Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Montezuma’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2011)
Допълнителни корекции
Лили (2012)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Дъщерята на Монтесума

Роман

 

First Edition, August, 1893

McKinlay, Stone & Mackenzie New York, 1909

Редактор Елена Матева

Художник Теодора Пунчева

Художествен редактор Маглена Константинова

Технически редактор Божидар Петров

Коректор Галя Луцова

Английска. Първо издание. ЛГ VII.

Печ. коли 23,50. Изд. коли 19,74.

Формат 84×108/32.

 

Издателска къща „Младеж“ София, 1992

Печатница „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

XXIII Глава
Томас е женен

Отоми се обърна и излезе. Видях как златотканите завеси се спуснаха зад нея, после се хвърлих на леглото и веднага заспах. Бях слаб, изтощен, толкова зашеметен от умора, че тогава не разбрах нито какво стана, нито какво си говорихме. Едва по-късно си спомних всичко това. Сигурно съм спал доста време, защото, когато се събудих, беше късна нощ. Беше нощ, но навън не беше тъмно. През решетките на прозорците се чуваше врявата от боя и проникваха червените отблясъци от пламъците на горящите къщи. Единият от тези прозорци се намираше над леглото ми. Изправих се и се хванах за решетките с две ръце. Въпреки болката от раната в хълбока аз се надигнах и погледнах навън. Тогава разбрах, че испанците не са се задоволили с превземането на голямата теокали и бяха предприели нощна атака, подпалвайки стотици къщи в града. Ослепителните блясъци от пламъците осветяваха наоколо като през деня. На тяхната светлина видях как белите напускат укрепленията, следвани от хиляди ацтеки, които ги гонеха по фланга и ги обсипваха с камъни и стрели.

Пуснах се от решетката и се замислих какво да правя. Отново ме обхванаха съмнения. Дали да изоставя Отоми, ако е възможно, и да избягам при испанците, рискувайки да намеря смъртта си от ръцете на Де Гарсия? Или да остана сред ацтеките, ако те ме подслонят, и да се оженя за Отоми? Имаше и трета възможност — да остана при тях, но да не се оженя за Отоми, въпреки че трудно щях да запазя честта си тогава. А добре разбирах, че оженя ли се за Отоми, ще трябва да приема нейната цена — да стана индианец и да захвърля всякаква надежда за връщане в Англия, за връщане при годеницата ми. Възможност за връщане почти нямаше наистина и все пак, докато човек е жив и свободен, той се надява. Но обвърже ли се веднъж с женитба, това не може да стане, докато Отоми е жива, а що се отнася до Лили Бозард, за нея аз вече съм мъртъв. Как да остана верен на паметта й и на дадената дума? От друга страна, как да отхвърля жената, която рискува всичко за мен и която, ако трябва да кажа истината, ми стана много скъпа, въпреки че имаше друга жена, която ми бе още по-скъпа? Само ангел или голям герой могат да намерят изход от подобно заплетено положение. Уви, аз не съм нито едното, нито другото, а най-обикновен човек с всичките човешки слабости, измъчен като останалите. А Отоми беше до мен, толкова нежна и хубава. Въпреки това почти бях решил да се възползвам от благородството й, да си взема думите назад, да я помоля да ме презре и да не ме види повече, за да не наруша клетвата, която дадох на брега в Дичингам, защото повече се страхувах от клетвата за вярност до гроб, която щях да бъда принуден да дам, ако направя другия избор.

Размишлявах така, жалък и объркан, без да знам, че всичко това съвсем не зависеше от мен, че ми оставаше само един път, който аз или трябваше да поема, или трябваше да умра. Но нека тези размишления бъдат доказателство за моята честност, защото, ако исках да се оправдавам, нямаше да пиша за угризенията на съвестта си и за моята слабост. Достатъчно беше само да кажа, че макар не по нейна воля трябваше или да се оженя за Отоми, или веднага да умра, и тогава едва ли някой щеше да ме обвини, че съм избрал първото. Да, ожених се за нея и все пак мога да обявя и на моята годеница, и на целия свят, че бях жертва на едни събития, от които нямаше къде да избягам. Но и това не беше цялата истина, защото бях раздвоен и ако въпросът не беше вече решен, не знам как щеше да завърши вътрешната ми борба.

Сега, обръщайки поглед към миналото и преценявайки като съдия действията и характера си, разбирам, че ако имах малко повече време за размисъл, щях да открия още нещо, което сигурно щеше да наклони везните в полза на Отоми. Де Гарсия беше сред испанците, а омразата ми към него беше ръководно начало в живота ми, по-силна дори от любовта ми към двете жени, от моето щастие. И сега, толкова години след смъртта му, аз още го мразя. Може това мое желание да ви се стори грешно, но дори на сегашната си възраст копнея да му отмъщавам. Останех ли при ацтеките, Де Гарсия щеше да бъде и техен, и мой враг, можехме да се срещнем в битка и да го убия. Но ако отидех в испанския лагер, чакаше ме сигурна смърт. Несъмнено той беше разказал там такава история, че веднага щяха да ме обесят като шпионин или да приключат с мен по някакъв друг начин.

