Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (9)

VI Глава
Довиждане, любима

Дванадесет дни след погребението на мама и след разказа на татко как се е оженил за нея, бях готов да започна диренето. За щастие от Ярмът за Кадис скоро щеше да отплава един кораб. Казваше се „Адвенчърис“, стотонен съд, който превозваше вълна и друга английска стока и трябваше да се върне натоварен с вино и тисови пръчки за лъкове. Баща ми заплати пътуването с този кораб. Даде ми петдесет златни лири, повече не бих и рискувал да взема със себе си, снабди ме с препоръчителни писма от търговската фирма в Ярмът до нейните агенти в Кадис, в които ги молеше да ме авансират с нужните ми суми в рамките на сто и петдесет английски лири и да ми помогнат, ако е възможно.

„Адвенчърис“ щеше да отплава на трети юни. На първи вечерта аз трябваше да замина за Ярмът. Багажът ми вече беше тръгнал. Сбогувах се с всички освен с един човек, а с него най-много ми се искаше да се сбогувам. От деня на клетвата ни за вярност видях Лили само веднъж, на погребението на мама, но тогава не можахме да говорим. Изглежда, трябваше да тръгна, без да си кажем две думи за раздяла, защото баща й ме извести, че ако се доближа до къщата му, слугите имали нареждане да ме изгонят, а такъв срам аз не можех да понеса. И все пак трудно беше да тръгна на такова дълго пътуване, откъдето можеше и да не се върна, без да се сбогувам с нея. В своята мъка и обърканост казах на баща си как стоят нещата и го помолих да ми помогне.

— Заминавам да отмъстя за общата ни загуба — рекох аз — и ако е нужно, ще дам живота си за честта на нашето име. Помогни ми и ти сега.

— Съседът ми Бозард гласи дъщеря си за брат ти Джефри, не за теб, Томас — отвърна той, — а със своето човек може да разполага по своя воля. Все пак ще ти помогна, ако мога, най-малкото няма да ме изгони от къщата си. Нареди да докарат конете и ще отидем у тях.

След половин час бяхме там и баща ми помоли за разговор с господаря на къщата. Помнейки заповедта, прислужникът ме изгледа накриво, но ни въведе в приемната, където седеше скуайърът и пиеше бира.

— Добро утро, съседе — каза той. — Ти си добре дошъл в дома ми, но водиш със себе си този, който не е желан тук дори да е твой син.

— Водя го за последен път, приятелю Бозард. Изслушай молбата му, после я приемай или отхвърляй, твоя работа, но отхвърлиш ли я, това няма да ни направи по-добри приятели. Довечера момчето заминава, за да вземе един кораб до Испания и да издири мъжа, който уби майка му. Тръгва по собствено желание, защото, след като злодеянието било извършено, той, без да иска, оставил убиеца да избяга. Правилно постъпва, че заминава.

— Млада хрътка е той още за такъв лов, при това в чужда страна — рече скуайърът. — Но смелостта му ми харесва и му желая всичко хубаво. Какво иска от мен?

— Остави го да се сбогува с дъщеря ти. Знам, че ухажването му не ти се нрави, и не се учудвам. Аз самият съм на мнение, че му е твърде рано да мисли за женитба. Но няма нищо лошо в това, да види още веднъж момичето. Ти решаваш.

Скуайър Бозард помисли малко и рече:

— Смело е момчето ти, въпреки че няма да стане мой зет. Заминава надалеч и кой знае дали ще се върне. Не искам да ме помни с лошо, когато умра. Излез навън, Томас Уингфийлд, и застани под онзи бук. Лили ще дойде там и можете да си поговорите половин час, не повече. И да ви виждам през прозореца. Не, не, не ми благодари. Върви, преди да съм променил решението си.

Отидох и зачаках под бука с разтуптяно сърце. След малко Лили лекичко се приближи до мен като ангел небесен. Съмнявам се дори дали и ангелът можеше да бъде по-хубав, по-добър и по-нежен от нея.

— О, Томас — прошепна тя, след като я поздравих, — вярно ли е, че ще отплаваш отвъд океана да търсиш Испанеца.

— Ще отплавам да търся Испанеца, да го намеря и да го убия. Оставих го да си отиде, за да дойда при теб, Лили. Сега теб трябва да оставя, за да отида при него. Не, не плачи. Дадох клетва и ако я наруша, ще бъда опозорен.

— И заради тази твоя клетва аз трябва да овдовея, преди да съм се омъжила? Заминаваш и повече няма да те видя.

— Кой знае, скъпа. Баща ми също е плавал през морета и океани, минал е през много препятствия, но се е върнал невредим.

— Да, върнал се е, но не сам. Ти си млад, Томас, а в далечните страни има хубави и знатни дами. Как ще се преборя с тях и ще остана в сърцето ти, след като съм толкова далече?

