Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (14)

XI Глава
Корабокрушението

На другия ден, след като предадох на капитан Бел писмата и цялото си състояние, „Адвенчърис“ бавно напусна пристанище Кадис. Аз гледах след кораба и ми стана толкова мъчно, че да си призная, заплаках. С радост бих се разделил с богатствата си, ако вместо тях той отвеждаше мен у дома. Но решението ми беше непоклатимо и към бреговете на Англия щеше да ме откара друг кораб.

Една голяма испанска карака, на име „Лас синке ягас“, или в превод „Петте Христови рани“, се канеше да отплава за Еспаньола. Сдобих се с разрешение за търговия и минавайки за търговец под фалшивото име Де Айла, се качих на кораба. За да не се разкрие измамата, купих стока на стойност сто и пет песети, която според сведенията много се търсеше в Западна Индия, и я натоварих. Корабът беше пълен с испански авантюристи, най-вече негодници с необикновени биографии, но съвсем нелоши спътници, когато не бяха пияни. Вече говорех кастилски толкова добре, а и на вид толкова приличах на испанец, че никак не ми беше трудно да мина за техен сънародник, и аз измислих някаква история за родителите си и за причините, които са ме подмамили да търся щастие отвъд океана. За останалото както винаги си мълчах. Не вземах участие в оргиите им, но въпреки сдържаността ми много скоро се харесах на спътниците си, най-вече поради умението ми да лекувам болести.

За пътуването ни няма кой знае какво да кажа, освен че краят му беше печален. Около месец останахме на Канарските острови, после отплавахме за Еспаньола при хубаво време и лек вятър. До Сан Доминго, закъдето бяхме тръгнали, по думите на капитана оставаше още една седмица път, когато времето се промени и скоро от север ни връхлетя яростна буря, ставаща с всеки изминал час все по-страшна. Три дни и три нощи тромавият ни кораб стенеше, скърцаше и бързо ни отведе неизвестно къде, докато накрая стана ясно, че ако времето не се оправи, ще потънем. Корабът ни протече по всички шевове, едната мачта беше отнесена, другата — счупена на височина двадесет стъпки от палубата. Но всичките ни неприятности досега не бяха нищо в сравнение с онова, което стана сутринта на четвъртия ден. Една голяма вълна помете руля и ние безпомощно се понесохме от водната стихия. След около час зеленият океан нахлу в трюма, отнесе капитана, корабът се наклони и започна да потъва.

Тогава настана най-ужасната гледка. От няколко дни и екипажът, и пасажерите пиеха много, за да заглушат страха си, и сега, когато видяха, че краят им настъпва, се втурнаха напред-назад, пищяха, молеха се, кълняха. Трезвите започнаха да спускат двете лодки. Аз и един достопочтен свещеник се опитахме да настаним в тях няколкото жени и деца на борда. Но това не беше лесна работа, тъй като пияните моряци ги блъскаха и се мъчеха сами да скочат в лодките. Едната от тях се обърна и всички отидоха на дъното. В този момент корабът ни се наклони и започна да потъва. Виждайки, че това ще е краят, аз извиках на свещеника да ме последва, скочих в океана и заплувах към втората лодка, която, натоварена с пискащи жени, се носеше напред-назад в този хаос. Плувах добре и успях да се кача, успях да спася и свещеника, преди да потъне. Тогава кърмата на кораба се вдигна, задържа се така няколко минути, което ни даде възможност да измъкнем веслата и да гребем, докато се отдалечим на известно разстояние. Едва направихме това, от борда се нададоха диви, отчаяни писъци и корабът се спусна към дъното, без малко да повлече и нас със себе си. Онемели от ужас, седяхме мълчаливи, но щом водовъртежът престана, загребахме към мястото, където караката потъна. Водата беше покрита с отломки, сред тях намерихме само едно живо дете, хванало се за някакво весло. Останалите, всичките двеста души, бяха потънали на дъното заедно с кораба. Може да е имало още някой жив, но не успяхме да го открием в това бушуващо море, над което вече се спускаше мракът.