Ала стига с тия ненужни разсъждения, които имат само една стойност: да обяснят странния избор, който ми се наложи да направя между една далечна и една близка любов. Време е да продължа със събитията, в които нямаше място за скрупули.

Докато седях на леглото и размишлявах, завесата се дръпна и влезе мъж с факел в ръка. Беше Куаутемок, дошъл направо от битката, която, ако не се смятат множеството запалени къщи, беше приключила за тази нощ. Перата по главата му бяха изпокъсани, златната му броня — насечена от испанските мечове, на врата му кървеше рана от куршум.

— Поздравявам те, Теул — рече той. — Не предполагах, че ще те видя жив тази нощ. И аз едва оцелях. Странен е светът, сега в Теночтитлан стават неща, за които не сме и помисляли преди. Но нямам време за приказки. Дойдох да те отведа пред Съвета.

— Каква ще бъде съдбата ми? — попитах аз. — Ще ме върнат ли на жертвения олтар?

— Не, за това не се бой. Но какво точно ще решат, не знам. След един час ти или ще си мъртъв, или ще бъдеш велик сред нас, ако изобщо някой може да се нарече велик в тези дни на позор. Отоми добре е обработила принцовете и съветниците, така поне казва, и ако имаш сърце, трябва да й бъдеш благодарен, защото малко жени могат така да обичат. Колкото до мен, аз бях зает другаде — и той погледна насечената си броня, — но ще кажа думата си. Хайде, приятелю, факелът догаря. През толкова неприятности мина. Една повече или по-малко, има ли значение вече? И за теб, и за мен.

Станах и го последвах в голямата зала, облицована с кедрови плоскости, където сутринта ми се поклониха като на бог. Но вече не бях бог, а пленник, чиято съдба трябваше да бъде решена. На подиума, където стоях, когато бях божествена особа, сега се бяха събрали останалите живи принцове и съветници. Някои подобно на Куаутемок бяха облечени в изподрани и окървавени доспехи, други в обикновените си дрехи и един с облеклото на жрец. Но две неща бяха общи — строгите им лица и знатният им произход. Бяха се събрали тази нощ не за да решават моята съдба, защото сега тя беше твърде маловажна, а да се посъветват как да изгонят испанците.

Когато влязох, в центъра на полукръга седеше човек в бойни доспехи. Познах Куитлауа, който щеше да стане император след смъртта на Монтесума. Той ме погледна бързо и каза:

— Кого си довел, Куаутемок? А, спомням си, теулът, който беше бог Тескат и днес избяга от жертвоприношението. Слушайте, благородници! Какво да правим с този човек? Кажете, законно ли ще е да го върнем на жертвения олтар?

Тогава жрецът отвърна:

— За жалост трябва да кажа, че не е законно, благородни принце. Този човек вече лежа на божия олтар и беше ранен от светия нож. Но в съдбовния миг бог отказа да го приеме, затова не трябва да се връща повече там. Убийте го, ако искате, но не на жертвения камък.

— Какво да правим с него тогава? — попита принцът.

— Той е теул по кръв, следователно наш враг. И едно е сигурно: не бива да му разрешим да отиде при белите дяволи и да ги извести за състоянието ни. Не е ли най-добре веднага да го ликвидираме?

Няколко от съветниците кимнаха с глава, но другите останаха безмълвни и неподвижни.

— Хайде — рече Куитлауа, — какво си губим времето с този човек, след като хиляди от нашите войни непрестанно рискуват живота си. Въпросът е да убием ли теула?

Тогава Куаутемок стана и заговори:

— Извини ме, благородни родственико, но аз смятам, че можем да използваме този пленник, а не да го убиваме. Познавам го добре. Той е храбър и лоялен, казвал съм ви го вече. Освен това не е изцяло теул. Половината му кръв е от друго племе, което мрази теулите, а и той самият ги мрази. Познава обичаите им, начина им на воюване, знания, които ни липсват, и аз мисля, че ще може да ни дава добри съвети в нашето положение.

— Както вълкът съветва елена може би — отвърна Куитлауа, — та да ни заведе направо в устата на теулите. Кой може да гарантира, че този чуждестранен дявол няма да ни предаде, ако му се доверим?

— Аз гарантирам с живота си — рече Куаутемок пламенно.

— Животът ти струва твърде скъпо, за да го залагаш на такъв риск, племеннико. Белите са лъжци. Дори дума да ни даде, тя няма да има никаква стойност. Мисля, че най-добре ще е да го убием и край на съмненията.

