Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Montezuma’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2011)
Допълнителни корекции
Лили (2012)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Дъщерята на Монтесума

Роман

 

First Edition, August, 1893

McKinlay, Stone & Mackenzie New York, 1909

Редактор Елена Матева

Художник Теодора Пунчева

Художествен редактор Маглена Константинова

Технически редактор Божидар Петров

Коректор Галя Луцова

Английска. Първо издание. ЛГ VII.

Печ. коли 23,50. Изд. коли 19,74.

Формат 84×108/32.

 

Издателска къща „Младеж“ София, 1992

Печатница „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

XIV Глава
Спасяването на Куаутемок

След този ужасен ден народът на Табаско започна да се отнася към мен любезно, наричаше ме Теул, тоест Испанеца, и повече не се помъчи да ме принесе в жертва на боговете. Нещо повече, обличаха ме и ме хранеха добре, даже можех да ходя където си искам, макар винаги да ме съпровождаха войни, които щяха да заплатят с живота си, ако избягам. Научих, че още следващата утрин, след избавлението ми от жреците, към великия Монтесума бяха изпратени вестоносци, които трябваше да му съобщят за моето пленяване и да разберат каква е волята му по отношение на мен. Но пътят до Теночтитлан беше дълъг и минаха много седмици, докато вестоносците се върнат. През това време с помощта на Марина и другите аз изучавах езика на маите и ацтеките. Марина не беше от Табаско. Родена бе в Пайнала, на югоизточната граница на империята. Но майка й я продала на някакви търговци, за да остави наследството на детето си от втория брак. Така момичето попаднало в ръцете на табасконския касике.

Опитах се да науча нещо за историята и обичаите на този народ, да разчитам картинното писмо, с което си служеше. Освен това благодарение на знанията си по медицина станах много известен сред табасконците и след време те наистина повярваха, че съм син на добрия бог Кецал. Но колкото повече изучавах тези хора, толкова по-малко ги разбирах. В много отношения те не отстъпваха на нито една нация от моя свят. Няма по-изкусни занаятчии от тях, малко народи могат да се похвалят с по-добри архитекти и с по-справедливи закони. Освен това те са смел и търпелив народ. Но суеверията им ги разяждаха, както лоша болест разяжда дървото от корените. Сама по себе си вярата им беше благородна и имаше доста общо с нашата религия, обреда по кръщаването например, но докъде стигаше в крайна сметка, вече чухте. И все пак, след всичко казано, аз питам кое е по-жестоко — да принесеш някого в жертва на боговете, да го измъчваш в подземията на Светата инквизиция или да го зазидаш жив в стените на някой манастир?

За един месец в Табаско научих езика достатъчно, за да разговарям с Марина. С нея станахме приятели, но нищо повече. От Марина научих най-много неща, от нея научих и някои тънкости за държанието ми, ако не искам да изпадна в беда. От друга страна, аз пък я посветих в неща от моята религия и в обичаите на европейците. Впоследствие знанията, които тя получи от мен, я направиха полезна на испанците, подготвиха я да приеме вярата им и да прозре в живота на белите.

Живях над четири месеца в къщата на табасконския касике. Накрая, за да изрази любезността си към мен, той дори ми предложи сестра си за жена. Много внимателно му отказах, но той остана удивен, защото момичето беше хубаво. Всъщност толкова добре се отнасяха към мен, че ако сърцето ми не беше далеч оттук и ако не бяха ужасните обреди на тяхната религия, на които трябваше да ставам свидетел почти всеки ден, сигурно щях да обикна този добър, изкусен и трудолюбив народ.

Най-после, след пълни четири месеца, пратениците се върнаха от двора на Монтесума. Бяха се забавили заради придошлите реки и други попътни произшествия. Императорът показал такъв голям интерес към моето пленяване и такова желание да ме види в столицата си, че изпратил за мен племенника си, самия принц Куаутемок, заедно с голям ескорт от войни.

