Жул Верн
Михаил Строгов (16) (Тайнствената мисия на един царски куриер в Азия (първа част))

Глава XVI
Последно усилие

Михаил Строгов с основание се опасяваше от някоя злощастна среща в равнините, разпрострели се оттатък Бараба. Изровените от конски копита поля доказваха, че оттам са минали татари, а за тези варвари с пълна сила важи казаното за турците: „Там откъдето мине турчин, трева не никне!“

Затова, докато прекосяваше тази местност, той трябваше да вземе всички възможни предпазни мерки. Няколко струйки дим на хоризонта сочеха, че градчетата и селцата още горят. От авангарда ли бяха подпалени пожарите или войската на емира беше стигнала до границите на губернията? Дали хан Феофар лично бе отишъл в Енисейска губерния? Михаил Строгов не знаеше и засега не можеше да разбере нищо. Толкова ли обезлюдена беше страната, та да не срещне макар и един-единствен сибиряк, който да му разкаже всичко?

Михаил Строгов измина две версти по съвсем пустия път. Той търсеше с поглед поне една къща наоколо, която да не е изоставена. Всичките, в които се бе отбил, бяха празни.

Все пак зърна сред дърветата колиба, която още димеше. Когато я наближи, видя на няколко крачки от пепелищата старец, заобиколен от разплакани деца. Една още млада жена, навярно негова дъщеря и майка на малчуганите, бе коленичила на земята и наблюдаваше с обезумял поглед тази покъртителна сцена. Тя кърмеше няколкомесечно бебе, което скоро нямаше да има какво да суче. Всичко наоколо тънеше в развалини и опустошения.

Михаил Строгов се приближи до стареца.

— Можеш ли да ми отговориш? — тихо попита той.

— Кажи — отвърна старецът.

— Татарите ли са минали оттук?

— Да, защото моята къща е в пламъци!

— Войска ли беше или отряд?

— Войска, защото докъдето поглед стига, нашите поля са опустошени!

— Емирът ли я командваше?

— Емирът, защото водите на Об почервеняха!

— А хан Феофар влязъл ли е в Томск?

— В Томск е!

— Знаеш ли дали татарите са превзели Коливан?

— Не са го превзели, защото Коливан още не гори!

— Благодаря, приятелю. Мога ли да сторя нещо за теб и близките ти?

— Не!

— Довиждане.

— Сбогом.

Михаил Строгов сложи двайсет и пет рубли в скута на нещастната жена, която нямаше сили дори да му благодари, после пришпори коня си и продължи напред.

Сега знаеше, че трябва на всяка цена да заобиколи Томск. Да стигне Коливан, където още нямаше татари — това не беше невъзможно. Да се запаси там с провизии за един дълъг преход — ето какво бе нужно да стори. Да премине Об, после да се отбие от пътя за Иркутск, за да заобиколи Томск — друг избор нямаше.

Щом определи новия си маршрут, Михаил Строгов без колебание подкара коня си в бърз, равномерен ход и пое по прекия път, извеждащ до левия бряг на Иртиш, докъдето оставаха още четирийсет версти. Дали там щеше да намери сал, или ако татарите бяха унищожили всички лодки, да бъде принуден да преплува реката? Щеше да реши на място.

Колкото до коня — вече доста изнемощял — след като изцедеше и последните му сили, в Коливан щеше да се опита да го смени с някой друг. Усещаше, че горкото животно всеки миг може да рухне под него. Коливан щеше да стане нов отправен пункт, защото от този град нататък пътуването щеше да протича при нови условия. Докато прекосяваше опустошената страна трудностите щяха да са големи, ала веднъж заобиколил Томск, той отново щеше да поеме през Енисейска губерния, по пътя за Иркутск. Там все още нямаше нашественици и за няколко дни куриерът щеше да достигне целта си.

Подир доста горещия ден се бе спуснала нощта. В полунощ дълбок мрак обгърна степта. На залез слънце вятърът стихна и сега в природата цареше спокойствие. По безлюдния път отекваше единствено конският тропот, и от време на време — възгласите, с които стопанинът подканяше животното да върви напред. Човек трябваше да напрегне цялото си внимание, за да не кривне всред непрогледната тъмнина извън пътя, ограден с блата и поточета — притоци на Об.

И така, Михаил Строгов се движеше възможно най-бързо, но без да пренебрегва предпазливостта. Той разчиташе на отличното си зрение, с което сякаш пронизваше мрака и същевременно — на инстинкта и интелигентността на коня.