— Кълна ти се, Лили…

— Не, Томас, не се кълни, защото трябва да си прибавиш още един грях — нарушаването на клетвата. Само ме обичай и не забравяй тази, която никога не ще те забрави. Вероятно — сърцето ми се свива като го казвам, — вероятно това е последната ни среща на земята. Ако е така, да се надяваме, че ще се срещнем на небето. Най-малкото бъди сигурен, че докато съм жива, ще ти остана вярна, каквото и да прави баща ми. По-скоро ще умра, отколкото да наруша дадената дума. Млада съм да говоря такива неща, но така ще бъде. Тази раздяла е по-жестока от смъртта. Ех, ако можехме да заспим сега завинаги и всички да ни забравят! Все пак по-добре, че заминаваш, защото останеше ли, не знам какво щяхме да правим двамата с теб, докато татко е жив, а аз му желая дълъг живот.

— Вечният сън и забвението идват бързо, Лили, никой не ги чака много дълго. Но преди това ние трябва да изживеем живота си. Нека се закълнем, че ще живеем един за друг. Тръгвам не само да търся врага си, но и да спечеля състояние. И ще го спечеля заради теб, за да се оженим.

Тя тъжно поклати глава.

— Твърде голямо е такова щастие, Томас. Мъжете и жените рядко се женят за тези, които истински обичат, и ако това стане, то е, за да се загубят един за друг. Ние поне се обичаме и нека бъдем благодарни, че разбрахме какво е истинската любов, защото, след като сме се обичали тук, в най-лошия случай ще можем да се обичаме и на онзи свят, където никой няма да ни каже „не“.

После говорихме още малко, шепнехме несвързани любовни слова за любов, за надежда, за тъга, както биха направили всички млади хора на наше място. Накрая Лили се огледа с тъжна, мила усмивка и каза:

— Време е да вървя, любими. Татко ми дава знак от прозореца. Всичко свърши.

— Да вървим тогава — рекох аз с дрезгав глас и я дръпнах зад ствола на стария бук. Там я грабнах в прегръдките си, започнах да я целувам и тя, без да се срамува, ми отвръщаше.

Слабо си спомням какво стана после, освен че, докато се отдалечавахме, аз видях любимото й лице, бледо и замислено, то ме гледаше как си отивам от живота й. Двадесет години това тъжно и красиво лице ме преследваше и още ме преследва, в живота и в смъртта. И други жени са ме обичали, и с други съм се разделял, с някои дори по-страшно, но споменът за тази жена тогава, за прощалния й поглед, заличаваше останалите. Винаги когато надникнех в миналото си, аз виждах тази картина и знаех, че тя никога няма да избледнее. Има ли по-голяма тъга от тъгата на нашата младост? Има ли мъка, която може да се сравни с мъката от такова сбогуване? Познавам само една такава мъка, изпитах я години по-късно, но за нея ще ви разкажа, когато му дойде времето. Над първата си любов хората обикновено се надсмиват, но ако тя е истинска, ако тя е нещо повече от едно пробуждане на страстите, първата любов е последна. Тя е вечна любов, най-хубавото и най-лошото, което може да се случи на един мъж или на една жена. Това го казвам аз, старецът, видял много на този свят. Истина е.

Забравих едно нещо. Когато отчаяно се целувахме и прегръщахме зад ствола на големия бук, Лили издърпа една халка от пръста си, пъхна я в ръката ми и каза:

— Поглеждай я всяка сутрин, когато се събудиш, и мисли за мен.

Пръстенът беше на майка й. Днес той още стои на сбръчканата ми ръка и блести на зимното слънце, докато пиша тези редове. През дългите години на диви приключения, през цялото време, в любовта, в боя, след примирие, при сиянието на лагерния огън, при блясъка на жертвения пламък, на светлината на самотните звезди, озаряващи безлюдната пустош, този пръстен блестеше на пръста ми и винаги ми напомняше за онази, която ми го даде, и с моята ръка той ще отиде в гроба. Гладка златна халка, поизтрита вече, със следния куплет, гравиран вътре:

Сърца съединени,

макар и разделени.

Подходящи думи, които не губят смисъла си до днес.

Същия ден двамата с баща ми поехме към Ярмът. Брат ми Джефри не дойде с нас, но се разделихме любезно, от което съм много доволен, защото повече не се видяхме. За Лили и чувствата ни към нея нищо не си казахме, макар да знаех, че още щом види гърба ми, ще се опита да заеме мястото ми до нея, както и станало. Прощавам му. И как мога да го обвинявам, когато едва ли има мъж, видял Лили, да не пожелае да се ожени за нея. Някога с Джефри бяхме добри приятели, но възмъжахме, между нас застана любовта ни към Лили и ние все повече се отдалечавахме един от друг. Банална история. Все пак той не успя, така че няма защо да му се сърдя. По-добре да си спомням привързаността ни като деца и да забравя останалото. Бог да е с него.