Никога не ще забравя първата ни среща с принца, който по-късно стана мой добър приятел и брат по оръжие. Когато ескортът пристигнал, аз бях на лов за елени извън града, където учудих индианците с умението си да стрелям с лък. Те не знаеха, че два пъти съм печелил първа награда на стрелбището в Бънгийската община. Един пратеник ни извика и ние се върнахме заедно с простреляния елен. Когато стигнахме къщата на касике, видяхме, че целият двор беше пълен с пищно облечени войни, а сред тях се открояваше един, по-прекрасен от всички. Той беше млад, висок, широкоплещест, с красиво лице и орлов поглед, а от цялата му осанка лъхаше властност и величие. Тялото му беше покрито със златна броня, а над нея — наметало от най-прекрасни пера, изящно подредени на ивици от различни цветове. На главата си имаше златен шлем, увенчан с царския герб — орел, застанал върху змия, и всичко в злато и скъпоценни камъни. На ръцете си, под лактите, и на краката си, под коленете, носеше гривни от злато и скъпоценни камъни, а в ръката си държеше копие с меден връх. Този човек беше заобиколен от множество знатни люде, облечени почти по същия начин, само че повечето от тях вместо златни брони носеха жилетки памуклийки[1] и вместо царския символ имаха украсени със скъпоценни камъни паначе от птичи пера.

Този човек беше Куаутемок, племенникът на Монтесума, а по-късно — последният император на Анауак. Щом го видях, аз го поздравих по индиански обичай, като докоснах земята с дясната ръка и после я вдигнах до челото си. Куаутемок ме изучаваше внимателно, докато стоях пред него с лък в ръка, облечен в простите си ловни одежди, усмихна ми се искрено и каза:

— Сигурно, Теул, ако поне малко разбирам от тези неща, ние с теб сме равни по произход и на еднаква възраст, така че не ме поздравявай, както роб поздравява господаря си.

И той ми подаде ръка. Поех я и му отговорих, подпомогнат от Марина, която не снемаше пламенния си поглед от своя повелител.

— Може и така да е, принце. В родината ми аз наистина съм уважаван и богат човек, но тук съм един нещастен роб, смъкнат от камъка за жертвоприношения.

— Знам — рече той намръщен. — Добре, че са те свалили, преди да спре дъхът на живота ти, иначе гневът на Монтесума щеше да се стовари върху този град.

И той погледна касике, който потрепери при тези думи, защото тогава името на Монтесума всяваше ужас. Сетне ме попита дали съм теул, тоест испанец. Казах му, че не съм испанец, че съм от друго бяло племе, но в жилите ми тече и испанска кръв. Това, изглежда, го удиви, защото досега не беше чувал за друго бяло племе, и аз му разказах част от живота си, тази част, свързана с моето озоваване тук. Когато свърших, той рече:

— Ако правилно съм те разбрал, Теул, ти каза, че не си испанец, но имаш испанска кръв и си пристигнал тук на испански кораб. Тази история ми се струва странна. Но да оставим Монтесума да отсъди. Няма повече да говорим за това. Ела да ми покажеш как стреляш с твоя голям лък. Със себе си ли го донесе, или тук го направи? Казаха ми, Теул, че по-добър стрелец от теб по тези земи няма.

Приближих се и му показах лъка, който сам си бях изработил и с който изхвърлях стрела на шестдесет крачки, по-далеч от когото и да е в Анауак, и започнахме да говорим за лов и сражения. Марина ми помагаше, когато ми липсваха думи, и до вечерта ние вече бяхме приятели.

Една седмица Куаутемок и приятелите му почиваха в Табаско и през това време тримата често разговаряхме заедно. Скоро забелязах, че Марина гледа с копнеж своя повелител, отчасти заради ранга и богатството му, отчасти защото пленничеството в къщата на касике й беше омръзнало и би желала да подели с Куаутемок неговата власт. Марина беше амбициозна жена. Опита се да спечели сърцето му по много начини, но той се правеше, че не я забелязва, докато накрая тя заговори направо и в мое присъствие.

— Утре ще си отидете, принце — рече тя нежно. — С ваше позволение ще ви попитам нещо, ако желаете да изслушате една своя прислужница.

— Говори, момиче — отвърна той.

— Моля ви, купете ме, ако обичате, от моя господар, касике, или му наредете да ме даде на вас, за да ме отведете в Теночтитлан.

Куаутемок се разсмя.

— Поставяш въпроса направо, момиче. Но трябва да знаеш, че в Теночтитлан ме чака моята царствена братовчедка и съпруга Течуишпо, а с нея още три други жени и случайно всички са малко ревниви.

Тъмната кожа на Марина пламна и за пръв и последен път видях гняв в добрите й очи. Тя му отвърна:

— Помолих ви само да ме вземете с вас, принце, а не да ме правите съпруга или любовница.

— Но това имаше предвид — каза той сухо.

— Каквото и да съм имала предвид, принце, вече няма значение. Исках да видя големия град и великия император, защото животът тук ми омръзна и защото аз също искам да стана велика. Вие ми отказахте, но може би ще дойде време, когато аз и без ваша помощ ще стана велика. Тогава ще си спомня как ме унизихте, принце, и ще си отмъстя на вас и на цялата ви царствена фамилия.

