Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Montezuma’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2011)
Допълнителни корекции
Лили (2012)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Дъщерята на Монтесума

Роман

 

First Edition, August, 1893

McKinlay, Stone & Mackenzie New York, 1909

Редактор Елена Матева

Художник Теодора Пунчева

Художествен редактор Маглена Константинова

Технически редактор Божидар Петров

Коректор Галя Луцова

Английска. Първо издание. ЛГ VII.

Печ. коли 23,50. Изд. коли 19,74.

Формат 84×108/32.

 

Издателска къща „Младеж“ София, 1992

Печатница „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

XIII Глава
Жертвеният камък

Най-сетне настъпи утрото. Намирах се в плачевно състояние. Лицето ми беше подуто като тиква от отровата на насекомите, а и останалата част от тялото ми не беше в по-добър вид. Освен това не можех да стоя спокойно от сърбеж, затова ту бягах, ту скачах като луд. Но къде да бягам в това огромно блато, в което не се виждаха нито място да се подслониш, нито признак за човешки живот? Не се сещах накъде да вървя, затова продължих по брега на реката, като се натъквах на множество крокодили и противни змии. Разбирах, че не ще издържа дълго на тези мъки, но реших, че ще се боря, докато не падна в несвяст и смъртта не сложи край на изтезанията ми.

Вървях така повече от час и стигнах едно място, чисто от храсти и тръстика. Подскачах, танцувах, удрях с подпухналите си ръце комарите, които жужаха над главата ми. Краят ми не беше далече, тъй като се чувствах изтощен и едва се държах на краката си. Внезапно попаднах на няколко мъже с бронзов цвят на кожата и бели дрехи. Очевидно бяха ловили риба в реката. Във водата до тях имаше няколко канута, натоварени със стока, а те самите бяха заети с ядене. Щом ме видяха, мъжете нададоха възгласи на непознат за мен език, грабнаха оръжието си, сложено до тях — лъкове, стрели и дървени тояги с втикнати от двете страни остриета от вулканично стъкло[1], — и го насочиха към мен, сякаш искаха да ме убият. Вдигнах ръце и помолих за милост. Като ме видяха невъоръжен и безпомощен, мъжете оставиха оръжието си и ме заговориха. Поклатих глава да им кажа, че не ги разбирам, и посочих първо към морето, после към подпухналата си физиономия. Те се поклониха, един от тях отиде до кануто и донесе оттам някаква кафява паста с ароматна миризма. Сетне със знаци ми каза да сваля дрехите си, които очевидно много ги озадачаваха. Съблякох се и те започнаха да мажат тялото ми с пастата. Още щом ме докоснаха с нея, почувствах най-блажено облекчение от непоносимия сърбеж и парещата болка. Нещо повече, тялото ми вече отблъскваше насекомите и оттогава те почти не ме тормозеха.

След като ме намазаха, предложиха ми и храна — пържена риба и питки — и ми дадоха да пия някакво вкусно топло питие, покрито с кафява пяна. По-късно научих, че е шоколад. Щом свърших с яденето, те си поговориха тихо, направиха ми знак да се кача в едно от канутата, като ми дадоха и рогозка да легна. Подчиних се. Още трима души се качиха с мен, защото лодката беше голяма. Единият, важен мъж с благородно лице и маниери, когото взех за водача на групата, седна срещу мен, а другите двама се настаниха на носа и на кърмата на лодката и хванаха веслата. Потеглихме, следвани от още три канута. Не бяхме изминали и една миля, когато, крайно изтощен, аз заспах.

Събудих се ободрен. Бях спал дълго, защото слънцето вече залязваше, и с изненада видях как важният мъж, спътникът ми от кануто, бдеше над съня ми и ме пазеше от комарите с един разлистен клон. Неговата любезност сякаш искаше да ми покаже, че няма опасност да се отнесат зле с мен, и страховете ми в това отношение отпаднаха. Започнах да се чудя коя ли е тази странна земя и кои ли са тези хора. Скоро обаче се отказах, защото нямах изходна точка, и се залових да наблюдавам пейзажа. Сега гребяхме по една по-малка река от онази, на чиито брегове бях изхвърлен, и не се намирахме вече сред блата. От двете страни се простираше широка мера, или по-скоро щеше да се простира широка мера, ако не бяха големите дървета, по-големи и от най-големите дъбове, които бях виждал, някои от тях несравнимо красиви. От тези дървета се спускаха лиани, провиснали като въжета даже от най-високите клони, а сред тях — множество необикновени пищни цветя, които сякаш растяха направо върху кората на дървото, както мъхът върху стена. По клоните имаше гръмогласни птици с ярко оперение и маймуни, ревящи и бръщолевещи нещо, докато минавахме.

