прасенца. Още по-нататък, чак до полуобработените хълмове се простираха засети с хилава елда и ечемик поля. Сред това еднообразие никой художник, тръгнал да търси живописни кътчета, не би открил нещо достойно за четката си.

Два часа след отплаването на „Кавказ“ младата литовка се обърна към Михаил Строгов с думите:

— В Иркутск ли отиваш?

— Да — отговори момъкът. — И двамата сме поели по един и същи път. Следователно откъдето минавам аз, оттам ще минеш и ти.

— Утре ще узнаеш защо напуснах бреговете на Балтийско море и защо искам да премина Урал.

— Не те питам за нищо, сестро.

— Ще узнаеш всичко — тъжно се усмихна момичето. Сестрата не бива да има тайни от брат си. Днес обаче не мога да говоря… Умората и отчаянието ме сломиха.

— Искаш ли да си починеш в каютата? — попита Строгов.

— Да… да…, а утре…

— Ела…

Понеже не знаеше името на спътницата си, той се поколеба как да завърши изречението.

— Надя — каза тя и му протегна ръка.

— Ела, Надя — повтори Михаил, — и не се притеснявай да се възползваш от услугите на брат си, Николай Корпанов.

Той съпроводи момичето до каютата на кърмата.

После, жаден да узнае новините, които вероятно щяха да изменят маршрута му, Михаил Строгов се върна на палубата, смеси се с тълпата и се заслуша в разговорите. Ако случайно започнеха да го разпитват и се наложеше да отговаря, той щеше да се представи за търговеца Николай Корпанов, който трябва да се добере с „Кавказ“ до границата. Не искаше някой да се усъмни, че притежава специално разрешително за пътуване през Сибир.

Чужденците на парахода говореха само за скорошните събития, за постановлението и последиците от него. Тези нещастни хорица, едва посъвзели се от уморителното пътуване през централна Азия, бяха принудени да поемат обратно, но не смееха да изразят гласно възмущението и разочарованието си. Възпираше ги страх, в който се прокрадваше известен респект. На борда вероятно имаше и полицейски инспектори, натоварени да следят пътниците, така че беше по-добре да си държиш езика зад зъбите, защото едно е да те прогонят, а съвсем друго — да те затворят в някоя крепост. И хората или мълчаха, или подбираха толкова предпазливо думите си, че човек не можеше да научи кой знае какво.

Михаил Строгов не узна нищо — тъй като не го познаваха, приближеше ли се, всички млъкваха. Скоро обаче той чу един човек да говори високо, без да го е грижа дали някой го слуша.

Той приказваше на руски, но с чужд акцент, а събеседникът му сдържано отвръщаше на същия език, който явно не беше родният му.

— Какво — казваше първият, — и вие ли сте на този кораб, скъпи колега, вие, с когото се срещнахме на приема в Москва, а после бегло се видяхме в Нижни Новгород?

— Тук съм — сухо отвърна другият.

— Честно казано не очаквах, че ще тръгнете веднага подире ми!

— Аз не вървя подире ви, господине, а преди вас!

— Добре! Добре! Да допуснем, че и двамата сме начело, вървим в крак, като войници на парад, и поне временно, съгласете се, никой няма да изпревари другия!

— Напротив, аз ще ви изпреваря.

— Ще стане ясно като се озовем в театъра на бойните действия. А дотогава нека бъдем просто спътници. По-късно ще имаме достатъчно време и поводи да станем съперници.

— Неприятели.

— Тъй да бъде, неприятели. Вашите думи, скъпи колега, са винаги много точни и това ми е безкрайно приятно. Когато е с вас, човек знае как да се държи.

— Нещо лошо ли виждате в това?

— Само едно. И аз на свой ред ще ви помоля за разрешение да си изясним отношенията.

— Изяснявайте ги.

— И вие ли отивате в Перм… като мен?

— Да.

— И вероятно от Перм ще поемете към Екатеринбург — нали това е най-сигурният път през Урал?

— Вероятно.

— Минем ли границата, ще се озовем в Сибир, сред нашествениците.

— Да.

— И тогава ще настъпи часът, в който ще кажем: всеки за себе си и Господ да…

— Господ да ме пази!

— Господ да ви пази, само вас! Много добре! Но пред нас се очертават осем спокойни дни, през които няма да се сипят новини, затова нека бъдем приятели до момента, когато отново станем съперници.

— Неприятели.

— Да! Вярно, неприятели! Но дотогава нека се спогаждаме и не се заяждаме. Впрочем обещавам ви да пазя само за себе си всичко, което видя…

— А аз — всичко, което чуя.

— Уговорихме ли се?

— Договорихме се.

— Дайте си ръката.

— Моля.

Първият събеседник протегна разперената си длан раздруса двата пръста, подадени флегматично от другия.

— Между другото — забеляза първият, — тази сутрин още в десет и седемнайсет успях да изпратя на братовчедката си съдържанието на постановлението.

