Жул Верн
Михаил Строгов (6) (Тайнствената мисия на един царски куриер в Азия (първа част))

Глава VI
Брат и сестра

Обстоятелствата оправдаваха тези пагубни за личните интереси мерки.

„Забранява се на всички руски поданици да напускат областта“. Ако Иван Огарев беше още в нея, сега щеше да е възпрепятстван или поне извънредно затруднен да се присъедини към хан Феофар, който се лишаваше от един опасен воин.

„Заповядва се на всички чужденци от азиатски произход да напуснат областта в следващите двайсет и четири часа“ — така с един замах щяха да се отстранят и търговците от централна Азия, и всички цигани, надошли на панаира, които повече или по-малко са във връзка с татарите и монголците. Колкото повече хора, толкова повече шпиони, затова състоянието на нещата налагаше те да бъдат прогонени.

Лесно е да се разбере какъв отзвук предизвикаха внезапните мерки, които засягаха най-вече Нижни Новгород, несъмнено най-застрашен от всички градове.

Руските поданици, преминали границите на Сибир заради търговските си дела, не можеха поне за момента да напуснат областта. Съдържанието на първа точка от съобщението беше недвусмислено и не допускаше изключения. Всеки личен интерес трябваше да бъде пожертван пред всенародните.

Що се отнася до втора точка, заповедта в нея също не подлежеше на обсъждане. Тя засягаше само чужденците от азиатски произход и на тях им оставаше единствено да опаковат стоките и да поемат натам, откъдето току-що бяха дошли. А многобройните артисти, които трябваше да изминат близо хиляда версти, докато се доберат до най-близкия граничен пункт, бяха обречени на нищета и страдания.

Отначало тези необичайни мерки предизвикаха ропот и отчаяни викове, които при появата на казаците и полицаите бързо утихнаха и почти веднага след това просторната равнина започна да се опразва. Платнищата пред дюкянчетата се сгънаха; пътуващите театри се разпръснаха; песните и танците секнаха; шествията се разтуриха; огньовете угаснаха; въжетата на еквилибристите се свалиха; старите кранти отново се запрегнаха в каруците. С камшици в ръка, полицаи и войници подканяха закъснелите да побързат и без да се трогват, разваляха палатките, преди още нещастните цигани да са ги напуснали. Очевидно още привечер площадът в Нижни Новгород щеше да опустее и след пазарната врява да се възцари мъртва тишина.

Тъй като от тези мерки произтичаше още едно усложнение, трябва да се повтори, че на всички засегнати от постановлението номади беше забранено да прекосят сибирската степ и те трябваше да поемат на юг към Каспийско море, било в Персия или в Турция, било в Туркестан. Нямаше да ги пропуснат на граничните пунктове в Урал — по руската граница в планините, чието естествено продължение на юг беше самата река. Налагаше им се да изминат хиляда версти, преди да стъпят на свободна земя.

Докато началникът на полицията четеше постановлението, Михаил Строгов се сепна от една внезапно хрумнала му мисъл:

„Какво съвпадение между постановлението и снощния разговор на онези цигани. «Самият Бащица ни изпраща там, където искаме!» — каза старецът. Но «Бащицата» — това е императорът! Нали така го нарича народът. Как тия цигани са предугадили предприетите срещу тях мерки, как са ги научили предварително? Къде искат да отидат? Та на тези съмнителни хора постановлението сякаш повече помага, отколкото вреди!“

Тези безспорно верни разсъждения бяха прекъснати изведнъж от една мисъл, която прогони всичко друго от съзнанието на Михаил Строгов. Той забрави циганите, подозрителния им разговор, странното съвпадение между него и постановлението… Внезапно си спомни за младата литовка.

„Горкото дете! — възкликна той сякаш мимо волята си. — Тя няма да премине границата!“

Действително девойката беше от Рига — литовка, следователно руска поданица, и не би могла да напусне Русия! Издадено преди последните мерки, разрешителното й очевидно вече не бе в сила. Всички пътища за Сибир бяха безжалостно затворени за нея и независимо от подбудите, тласнали я към Иркутск, отсега нататък достъпът до този град й бе запретен.

Тази мисъл обсеби царския куриер. Хрумна му, че би могъл, без да пренебрегва важната си задача, да помогне на девойката и постепенно идеята се избистри в съзнанието му. Самият той — силен и енергичен, си даваше сметка какви опасности го дебнат по пътищата, които все пак познаваше, и се досещаше, че същите опасности ще са безкрайно по-страшни за една девойка. Тя отиваше в Иркутск — значи щеше да тръгне по същия път, принудена да премине сред ордите на завоевателите. Вероятно разполагаше с ограничени средства; как тогава щеше да пътува при новите условия — и по-опасни, и изискващи повече пари?

„Така! — каза си той. — Тя ще поеме по пътя за Перм, значи е почти невъзможно да не я срещна. Тогава ще мога да се грижа за нея, без да породя съмненията й, а понеже и тя, изглежда, бърза като мен да стигне в Иркутск, няма да се забавя заради нея.“

Ала една мисъл води до друга. Дотук Михаил Строгов бе подтикван единствено от желанието да извърши едно добро дело, да помогне. Сега му хрумна нещо друго и проблемът се постави пред него в нова светлина.