Точно когато слънцето озари цялата тази необикновена и нова картина, канутата стигнаха едно сглобено от дъски място за спиране и ние слязохме на брега. После изведнъж се стъмни и аз разбрах само, че ме водят по хубав път. Скоро стигнахме някаква врата. По лая на кучетата и по множеството хора, струпани около нея, ми стана ясно, че това е входът към града и след като минахме през нея, продължихме по дълга улица, с къщи от двете страни. Пред прага на последната къща моят спътник спря, хвана ме за ръка и ме въведе в продълговата ниска стая, осветявана с глинени светилници. Някои от жените се приближиха и го целунаха, другите, които взех за прислужници, го поздравиха, докосвайки пода с ръка. Скоро обаче погледите се обърнаха към мен и спътникът ми беше обсипан с въпроси, за които можех само да се досещам.

Щом всички ми се нагледаха до насита, сервираха вечерята — богата трапеза с множество странни ястия — и ме поканиха да похапна. Седнах на една рогозка и започнах да ям от блюдата, които една жена постави пред мен направо на пода. Сред прислужващите забелязах някакво момиче, което далеч превъзхождаше останалите по грациозност, макар че и другите не бяха лоши на вид. То също беше тъмно, но с правилни черти на лицето и хубави очи. Имаше висока, стройна фигура, а нежното му лице придаваше още по-голямо очарование на красотата му. Споменавам това момиче по две причини. Първо, защото то ме спаси както да не бъда пренесен в жертва на боговете, така и от изтезание, и, второ, защото тази жена беше не коя да е, а любовницата на Кортес, известна по-късно като Марина, жената, без чиято помощ той никога нямаше да завладее Мексико. Но по това време тя даже не се досещаше, че й е съдено да предаде родината си Анауак под жестокото робство на испанците.

От мига, в който влязох, видях, че Марина, така ще я наричам, защото индианското й име е много дълго, ме съжали заради окаяното ми положение и правеше всичко възможно да ме избави от грубото любопитство на околните и да ми помага според нуждите ми. Донесе ми вода да се измия, даде ми чисти ленени дрехи да сменя мръсното си съдрано облекло и метна на раменете ми една мантия, украсена с ярки пера.

Вечерята свърши, дадоха ми рогозка за спане и ме заведоха в отделна стая. Лежах и си мислех, че може би предишният ми свят завинаги вече е загубен за мен, но поне попаднах сред мили и любезни хора и съдейки по много неща, те не бяха диваци. Едно обаче ме безпокоеше. Открих, че макар да се отнасяха добре към мен, аз бях затворник, защото пред вратата на малката ми стая спеше един мъж, въоръжен с медно копие. Преди да легна, погледнах през дървената решетка, която служеше за прозорец, и видях, че къщата се намира в края на огромен площад, в средата на който се извисяваше голяма пирамида, над сто фута висока. На върха на тази пирамида имаше каменна сграда, храм навярно, както правилно отгатнах, а пред него гореше огън. Чудно с каква цел беше направено това велико творение, в чест на кои богове беше издигнато? И заспах.

Сутринта щях да науча.