— А аз телеграфирах на вестника в десет и тринайсет.

— Браво, господин Блаунт.

— Много добре, господин Жоливе.

— Наемам се да се реванширам.

— Трудничко ще ви бъде.

— Да опитаме все пак.

След тези думи френският кореспондент поздрави свойски англичанина, който, кимвайки с глава, отвърна на поздрава с типична британска скованост.

Двамата ловци на новини не бяха нито руснаци, нито чужденци от азиатски произход и постановлението на губернатора не ги засягаше. Те потеглиха от Нижни Новгород по едно и също време, подтиквани от един и същи инстинкт. Взеха едно и също превозно средство и щяха да пътуват заедно до сибирските степи. Приятели или неприятели, те имаха осем дни път заедно до „откриването на лова“. И тогава щеше да спечели по-ловкият! А сега Алсид Жоливе бе протегнал приятелски ръка и макар доста хладно, Хари Блаунт я бе приел.

Още същата вечер французинът — все така открит и приказлив, и англичанинът — все тъй сдържан и надменен, се чукаха с Cliquot^[1], по шест рубли бутилката, приготвен без да се пести свежият сок на тамошните брези.

Михаил Строгов, дочувайки разговора между Алсид Жоливе и Хари Блаунт, си помисли:

— Ето двама любопитни натрапници, които сигурно ще срещам по пътя си. Разумно ще е да ги държа на разстояние.

Младата литовка не отиде на вечеря. Спеше в каютата си и Строгов не я събуди. Вече се свечеряваше, а тя още не се беше появила на палубата.

След изтощителната жега през деня, бавно падащият здрач носеше благодатна прохлада за пътниците. Дори късно през нощта повечето от тях не мислеха да се прибират в салоните и каютите. Изтегнати по пейките, те с наслада вдишваха лекия ветрец, породен от движението на парахода. През това годишно време, в тези ширини, нощем небето светлее и кормчията с лекота водеше кораба сред всички плавателни съдове, които слизаха или изкачваха течението на Волга.

Тъй като имаше новолуние, от единайсет до два часа през нощта мракът се сгъсти. Почти всички пътници на палубата вече спяха и тишината се нарушаваше единствено от равномерния плисък на колелата, които пореха водата.

Смътно безпокойство не даваше на Михаил Строгов да заспи. Той непрестанно обикаляше, и то все на кърмата. Веднъж обаче му се случи да мине край машинното отделение. Озова се в онази част на кораба, която бе запазена за пътниците от втора и трета класа.

Тук хората спяха не само по пейките, но и по вързопите и бохчите и дори направо на дъските на палубата. Будуваха единствено вахтените, застанали прави на квартердека. От фенерите на десния и левия борд припламваха две светлинки — червена и зелена, и няколко коси лъча играеха по фалшбортовете на парахода.

Човек трябваше много да внимава, за да не стъпче безразборно изтегнатите спящи хора. Повечето бяха мужици, навикнали да спят на кораво, и дъсчената палуба им бе достатъчна. Но те нямаше да се зарадват на непохватника, който би ги разбудил с ритници.

Михаил Строгов се стараеше да не блъсне някого. Искаше само да се поразходи, за да се пребори със съня. Стигна до бака и вече се изкачваше по стълбите на квартердека, когато дочу някакъв разговор. Спря се. Гласовете идваха от неколцина пътници, така увити в шалове и одеала, че бе невъзможно да се различат в мрака. От време на време димоходът бълваше червени пламъци и тази групичка се осветяваше, сякаш безброй пайети лумваха запалени от светъл лъч.

Царският пратеник се канеше да отмине, когато чу по-отчетливо някои думи, изречени на същия странен език, който го бе впечатлил през онази нощ на панаира.

Неволно му хрумна да се вслуша. Скрит в сянката на бака, той почти не се виждаше, но не можеше и да огледа говорещите. Затова напрегна слух.

В началото се размениха няколко несъществени — поне за него — думи. По тях обаче той позна съвсем точно гласовете на мъжа и жената, които бе чул в Нижни Новгород и стана дваж по-внимателен. Действително беше възможно същите онези цигани да се намират сега на борда на „Кавказ“.

Той се заслуша и чу следните реплики, изречени на татарски:

— Казват, че от Москва за Иркутск е тръгнал куриер.

— Казват, Зангара, ама този куриер или ще пристигне със закъснение, или изобщо няма да пристигне.

При отговора, който го засягаше пряко, Михаил Строгов неволно потрепера. Той се опита да познае дали говорещите са наистина мъжът и жената, за които си мислеше, но в гъстия мрак това не му се удаде.

След миг царският пратеник незабелязано се добра до кърмата и скрил лице в ръцете си, седна по-встрани. Човек би помислил, че спи.

Той обаче беше буден и не мислеше да заспива. Размишляваше, обзет от силна тревога:

„Кой би могъл да знае за заминаването ми и кой има изгода от това?“