За нашата сигурност така беше по-добре, защото лодката беше малка, а на нея имаше десет души. Повече тя не можеше и да носи. Свещеникът и аз бяхме единствените мъже. Както казах, започваше да се смрачава. За наше щастие и морето започваше да утихва, иначе сигурно щяхме да се обърнем. Сега ни оставаше само да придържаме лодката права върху вълните. Това и направихме през тази дълга нощ. Странно беше да се види, или по-скоро да се чуе, как този добър човек, моят спътник, свещеникът, изповядваше жените една по една, без да пуска греблото от ръцете си, и след като изповяда всички, отправи молитва към бога за спасение на душите ни, защото за спасението на телата си бяхме загубили надежда. Можете да си представите какво чувствах тази нощ, но ще се въздържа от описания, защото, колкото и лошо да беше положението ми сега, очакваше ме нещо още по-лошо, за което ще ви разкажа, когато му дойде времето.

Най-после нощта отмина и зората се пукна над пустото море. Слънцето изгря. В началото му се зарадвахме, защото бяхме премръзнали до кости, но скоро топлината стана непоносима, а ние нямахме нито храна, нито вода в лодката и изгаряхме от жажда. Вятърът беше преминал в постоянен бриз. С помощта на веслата и едно одеяло изобретихме нещо като платно и лодката бързо пореше водата. Океанът обаче беше огромен, а ние не знаехме накъде плаваме. С всеки изминал час агонията от жаждата ни се засилваше. Към пладне едно дете внезапно умря и го хвърлихме във водата. След три часа майката напълни черпак солена вода и жадно я изпи. За известно време това сякаш уталожи жаждата й, но после тя изведнъж обезумя, скочи на крака, хвърли се през борда и потъна. Преди нажеженото до червено слънчево кълбо да се скрие зад хоризонта, свещеникът и аз бяхме единствените, които още можехме да стоим изправени. Останалите лежаха на дъното на лодката, струпани на камара един върху друг като умиращи риби, и стенеха жално. Най-сетне нощта настъпи, позахлади се и малко ни олекна. Молехме се за дъжд, но не заваля. Когато слънцето отново изгря на безоблачното небе, разбрахме, че го виждаме за последен път, ако не ни се притече помощ отнякъде, толкова голяма стана жегата.

Един час след зазоряване умря и друго дете. Докато пускахме тялото му в морето, случайно вдигнах поглед и видях някакъв кораб в далечината. Плаваше така, че сигурно щеше да мине на около две мили от мястото, където се намирахме. Благодарих на бога за тази блажена гледка, грабнахме веслата, тъй като вятърът в този момент беше много слаб и жалкото ни платно не можеше да ни тегли по водата, и с последни сили загребахме, за да пресечем пътя на кораба. Така гребахме повече от час. В това време вятърът съвсем утихна и корабът застана спокойно на разстояние около три мили. Двамата със свещеника продължихме да гребем. Вече мислех, че ще умра в лодката под парещите лъчи на слънцето. Никакъв полъх на вятъра не се усещаше, устните ми се напукаха от жажда. Но не спирахме да се борим, докато сянката от мачтите на кораба не падна върху нас и не видяхме, че моряците ни наблюдаваха от палубата. Изравнихме се с тях, пуснаха ни въжена стълба и ни заговориха на испански.

Как стигнахме до палубата, не знам. Само помня, че паднах под сянката на тентата и започнах да пия една след друга чаши вода, които ми подаваха. Най-после утолих жаждата си, но след малко ми прилоша, зави ми се свят и не можах да изям месото, което ми пъхнаха в ръцете. Изглежда, съм припаднал, защото, когато дойдох на себе си, слънцето беше точно над главата ми и ми се стори, че насън чух един познат и омразен глас. А всъщност лежах сам под тентата, защото екипажът се беше събрал на носа около нещо, което явно беше тялото на някакъв човек. До мен имаше голям съд с ядене и шише алкохол. Почувствал прилив на сили, аз ядох и пих до насита. Още не свършил с яденето, видях как един от хората на носа вдигна тялото и го хвърли през борда. Забелязах, че е тяло на чернокож. После други трима, които по облеклото взех за офицери, тръгнаха към мен и аз станах на крака, за да ги посрещна.