Тук май трябва да кажа, че се намирах в град Табаско, столицата на една от северните провинции на Анауак, разположена на стотина мили от главния град Теночтитлан, или днешно Мексико, но това разбрах много по-късно. Реката, в чието устие ме захвърли морето, се наричаше Рио де Табаско. Тук на следващата година щеше да акостира Кортес. А стопанинът ми, или по-точно този, който ме плени, беше касике, тоест вожд на Табаско, същият човек, който впоследствие щеше да подари Марина на Кортес. Ако не се смята някой си Агилар, претърпял заедно с другарите си корабокрушение край бреговете на Юкатан преди шест години, аз бях първият бял човек, живял сред индианци. Този Агилар бил спасен от Кортес, докато всички останали били принесени в жертва на Уицил, ужасния бог на войната. Но индианците вече знаеха много за испанците и гледаха на тях със суеверен страх, тъй като предишната година идалго Ернандес де Кордова беше посетил бреговете на Юкатан и няколко пъти се беше сражавал с туземците, а малко преди моето пристигане Хуан де Григалва беше стигнал до същата тази река Табаско. Излезе, че са ме взели за човек от този странен непознат народ теулите, както индианците наричаха испанците, следователно аз бях техен враг и боговете им жадуваха за моята кръв.

Събудих се в зори, освежен след съня. Измих се, облякох си ленените дрехи, които ми бяха дали, и влязох в голямата стая. Донесоха ми храна. Едва свършил с яденето, и в стаята влезе този, който ме плени, касике, придружен от други двама души, чийто вид накара сърцето ми да се свие. Лицата им изразяваха жестокост и ужас. Бяха облечени в черни дрехи с избродирани по тях тайнствени червени знаци, някакво странно вещество слепваше дългите им сплетени коси. Стори ми се, че всички присъстващи, включително и касике, тоест вождът, се отнасяха към тези мъже с най-голямо уважение, а мен разглеждаха със свирепа ярост, от което кръвта ми се смразяваше. Единият от тях разтвори бялата ми дреха, сложи мръсната си ръка на разтуптяното ми сърце и започна да отмерва на глас ударите му и да говори нещо, а другият кимаше с глава. По-късно научих, че им е казал колко съм здрав и силен.

Оглеждайки се да разбера по лицата на околните какво означава всичко това, погледът ми срещна очите на Марина, които не оставиха никакво съмнение у мен. В тях прочетох ужас и жал. Разбрах, че ме очаква страшна смърт. Преди да успея да направя нещо, преди даже да успея да помисля, жреците, или пабите, както ги наричаха индианците, ме хванаха, измъкнаха ме от стаята и всички присъстващи с изключение на Марина и касике тръгнаха с нас. Озовах се на един голям площад или може би пазар, заобиколен от множество хубави каменни къщи и само няколко кирпичени. Те бързо се напълниха с хора: мъже, жени, деца. Всички ме гледаха как вървя към пирамидата, на върха на която гореше огън. В подножието на пирамидата ме вкараха в малка стая, издълбана в стената. Тук няколко жреци разкъсаха дрехата ми и ме оставиха гол, само с препаската на слабините, и сложиха на главата ми венец от цветя. В тази стая имаше още трима души индианци. По ужаса, изписан на лицата им, разбрах, че и те бяха обречени на смърт.

След малко високо над главите ни заби барабан. Изведоха ни от стаята и ни поставиха сред многочислена процесия от жреци, като аз бях пред другите жертви. После жреците подеха някакъв химн и ние започнахме да изкачваме пирамидата по път, който се виеше около нея и свършваше с квадратна площадка на върха с размери сигурно четиридесет крачки от всички страни. Оттук се разкриваше много хубава гледка към околността, но в този миг аз едва ли можех да я забележа, защото не ми беше до гледки, колкото и красиви да бяха те. В другия край на площадката имаше две дървени кули, около петдесет фута високи. Те бяха храмовете на бога на войната Уицил и на бога на въздуха Кецал[2], чиито отвратителни каменни статуи ни се хилеха през отворените врати. В залите на тези храмове имаше малки олтари, а върху тях — огромни златни блюда със сърцата на вчерашните жертви. Освен това стените на залите бяха осеяни с какви ли не гнусотии. Пред храмовете имаше голям олтар и там гореше вечен огън, а пред него се изправяше стръмен правоъгълен блок от черен мрамор с размерите на кръчмарска маса, един огромен дялан камък във формата на колело с диаметър около десет фута и медна халка по средата.