— Този мъж е женен за Отоми, дъщерята на Монтесума, твоята племенница — обади се пак Куаутемок, — и тя толкова много го обича, че отиде с него на жертвения камък. Ако не бъркам, тя също ще гарантира. Да я извикат ли пред теб?

— Както искаш, племеннико. Но влюбената жена е сляпа. Несъмнено той е измамил и нея. Освен това тя му беше съпруга само според религиозните закони. Желаете ли да повикаме принцесата?

Някои казаха „не“, но повечето, тези, които Отоми беше спечелила на своя страна, казаха „да“ и накрая един от членовете на Съвета отиде да я доведе.

След малко тя дойде — доста уморена на вид, но с горда осанка, с царствено облекло — и се поклони.

— Въпросът сега, принцесо, е дали веднага да убием този теул, или да го закълнем да стане един от нас, ако той желае да приеме тази клетва — каза Куитлауа. — Принц Куаутемок гарантира за него и твърди, че ти също ще гарантираш за него. Но една жена може да направи това, единствено като вземе за свой съпруг този, за когото гарантира. По законите на църквата ти вече си негова жена. Желаеш ли да се омъжиш за него по обичаите на страната ни и да отговаряш за неговата вярност с живота си?

— Желая — спокойно отвърна Отоми. — Ако той желае.

— Голяма чест правиш на това бяло куче — рече Куитлауа. — Опомни се, ти си принцеса на народа отоми и една от дъщерите на нашия император. На теб се надяваме да върнеш при нас планинските племена на народа отоми, на които ти си владетелка, свързали се в нечестив съюз с проклетите тласкали, роби на теулите. Не е ли твърде ценен животът ти да го поставяш на карта заради верността на този човек? Защото знай, Отоми, ако той се окаже лъжец, знатното потекло няма да ти помогне.

— Знам — отвърна тя спокойно. — Чужденец или не, аз обичам този човек и ще отговарям за него с кръвта си. Освен това разчитам на него да ми помогне да върна народа отоми към истинските му задължения. Сега нека той каже какво мисли, господарю. Може да не ме иска за жена.

Куитлауа се усмихна мрачно и рече:

— Щом трябва да избира между обятията на смъртта и обятията на твоите красиви ръце, племенничке, не е трудно да се сетя какъв ще е отговорът му. И все пак, говори, Теул, но бързо.

— Няма да говоря много, господарю. Ако принцеса Отоми желае да стане моя жена, аз съм съгласен да стана неин мъж — отвърнах аз и в един миг изчезнаха всичките ми съмнения и скрупули. Както каза Куитлауа, не беше трудно да се досети какво ще избера, Отоми или смъртта.

Тя чу, погледна ме предупредително и тихо рече:

— Помниш ли какво си говорихме, Теул? С тази женитба ти се отричаш от миналото си и ми даваш бъдещето си.

— Помня — отвърнах аз и докато говорехме, пред очите ми се появи образът на Лили, такава, каквато я видях на сбогуване. Това беше краят на дадената от мен дума. Куитлауа ме погледна, сякаш се опитваше да проникне в душата ми, и заговори:

— Чух какво каза, Теул. Ти, белият пришълец, благосклонно желаеш да вземеш тази принцеса за жена и чрез нея да се издигнеш до най-знатните вождове в нашите земи. Но кажи как да ти повярваме. Ако ти ни предадеш, жена ти ще умре, но това може нищо да не значи за теб.

— Готов съм да се закълна във вярност — отвърнах аз. — Мразя испанците, а сред тях е и най-злият ми враг, когото последвах през океана, за да го убия, човекът, който днес се опита мен да убие. Нямам какво повече да кажа. Ако се съмнявате в думите ми, по-добре свършвайте с мен. Вече изстрадах твърде много от ръцете на вашия народ, че почти ми е все едно дали ще живея, или ще умра.

— Смело говориш, Теул. А сега, вождове, решавайте. Да дадем ли този мъж за съпруг на Отоми и да го закълнем като член на нашето племе, или веднага да го убием? Знаете как стои въпросът. Ако можем да му се доверим, както мислят Отоми и Куаутемок, той за нас ще струва колкото цяла войска, защото знае езика, обичаите, познава оръжието и метода на воюване на белите дяволи, които боговете пуснаха срещу нас. Но ако не можем да му се доверим, а да се доверяваме на човек от тяхната кръв за нас е трудно, той ще ни докара големи беди, защото в последна сметка все ще избяга при теулите, ще издаде тайните на нашите съвети, силата ни и слабостите ни. Затова решавайте, вождове.

