Жул Верн
Михаил Строгов (12) (Тайнствената мисия на един царски куриер в Азия (първа част))

Глава XII
Предизвикателството

По географското си местоположение Екатеринбург е азиатски град, защото се намира от другата страна на Урал, по крайните източни склонове на планината. Въпреки това той е включен в Пермска губерния и оттук се причислява към европейската част на Русия. За подобна административна мярка несъмнено не липсват основания — като че къс от сибирската земя е останал захапан от руските челюсти.

В такъв голям, основан през 1723 година град, Михаил Строгов и двамата журналисти лесно щяха да си осигурят превоз. В Екатеринбург се намира първият монетен двор в империята, тук е и главното управление на рудниците. Градът е важен промишлен център в област, където металургичните заводи и предприятията за промиване на злато и платина са в изобилие.

По онова време населението на Екатеринбург беше нараснало чувствително. Тук се бяха стекли руси и сибиряци, които, страхувайки се от татарското нашествие, бягаха от областите, вече завладени от ордите на хан Феофар, и главно от земите на киргизите, разпрострели се на югозапад от Иртиш, чак до границата с Туркестан.

Следователно, ако и да бе трудно да се намерят превозни средства, за да се добере човек до града, то за да го напусне, такива не липсваха. При тогавашната обстановка малцина имаха желание да бродят по сибирските друми.

От тези обстоятелства се възползваха Хари Блаунт и Алсид Жоливе и лесно намериха цяла талига, която замени прословутата полу-талига, превозила ги все пак криво-ляво до Екатеринбург. Колкото до Михаил Строгов, тъй като тарантасът беше негов и все още в добро състояние, той трябваше само да впрегне три здрави коня и да тръгне бързо по пътя за Иркутск.

До Тюмен и дори до Ново Заимск пътят е доста стръмен, защото все още се вие по по неравните възвишения, от които започват скатовете на Урал. После, разпростирайки се чак до подстъпите на Красноярск, след Ново Заимск се ширва огромната степ, на площ от около хиляда и седемстотин версти /1812 км/.

Както казахме, двамата кореспонденти възнамеряваха да се доберат до Ишим — на шестотин и трийсет версти от Екатеринбург. Там, в зависимост от развоя на събитията, щяха да поемат през завладените райони, било заедно, било поотделно, всеки воден от ловния си инстинкт.

Михаил Строгов би могъл да се отправи за Иркутск единствено по пътя от Екатеринбург за Ишим. Но той не гонеше новините и се стремеше по-скоро да избегне опустошените от завоевателя губернии, затова бе твърдо решен да не спира никъде.

— Господа — обърна се той към новите си спътници, — ще съм предоволен, ако пътувам известно време с вас, но трябва да ви предупредя, че извънредно много бързам да стигна в Омск, където майка ни очаква мен и сестра ми. Кой знае дали като пристигнем, татарите няма да са превзели града! Ще спирам по станциите, колкото да сменям конете, ще пътувам ден и нощ!

— И ние възнамеряваме да сторим така! — отговори Хари Блаунт.

— Добре — подзе Михаил Строгов, — но не губете нито миг. Наемете или купете кола, чиято…

— Чиято задница ще благоволи да пристигне едновременно с предницата в Ишим — добави Алсид Жоливе.

След половин час усърдно търсене французинът лесно намери някакъв тарантас и двамата с колегата му веднага се настаниха в него.

Михаил Строгов и Надя също се разположиха в своята кола и по пладне двата екипажа напуснаха едновременно град Екатеринбург.

Най-сетне Надя беше в Сибир, поела по дългия път, който води в Иркутск. За какво ли си мислеше сега младата литовка? Три коня я носеха през тази земя на изгнаничество, в която баща й бе осъден да живее продължително, тъй далеч от родината! Ала сега тя едва забелязваше стелещите се пред очите й безкрайни степи, защото устременият й отвъд хоризонта взор вече съзираше образа на заточеника. Препускайки с петнайсет версти в час, тя не обръщаше внимание на пейзажа, нито на западносибирските области, тъй различни от източните райони. Наистина тук обработваемите поля са малко, земята на повърхността е неплодородна, но недрата й крият желязо, мед, платина и злато в изобилие. Затова навред се срещат промишлени предприятия, а съвсем рядко — земеделски стопанства. Как да намериш кой да обработва земята, да сее нивите и да прибира родитбата, когато е по-изгодно да проникваш в недрата й с взрив или кирка. Тук селянинът е изместен от рудокопача, а мотиката — от кирката.