Всички тия неща си спомням много добре, въпреки че тогава почти нямах време да ги разгледам, тъй като още щом стигнахме площадката, ме хванаха и опънаха върху камъка с форма на колело. Надянаха на кръста ми кожен пояс, завързаха го за халката с въже, така че да мога да тичам до края на камъка, но не повече. Дадоха ми копие с връх от вулканично стъкло. Такива копия дадоха и на другите двама пленници и със знаци ми показаха, че трябва да се бия с тях. Те трябваше да ме нападат върху камъка, а аз да се защитавам. Помислих си, че ако успея да убия тези нещастници, може би ще ме освободят. И така, за да спася живота си, аз се приготвих да отнема техния, стига да можех. След малко Главния жрец заповяда на двамата да ме нападнат, но те толкова бяха загубили ума и дума от страх, че не помръднаха. Тогава жреците започнаха да ги шибат с кожени пояси, докато двамата не закрещяха от болка и не хукнаха към мен. Единият стигна камъка и скочи отгоре по-рано от другия и аз пронизах ръката му. Той веднага изпусна оръжието си и избяга. Вторият също избяга след него. Не искаха да се бият и никакви удари с кожени пояси не можеха повече да ги заставят да излязат насреща ми.

Виждайки, че с нищо не са в състояние да ги направят по-смели, жреците решиха да свършат с тях. Сред музика и песнопения те хванаха ранения от мен индианец и го завлякоха до стръмния мраморен блок, който всъщност беше жертвеният камък. Хвърлиха го там с гърдите нагоре и петима жреци го хванаха — двама за краката, двама за ръцете и един за главата. После, облечен в аленочервени одежди, Главния жрец, същият, който отмерваше ударите на сърцето ми, изрече някаква молитва и като вдигна ицтли, тоест извит нож от вулканично стъкло, с един удар разряза гърдите на нещастния индианец и извърши древния обред на жертвоприношение към слънцето.

В този момент цялото множество долу, пред чийто поглед се разиграваше кървавият спектакъл, се просна на колене и остана така, докато свещеният дар не се намери в златното блюдо пред статуята на бог Уицил. После ужасните жреци се нахвърлиха върху тялото, с викове го пренесоха до края на теокали, тоест до пирамидата, и го пуснаха по стръмната степа. В подножието на склона някакви хора, които чакаха там, го вдигнаха и го отнесоха. Тогава аз още не знаех с каква цел го направиха.

Едва свършили с първата жертва, хванаха втората и с нея се отнесоха по същия начин, а множеството пак се просна на земята както преди. Накрая дойде и моят ред. Усетих, че ме сграбчиха, всичко се завъртя пред очите ми и когато се съвзех, вече лежах върху проклетия камък. Жреците опънаха ръцете, краката и главата ми, повдигнаха гърдите ми, докато кожата ми се опъна като барабан, а над мен застана дявол в човешки образ с червена мантия и нож в ръка. Никога не ще забравя свирепото му лице, обезумяло от жаждата за кръв, нито блясъка в очите му, когато отмяташе назад тъмните си коси. Но той не удари отведнъж, а започна да злорадства, като ме бодеше с върха на ножа. Струваше ми се, че цяла вечност лежа там, а пабата се цели в мен и накрая, като в мъгла, видях как ножът му проблесна, вдигнат високо. Когато вече мислех, че и моят час дойде, нечия ръка спря ръката на жреца, задържа я във въздуха и чух един глас да шепне нещо.

Това, което каза, не се хареса на жреца. Той изрева силно, спусна се отгоре ми да ме убие, но някой пак му хвана ръката, преди да забие ножа. Тогава той влезе в храма на бог Кецал, а аз още дълго лежах върху камъка и поне сто пъти изживях предсмъртната агония, защото мислех, че са решили първо да ме изтезават и че с тази цел забавят убийството ми.

Лежах върху камъка, жарките лъчи на слънцето изгаряха гърдите ми, а отдолу се чуваше неясният шепот на хиляди учудени хора. Целият ми живот сякаш мина пред очите ми, докато лежах разпънат на това ужасно ложе, спомних си стотици забравени дреболии, спомних си детството, дадената клетва пред баща ми, прощалната целувка и последните думи на Лили, лицето на Де Гарсия, когато се хвърлих в морето, спомних си смъртта на Исабела де Сигенса и накрая у мен се появи една неопределена мисъл: защо всички божи служители са толкова жестоки?

