Жул Верн
Михаил Строгов (3) (Тайнствената мисия на един царски куриер в Азия (първа част))

Глава III
Михаил Строгов

Вратата на императорския кабинет се отвори и адютантът съобщи за генерал Кисов.

— А пратеникът? — попита рязко царят.

— Той е тук, ваше величество — отговори генерал Кисов.

— Намери ли подходящ човек?

— Смея да твърдя, ваше величество.

— В двореца ли служи?

— Да, ваше величество.

— Познаваш ли го?

— Лично, а и той неведнъж е изпълнявал трудни задачи.

— В странство ли?

— В самия Сибир.

— Откъде е?

— От Омск. Сибиряк е.

— Хладнокръвен, умен и смел ли е?

— Да, ваше величество, той притежава всички необходими, качества, за да успее там, където други вероятно биха се провалили.

— Колко е годишен?

— Трийсет.

— Издържлив ли е?

— Ваше величество, той може да издържи на студ, глад, жажда, умора до предела на човешките възможности.

— Здрав ли е?

— Като от желязо.

— Какво е сърцето му?

— Златно.

— Как се казва?

— Михаил Строгов.

— Готов ли е да тръгне?

— Той е в залата и очаква заповедите на ваше величество.

— Нека дойде! — каза царят.

След няколко минути куриерът Михаил Строгов влезе в кабинета на императора.

Висок, силен, широкоплещест, Михаил Строгов имаше едро лице с красивите черти на кавказката раса. Неговите здрави крайници бяха същински лостове, пригодени да изпълняват отлично и най-тежката работа. Никой не би могъл да помръдне този хубав, як и снажен младеж пряко волята му, защото положеше ли нозе на земята, той сякаш се срастваше с нея. Буйните му коси се виеха около широкото, четвъртито чело, а нахлупеше ли московския си калпак, изпод него плъзваха непокорни къдрици. Лицето му, обикновено бледо, променяше цвета си единствено, когато сърцето му забиеше учестено и кръвта, закипяла в жилите, обагряше с руменина страните му. Тъмносините му очи гледаха прямо, открито, без да трепнат, заблестели под леко присвитите вежди — доказателство за голяма смелост — „беззлобната смелост на героите“, както твърдят физиолозите. Носът му бе с широки ноздри, а красиво очертаната уста — с леко изпъкналите устни на добър и щедър човек.

По нрав Михаил Строгов беше решителен — човек, който веднага прави своя избор, който не си гризе уплашено ноктите, не се почесва зад ухото, обзет от съмнения, нито пристъпва колебливо от крак на крак. Скъп на жестове и думи, той умееше да стои неподвижен като войник пред командира си, но тръгнеше ли да върви, крачеше леко, със забележително точни движения — нещо, което доказваше смелостта и непреклонната му воля. Беше от тези хора, които сякаш са сграбчили „всички нишки на случайността“ в ръка — може би образът е малко пресилен, но с един щрих дава най-вярното описание.

Бе облечен в спретната военна униформа, която наподобяваше мундирите на офицерите — конни стрелци: ботуши, шпори, брич, куртка, обточена с кожи и украсена с жълти галони на кафяв фон. На широките му гърди блестяха един кръст и няколко медала.

Михаил Строгов се числеше към специалния корпус на царските куриери и имаше офицерски чин сред тези отбрани мъже. А онова, което се излъчваше най-вече от походката му, от изражението му и от цялата му личност и което царят усети веднага, бе, че той е „изпълнител на заповеди“. Той притежаваше едно от най-ценните качества в Русия, както е отбелязъл известният романист Тургенев, качество, което издига до най-високите постове в Руската империя.

Наистина, ако някой би могъл да извърши успешно пътуването от Москва до Иркутск, да прекоси завладените земи, да преодолее препятствията и да се възправи срещу всякакви опасности, това беше единствено Михаил Строгов.

Друго благоприятно за успеха на начинанието обстоятелство бе, че той познаваше отлично областта, която му предстоеше да прекоси, и разбираше тамошните наречия, защото бе родом от Сибир.

Баща му, старият Пьотър Строгов, починал преди десет години, беше живял в Омск, град, разположен в едноименната губерния, а майка му — Марфа Строгова и досега живееше там. Именно сред дивите степи на Омска и Тоболска губерния неустрашимият сибирски ловец беше отгледал сина си Михаил „сурово“, както казва народът. Пьотър Строгов беше професионален ловец. Зиме и лете, сред палеща жега или в студ, когато термометърът пада по-ниско от петдесет градуса под нулата, той преброждаше заледената равнина, гъсталаците от борики и брезички, елховите горички и поставяше капани или дебнеше дребния дивеч с пушка, а едрия — с вила или нож. Едрият дивеч не е нищо друго освен сибирската мечка, опасен хищник, който не отстъпва по големина на събратята си от полярните морета. Пьотър Строгов беше убил повече от тридесет и девет мечки — което ще рече, че беше повалил и четирийсетата, а вярва ли се на ловните предания в Русия, повечето ловци имат късмет до трийсет и деветата мечка и загиват в схватка с четирийсетата.

Пьотър Строгов беше прехвърлил фаталното число, без да получи и драскотина. Оттогава неговият единайсетгодишен син Михаил винаги го придружаваше на лов, като носеше „рогатина“-та — вилата, с която би могъл да се притича на помощ на баща си, въоръжен само с нож. На четиринайсет години Михаил Строгов уби първата си мечка, което не е голям подвиг, но след като я одра, той влачи кожата на огромното животно на много версти — чак до бащината къща, а това сочеше, че детето притежава необикновена сила.