В един миг, когато слезе от седлото, за да се ориентира по-добре, му се стори, че долавя неясен шум от запад. В далечината сякаш препускаха коне. Не можеше да има съмнение. На една-две версти по-назад тропот на копита разтърсваше земята. Вслуша се внимателно, а после сложи ухо на самия път. „Това е конница, която се движи по пътя за Омск — каза си той. — Наближава бързо, защото шумът се усилва. Дали са руси или татари?“

Отново се заслуша.

„Така е, яздят в тръс! За по-малко от десет минути ще са тук! Няма да смогна да ги изпреваря. Ако са руснаци, ще се присъединя към тях. Ако са татари, трябва да избягам. Но как? Къде бих могъл да се скрия насред степта?“

Михаил Строгов се озърна и острият му поглед съзря на стотина крачки по-напред, от лявата страна на пътя, някаква тъмна грамада смътно да се очертава в мрака.

„Там навярно има горичка — каза си той. — И да се скрия в нея, пак може да ме хванат, ако решат да я претърсят, но друг избор нямам! Ето ги!“

След минута, повел коня за юздата, Михаил Строгов стигна до горичка от борики, в която се влизаше по тясна пътечка. Главният път, където нямаше нито едно дърво, продължаваше всред мочурища и блата, разделени едно от друго с ниски храсталаци от диви метли. Местата в непосредствена близост с пътя за Иркутск бяха непроходими и войниците вероятно щяха да подминат горичката.

Беглецът се втурна нататък, навлезе под дърветата и спря пред един поток, който ги ограждаше в полукръг.

В гъстия мрак нямаше да го забележат, освен ако не претърсеха мястото. Той отведе коня до потока, върза го за едно дърво, а после се върна и залегна в края на горичката, за да види с кого си има работа.

Михаил Строгов едва успя да застане зад групичка борики, когато се разля бледа светлина, в която тук-там проблясваха движещи се в мрака точици. „Факли! — каза си той.“

И рязко се отдръпна, втурвайки се като луд в най-големия гъсталак.

Докато приближаваха, конете забавиха ход. Дали конниците осветяваха пътя, за да огледат внимателно и най-малките му разклонения?

Точно от това се опасяваше Михаил Строгов. Той инстинктивно отстъпи чак до потока, за да се гмурне в него, ако се наложи.

Отрядът се изравни с дърветата и спря. Конниците слязоха. Бяха около петдесет, а дванайсетина носеха факли и осветяваха голям отрязък от пътя.

Докато ги гледаше, Строгов се досети, че няма да претърсват горичката, а се готвят да стануват.

Освободени от поводите, конете захрупаха сочната трева, покрила като с килим земята, а войниците се изтегнаха край пътя и започнаха да разпределят провизиите. Младежът хладнокръвно се промъкна всред високите треви и започна внимателно да наблюдава и слуша.

Отрядът идваше от Омск. Конниците бяха узбеки — една от преобладаващите народности в Татария, която много се доближава до монголците. Добре сложени и доста високи на ръст, те имаха груби и дивашки черти. На главите си носеха калпаци от черна овча кожа, а на краката — жълти чизми с високи токове и остри, извити като на средновековна обувка, върхове. Горните им дрехи бяха от подплатена с необработен памук басма, пристегнати в кръста с обточен с червен ширит пояс. Бяха въоръжени — за отбрана с щит, за нападение — с извита сабя и дълъг нож, а на седлата им висяха пушки кремъклийки. От раменете им се развяваха яркоцветни плъстени наметала.

Конете, пуснати на воля край гората, бяха узбекска порода. Това отлично се виждаше в отблясъците, които факлите хвърляха под дърветата. Малко по-дребни от туркменските коне, но надарени със забележителна сила, тези ездитни животни не познаваха друг ход освен галопа.

Отрядът се предвождаше от „пенджа-башия“ — тоест командир на петдесет души, а негови подчинени бяха „дех-башиите“, които командваха по десет души. Офицерите носеха каски с ризници, а окачените на седлата медни тръби бяха отличителен белег за техния чин.

Пенджа-башият бе принуден да даде почивка на уморените от дългия преход войници. Докато си приказваха и пушеха „бенг“ — листа от коноп, от които се приготвя толкова употребяваният в Азия хашиш — командирът и подчиненият му офицер се разхождаха напред-назад из горичката, така че Михаил Строгов успя да долови разговора, който се водеше на татарски.

Още от първите думи, той напрегна цялото си внимание. Действително говореха за него.

— Куриерът не може да ни е изпреварил много — каза пенджа-башият, — а от друга страна е изключено да не е тръгнал по барабинския път.

— Кой знае дали е напуснал Омск! — отвърна дех-башият.

— Може още да се крие в града.

— Така би било най-добре, наистина! Тогава полковник Огарев няма да се безпокои, че съобщението, което носи куриерът, ще стигне някога до предназначението си!

