Жул Верн
Михаил Строгов (8) (Тайнствената мисия на един царски куриер в Азия (първа част))

Глава VIII
Нагоре по Кама

На другия ден, 18 юли, в шест и четирийсет сутринта „Кавказ“ наближи пристана на Казан, отдалечен на седем версти /7,5 км/ от града.

Разположен там, където Казанка се влива във Волга, Казан е важен център на губернията и на гръцката архиепископия и същевременно — университетско средище. Многообразното население на тази губерния се състои от черемиси, мордвинци, чуваши, волсаки, вигуличи и татари — най-вече последните са запазили азиатския си облик.

Макар че Казан бе доста отдалечен от пристанището, огромна тълпа заливаше кея. Идваха за новини, понеже тукашният губернатор бе въвел същото постановление като нижниновгородския си колега. Тук се мяркаха татари, облечени в кафтани с къси ръкави и нахлупили островърхи шапки, чиято широка периферия напомня на известния Пиеро. Други, загърнати в дълги ямурлуци, с малки кепета на главите, приличаха на полски евреи. Събрани на групички, жени в извезани със сърма на гърдите ризи и окичени с диадеми във форма на полумесец оживено разговаряха. Полицаи и казаци с пики в ръце поддържаха реда и след като щателно проверяваха всички, проправяха път на слизащите и качващите се на „Кавказ“. Това бяха засегнати от постановлението за експулсиране азиатци и мужици, които спираха в Казан.

Михаил Строгов наблюдаваше разсеяно обичайната суматоха, която настава при акостирането на един параход. В Казан „Кавказ“ имаше едночасов престой, необходим за попълване на запасите с гориво.

Куриерът дори не помисли да слезе. Не му се щеше да остави сама младата литовка, която още не бе излязла на палубата.

Както подобава на всички запалени ловци, двамата търсачи на новини станаха на разсъмване. После слязоха на брега и се смесиха с множеството, като всеки пое по своя път. Строгов забеляза Хари Блаунт, който с бележник в ръка записваше впечатленията си. Срещу него Алсид Жоливе само разпитваше, уверен, че паметта няма да му изневери.

По цялата източна граница на Русия бе плъзнала мълвата, че бунтът и нашествието придобиват значителни размери. Връзките между Сибир и империята бяха сериозно затруднени. Това узна царският пратеник от новите пътници, без да се налага да слиза на брега.

Тези новини истински го разтревожиха. У него се надигна непреодолимо желание да е прехвърлил вече Урал. Там би могъл сам да прецени доколко събитията са сериозни и доколко е в състояние да предотврати някоя случайност. Канеше се да разпита по-подробно някой местен жител, когато изведнъж забеляза нещо.

Сред пътниците, слизащи от „Кавказ“, той разпозна циганите, които предишната вечер бяха на панаира в Нижни Новгород — възрастния циганин и жената, взела царския куриер за шпионин. Те явно бяха водачи на двайсетина съвсем млади танцьорки и певци, загърнали с протрити одеала обсипаните си с пайети полички.

Дрехите им сякаш искряха от първите слънчеви лъчи и Строгов си припомни гледката, видяна през нощта. Значи пламъците на димохода са осветявали техните пайети.

„Очевидно — каза си той — тези цигани са стоял и през целия ден в трюма и са отишли на квартердека да пренощуват. Дали са искали да останат незабелязани? Това не е присъщо за тяхното племе!“

Сега за него нямаше съмнение, че разговорът, който го засягаше пряко, се е водил сред тази групичка хора, чиито дрехи бяха проблясвали в светлините на борда и че това наистина са били старият циганин и жената, която събеседникът й бе нарекъл с монголското име Зангара.

Михаил Строгов неволно се втурна към трапа, в момента, когато групата бохеми се канеше да слезе и да не се върне повече.

Сред тях беше и циганинът — държанието му бе съвсем скромно, неприсъщо на вродената дързост на сънародниците му. Той като че се стремеше по-скоро да избягва погледите, отколкото да ги привлича. Окаяната му шапка, избеляла под слънцето на всички географски ширини, бе дълбоко нахлупена над сбръчканото му лице. Ходеше прегърбен и въпреки жегата, плътно се загръщаше в стара, износена дреха. Трудно можеше да се съди за ръста му под тези жалки дрипи.

Заела величествена поза, до него стоеше Зангара — тъмнокожа, висока и стройна трийсетгодишна жена, с прекрасни очи и златисти коси. Мнозина от младите танцьорки бяха забележително хубави, макар да притежаваха характерните за племето си черти. Общо взето циганките са доста привлекателни и не един могъщ руски господар, чието основно занимание е да се състезава по ексцентричност с англичаните, без колебание е избирал за жена циганка.

Една от тях тананикаше песен с необичаен ритъм, чиито начални думи могат да се преведат така:

„По смуглата ми кожа блести корал,

а в косите ми — игла от злато.