Този начин на живот му се отрази благотворно и когато възмъжа, той беше в състояние да понесе всичко: студ, жега, глад, жажда, умора. Беше железен човек като якутите от северните райони. Би могъл да не сложи залък в уста цяло денонощие, да не затвори очи десет нощи и да си стъкми подслон сред голата степ, там където други биха премръзнали под открито небе. Надарен със свръхчувствителни сетива, воден от инстинкта на един Делауър сред бялата равнина, щом мъглата забулеше хоризонта, дори и да се намираше във високите ширини, където полярната нощ трае дни наред и други биха се заблудили, той откриваше пътя. Всички бащини тайни му бяха известни. Научил се бе да се води по почти незабележими знаци — мястото на ледените висулки; разположението на крехките клончета на някое дърво; изпаренията, стигнали до хоризонта; дирите по горските треви; неясните звуци, понесли се из въздуха; далечния тътен; орляците, литнали в мъглата — хиляди подробности, които са всъщност хиляди ориентири за онзи, който умее да ги разпознае. Дори и да прогизнеше сред снеговете като дамаска коприна в реките на Сирия, той никога не се разболяваше — имаше желязно здраве, както беше казал генерал Кисов, и наистина златно сърце.

Михаил Строгов беше много привързан към майка си, старата Марфа, която не пожела да остави дома на Строгови в Омск, на брега на Иртиш. Когато синът й я напусна, раздялата бе тежка и за двамата, но той й обеща да се връща винаги при удобен случай, и твърдо спазваше обещанието си.

Беше решено, че навърши ли двайсет години, Михаил Строгов ще постъпи на служба в двореца, в корпуса на царските куриери. Храбър, умен, старателен и добре възпитан, младият сибиряк има възможност да се отличи най-напред при едно пътуване в Кавказ — страна, разбунена от неколцина последователи на Шамил, а по-късно и при изпълнение на важна задача, която го отведе чак до Петропавловск, в Камчатка, до самата граница на азиатска Русия. По време на тези дълги обиколки той прояви блестящи качества — хладнокръвие, разум, смелост; спечели одобрението и покровителството на началниците си и бързо се издигна.

Що се отнася до отпуска, който му се полагаше след такива далечни пътувания, той винаги го прекарваше с възрастната си майка, ако и да трябваше да прекоси хиляди версти и непроходими през зимата пътища. Напоследък обаче куриерът бе твърде зает в южната част на империята и за първи път не се беше връщал при старата Марфа три години — три века! Полагаемият му се отпуск започваше след няколко дни и той вече се готвеше да отпътува за Омск, когато се случиха описаните по-горе събития. И така, той застана пред императора, като изобщо не подозираше какво се иска от него.

Царят, без да го заговаря, го загледа изпитателно, докато Михаил Строгов стоеше неподвижен. Сетне, несъмнено доволен от видяното, владетелят се върна до бюрото си, направи знак на началника на полицията да седне и му продиктува шепнешком едно кратко писмо.

Щом привършиха, царят още веднъж прочете внимателно писмото и после го подписа, като преди името си добави „Быт по сему“ — тоест „да бъде изпълнено“ — обичайна формулировка в посланията на руските императори. Сетне поставиха писмото в плик, положиха печата с императорския герб, а царят стана и направи знак на Михаил Строгов да се приближи.

Куриерът пристъпи няколко крачки напред и отново застана неподвижен, готов да отговаря на въпросите.

Императорът го изгледа още веднъж право в очите и рязко подхвана:

— Как се казваш?

— Михаил Строгов, ваше величество.

— Какъв чин имаш?

— Капитан от корпуса на царските куриери.

— Познаваш ли Сибир?

— Сибиряк съм.

— Къде си роден?

— В Омск.

— Имаш ли роднини в Омск?

— Да, ваше величество.

— Какви?

— Моята майка.

Царят прекъсна за миг въпросите и показа писмото, което държеше.

— Ето едно писмо — подзе той, — което те задължавам, ти, Михаил Строгов, да предадеш лично в ръцете на великия княз и на никого другиго.

— Ще го предам, ваше величество.

— Пази се най-вече от изменника Иван Огарев, когото вероятно ще срещнеш по пътя.

— Ще се пазя.

— Ще минеш ли през Омск?

— Оттам е пътят ми, ваше величество.

— Ако се отбиеш при майка си, рискуваш да те разкрият. Не бива да я виждаш.

Михаил Строгов се поколеба за миг.

— Няма да я видя — каза той.

— Закълни ми се, че нищо не е в състояние да те накара да признаеш кой си и къде отиваш!

— Заклевам се.

— Михаил Строгов — продължи царят, като подаде плика на младия куриер, — вземи тогава това писмо, от което зависи спасението на цял Сибир и може би животът на моя брат, великия княз.

— Ще предам писмото на негово величество великия княз.

— Значи ти ще стигнеш на всяка цена?

— Или ще стигна там, или ще ме убият.

— За мен е нужно да останеш жив.

— Ще остана жив и ще стигна — отвърна Михаил Строгов. Царят изглеждаше доволен от простичката, спокойна увереност, с която му беше отговорено.

— И така, тръгвай, Михаил Строгов — каза той, — тръгвай заради Бога, заради Русия, заради моя брат и заради мен!

Куриерът поздрави по военно и веднага излезе от императорския кабинет, а след минути — и от Новия дворец.

— Смятам, че си попаднал на подходящ човек, генерале — забеляза царят.

— И аз смятам така — отговори генерал Кисов. — И ваше величество може да бъде сигурен, че Михаил Строгов ще извърши всичко, което е по силите на един мъж.

— Той наистина е мъжествен човек — каза царят.