Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (28)

XXV Глава
Погребването на съкровищата на Монтесума

Куитлауа беше коронован за император на ацтеките като приемник на своя брат Монтесума, докато аз лежах от раната, нанесена ми от меча на Де Гарсия. И от друга една рана, получена на жертвения олтар, която още не беше заздравяла и по време на зловещия бой през ноче тристе се отвори и започна силно да кърви. Много години по-късно тя ми създаваше неприятности и до ден-днешен я чувствам, щом настъпи есента. Отоми се грижеше нежно за мен. Странно нещо е женското сърце. Това, че се спасих и прославих в битката, сякаш я утеши дори в мъката по загубата на баща си и братята си и тя ми разказа за прекрасната церемония по коронясването. Ацтеките бяха направо обезумели от радост, че теулите са си отишли. Забравиха или се правеха, че са забравили за гибелта на хилядите от най-смелите им войни, за цвета на нацията им, но сега те въобще не мислеха за бъдещето. От къща на къща, от улица на улица групи младежи и девойки, окичени с гирлянди от цветя, викаха: „Теулите си отидоха! Радвайте се с нас, теулите избягаха“, и горко на тези, които не се веселяха, нищо, че смъртта беше обезлюдила домовете им. Отново издигнаха статуите на боговете върху голямата пирамида, възстановиха храмовете, а със светото разпятие, поставено там от испанците, ацтеките постъпиха точно така, както испанците бяха постъпили преди това с идолите Уицил и Тескат, тоест изхвърлиха го от теокали, след като в негово присъствие принесоха в жертва няколко испански пленници. За това светотатство ми разказа Куаутемок, но без особен възторг, защото му бях говорил за нашата религия, и при все че беше закоравял езичник, за да смени вярата си, той тайно вярваше, че богът на християните е истински и могъщ бог. Нещо повече, макар и принуден да не го показва поради голямата сила на жреците, Куаутемок подобно на Отоми не обичаше ужасния ритуал на човешки жертвоприношения.

След като чух разказа му, гневът ми надделя над разума и казах разгорещен:

— Аз се заклех във вашата кауза, братко мой Куаутемок, ожених се за жена от вашата кръв, но знайте, че вашата кауза вече е прокълната, прокълната е заради окървавените ви идоли и жреци. Богът, когото вие осквернихте, и тези, които го почитат, скоро ще се върнат с нова сила и той ще седне там, където седят вашите идоли, и никой никога няма да го помръдне от мястото му.

Така говорех и думите ми, не знам откъде дойдоха, защото говорех напосоки, воден от гнева си, излязоха верни. Днес на мястото на жертвените храмове в Мексико се извисява християнската църква като знак за победата над дяволите и ще се издига там, докато свят светува.

— Говориш необмислени неща, братко — отвърна гордо Куаутемок, но усетих как трепна пред злото пророчество на думите ми. — Повтарям ти, говориш необмислени неща и въпреки високите звания, които ти дадохме, въпреки славата, която си спечели в боя и в Съвета, въпреки че се спаси от жертвения камък, ако те чуе някой, може пак да ти се наложи да се срещнеш лице в лице с тези, които сквернословиш. Какво по-лошо сме направили ние на твоя християнски бог от това, което неведнъж направиха белите ти сродници на нашите богове? Но да не говорим повече по въпроса. И те моля, братко, не изричай вече такива лоши пророчества пред мен, за да не опетниш обичта ни. Наистина ли вярваш, че теулите ще се върнат?

— Да, Куаутемок, толкова е сигурно, колкото че утре слънцето ще изгрее. Вие държахте Кортес в ръцете си и го изпуснахте, а после той спечели победа в Отомпан. Нима мислиш, че той е човек, който ще прибере меча, след като веднъж го е измъкнал, и ще потъне в мрака на неизвестността и безчестието? Няма да мине година дори и испанците ще бъдат пак пред вратите на Теночтитлан.