Ще потърся щастието

в страната на…“

Усмихнатото момиче продължи песента си, но Михаил Строгов вече не го слушаше. Стори му се, че циганката Зангара се е втренчила в него сякаш искаше да запечата навеки чертите му в паметта си. Тя слезе последна, след стареца и трупата му.

„Колко дръзка жена! — каза си Михаил Строгов. — Дали в мен е познала човека, когото взе за шпионин в Нижни Новгород? Тия проклети циганки са като котките! Виждат ясно и в тъмното, а тази би могла да знае…“

Царският пратеник бе готов да проследи Зангара и трупата, но се въздържа.

„Не — помисли си той, — да не постъпвам необмислено! Ако наредя да арестуват този гадател и бандата му, рискувам да разкрия самоличността си. Впрочем, ето че слязоха и още преди да прекосят границата, аз ще съм прехвърлил Урал. Могат да поемат по пътя от Казан за Ишим, но той е пуст и един запрегнат с отлични сибирски коне тарантас винаги ще изпревари някаква си циганска каруца. Хайде, приятелю Корпанов, успокой се!“

В този миг старият циганин и Зангара се изгубиха сред тълпата.

Казан с право е наречен „врата към Азия“ и се смята за търговско средище, през което минават стоките от Сибир и Бухара. Оттук са двата пътя, водещи през Урал. Михаил Строгов съвсем правилно бе избрал онзи, който минава през Перм, Екатеринбург и Тюмен. Това е главният път от Ишим до Иркутск, осеян с многобройни държавни пощенски станции.

Царският куриер се досети и за пътя, който също свързва Казан с Ишим, но избягвайки лекото отклонение към Перм, минава през Елабуга, Мензелинск, Бирск и Златоуст, където пресича границите на Европа. Единственото му предимство е, че е малко по-кратък от първия, но за сметка на това е зле поддържан, липсват пощенски станции и селищата са съвсем нарядко. Михаил Строгов с право може да бъде поздравен за своя избор и ако циганите наистина поемеха по второстепенния път от Казан за Ишим, той щеше да пристигне преди тях.

Подир час камбанката на бака вече зовеше всички пътници на борда. Беше седем часът сутринта. Зареждането с гориво бе приключило. Котлите трепереха под налягането на парата. Корабът беше готов за отплаване.

Пътниците за Перм заемаха местата си. Михаил Строгов забеляза, че на борда се е завърнал само единият журналист — Хари Блаунт.

Дали Алсид Жоливе щеше да изпусне парахода?

В момента, в който откачаха въжетата, тичешком се появи французинът. Корабът се беше оттласнал от пристана, дори трапът беше прибран, но Алсид Жоливе не се смути от малкото неудобство, скокна леко като клоун и се озова на палубата, право в ръцете на своя колега.

— Помислих, че „Кавказ“ ще отплава без вас — каза англичанинът подигравателно.

— Ами! — отвърна Алсид Жоливе. — Щях да ви настигна дори да се наложеше да наема кораб за сметка на братовчедка ми или да тръгна с пощенска кола срещу двайсет копейки на верста и на кон. Че как иначе? Пристанът е доста далече от телеграфа!

— Ходили сте до телеграфната станция? — сви устни Хари Блаунт.

— Там бях — най-любезно се усмихна французинът.

— Още ли работи до Коливан?

— Това не ми е известно, но мога да ви успокоя например, че от Казан до Париж работи!

— Изпратили сте телеграма на… братовчедката си?

— С най-голямо въодушевление.

— И какво й писахте?

— Запомнете, драги, ако ще се наричаме както руснаците — отвърна Алсид Жоливе, — че аз съм послушен и не искам да крия нищо от вас. Татарите начело с хан Феофар са минали през Семипалатинск и слизат по течението на Иртиш. Възползвайте се от новината!

Какво! Хари Блаунт да е пропуснал такава важна новина, а съперникът му, който явно я бе научил от някой жител на Казан, да я изпрати веднага в Париж! Изпреварили са английския печат! И Хари Блаунт, сключил ръце зад гърба си, отиде да седне на кърмата, без да отрони нито думичка.

Към десет часа сутринта младата литовка излезе от каютата си и се качи на палубата.

Михаил Строгов приближи до нея и й подаде ръка.

— Погледни, сестро — каза той, след като я отведе на бака.

Местността наистина заслужаваше внимание.

В този момент „Кавказ“ бе стигнал до мястото, където Кама се влива във Волга. След като бе слизал повече от четиристотин версти по течението на голямата река, корабът щеше да я напусне и да се отправи нагоре по Кама, изминавайки четиристотин и шейсет версти /490 км/.

На това място различно обагрените течения на двете реки се сливаха. Пречиствайки левия бряг с бистрите си води, Кама му оказваше същото благотворно въздействие, както Ока — на десния бряг край Нижни Новгород.