— Сеньор — каза най-високият с мек, приветлив глас, — позволете ми да ви поздравя за чудесното… — и внезапно спря.

Сънувах ли, или познавах този глас? За пръв път можах да видя и лицето на човека. Той беше Хуан де Гарсия. Аз го познах, но и той ме позна.

— Карамба! Гледай ти кой е тук! Сеньор Томас Уингфийлд, поздравявам те! Виждате ли, приятели, този човек, когото морето ни докара. Той не е испанец, а английски шпионин. За последен път го видях по улиците на Севиля. Там той се опита да ме убие, защото го заплаших, че ще го предам на властите. Сега е тук, но с каква цел, само той може да каже.

— Лъже! — отвърнах аз. — Не съм шпионин, а по тези морета ме доведе една-единствена цел, него да открия.

— И успя. Но не ти ли се струва, че много лесно успя да ме откриеш. Кажи сега, отричаш ли, че си англичанин и се наричаш Томас Уингфийлд?

— Не, това не отричам. Аз…

— Моля? Защо тогава твоят спътник, свещеникът, каза, че на „Лас синке ягас“ си пътувал под името Де Айла?

— Имах причини за това, Хуан де Гарсия.

— Бъркаш нещо, сеньор. Аз се казвам Сарседа и господата тук могат да го потвърдят. Познавах един благородник на име Де Гарсия, но той отдавна умря.

— Лъжеш — отвърнах аз и един от другарите на Де Гарсия ме удари през устата.

— Леко, приятелю — рече Де Гарсия. — Не си мърси ръцете да удряш такъв плъх. Ако трябва да го удариш, удряй с пръчка. Нали го чу да признава, че е тук под чуждо име и е англичанин, тоест враг на нашата родина. А аз ще добавя, че го познавам като шпионин, дори убиец, кълна се в честта си. Сега, господа, като пълномощници и представители на Негово превъзходителство ние издаваме присъдите тук. Но тъй като можете да помислите, че аз, когото това английско псе нарече лъжец, бих постъпил несправедливо към него, предпочитам да оставя нещата във ваши ръце.

Опитах се да кажа още нещо, но испанецът, който ме удари, един злодей със свирепо лице, измъкна сабята си и се закле, че ще ме промуши, ако пак си отворя устата. И аз реших да мълча.

— Този англичанин ще бъде чудесно украшение за рейката — каза той.

Де Гарсия, който си тананикаше нещо безразлично, погледна първо мачтата, после врата ми и омразата в очите му ме порази.

— Аз имам по-добро предложение — рече третият офицер. — Ако го обесим, после ще си имаме разправии. Най-малкото ще загубим сума пари. Той е младеж с хубаво телосложение и дълги години може да работи в мините. Хайде да го продадем с останалия товар. Ако не искате, сам ще го купя. Трябват ми такива като него в имението.

При тези думи видях как лицето на Де Гарсия леко помръкна, защото той искаше да се отърве от мен завинаги. Но си помисли, че няма да е разумно да се намесва, и каза със слаба прозявка:

— Ако зависи от мен, вземай го, при това безплатно. Само те предупреждавам добре да го пазиш, защото може да ти забие ножа в гърба.

Офицерът се засмя и отвърна:

— Едва ли нашето приятелче ще има такава възможност. Жилището му ще е на сто крачки под земята, а аз никога не слизам там. Е, хайде, англичанино, долу, струва ми се, има място за теб.

Извика един моряк и му нареди да донесе веригите на умрелия. Той го направи, обискираха ме, взеха малкото злато, което имах у себе си — това беше останало от цялото ми богатство, — надянаха вериги на краката и шията ми и ме пъхнаха в трюма. Още преди да попадна там, аз се досетих какъв е товарът на кораба. Превозваха роби, хванати във Фернандина, така испанците наричаха остров Куба, и трябваше да ги продадат в Еспаньола. Сега аз бях едни от тези роби.