Най-сетне чух стъпки и затворих очи, защото нямах повече сили да виждам този страшен нож. Но ножът не се забиваше. Изведнъж отвързаха ръцете ми и ме изправиха на крака. Не съм се надявал да стъпя пак на краката си. После ме пренесоха до края на теокали, тъй като не можех да вървя, и тук жрецът, моят палач, изкрещя нещо на събралите се долу зрители, което ги накара да зашумят като гора при вятър, притисна ме с окървавените си ръце и ме целуна по челото. Едва сега забелязах, че до мен стои касике, човекът, който ме плени — сериозен, внимателен, усмихнат. Усмихнат ме предаде в ръцете на пабите, усмихнат ме вземаше обратно. Измиха ме, облякоха ме, въведоха ме в светилището на бог Кецал, поставиха ме пред отвратителната статуя там и докато жреците мърмореха молитвите си, аз не откъсвах поглед от златната кадилница, в която би трябвало да се намира сърцето ми. После, като ме придържаха, докато вървях по извития път на пирамидата, слязох в подножието й, където касике ме хвана за ръката и ме поведе през множеството. Сега то сякаш ме гледаше с някакво странно благоговение. Първият човек, когото срещнах, след като стигнахме вкъщи, беше Марина. Тя ме погледна и каза нещо нежно, което аз не разбрах. После ме пуснаха да си вляза в стаята, проснах се на рогозката и така прекарах остатъка от деня след всичко, което преживях. Наистина бях попаднал в земята на дяволите!

Сега ще ви разкажа как се отървах от ножа. Марина ме харесала, съжалила се над злата ми участ и тъй като беше много съобразителна, намерила начин да ме спаси. Когато ме повели за жертвоприношението, тя се обърнала към своя господар касике и му припомнила, че както се говори, императорът на Анауак Монтесума, обезпокоен от появата на теулите, тоест испанците, много искал да види поне един теул. А очевидно, казала тя, аз съм теул и Монтесума сигурно щял да се разсърди, ако ме принесат жертва в някой далечен град, вместо да ме изпратят на него и ако той намери за необходимо, да ме принесе в жертва. Касике й отвърнал, че думите й са мъдри, но е трябвало да каже всичко това по-рано, тъй като жреците вече ме държали в ръцете си, а от тях нямало надежда някой да ме спаси.

— Не — възразила Марина, — просто трябва да им се каже всичко това. Кецал, богът, на когото искат да дадат в жертва теула, също е бял и не е изключено този човек да е негово дете. Ще бъде ли доволен един бог, ако принесат в жертва собственото му дете?[3] Но дори богът да не се разсърди, Монтесума сигурно ще се разгневи и ще отмъсти и на жреците, и на теб.

Като чул всичко това, касике разбрал, че Марина е права, побързал да се качи на теокали и хванал ножа малко преди да се забие в мен. Отначало Главния жрец се ядосал и закрещял, че това е светотатство, но касике му казал какво мисли и той разбрал, че ще е по-разумно да не рискува да си навлече гнева на Монтесума. Затова ме освободиха, въведоха ме в светилището и когато излязох навън, жрецът съобщи на хората, че бог ме е обявил за едно от своите чеда. По тази причина после, а и след това, те се отнасяха към мен с благоговение.

Бележки

[1] Вулканично стъкло или обсидиан — употребявало се е за направа на ножове, върхове на стрели и копия. Б.пр.

[2] Кецал — съкратено от Кецалкоатъл (Пернатата змия), вторият по значение бог на ацтеките. Б.пр.

[3] Кецал, или по-точно Кецалкоатъл, е божество, научило туземците от Анауак на полезни неща, включително на държавно управление и на политика. Той бил с бяла кожа и тъмна коса. Накрая отплавал от бреговете на Анауак за легендарната страна Тлапалан на една лодка с платно от змийска кожа. Но преди да отпътува, обещал да се върне отново с множество свои деца. Ацтеките помнели това обещание и до голяма степен по тази причина испанците можаха да завладеят страната. Бяха ги взели за потомци на Кецалкоатъл. А вероятно Кецалкоатъл е бил норвежец. Вижте „Сага за Червения Ерик и Торфин Карлсон“. Б.а.