Кама се разливаше нашироко и гористите й брегове бяха прелестни. Бели платноходки изпъстряха нейните лазурни, искрящи на слънцето води. Обрасли с трепетлики, елхи и тук-таме с дебелостволи дъбове, хълмовете затваряха хоризонта с хармонична линия, която под ярката обедна светлина се сливаше с бездънното небе. Но тези природни красоти не можеха и за миг да отклонят мислите на младата литовка. Тя виждаше единствено целта, до която трябваше да се добере, и Кама представляваше само по-лесния път към нея. Погледнеше ли на изток, очите й странно заблестяваха, сякаш й се искаше да проникне с взора си отвъд непроницаемия хоризонт.

После, положила длан в ръката на своя спътник, Надя обърна към него и попита:

— На какво разстояние сме от Москва?

— На деветстотин версти — отвърна той.

— Деветстотин от седем хиляди — прошепна девойката.

Камбаната отекна няколко пъти и възвести, че е време за обяд.

Надя последва Строгов в каюткомпанията. Тя дори не докосна сервираните отделно ордьоври — хайвер, нарязана на тънки филийки херинга, ароматизирана с анасон водка — които, според общ за всички северни страни обичай, се поднасят за предястие. Надя хапна малко, като бедно момиче, което не разполага с достатъчно средства. Спътникът й прецени, че трябва да се задоволи с менюто, избрано от нея: малко „кулбат“ — нещо като баница с жълтъци — ориз, смляно месо, пълнено с хайвер червено зеле и чай.

Нахраниха се скромно и набързо и след по-малко от двайсетина минути двамата отново се качиха на палубата.

Щом седнаха на кърмата, Надя подхвана направо, с тих глас, за да я чуе единствено Строгов:

— Аз съм дъщеря на заточеник. Казвам се Надя Фьодоровна. Няма и месец откакто майка ми почина в Рига и аз отивам в Иркутск при баща си, за да споделя изгнаничеството му.

— Аз също отивам в Иркутск — отвърна младежът — и ще моля милостта на небесата да предам Надя Фьодоровна жива и здрава в ръцете на баща й.

— Благодаря ти! — прошепна тя.

После Михаил Строгов обясни, че се е снабдил със специален открит лист и че от страна на руските власти няма да срещне спънки по пътя си.

Надя не го разпитва повече. В срещата си с този сърдечен и добър младеж, който й бе изпратило провидението, тя виждаше само едно: средство да се добере до баща си.

— Аз имах — каза му тя — разрешително, с което можех да отида в Иркутск. Постановлението на губернатора обаче го отмени и без теб не бих могла да напусна града, в който ти ме намери и където сигурно щях да умра.

— Ти си дръзнала да тръгнеш сама, Надя — отвърна Строгов, сама през сибирската степ!

— Това е мой дълг.

— Не знаеше ли, че през една разбунтувана и превзета страна придвижването е невъзможно?

— В Рига не се чуваше нищо за татарското нашествие — каза момичето. — Чак в Москва научих за него.

— И въпреки това продължи?

— Това е мой дълг.

В този израз проличаваше целият характер на храбрата девойка. Чувството за дълг у Надя стоеше над всичко друго.

После тя заговори за баща си Василий Фьодоров. Бил почитан лекар в Рига. Трудел се и живеел щастливо с близките си. Но когато разкрили, че се е присъединил към някакво тайно общество, бил осъден на заточение в Иркутск и жандармите незабавно го отвели оттатък границата.

Василий Фьодоров само целунал болната си жена и дъщеря си, която скоро щяла да остане без никаква подкрепа, и оплаквайки скъпите за него същества, потеглил.

От две години той живеел в столицата на източен Сибир и продължавал да работи като лекар, но почти не припечелвал. Въпреки всичко щял да е щастлив, доколкото изобщо може да бъде щастлив един заточеник, ако жена му и дъщеря му били до него. Госпожа Фьодоровна обаче била доста изтощена и не можела вече да напусне Рига. Двайсет месеца след заминаването на мъжа си тя починала в ръцете на своята дъщеря и я оставила сама, без опора. Тогава Надя Фьодоровна поискала и лесно получила от руските власти разрешение да отиде в Иркутск при баща си. Писала му, че тръгва. Почти нямала средства за такова дълго пътуване, но все пак не се поколебала да го извърши. Правела каквото е по силите й!… Господ щял да свърши останалото.

През това време „Кавказ“ пътуваше срещу течението на реката. Нощта се бе спуснала и въздухът се проникваше от сладостна прохлада. От димохода на парахода, подгрят с борови дърва, се сипеха безброй искрици, а шепотът на водата, порена от вълнореза, се примесваше с вълчия вой, идващ от сенчестия десен бряг на Кама.