Куаутемок пак се засмя, после изведнъж лицето му стана сурово:

— Много си дръзко, момиче — рече той. — За далеч по-малко от това мога да изпратя човек на жертвения камък. Но женската ти гордост е накърнена и ти не знаеш какво говориш, затова ще забравя казаното. Забрави го и ти, Теул, ако си го разбрал.

Тогава Марина се обърна и си тръгна. Гърдите й се повдигаха от гняв, оскърбена любов и гордост и когато минаваше покрай мен, я чух да мърмори: „Да, принце, ти може да забравиш, но аз, не!“

Впоследствие често се чудех дали в този час пред очите на момичето наистина не се беше появило някакво видение за бъдещето, или заговори наслуки в прилив на гняв. Чудех се също дали тази сцена между нея и Куаутемок нямаше нещо общо с живота й по-нататък. Само от любов към Кортес ли Марина докара страната си до позор и разорение, както сама ми призна по-късно? Трудно е да се каже. Може би сегашната случка нямаше нищо общо с онова, което последва. Но когато стане някое голямо събитие, винаги сме склонни да търсим причините за него в минали неща често без основание. Навярно това беше само едно преходно нейно настроение, твърде скоро забравено, защото малко хора градят храма на своя живот върху твърдите основи на надеждата или омразата, страстта или отчаянието, както стана с мен например. За повечето хора архитект на техния живот е случаят, независимо дали го желаят или не, той е техният майстор строител. И все пак знам, че Марина никога не забрави този разговор, защото след време я чух да припомня думите си на принца, чух и неговия благороден отговор.

Преди да премина към случилото се в Мексико, към това, как дъщерята на Монтесума стана моя жена и как се срещнах с Де Гарсия, трябва да ви разкажа само още едно нещо от престоя ми в Табаско.

В деня на нашето заминаване, за да омилостивят боговете да измолят за нас безопасно пътуване и в чест на някакво празненство, а индианските празненства нямаха край, на теокали се извърши голямо жертвоприношение на роби. И тъй като всеки ден трябваше да наблюдавам тези ужаси, ние се отправихме нататък по склона на стръмната пирамида. Когато всичко беше готово, застанахме около жертвения камък. Тълпата гледаше отдолу, а отвратителният паба, който преди време отброяваше ударите на сърцето ми, излезе от светилището на бог Кецал и даде знак на придружаващите го да опънат първата жертва върху камъка. Тогава изведнъж принц Куаутемок пристъпи напред, обърна се към жреците и посочвайки главния от тях, каза:

— Хванете този човек!

Те се поколебаха. Въпреки че този, който издаде заповедта, беше принц с царска кръв в жилите, да се посегне на Главния жрец беше светотатство. Тогава Куаутемок се усмихна, измъкна пръстен с тъмносин камък и гравирани по него странни знаци, разгъна един свитък с картинно писмо и ги показа на жреците. Пръстенът беше на Монтесума, а свитъкът беше подписан от Върховния жрец в Теночтитлан. Всички, които погледнаха пръстена и свитъка, добре знаеха, че неподчинение на приносителя им означава смърт и безчестие за тях. Затова без много шум сграбчиха главатаря си и го задържаха. Тогава Куаутемок рече пак кратко:

— Сложете го на камъка и го принесете в жертва на бог Кецал.

Сега човекът, които изпитваше такава свирепа радост от смъртта на другите върху същия този камък, започна да трепери и плаче, защото нямаше желание да пие от собственото си лекарство.

— Защо трябва да бъда принесен в жертва, принце? — крещеше той. — Аз, който бях верен слуга на боговете и императора.

— Защото се опита да принесеш в жертва този теул — отвърна Куаутемок, сочейки към мен — без разрешение от твоя господар Монтесума и заради други, извършени от теб злини, за които пише в този свитък. Теулът е син на Кецал, както ти сам заяви, и Кецал ще бъде отмъстен сега заради своя син. Свършвайте с него! Аз казах!

Тогава жреците, до този момент негови слуги, го издърпаха до камъка и там, без да обръща внимание на молитвите и виковете му, един от тях, надянал червената му мантия, приложи върху него собственото му изкуство. След малко мъртвото тяло беше хвърлено по склона на пирамидата. Навярно не съм достатъчно добър християнин, но не можех да се преструвам, че съжалявам, когато го видях да умира по същия начин, по който караше да умират множество по-добри от нето хора.

Щом приключиха, Куаутемок се обърна към мен и каза:

— Така ще загинат всички твои врагове, приятелю мой Теул.