— Нищо утешително не казваш тази нощ, братко, но се боя, че си прав. Е, щом се налага да се бием, ще се опитаме да победим. Вече си нямаме Монтесума и няма кой да пази змията в пазвата си, докато тя го ухапе.

Сетне той стана и тихо излезе. Разбрах, че му беше тежко на сърцето.

Сутринта след този разговор вече можех да ставам от леглото, а след още една седмица бях почти добре. Куаутемок пак дойде при мен, каза, че император Куитлауа наредил да придружа Куаутемок, за да свършим двамата нещо поверително и тайно. Естеството на работата показваше какво голямо доверие ми имат сега ацтекските вождове, защото ставаше дума не за друго, а за скриване на съкровищата, възвърнати в „нощта на страх“, и на несметните богатства от тайните хранилища на империята.

С падането на мрака аз, Куаутемок и още няколко знатни ацтеки тръгнахме към пристана, където намерихме десет големи канута и във всяко от тях някакъв товар, покрит с памучен плат. Надявайки се, че никой не ни вижда, ние се качихме по трима във всяко кану. Бяхме общо тридесет човека и над два часа гребахме, докато прекосим езерото Тескоко и стигнем отсрещния бряг, където принцът имаше хубаво имение. Слязохме, махнахме покривалата от товарите в канутата, които се оказаха големи делви и торби със злато, бижута и много други скъпоценни предмети, сред които отлятата от масивно злато глава на Монтесума, толкова тежка, че двамата с Куаутемок едва я повдигнахме. А що се отнася до вазите, доколкото си спомням, те бяха седемнадесет. Шестима души носеха всяка една от тях, като си помагаха с веслата от двете страни, и пак не беше лесно. Всички тези безценни неща на няколко пъти пренесохме до върха на едно възвишение на около шестстотин крачки от езерото и ги спуснахме в отвора на някаква шахта, скрита под един насип. Когато донесохме всичко от лодките, Куаутемок докосна за рамото мен и един ацтекски благородник, който по майка беше тласкал, и ни помоли да слезем с него в дупката и да му помогнем да разположи там съкровището.

— С удоволствие — отвърнах аз, защото бях любопитен да видя мястото. Ацтекският благородник обаче се поколеба, но накрая тръгна с нас към злата си участ.

Куаутемок взе две факли в ръце и ние го спуснахме с въже в шахтата. Сетне дойде моят ред и аз слязох долу, завързан като паяк към паяжината си. Дупката беше много дълбока. Най-после се озовах на дъното до Куаутемок. На светлината на факлите, които той държеше, видях, че стените на шахтата до височината на човешки бой са обточени с корниз от тухли. Върху стената, подпряна на корниза, имаше масивна каменна плоча с рисувъчното писмо на ацтеките, което вече доста добре разчитах. На нея пишеше, че през първата година от управлението на Куитлауа, императора на Мексико, тук е заровено съкровището на страната. Казваше се още какво ужасно проклятие тегне над всеки, който се осмели да го открадне. Зад нас, перпендикулярно на шахтата, минаваше друг коридор, десет крачки дълъг и достатъчно висок, за да мине човек прав по него. Той водеше към една стая, издълбана в земята, колкото стаята ми в Дичингам, където пиша днес тези редове. На входа имаше купища сурови тухли и хоросан също като димящите камъни в севилското подземие, където жива зазидаха Исабела де Сигенса.

— Кой е изкопал тази пещера? — попитах аз.

— Хора, които не знаеха какво копаят — отвърна Куаутемок. — А ето и нашия помощник. Моля те, братко, не се учудвай на онова, което ще стане, и бъди сигурен, че щом постъпвам така, значи имам причини за това.