— Казват, че бил тукашен, сибиряк — подзе дех-башият. — Сигурно познава района и може да се е отбил от Иркутския път, а по-късно отново да поеме по него.

— Тогава ние ще го изпреварим — отвърна пенджа-башият, — защото напуснахме Омск един час след него и потеглихме по най-късия път възможно най-бързо. Дали е останал в Омск, или пък ние ще стигнем преди него в Томск, за да отрежем пътя му, няма значение, понеже и в двата случая той няма да се добере до Иркутск.

— Издържлива жена била оная стара сибирячка, която очевидно му е майка — каза дех-башият.

При тези думи сърцето на Михаил Строгов заби до пръсване.

— Да — отвърна пенджа-башият. — Тя упорито твърдеше, че оня мним търговец не бил синът й, но вече бе много късно. Полковник Огарев не се остави да го заблудят и както сам казва, когато му дойде времето, знае как да накара старата вещица да проговори.

Всяка дума се забиваше като нож в сърцето на Михаил Строгов. Разкрили са, че е царски куриер! По дирите му е хвърлен конен отряд, който скоро ще отреже пътя му! И най-страшното — майка му е в ръцете на татарите и жестокият Иван Огарев си въобразява, че ще я накара да проговори, когато той поиска.

Куриерът знаеше, че силната духом сибирячка няма да отрони нито дума и че това ще й струва живота…

До този миг той си мислеше, че не може да мрази по-силно Иван Огарев, но сега усети в сърцето си нов прилив на ненавист. Продажникът, който бе изменил на родината, сега заплашваше с изтезания майка му!

Двамата офицери продължиха разговора си и Михаил Строгов узна, че в околностите на Коливан се очаква сражение между руските войски, идващи от север, и татарите. По долното течение на Иртиш бе забелязан малоброен корпус от две хиляди царски войници, устремили се с ускорен ход към Томск. Ако действително беше така, те щяха да се сблъскат с основната част от силите на хан Феофар, да бъдат разбити и пътят за Иркутск да падне в ръцете на завоевателите.

Що се отнася до самия него, от думите на пенджа-башият маладежът научи, че главата му е оценена и че има заповед да бъде уловен жив или мъртъв.

Следователно, налагаше се час по-скоро да изпревари узбеките по пътя за Иркутск, но за това бе нужно да избяга, преди конницата да е потеглила отново.

Щом взе решение, Михаил Строгов се приготви да го изпълни.

Наистина престоят на войниците нямаше да е дълъг и пенджа-башият смяташе да даде на хората си само час почивка, макар от тръгването конете им да не бяха сменяни.

Не биваше да губи нито миг. Беше един часът през нощта. Трябваше да се възползва от мрака, който зората скоро щеше да разпръсне, за да излезе от горичката и да препусне по пътя; и макар тъмнината да го закриляше, изходът от това начинание бе доста съмнителен.

Михаил Строгов не се осланяше на случая, затова прекара известно време в размисъл, преценявайки всички възможности, за да приложи най-добрите в плана си.

След като огледа местността, разбра, че не би могъл да се измъкне през отсрещния край на гората, затворен от дъговидно разположени дървета. Потокът, заграждащ тази дъга, бе не само дълбок, но и широк, с тинесто дъно, където човек вероятно би затънал. Високите тръстики го правеха непроходим, а и гъсталаците околовръст доста щяха да затруднят бързото придвижване. Вдигнеше ли се тревога, Михаил Строгов щеше без съмнение да бъде преследван безмилостно и да падне в ръцете на узбеките. Следователно имаше само един възможен път — главният.

Да опита да се добере до него, заобикаляйки края на гората, без да привлича вниманието, да измине четвърт верста, преди да го забележат, да използва и последните сили на своя кон, дори той да падне мъртъв като стигнат бреговете на Об, после със сал, или ако няма друго средство, с плуване да премине голямата река — ето какъв бе планът му.

Пред лицето на опасността неговата енергия и смелост се бяха удесеторили. На карта се залагаха животът му, мисията му, честта на родината и навярно избавлението на майка му. Той не биваше да се колебае и затова веднага пристъпи към действие.

Нямаше време за губене. Войниците вече се раздвижваха. Няколко конници се разхождаха назад-напред по крайпътния насип, досами гората. Другите все още лежаха в подножието на дърветата, но конете им лека-полека се събираха в централната част на горичката.

Отначало на куриера му хрумна да вземе някой от конете им, но после размисли и реши, че те навярно са изморени като неговия. Така че бе по-добре да се осланя на своя, в който беше сигурен и който му служи толкова вярно. Това храбро животно, скрито зад високия храст дива метла, се беше изплъзнало от погледите на узбеките. Впрочем те не бяха влизали навътре в гората.