Навремени мислите на Надя се откъсваха от далечните прибалтийски области и се връщаха към сегашното й положение. Образът на баща й избледняваше и тя отново виждаше своя великодушен спътник — най-напред в железницата на гара Владимир, където по волята на провидението го срещна за първи път. Спомняше си неговото внимание по време на пътуването, появата му в полицейския участък, сърдечната непринуденост, с която я нарече „сестро“, грижите, положени за нея, докато плаваха по Волга, и най-сетне всичко, което бе сторил, за да спаси живота й, излагайки на гибел своя през онази страховита нощна буря в Урал.

И така, Надя си мислеше за Михаил Строгов. Тя благодареше на Бога, че й бе изпратил тъй навреме този храбър защитник, този мълчалив и добър приятел. С него, под закрилата му, тя се чувстваше в безопасност. Истински брат да й беше, нямаше да е по-добър! Сега бе уверена, че ще достигне целта си и препятствията вече не я плашеха.

Дълбоко замислен, Строгов почти не говореше. Той също благодареше на Бога за тази среща, дала му възможност едновременно да прикрие истинската си самоличност и да извърши едно добро дело. Хладнокръвието на девойката допадаше на храбрата му душа. Не му ли беше тя като истинска сестра? Той изпитваше уважение и нежност към своята красива, смела спътница. Чувстваше, че тя притежава едно от онези честни сърца, които се срещат толкова рядко и на които може да се разчита.

За царския пратеник истинските опасности започваха на сибирска земя. Ако двамата журналисти не се заблуждаваха и Иван Огарев наистина бе минал границата, той трябваше да бъде много предпазлив. Обстоятелствата се бяха променили. Сибирските губернии несъмнено гъмжаха от татарски съгледвачи. Щеше да е свършено с мисията и може би с живота му, ако разкриеха неговото инкогнито и звание. Сега той усещаше по-осезаемо тежестта на отговорността, която носеше.

Така стояха нещата в първата кола, а какво ставаше във втората? Нищо особено. Словоохотливият Алсид Жоливе получаваше едносрични отговори от Хари Блаунт. Всеки от тях си водеше бележки за малобройните произшествия по пътя, представяйки нещата от своя гледна точка.

На всяка станция двамата слизаха и се присъединяваха към Михаил Строгов. Ако не се хранеха, Надя оставаше в тарантаса. Когато се налагаше да обядват или вечерят, тя сядаше на масата, но почти не се намесваше в разговорите.

Без да прекрачва границите на приличието, Алсид Жоливе, очарован от младата литовка, непрекъснато я ухажваше. Възхищаваше го безмълвната сила, която тя проявяваше по време на уморителното и извършвано в такива сурови условия пътуване.

Тези принудителни престои изобщо не се нравеха на Михаил Строгов. На всяка станция той бързаше да потегли, подканяйки надзорниците, насърчавайки кочияшите, ускорявайки впрягането на конете. Щом хапнеха — прекалено набързо според Хари Блаунт, който си беше чревоугодник — веднага тръгваха и журналистите също летяха като орли, защото плащаха основно в „руски орли“^[1], както казваше Алсид Жоливе.

От самосебе си се разбира, че Хари Блаунт странеше от момичето. Това бе почти единствената тема, по която той не спореше със своя спътник. Този почитаем джентълмен нямаше навика да носи две дини под една мишница.

А когато Алсид Жоливе го попита веднъж колко годишна би могла да е според него младата литовка, той отвърна с най-сериозния тон на света, притваряйки очи:

— Коя млада литовка?

— По дяволите! Сестрата на Николай Корпанов!

— Това сестра ли му е?

— Не, баба му е! — тросна се Алсид Жоливе, раздразнен от такова безразличие. — Колко години й давате?

— Ако бях присъствал на раждането й, щях да зная — отговори лаконично Хари Блаунт, като човек, който не желае да подхваща подобен разговор.

Тарантасите прекосяваха почти пустинни области. Времето беше приятно, по небето плаваха облаци и не беше много горещо. Ако колите бяха с по-добро окачване, пътниците нямаше какво повече да желаят. Те напредваха бързо, като пощенските карети в Русия.