Преди да съм успял да кажа нещо, ацтекският благородник се оказа до нас. Хората горе започнаха да спускат делвите и торбите със съкровищата. Куаутемок отвързваше въжето, а ние с ацтека търкаляхме товара по коридора до стаята, както в Англия търкаляме буре с бира. Повече от два часа работихме, докато не смъкнахме и подредихме всичко. Последната пратка беше торба с бижута, която се отвори, докато я спускаха, и се изсипа като дъжд от бляскави скъпоценности отгоре ни. Една смарагдена огърлица, невероятно красива и голяма, падна върху главата ми и увисна на врата ми.

— Задръж я, братко — засмя се Куаутемок, — за спомен от тази нощ.

Аз с радост я скрих в пазвата си. Още имам тази огърлица, от нея дадох един камък от най-малките на нашата милостива кралица Елизабет. Отоми носи огърлицата в продължение на много години и по тази причина тя ще бъде погребана заедно с мен, въпреки че е безценна, така поне казват тези, които разбират от бижута. Но безценна или не, тя е обречена да лежи в моя гроб, в дичингамското гробище, и дано проклятието, изписано върху камъка, зад който е скрито съкровището на ацтеките, се стовари и върху този, който я открадне от гроба ми.

Тримата напуснахме стаята, влязохме в тунела и започнахме да зазиждаме кирпичената стена. Когато я направихме на височина два-три фута, Куаутемок спря да работи и ме помоли да вдигна факлата. Подчиних се, като се чудех какво толкова иска да види. Тогава той се отдръпна три крачки в тунела и се обърна към нашия спътник ацтека:

— Знаеш ли каква съдба чака разобличения предател, приятелю? — рече той със спокоен глас, който звучеше страшно. И докато говореше, измъкна бойната си тояга с остриета от вулканично стъкло, която висеше на хълбока му.

— Какво искаш да кажеш, господарю? — попита задъхано той.

— Сам знаеш какво — отвърна Куаутемок със същия страшен глас и вдигна тоягата.

Обреченият падна на колене и закрещя за милост. Стенанията прозвучаха така зловещо в дълбокото безлюдно подземие, че от ужас едва не изтървах факлата.

— Врагът мога да пощадя, но предателя не! — отвърна Куаутемок, завъртя тоягата високо, връхлетя към благородника и го уби с един удар. После здраво сграбчи мъртвото тяло, хвърли го в стаята със съкровищата и то остана да лежи там, страшно сред златото и скъпоценните камъни, изкривено между две от най-големите делви, сякаш мъртвецът искаше да ги вземе в обятията си.

Погледнах Куаутемок и си помислих дали сега не е моят ред, защото знаех, че когато принцовете заравят богатствата си, гледат по-малко хора да знаят тайната им.

— Не се бой, братко — рече Куаутемок. — Този човек беше крадец, страхливец и предател. Разбрахме, че два пъти се е опитвал да ни издаде на теулите. Нещо повече, той възнамеряваше да им покаже тайника, ако се завърнат, и да си подели плячката с тях. Всичко това научихме от една жена, която той смяташе за своя любовница, а всъщност ние я изпратихме да го шпионира и да проникне в тайните на черната му душа. Нека сега си вземе злато, колкото иска. Погледни, дори мъртъв го е прегърнал. Бял човек даже не би притискал по-силно златото в обятията си. Ех, Теул, ако земята на Анауак не даваше нищо друго, освен зърно за хляб, вулканично стъкло и мед за стрели и лъкове, нейните синове щяха да бъдат винаги свободни. Проклети да са тези съкровища, защото те са стръвта за задморските акули, които искат да прегризат гърлата ни. Проклети да са! Дано никога повече не блестят на слънцето, дано изчезнат завинаги!

И той яростно се залови да зазижда стената.