Не знам как да опиша ужасите в трюма. Ниско помещение, не повече от седем стъпки височина. Робите лежаха оковани в мръсната трюмна вода на пода. Бяха много, налягали плътно един до друг, хванати с халки по страничните стени на кораба. Сигурно бяха двеста души, мъже, жени, деца, или по-точно — били са толкова, когато корабът отплавал преди седмица. Досега бяха умрели двайсетина, но това бе малко. Обикновено испанците предвиждат загуба една трета, дори половината от товара на този дяволски транспорт. Щом влязох в трюма, обзе ме страшна слабост от ужасните звуци, от мизерията и от гледката, която се разкри на пламъка на фенерите в ръцете на моите съпроводители, тъй като долу нямаше нито светлина, нито въздух. Издърпаха ме и след малко се намерих окован сред множество черни мъже и жени. Краката ми бяха във вода. Испанците ме оставиха там, като ми се подиграваха, че за един англичанин и такова легло е много. Известно време издържах, сетне на помощ ми дойде сънят, а може би и загубата на съзнание и аз потънах в забрава, като съм останал така цял ден и цяла нощ.

Когато се събудих, видях до себе си оня испанец, на когото ме продадоха. Стоеше с фенер в ръка и ръководеше свалянето на оковите от една жена до мен. Тя беше мъртва и на светлината от фенера разбрах, че е починала от някаква страшна болест, непозната за мен сега, но по-късно щях да науча, че се казва „жълта треска“. Жената не беше единствената умряла. След нея измъкнаха други двадесет трупа, а разбрах, че има и много болни. Забелязах още, че испанците бяха доста изплашени. Но нищо не можеха да направят срещу болестта, само се опитаха да я ограничат, като очистват трюма и проветряват, отмествайки няколко дъски от палубата над нас. Ако не бяха го направили, сигурно всички щяхме да загинем. Убеден съм, че аз самият успях да избегна болестта, защото най-големият отвор в палубата беше точно над главата ми, така че, когато се изправях, доколкото ми позволяваха веригите, можех да дишам почти чист въздух.

Испанците ни раздадоха вода и по една питка и си отидоха. Жадно изпих водата, но питката не можах да ям, защото беше мухлясала. Стенанията и гледката около мен бяха толкова ужасни, че няма да ви ги описвам.

През цялото време се мъчихме да се скрием от страшната жега, тъй като слънцето проникваше през дъските на палубата, и по неподвижността на кораба усещах, че сме попаднали в безветрие и дрейфуваме. Изправих се на крака, подпрях пети в ребрената рамка и гърба си в борда и застанах в положение, от което, можех да виждам краката на тези, които минаваха по палубата горе.

Скоро забелязах, че един от тях беше облечен в свещеническо расо, и досещайки се, че той е спътникът ми, с когото избягахме, се опитах да привлека вниманието му и накрая успях. Още щом разбра кой е долу, свещеникът легна на палубата, сякаш да си почине, и ние си поговорихме. Той ми каза, че както съм предполагал, сме попаднали в безветрие, че някаква страшна болест е обхванала кораба, че една трета от екипажа вече е повален от нея, и добави, че това е божието наказание за жестокостта и злодеянията им.

Аз му отвърнах, че наказанието действа не само срещу пленените, но и срещу похитителите, и го попитах къде е Сарседа, както наричаха тук Де Гарсия. Разбрах, че сутринта той също се разболял, и се зарадвах на новината, защото, ако по-рано съм го мразил, можете да си представите колко го мразех сега. След малко свещеникът ме остави и се върна с чаша вода, примесена с лимонов сок, която ми се видя като божествен нектар, месо и плодове. Подаде ми ги през дупката в дъските на палубата, а аз се извъртях, за да ги хвана с окованите си ръце, и лакомо ги изгълтах. После за мое огорчение той си отиде.

Мина цял ден, сетне една дълга нощ и когато испанците дойдоха отново в трюма, имаше четиридесет трупа за изхвърляне и още много болни. Щом си отидоха, аз пак се изправих, огледах се за приятеля си, свещеника, но той повече не дойде.