Страната изглеждаше изоставена и това се дължеше на известните вече обстоятелства. Сибирските селяни с бледи, сериозни лица, сполучливо сравнени от една прочута пътешественица с кастилците, вече не се мяркаха в полята, където цареше същинско мъртвило. При вида на опразнените селца ставаше ясно, че татарските орди наближават. Отвеждайки овчите стада, камилите и конете си, жителите се бяха скрили в равнините на север. Няколко номадски племена от голямата киргизка орда, останали верни на императора, бяха пренесли шатрите си отвъд Иртиш и Об, за да се предпазят от грабителите.

За щастие пощенските служби още работеха. Работеше и телеграфът, обслужващ местата, където линията не бе прекъсната. В съответствие с правилника, на всяка станция надзорниците осигуряваха коне. И също така на всяка станция чиновниците зад гишетата предаваха телеграмите, забавяйки ги единствено заради правителствените. Хари Блаунт и Алсид Жоливе не пропуснаха случай да се възползват от тези услуги.

Досега царският куриер бе пътувал при що-годе задоволителни условия. Той не беше губил време и ако успееше да избегне ордите на хан Феофар пред подстъпите на Красноярск, щеше да стигне в Иркутск преди тях.

В седем часа сутринта в деня след отпътуването от Екатеринбург, двата тарантаса, изминали безпрепятствено двеста и двайсет версти, наближаваха градчето Тулугиск.

Там жертваха половин час, за да хапнат. После отново потеглиха със скорост, която единствено щедро обещаните копейки можеха да обяснят.

Същия ден, 22 юли, в един часа през нощта спряха на шейсет версти по-напред в Тюмен.

Тюмен, чието население е десет хиляди жители, сега беше нараснал двойно. Този град е първият промишлен център, създаден от русите в Сибир, забележителен с металургичните заводи и леярницата на камбани, но никога дотогава тук не бе царяло подобно оживление.

Двамата дописници веднага тръгнаха за новини; сведенията, които научиха от бежанците бяха доста тревожни.

Говореше се, че войската на хан Феофар бързо приближавала долината на Ишим и че към татарският предводител щял да се присъедини Иван Огарев. Следователно военните действия вече се водеха и в източен Сибир.

Руските войски трябваше да се придвижат главно от европейската част на страната, но те бяха още далеч и не можеха да дадат отпор на нашествениците. Все пак казаците от Тоболска губерния се бяха отправили с ускорен ход към Томск, с намерението да отрежат челните колони на татарите.

В осем часа вечерта двата тарантаса преодоляха още шейсет версти и пристигнаха в Ялуторовск.

Бързо смениха конете и щом излязоха от града, преминаха със сал река Тобол. Спокойното течение улесни тази операция, която щеше да се извършва многократно занапред и вероятно при по-неблагоприятни условия.

В полунощ, след още петдесет и пет версти /58,5 км/, стигнаха село Ново Заимск и най-сетне оставиха зад себе си хълмистите, обрасли с гори земи — последните разклонения на Урал.

Оттук започва същинската сибирска степ, която се простира чак до околностите на Красноярск. Това е една неизбродима тревиста пустош, в чиято периферия земята и небето се сливат в крива, сякаш очертана с пергел. В степта пред очите се извисяваха единствено крайпътните телеграфни стълбове, чиито жици потрепваха като струни на вятъра. Само ситният прашец, вдигащ се изпод колелата на тарантасите, бележеше пътя. Ако не беше тази белезникава ивица, извила се докъдето поглед стига, човек би помислил, че е сред пустинята.

Царският пратеник и спътниците му запрепускаха още по-бързо. Подканяни от коларя, конете летяха напред и по пътя им вече нямаше препятствия. Тарантасите отиваха направо в Ишим, където двамата дописници възнамеряваха да поостанат, освен ако нещо непредвидено не променеше маршрута им.

Около двеста версти разделят Ново Заимск от град Ишим и на следния ден, още преди осем сутринта, те трябваше да бъдат изминати, за да не се изгуби нито минута. Кочияшите вече бяха убедени, че ако пътниците не са благородници или висши сановници, то те напълно го заслужават, пък било и само заради щедростта, с която раздаваха бакшишите.