След малко тя беше почти готова. Но преди да сложим последните квадратни тухли, които много приличаха на кирпича, използван у нас, в Норфолк, при градежа на хамбари и задни постройки, аз пъхнах факлата през отвора и за последен път погледнах съкровищницата, която в същото време беше и гробница. Там блестяха скъпоценностите. Върху една делва светеше златната глава на Монтесума, смарагдените му очи сякаш гледаха право в мен, а подпрял гръб на същата делва и обгърнал с ръце други две отляво и отдясно, лежеше мъртвецът. Но той не беше мъртъв, или поне така ми се стори. Очите му се отвориха и той ги вторачи в мен като смарагдените очи на златната статуя над него, само че много по-страшни.

Бързо дръпнах факлата и мълчаливо завършихме работата си. Сетне се оттеглихме в края на коридора, вдигнахме поглед към шахтата и с облекчение отново видях звездите, светещи на небето над мен. Направихме двойна примка на въжето, дадохме сигнал и ни изтеглиха, докато се издигнахме до ръба на черния мраморен блок, който щеше да стане надгробната плоча на съкровищата на Монтесума и на онзи, който спеше сред тях.

Този камък избутахме с ръце и крака и след малко той падна тежко напред, като обхвана кирпичения улей, направен специално за него, и затвори шахтата със съкровищата по такъв начин, че за да влезе някой пак вътре, трябваше да го взриви.

После ни издърпаха горе и ние излязохме благополучно на повърхността.

Някой попита за знатния ацтек, който слезе с нас, а не се върна.

— Като достоен и предан мъж той предпочете да остане там да пази съкровището, докато не потрябва на владетеля му — отвърна Куаутемок мрачно, а другите всичко разбраха й кимнаха.

Сетне се заловиха да запълват тясната шахта с готовата купчина пръст. Работеха, без да спират, и зората пукна, преди да завършат. Когато най-сетне запълниха дупката, един от придружителите ни измъкна малко семена от някаква торба, пръсна ги на голата земя върху шахтата и засади две млади дръвчета, които беше донесъл със себе си. Не знам защо го правеше, сигурно за да отбележи мястото. Щом свършихме, събрахме въжетата и инструментите, качихме се в канутата и заранта се върнахме в Мексико. Оставихме лодките на пристана извън града и сами или по двама се прибрахме вкъщи с надеждата, че никой не ни е забелязал.

Така аз помогнах в заравянето на съкровищата на Монтесума, което по-късно ме обрече на много мъки. Дали някой ще помогне да бъдат разровени те, не знам, но докато напуснах земята на Анауак, тайната не беше разкрита, а мисля, че освен мен всички, които участваха в изпълнението на задачата тогава, са мъртви. Когато за последен път отидох в Мексико, случайно видях мястото с двете дървета, високи и силни, и когато ги отминах, придружен от испанците, твърдо се заклех, че никой няма да посегне на златото с моя помощ. По тази причина и сега не посочвам точното място, където го погребахме заедно с костите на предателя, защото един ден това, което пиша, може да попадне на някой от тяхната нация.

Преди да говоря за обсадата на Мексико, трябва да ви разкажа още нещо, а именно как двамата с жена ми Отоми отидохме при народа отоми и на голяма част от него върнахме верността към ацтекската корона. Ако досега не е станало ясно, че държавата на ацтеките не се гради от един народ, а от няколко, а покрай тях и от множество племена, едни техни поданици и съюзници, други смъртни врагове като тласкалите например, малко, но войнолюбиво племе, което живееше между Мексико и крайбрежието, трябва да ви го кажа. С тяхна помощ Кортес надви Монтесума и Куаутемок. По-нататък, на запад, сред планините, живееше, а може би и още живее, големият народ отоми. Те са по-храбри от ацтеките, говорят друг език, имат друга кръв и са разделени на множество кланове. Веднъж са поданици на ацтеките, друг път техни съюзници, а понякога излизат в открита борба с тях в тесен съюз с тласкалите. За да укрепи връзката между ацтеките и отомите, които за обитателите на Анауак са почти това, което са шотландските кланове за Англия, Монтесума се оженил за единствената законна наследница на великия им вожд. Тя починала по време на раждане, а детето й е жена ми Отоми, наследствена принцеса на народа отоми. Въпреки високото положение сред майчиния си народ Отоми го е посещавала само два пъти, при това като дете. Но техния език и обичаи тя знаеше добре, защото я бяха отгледали дойки и учители от тези племена, племена, от които всяка година тя получаваше големи доходи и над които упражняваше царствената си власт, а те и я отдаваха с далеч по-голяма охота, отколкото на нейния баща Монтесума.