Като пропълзя под тревите, младежът се приближи до коня си, който бе полегнал на земята. Той го погали, каза му нежно няколко думи и успя да го накара безшумно да се надигне.

В този миг, за щастие, факлите, вече догорели, изгаснаха и мракът оставаше все така дълбок, поне под короната на бориките.

Михаил Строгов сложи юздата на коня, провери седлото и ремъците на стремената и бавно започна да го тегли за поводите. А умното животно, като че разбрало какво се иска от него, кротко тръгна подир господаря си, без да изцвили нито веднъж.

Въпреки това, няколко от конете на узбеките изправиха глави и се запътиха полека към края на горичката.

Храбрият куриер държеше в дясната си ръка револвер, готов да простреля главата на първия войник, който го наближи. Но за щастие не дадоха тревога и той успя да се добере до чупката вдясно, където гората се съединяваше с пътя.

Михаил Строгов възнамеряваше за по-сигурно да се метне на седлото, колкото се може по-късно и само след като премине завоя, разположен на двеста стъпки от горичката.

За беда, тъкмо когато се канеше да прекоси края й, конят на един узбек го надуши, изцвили и се устреми към пътя.

Стопанинът му изтича да го върне, но забелязвайки някакъв силует смътно да се очертава в първите проблясъци на зората, извика:

— Тревога!

При този вик всички се надигнаха и се спуснаха към пътя. Михаил Строгов нямаше избор — той яхна коня и препусна в галоп.

Двамата офицери се втурнаха напред, като зовяха хората си, но младежът бе вече на седлото.

В този миг отекна изстрел и той усети как куршум пронизва дрехата му.

Без да се обръща и без да отговори на изстрела, той пришпори коня и като излезе с невероятен скок от горичката, се устреми, отпуснал юздите, към бреговете на Об.

Конете на узбеките бяха без амуниции, следователно той можеше да спечели малко преднина. Войниците обаче нямаше да губят време и веднага щяха да се втурнат по петите му. Наистина, не бяха минали и две минути, когато дочу наближаващия конски тропот.

Бе започнало да се развиделява и предметите вече се различаваха отдалече.

Обръщайки глава, Михаил Строгов съгледа един конник, който бързо го настигаше.

Беше дех-башият — яхнал превъзходно животно, той предвождаше отряда и вече се изравняваше с беглеца.

Без да спира, Михаил Строгов протегна револвера си и с уверена ръка спокойно се прицели. Улучен в гърдите, узбекът се търколи на земята.

Ала другите преследвачи препускаха съвсем близо до него и без да спират заради дех-башия, възбуждайки се от собствените си крясъци, пришпорвайки яростно конете, лека-полека намаляваха разстоянието, което ги делеше от Михаил Строгов.

В продължение на половин час, той успя да се задържи извън обсега на татарското оръжие, но усещаше как конят му изнемощява и с всеки изминал миг все повече се боеше, че ако се спъне, животното може да падне, за да не се надигне никога вече.

Макар слънцето да не бе изгряло, вече беше светло. Две версти по-далече се проточваше бледа линия, оградена от растящи нарядко дървета.

Това беше Об, който течеше от югозапад на североизток, почти наравно със земята, и чиято долина беше самата степ.

Неведнъж към Михаил Строгов долитаха куршуми, но без да го засегнат и неведнъж той изпразняше револвера си срещу онези, които го наближаваха прекалено много. Винаги някой узбек се търкулваше на земята всред яростните крясъци на другарите си. Ала той навярно щеше да изгуби надбягването. Конят му вече не издържаше и въпреки това успя да го отведе до брега на реката.

Узбекският отряд беше на по-малко от петдесетина стъпки зад него.

А на Об, сега съвършено пуст, нямаше нито един сал или пък лодка, с която да премине реката.

„Смелост, храбро конче! — провикна се Михаил Строгов. — Хайде! Още едно последно усилие!“

И той се хвърли в реката, която на това място се разливаше на половин верста.

Течението беше много бързо и да се пътува срещу него бе извънредно трудно. Конят му не стигаше дъното. Поради липса на опора трябваше да премине с плуване тези буйни като планински поток води. С безпримерна храброст, Строгов се устреми срещу течението.

Спрели на брега, преследвачите не се решаваха да скочат в реката.

В този миг пенджа-башият взе пушката си и внимателно се прицели в конника, който се бе озовал насред течението. Отекна изстрел и улучен в хълбока, конят потъна под господаря си. В мига, в който животното изчезна, той бързо се освободи от стремената. Сетне, гмурвайки се тъкмо навреме, за да избегне дъжда от куршуми, успя да се добере до десния бряг и се скри сред гъстите тръстики.