Сестра ми Мери, която след Лили Бозард беше най-хубавото момиче в околността, плака много на раздяла. Беше само с една година по-малка от мен и двамата нежно се обичахме, тъй като върху нашата привързаност не беше паднала сянката на ревността. Успокоих я, доколкото можах, разказах й какво се случи между мен и Лили, помолих я да бъде наша съюзничка, ако е по силите й. Мери с готовност обеща и въпреки че не обясни какво има предвид, мислеше, че ще може да ни помогне. Както вече ви казах, Лили имаше брат, многообещаващ младеж, който по това време учеше в колеж. Той и сестра ми Мери силно се харесваха и това можеше да прерасне в нещо по-голямо. И така, ние се целунахме и се разделихме със сълзи на очи.

После двамата с татко потеглихме. Когато минахме Пърнхау стрийт и се качихме на малкия хълм зад Уейнгфорд милс наляво от Бънги, аз спрях коня си, погледнах назад към живописната долина на Уейвни, където съм се родил, и сърцето ми сякаш щеше да се пръсне. Ако знаех какво трябваше да преживея, преди да видя отново тези места, мисля, че то наистина щеше да се пръсне. Но бог, натоварил човека с много изпитания мъдро го спасява от това. Защото, ако предвиждахме бъдещето, малко хора по собствено желание биха го доживели. Хвърлих последен продължителен поглед към далечния масив от дъбове, бележещ мястото, където живееше Лили, и продължих пътя си.

На следващия ден се качих на „Адвенчърис“ и отплавахме. Преди да тръгнем, сърцето на баща ми се размекна, защото си спомни, че аз бях любимото дете на мама, и защото се уплаши, че може би нямаше да се видим вече. Толкова се размекна, че в последния момент промени решението си и поиска да ме задържи. Но заловил се веднъж с тази работа и изстрадал мъката при раздялата, аз не можех да се върна за посмешище на брат ми и съседите.

— Късно е татко — рекох аз. — Ти пожела да отмъстя и ме подтикна с много горчиви думи към това, и аз ще замина дори да знам, че до една седмица ще умра, но такава клетва лесно не се нарушава и докато не я изпълня, проклятието ще тегне над мен.

— Така да бъде, сине — отвърна той с въздишка. — Жестоката смърт на майка ти ме влуди и казах неща, за които съжалявам. Добре поне, че няма да живея дълго, защото сърцето ми е разбито. Може би не трябваше да забравям, че отмъщението е божа работа и той го извършва, когато му дойде времето, без наша помощ. Не мисли лошо за мен, момчето ми, ако не се видим отново, защото аз те обичам и само още по-голямата любов към майка ти ме накара да се отнеса така сурово с теб.

— Знам, татко, и не ти се сърдя. Но ако наистина мислиш, че ми дължиш нещо, заплати ми го, като не позволиш на брат ми да навреди на двама ни с Лили, докато аз съм далече.

— Ще направя всичко възможно, сине, въпреки че ако не се обичахте толкова силно, с удоволствие щях да ги оженя. Но както вече ти казах, аз няма да живея дълго, за да те видя щастлив в това или в каквото и да е друго, а щом си отида, всичко ще стане, както е рекла съдбата. Не забравяй своя бог и своя дом, където и да скиташ, Томас, избягвай скандалите, пази се от жени, които ни впримчват, когато сме млади, и внимавай с езика и темперамента си, които не са от най-добрите. И най-важното, където и да се намираш, не хули чуждата религия, не й се надсмивай чрез своя начин на живот, иначе ще узнаеш колко жестоки могат да бъдат хората, когато си мислят, че вършат нещо, за да угодят на боговете си. Знам го от собствен опит.

Казах, че ще помня съвета му, и по-късно той наистина ми спести немалко мъка. Татко ме прегърна, благослови ме и се разделихме.

Повече не го видях. Въпреки че беше на средна възраст, само една година след моето заминаване той внезапно починал от сърдечен удар, както си седял след неделната служба в задния двор на дичингамската църква близо до олтара, унесен в размисъл над маминия гроб, а брат ми заел неговото място и наследил земите му. Мир на праха му! Той беше добросърдечен човек, но силно погълнат от любовта си към майка ми, за да гледа широко на живота и да бъде винаги справедлив. Такава любов, естествена повече за жените, клони към егоизъм и може да накара този, който я изпитва, да мисли, че всичко останало е маловажно. За баща ми децата бяха нищо в сравнение с майка ми и той беше готов всичките да ги загуби, ако можеше да върне нейния живот. Но това е благороден недостатък, защото татко малко мислеше за себе си, а за да спечели мама, беше преживял много.

За пътуването ми до Кадис, накъдето се беше отправил корабът на Де Гарсия, няма какво да разказвам. В Бискайския залив ни настигна насрещен вятър и ни отведе в Лисабон, където ремонтирахме кораба. В последна сметка, след четиридесет дни в открито море, благополучно пристигнахме в Кадис.