На следващия ден, 23 юни, двата тарантаса бяха на трийсет версти от Ишим.

Тогава Михаил Строгов съгледа напред едва забележима сред облаците прах кола. Неговият несъмнено по-отпочинал впряг препускаше по-бързо и не след дълго щеше да я задмине.

Това не беше тарантас, нито талига, а потънала в прах пощенска карета, която вероятно идеше отдалече. Кочияшът неуморно шибаше с камшик конете и ги заставяше да не забавят хода с обиди и удари. Каретата навярно не беше минала през Ново Заимск и бе излязла на пътя за Иркутск по някой залутан сред степта път.

Като я видяха, Строгов и спътниците му бяха обзети от една-едничка мисъл — да я изпреварят и да стигнат преди нея в станцията, за да си осигурят отпочинали коне. Те прошепнаха нещо на кочияшите и скоро се изравниха с преуморения впряг.

Куриерът я настигна пръв.

В този миг от вратичката надзърна някакъв човек. Строгов нямаше време да го огледа. Колкото и бързо да профуча обаче, той отчетливо дочу един глас властно да се обръща към него:

— Спрете!

Не спряха. Тъкмо обратното — и двата тарантаса скоро надминаха каретата.

И тогава започна истинско надбягване. Впрягът на каретата, възбуден от препускащите коне, които го задминаваха, намери сили да поддържа известно време темпото. Трите коли изчезнаха в облаци прах, от които като пукотевица се разнасяха плющене с камшик, възбудени викове и гневни възгласи.

Въпреки всичко царският пратеник и спътниците му спечелиха — и тази победа вероятно щеше да се окаже твърде важна, ако в станцията нямаше достатъчно коне. Може би за станционния надзорник щеше да е непосилно да осигури впряг едновременно за две коли.

След половин час каретата, изостанала назад, се мержелееше като точица на хоризонта.

В осем часа вечерта двата тарантаса пристигнаха в пощенската станция на входа на Ишим.

Новините за татарското нашествие ставаха все по-тревожни. Челните редици на завоевателите наближаваха града и от два дни властите се бяха оттеглили в Тоболск. В Ишим вече нямаше нито един чиновник или войник.

Щом стигнаха, Михаил Строгов незабавно поиска коне.

Когато надмина каретата, той бе проявил съобразителност, защото в станцията имаше само три годни за пътуване коня. Другите току-що се бяха върнали от някакъв дълъг, уморителен преход.

Станционният надзорник заповяда да впрягат.

Колкото до двамата кореспонденти, решили да останат в Ишим, те наредиха да приберат колата им под сайванта.

Десет минути след като пристигнаха, Строгов бе уведомен, че тарантасът му е готов да продължи.

— Добре — отвърна момъкът.

Сетне се обърна към двамата журналисти:

— Господа, щом оставате в Ишим, дойде време да се разделим!

— Как така, господин Корпанов — обади се Алсид Жоливе, — няма ли да останете в Ишим поне един час?

— Не, господине. Желая да отпътувам от станцията преди да е пристигнала каретата, която надминахме.

— Значи се боите, че оня пътник ще се опита да ви отнеме конете?

— Старая се най-вече да избягвам всяко затруднение.

— Впрочем твърде е възможно да се срещнем след няколко дни в Омск — добави Хари Блаунт.

— Действително е възможно — отговори Михаил Строгов. — И аз отивам там.

— Добре тогава! Приятно пътуване, господин Корпанов — намеси се Алсид Жоливе, — и да ви пази Господ от талигите.

Двамата кореспонденти вече протягаха ръка на Михаил Строгов, за да стиснат сърдечно десницата му, когато отвън долетя шум.

Почти веднага вратата на станцията се отвори и на прага й застана един мъж.

Това беше пътникът от каретата — мъж с военна стойка, около четирийсетгодишен, висок, як, с голяма глава, широки рамене и дебели мустаци, които се сливаха с червеникавите му бакембарди. Бе облечен в униформа без отличителни знаци. На кръста му висеше кавалерийска сабя, а в ръцете си държеше бич.

— Коне — нареди той властно, като човек, свикнал да заповядва.

— Вече нямам свободни коне — поклони се станционният надзорник.

— Нуждая се от тях незабавно.

— Това е невъзможно.

— Тогава какви са конете впрегнати в тарантаса, които видях на вратата на станцията?