Но сега, както вече ви казах, някои от отомийските племена се бяха свързали с тласкалите и като техни съюзници участваха във войната на страната на испанците. Затова Съветът реши Отоми и аз, нейният съпруг, да заминем със специална мисия в главния им град, известен като Града на боровете, и да се опитаме да ги върнем под знамената на ацтеките.

И така, преди нас изпратиха вестоносците и ние тръгнахме на път, без да знаем как ще ни приемат там. Осем дни пътувахме с голяма помпозност и с постоянно увеличаващ се ескорт, защото, щом племената отоми научиха, че тяхната принцеса е дошла лично да ги посети заедно със своя съпруг теул, минал на страната на ацтеките, цели тълпи се присъединяваха към свитата и преди да стигнем Града на боровете, нас ни придружаваше армия от най-малко десет хиляди планинци, оглушаващи ни с дивашката си музика. По пътя не разговаряхме с никого, нито с тях, нито с вождовете им, ограничавахме се само с обикновените поздрави, въпреки че всяка сутрин, когато тръгвахме, Отоми в паланкин, аз на кон, взет от испанците, те надаваха такива приветствени викове, та планината ехтеше. Колкото по-навътре в страната навлизахме, толкова по-дива и хубава ставаше тя. Същото беше и с хората й. Вече се движехме през дъбови и борови гори и сред множество красиви растения и папрати. Пресичахме пълноводни бушуващи реки, поемахме през дефилета и планински проходи, непрекъснато се изкачвахме по-нависоко, докато климатът стана като климата в Англия, само че тук беше по-светло. Накрая, на осмия ден, тръгнахме през дефилето на една река в червените скали, толкова тясно на места, че трима конници с мъка можеха да минат един до друг. Това дефиле, проточило се на пет мили дължина, беше главният път за Града на боровете, към който не водеха никакви други пътища, освен тайните пътеки през планината, а от двете страни се издигаха отвесни урви на височина до две хиляди фута.

— Тук сто войни могат да задържат цяла армия — каза Отоми, без да знае, че един ден аз щях да направя точно това.

Скоро дефилето зави и аз дръпнах поводите удивен, защото пред мен се разкри Града на боровете с цялата си красота. Той беше разположен в кръгла долина с диаметър двайсетина мили, оградена отвсякъде с планини, покрити до самия връх с борови и кедрови гори. Но зад града и в самия център на този планински пръстен имаше един хълм, който не зеленееше от листаци, а чернееше от лава, над лавата белееше сняг, а над снега се вдигаше димен стълб през деня и огнен пламък през нощта. Това беше вулканът Шака, тоест Кралицата, и въпреки че не бе висок като сестрите си Орисаба, Попо и Икстак, за мен той е по-красив от тях с изящната си форма и цветовете си, ту пурпурни, ту сини, и с пламъците, които изпращаше в нощта, когато недрата му бяха неспокойни. Отомите почитаха този вулкан като бог, принасяха му човешки жертви и в това няма нищо чудно, защото веднъж лавата потекла от кратера и си проправила път през Града на боровете. Освен това те го смятаха за свещен и обитаван от духове, затова никой не смееше да стъпи на снежния връх. Но на мен ми беше съдено да се изкача дотам, на мен и на още един човек. В скута на този планински пръстен, под зоркия поглед на вулкана Шака с неговата снежна мантия, димна шапка и огнена корона, лежи, по-точно лежеше, Града на боровете, защото сега той е в развалини, поне така го оставих. Самият град не беше много голям като някои други градове, които видях в Анауак. Населението му наброяваше само трийсет и пет хиляди души, тъй като отомите бяха планинци и не желаеха да живеят в градове. Не беше голям, но беше най-красивият от всички индиански градове, изграден с прави улици, които се събираха на централния площад. По дължината на тези улици се намираха потънали в градинска зеленина къщи, строени в по-голямата си част от блокове лава, и с покриви, белосани с вар. Насред площада се издигаше теокали, свещената пирамида с храмове на върха, украсени с нанизи от черепи, а оттатък пирамидата, точно отсреща, се намираше дворецът, домът на дедите на Отоми — дълга ниска старинна сграда с много дворове и навсякъде със скулптури на змии и ухилени богове. И дворецът, и пирамидата бяха облицовани с хубав бял камък, който блестеше като сребро на слънцето, и странно контрастираха на тъмните къщи, построени от лава.