Един час след тази случка, която ми показа колко велика беше властта на Монтесума и как показването само на пръстена му може да доведе до незабавната смърт на Главния жрец от ръцете на собствените му подчинени, ние поехме на дълъг път. Но преди да тръгнем, сърдечно се сбогувах с касике и Марина, която се разплака. Касике повече никога не видях, но с Марина пак се срещнахме.

Пътувахме цял месец. Пътят беше дълъг и много тежък. Ту трябваше да се провираме през горите, ту да спираме по бреговете на реките. Множество странни неща видях по време на това пътуване и множество градове, където ни посрещаха с най-голяма почит, но не мога да се спирам на всичко това.

Ала за още една случка ще ви разкажа набързо, защото тя превърна уважението, което изпитвахме един към друг с Куаутемок, в приятелство. Това приятелство продължи до неговата смърт и то досега живее в сърцето ми.

Един ден, задържани от придошлата река, за да убием времето си, отидохме на лов за елени. След като половувахме и убихме три елена, Куаутемок забеляза на хълма самец и ние тръгнахме да го дебнем. Бяхме петима. Но самецът стоеше в открита местност и не можехме да го приближим, тъй като дървета и храсти имаше чак на стотина ярда от него. Тогава Куаутемок започна да ме дразни:

— Легенди се носят за теб, Теул, като стрелец. Този елен се намира на три пъти по-голямо разстояние, отколкото е нужно за нас, ацтеките, да го убием. Хайде, покажи ни умението си.

— Ще опитам — отвърнах аз, — въпреки че целта е далече.

Изтеглихме се зад една сейба. Ниските й клони стигаха до петнадесет фута от земята. Сложих стрела на тетивата на големия собственоръчно изработен лък по образец на онези, които използвахме в добрата моя Англия, прицелих се и стрелях. Стрелата изсвистя и под удивения тих шепот на тези, които наблюдаваха фиестата, се заби право в сърцето на самеца.

Тъкмо се готвехме да отидем при убития елен, една мъжка пума — пумата е котка, но поне петдесет пъти по-голяма, — която до този момент наблюдавала самеца отгоре, се спусна от клоните на сейбата и се стовари право върху раменете на принц Куаутемок. Свирепият хищник го събори на земята, започна да го дере с нокти и да го хапе по гърба. Ако не бяха златната броня и шлемът му, той нямаше да доживее да стане император на Анауак, а може би така щеше да е и по-добре.

Когато видяха как пумата ръмжи и дере техния принц, макар и смели мъже, тримата благородници изпаднаха в паника и хукнаха да бягат, защото помислиха, че господарят им е умрял. Аз обаче не побягнах, въпреки че с радост бих ги последвал. На пояса ми висеше едно от онези индиански оръжия, които им служеха вместо меч — плоска тояга с обсидианови остриета от двете страни, също като зъбите върху клюна на риба меч. Измъкнах го, нападнах звяра, нанесох му удар по главата, който го прекатури, и кръвта му рукна. В следващия миг той скочи и яростно изрева. Завъртях дървения си меч с две ръце и го поразих още във въздуха. Ударът мина между разтворените лапи и се стовари право върху главата. Той беше толкова силен, че оръжието ми се строши, но не спря пумата. След миг с един страхотен замах животното ме метна на земята и започна да дере и хапе гърдите и гърлото ми. Добре, че този ден бях облякъл памучната ризница, иначе щеше да ме разпори. Но дори с това облекло аз бях жестоко издран и до ден-днешен нося по тялото си белезите от ноктите на звяра. Вече мислех, че всичко е свършено, когато нанесеният от мен силен удар даде резултат — едно от обсидиановите остриета се бе забило до мозъка на пумата. Тя надигна глава, ноктите й се вкопчиха в тялото ми, после зави като куче от болка и падна мъртва отгоре ми. Лежах на земята, без да мърдам, целият в рани, докато нашите спътници, възвърнали мъжеството си, не дойдоха и не махнаха пумата от мен. Куаутемок, който видя всичко, но до този момент, почти задушен, не можеше да шавне, също се надигна.

— Теул — каза той задъхан, — ти наистина си смел човек и ако останеш жив, кълна се, че както ти сега беше мой приятел, така и аз ще бъда твой приятел до смърт.

Говореше само на мен. На другите нищо не продума, дори не ги упрекна.

После загубих съзнание.

Бележки

[1] Вместо ризници ацтеките носят памучни дрехи, предварително обработени в саламура, след което те придобиват такава твърдост, че могат да защитават тялото от стрели и копия. Б.пр.