— Те са на този господин — отговори станционният надзорник, сочейки Михаил Строгов.

— Разпрегнете ги! — каза пътникът с нетърпящ възражение тон.

Тогава Михаил Строгов пристъпи напред.

— Аз съм наел тези коне — каза той.

— Няма значение! Те са ми нужни! Хайде! По-живо! Нямам време за губене!

— Аз също нямам време за губене — отговори Михаил Строгов, който желаеше да запази спокойствие, но с мъка се сдържаше.

Надя стоеше до него, наглед също тъй спокойна, но дълбоко в душата си развълнувана от тази свада, която би трябвало да се избегне.

— Стига вече! — отсече пътникът.

После се обърна към станционния надзорник и каза със заплашителен жест:

— Вземете конете от тарантаса и ги впрегнете в моята карета!

Объркан, станционният надзорник не знаеше кого да слуша. Той погледна Михаил Строгов, който беше в правото си да се противопостави на несправедливите искания на пътника.

Царският пратеник се подвоуми. Той не желаеше да се възползва от своя открит лист, за да не привлича вниманието върху себе си, но едновременно не искаше да отстъпва конете и да губи време. Трябваше да избегне обаче и разпрата, която можеше да провали мисията му.

Двамата журналисти го наблюдаваха, готови да го подкрепят.

— Конете ще останат в моята кола — каза младежът, без да повишава глас повече, отколкото е редно за един обикновен търговец от Иркутск.

Пътникът се приближи до Михаил Строгов, грубо сложи ръка на рамото му и изкрещя:

— Така ли? Значи не искаш да ми отстъпиш конете си?

— Не! — отвърна Михаил Строгов.

— Добре тогава, те ще бъдат на този, който ще може да замине! Отбранявай се, защото няма да те пожаля!

Изричайки тези думи, той рязко извади сабята си от ножницата и застана, готов да се бие.

Надя се хвърли към Михаил Строгов.

Хари Блаунт и Алсид Жоливе пристъпиха към него.

— Няма да се бия — каза кратко Михаил Строгов и за да се овладее, скръсти ръце на гърдите си.

— Няма да се биеш ли?

— Не.

— Дори и сега ли! — извика пътникът.

И преди да успеят да го възпрат, той удари с дръжката на бича си Михаил Строгов по рамото.

При тази обида царският куриер пребледня като смъртник. Вдигна разперените си ръце, сякаш се канеше да смаже грубияна, но с върховно усилие успя да се овладее. Един дуел беше повече от закъснение, той би могъл да сложи край на неговата мисия. По-добре да изгуби няколко часа! Да, но как да преглътне такова оскърбление?

— Сега ще се биеш ли, страхливецо? — повтори пътникът, прибавяйки към грубостта си и обида.

— Не — отвърна Михаил Строгов без да помръдне, вперил поглед в очите му.

— Незабавно конете! — нареди човекът с униформата и излезе от салона.

Станционният надзорник го последва, като повдигна рамене и изгледа неодобрително Михаил Строгов.

Тази случка предизвика у журналистите чувства, които не говореха в полза на младежа. И двамата бяха видимо разочаровани. Такъв здрав, млад мъж да се остави да го ударят и да не потърси разплата за такава обида! Затова те само му кимнаха и се оттеглиха, а Алсид Жоливе каза на Хари Блаунт:

— Не съм очаквал подобно нещо от човек, който така умело изкормва мечките в Урал! Значи май ще излезе вярно, че смелостта се проявявала в определено време и по определен начин! Нищо не разбирам! Може би, защото ние никога не сме били крепостни.

Малко подир това затрополиха колелета, изплющя камшик и запрегнатата с конете на тарантаса карета бързо напусна пощенската станция.

В салона останаха само Надя — съвсем спокойна и Михаил Строгов, който още трепереше.

Все така скръстил ръце на гърдите си, царският куриер седеше сякаш вкаменен. Бледото му мъжествено лице се обагри от руменина, но това не беше руменината на срама.

Надя не се съмняваше, че изключително важни причини са принудили този човек да преглътне подобно унижение.

Тя приближи до него, както той бе отишъл при нея в Нижниновгородския полицейски участък, и прошепна:

— Дай си ръката, братко!

В същото време, почти майчински изтри с пръст сълзите от очите на спътника си.