„Всъщност — каза си той — аз се нуждая от нея повече, отколкото тя от мен. Мога да се възползвам от присъствието й, за да отклоня подозренията. Всеки би се досетил, че един мъж, който прекосява сам степите, е царски куриер. Но ако тази девойка ме придружава, в очите на всички аз наистина ще бъда Николай Корпанов. Тя трябва да пътува с мен. Трябва да я намеря на всяка цена! Не е възможно за толкова кратко време да се е сдобила с кола и да е напуснала Нижни Новгород. Напред, и нека Бог ме води!“

Михаил Строгов си тръгна от големия площад, където олелията предизвикана от изпълнението на наложените мерки, беше достигнала връхната си точка. Чужденците роптаеха, полицаите и казаците ги тормозеха и крещяха и врявата беше неописуема. Девойката не би могла да е там.

Беше девет часът сутринта. Параходът щеше да отплава по обяд. Строгов имаше на разположение два часа, за да открие момичето.

Той отново премина на другия бряг на Волга и прекоси тамошните, също препълнени с народ, квартали. Обходи всяка уличка на долния и горния град, влезе във всички църкви, където се приютяват страдалците, но никъде не срещна младата литовка.

„Въпреки това — повтаряше си той, — тя не е успяла да напусне Нижни Новгород. Да продължим издирването!“

Куриерът броди така цели два часа. Крачеше без отдих, без да усеща умора, подчинен на едно непреодолимо чувство, което не му позволяваше дори да разсъждава. И всичко беше напразно.

Тогава му хрумна, че девойката може да не е чула за постановлението — малко вероятно все пак, защото такава неочаквана вест бързо се разпространява. Тя явно се интересуваше и от най-незначителните новини за Сибир и не би могла да не узнае за мерките, които пряко я засягаха.

Ако те обаче не й бяха известни, след няколко часа тя щеше да отиде на пристана и там някой непреклонен полицай да я спре. Строгов трябваше да я види на всяка цена преди това, за да предотврати този провал.

Но докато я търсеше безуспешно, лека-полека губеше надежда, че ще я открие.

Беше единайсет часът. Той реши да представи своя открит лист в полицейския участък, въпреки че при други обстоятелства това щеше да е безполезно. Постановлението очевидно не го засягаше, но куриерът искаше още веднъж да се увери, че нищо няма да му попречи да напусне града.

Върна се на другия бряг, където се намираше полицейският участък.

Там се стичаха много хора. Чужденците, на които бе заповядано да напуснат областта, трябваше да изтърпят някои формалности преди заминаване. Без такива предпазни мерки, всеки замесен в татарския бунт руснак би могъл, предрешен, да премине границата — нещо, което постановлението целеше да предотврати. И така, не само те гонеха, но се налагаше да получиш и разрешително да заминеш.

В двора и канцеларията на полицейския участък се тълпяха фокусници, акробати, цигани, търговци от Персия, Турция, Индия, Туркестан и Китай.

На всички тях скоро щеше да им е нужен само превоз, затова всеки бързаше, а закъснелите се излагаха на опасността да не напуснат града в посочения срок и да бъдат наказани безмилостно от полицаите.

Михаил Строгов употреби силата на лактите си, за да прекоси двора. Но да влезе в участъка и да се добере до гишето беше още по-трудна задача. И все пак няколко думи, прошепнати на ухото на някакъв инспектор, и няколко рубли, дадени навреме, бяха достатъчни да си проправи път.

След като го въведе в една чакалня, полицаят се запъти да предупреди някакъв по-висшестоящ чиновник.

Скоро Михаил Строгов щеше да си е уредил документите и необезпокояван да продължи.

Докато чакаше, той се огледа. И какво видя?

Строполила се на една пейка, млада девойка в безмълвно отчаяние бе извърнала глава към стената. Куриерът позна своята спътница. Тя не бе узнала за постановлението на губернатора и бе дошла в участъка да завери разрешителното си. Отказаха й! Наистина тя имаше позволение да пътува до Иркутск, но постановлението категорично премахваше всички предишни разрешителни и пътищата за Сибир сега бяха затворени за нея.

Безкрайно зарадван, че най-сетне я е намерил, Строгов се приближи.

Тя го загледа, позна го и лицето й светна. Инстинктивно се надигна, а после като удавник, който се хваща за сламка, понечи да го помоли за помощ…

В този миг полицаят докосна Михаил Строгов по рамото.

— Началникът на полицията ви очаква — каза той.

— Идвам — отвърна куриерът.

Без да каже и една дума на момичето, което бе издирвал така старателно още от предишната вечер, без да го успокои макар само с един жест, за да не издаде и двамата, той последва полицая през гъмжилото.

Виждайки, че изчезва единствената й възможна подкрепа, девойката отново се отпусна на пейката.

След по-малко от три минути Михаил Строгов се върна в чакалнята, придружен от един полицай.

Той държеше своя открит лист, който отваряше пред него всички пътища за Сибир.

После приближи до момичето, протегна му ръка и каза:

— Сестро…

Тя разбра! Сякаш някакво внезапно просветление прогони в миг колебанията й и тя се изправи.

— Сестро — повтори Михаил Строгов, — имаме разрешение да продължим пътуването си до Иркутск. Идваш ли?

— Тръгвам с теб, братко — отговори девойката и хвана ръката му.

После двамата излязоха от полицейския участък.