Такъв беше Града на боровете, когато го видях за пръв път. Когато го видях за последен път, той представляваше димящи руини и несъмнено сега е дом на прилепи и чакали, „царство на бухали“, „хаосът се е разпрострял в него и камъните на пустотата запълват улиците му“.

Излизайки от дефилето, пътувахме още няколко мили през полето, цялото засято с царевица, алое и други растения, докато стигнахме една от четирите врати на града. Влязохме и видяхме, че от двете страни на широката улица се бяха събрали тълпи от хиляди жени и деца, които ни хвърляха цветя и викаха:

— Добре дошла, принцесо! Добре дошла, Отоми, принцесо на отомите!

Накрая стигнахме големия площад. Тук сякаш се бяха събрали всичките мъже на Анауак и също взеха да викат, докато земята се разтресе от крясъците им.

— Добре дошла, Отоми, принцесо на отомите!

И мен поздравяваха, като докосваха земята с дясната ръка и после я вдигаха над главата. Но мисля, че конят, който яздех, ги учудваше повече отколкото аз самият, защото повечето от тях никога не бяха виждали кон и гледаха на него като на чудовище или демон. Така продължихме през крещящата тълпа, следвани и предшествани от хиляди войни, много от тях облечени в бляскави одежди от пера, понесли бродирани знамена. Минахме пирамидата. Високо там горе видях жреците, заети с жестоката си работа, и стигнахме вратите на двореца. Тук, в една странна зала, цялата в скулптури на хилещи се демони, можахме да отпочинем за малко.

Сутринта в голямата зала на двореца се състоя Съветът на вождовете и старейшините на отомийските племена, над сто човека. Когато всички се събраха, аз, облечен като знатен ацтек от най-висок ранг, влязох заедно с Отоми, която в царствените си дрехи изглеждаше особено красива, и Съветът стана да ни поздрави. Отоми ги помоли да седнат и се обърна към тях:

— Чуйте ме, вождове и капитани от народа на моята майка, мен, вашата принцеса по право и кръв, последната от древните ви владетели, дъщерята на Монтесума, императора на Анауак, мъртъв за нас, но вечно жив в Обителта на слънцето. Най-напред ви представям съпруга си, този благороден теул, на когото ме дадоха за жена, когато беше обладан от духа на бог Тескат и за когото отново се омъжих по нашите земни закони и по волята на моите царствени братя, когато той се отърва от божия олтар, избран от небето да ни помага във войната. Знайте, вождове и капитани, че този господар, моят съпруг, не е с индианска кръв, но той не е и с кръвта на теулите, с които сме във война. По-скоро той е от истинските деца на Кецал, които обитават земите далеч зад северното море и са врагове на теулите. А щом те са техни врагове, и моят господар е техен враг. Без съмнение вече сте чули за подвизите му в нощта на избиването на теулите, че по-голям боец от него нямаше тогава, че той пръв разкри бягството им. Вождове и капитани на великия и древен народ отоми, аз, вашата принцеса, и моят съпруг сме изпратени при вас от Куитлауа, нашия император, с определена задача. Императорът дочу, а и аз с голям срам чух, че много войни от нашето племе са се присъединили към тласкалите, вечните врагове на ацтеките, а сега в сатанински съюз с теулите. За известно време белите са разбити, но те се докоснаха до жадуваното от тях злато и пак ще се върнат като пчели на недоизсмукан цвят. Ще се върнат, но сами нищо не ще могат да направят на славния Теночтитлан. Какво ще стане обаче, ако с тях тръгнат хиляди, десетки хиляди индианци? Добре знам, че сега, в това смутно време, когато държавата е несигурна, когато въздухът е изпълнен със знамения и самите богове сякаш са безсилни, много хора биха използвали момента за собствена изгода. Много хора и племена ще си спомнят за стари войни и несправедливости и ще закрещят: „Дойде часът на разплатата! Да помислим за вдовиците, оставени от копията на ацтеките, за данъците, събирани от нашите бедняци, за да се умножат богатствата им, за пленниците, принесени в жертва на олтарите.“ Не е ли така? Да, така е и не се учудвам. Но аз ви моля да запомните, че игото, което с ваша помощ ще бъде надянато върху шията на царицата на градовете, ще легне и върху вашата шия. Безумци, мислите ли, че някой ще ви пощади, след като с ваша помощ Теночтитлан се превърне в развалини и ацтеките престанат да съществуват като народ? Никога, аз ви го казвам! Едно по едно ще счупят и ще изгорят в огъня всичко, използвано от теулите за унищожаването на Теночтитлан. Паднат ли ацтеките, рано или късно ще паднат и всички племена по нашата широка земя. Те ще бъдат изклани, градовете ще бъдат сринати със земята, богатствата разграбени, децата ще ядат хляба на робството и ще пият водата на злочестието. Избирайте, отоми! До кого ще застанете? До тези от вашата родина и с вашите обичаи, макар понякога да са ви били врагове, или ще се свържете с чужденците? Избирайте, отоми, но знайте, че от вашия избор и от избора на другите мъже на Анауак зависи съдбата на земята ни. Аз съм ваша принцеса и вие трябва да ми се подчините, но днес не издавам заповеди. Ала ви казвам, избирайте между съюза с ацтеките и робството на теулите и нека богът на боговете, всемогъщият и незрим бог, направи избора ви!

Отоми млъкна и одобрителен шепот мина през залата. Уви, не мога да предам истинския плам на нейните думи и още по-малко да опиша достойнството и красотата й в този час. По те достигнаха до суровите души на вождовете. Мнозина от тях презираха ацтеките като търгаши и мекушави хора от равнините и езерата, мнозина от поколения насам таяха кръвна вражда към тях. Но разбираха, че принцесата има право и че победата на теулите в Теночтитлан ще означава победа над всички градове в страната им. Затова направиха своя избор, макар че по-късно, в стреса на поражението и бедите, отстъпиха от този свой избор, както става обикновено при хората.

— Отоми — извика техният глашатай, след като се посъветваха, — ние избрахме. Принцесо, твоите думи ни грабнаха. Свързваме съдбата си с ацтеките и ще се бием до последен дъх за освобождаване от теулите.

— Сега виждам, че наистина сте мой народ и аз наистина съм ваша владетелка — отвърна Отоми. — Така биха казали великите мъртви господари, моите предци, вашите вождове. Дано никога не се разкаете за своя избор, братя мои, мъже на народа отоми.

И тъй, когато напуснахме Града на боровете, имахме обещанието, че армия от двадесет хиляди войни вярно ще служи на император Куитлауа и ще се бие до смърт във войната срещу испанците.