Членовете на Съвета се консултираха помежду си, един казваше едно, друг друго, защото не бяха на еднакво мнение по въпроса. Накрая Куитлауа се умори да ги слуша и ги призова да поставят въпроса на гласуване с вдигане на ръка. Първо тези, които бяха за смъртта ми, вдигнаха ръце, после онези, според които щеше да е по-разумно да ме пощадят. Присъстваха двадесет и шест съветници, без да броя Куитлауа, и от тях тринадесет гласуваха за екзекуцията ми и тринадесет да остана жив.

— Изглежда, моят глас ще е решаващият — каза Куитлауа, когато всичко стана ясно.

Кръвта ми застина в жилите при тези думи, защото виждах, че той беше против мен. Тогава Отоми се намеси:

— Извини ме, чичо, но преди да заговориш, аз искам да кажа нещо. Нужна съм ви, нали? Защото, ако народът отоми послуша някого и се остави да бъде отведен от грешния път, то това ще съм аз. Майка ми по рождение беше тяхната владетелка, последната от един древен род на вождове. Аз съм единственото й дете, а освен това баща ми е техният император. Следователно моят живот не значи малко в тези смутни времена, защото, макар аз самата да съм нищо, мога да докарам под твоите знамена тридесет хиляди войни. Жреците също го знаеха там, на пирамидата, и когато предявих правото си да легна до Теул, те ми го отрекоха и нямаше да го позволят, ако не бях призовала отмъщението на боговете срещу тях. А сега ти, чичо, и вие, вождове, чуйте ме какво ще ви кажа. Убийте този мъж, щом искате, но знайте, че тогава ще трябва да си търсите друг да ви върне разбунтувалите се отомийски племена, защото аз ще довърша това, което започнах днес, и ще го последвам в гроба.

Тя млъкна. В залата премина шепот на удивление. Никой не очакваше такава любов и такава смелост от тази благородничка. Само Куитлауа се разсърди:

— Невярно момиче! Как смееш да поставяш любовника си пред страната! Позор за теб, безсрамна щерко на нашия император! Но това май ви е в кръвта. Какъвто бащата, такава и дъщерята. Нима Монтесума не изостави народа си и не предпочете да остане сред теулите, лъжливите чеда на Кецал? Сега Отоми върви по неговия път. Кажи ни, жено, как успяхте с любовника си да избягате от теокали, след като всички други загинаха? Не сте ли заговорници на теулите? Ако нещата стояха другояче, племеннице, и имаше начин, казвам ти, веднага щях да те убия заедно с този мъж.

Той млъкна запъхтян и свирепо я изгледа. Но Отоми не трепна. Тя стоеше пред него бледа и спокойна, със скръстени ръце и наведени очи и отвърна:

— Въздържай се да ме упрекваш, че любовта ми е силна. Или упреквай ме, щом искаш, аз казах последната си дума. Осъдете този мъж да умре, но ти, принце, трябва да потърсиш друг, когото да пратиш да спечели племето отоми за каузата на Анауак.

Куитлауа се замисли, вторачен в мрака, придърпвайки брадата си. Цареше мъртва тишина, защото никой не знаеше какво ще бъде решението му. Накрая той рече:

— Така да бъде! Моята племенница Отоми ни е нужна и няма смисъл човек да се бори срещу женската любов. Теул, ние ти даряваме живота, а заедно с него чест, богатство, най-великата от жените на нашата земя и място в Съвета. Приеми тези дарове, но казвам ви и на двамата, внимавайте как ще ги използвате. Ако ни предадеш, не, дори само да си помислиш да ни предадеш, кълна се, ще умреш от такава бавна и мъчителна смърт, че само при мисълта за нея сърцето ти ще се вледенява. Такава ще бъде смъртта и на жена ти, и на децата ти, и на слугите ти. А сега се закълни.

Щом чух това, главата ми се завъртя, пред очите ми падна мъгла. Още веднъж се спасих от сигурна смърт.

След малко пред очите ми се изясни, вдигнах глава и срещнах погледа на жената, която ме беше спасила. Отоми, моята съпруга, ми се усмихваше някак тъжно. Тогава жрецът се приближи до мен. Той носеше дървена купа с издълбани странни знаци по нея и обсидианов нож и ми нареди да си вдигна ръкава. Поряза ме дълбоко с ножа и кръвта ми потече в купата. Сетне изля няколко капки на земята, като в същото време мрънкаше някакви заклинания. После се обърна, погледна въпросително Куитлауа, а той му отвърна с горчив смях:

— Закълни го с кръвта на принцеса Отоми, моята племенница, защото тя е неговият залог.

— Не, господарю — обади се Куаутемок, — двамата вече смесиха кръвта си на жертвения камък, а освен това са мъж и жена. Аз също гарантирах за него и давам кръвта си като залог за вярата ми в него.

— Добри приятели има този теул — рече Куитлауа. — Голяма чест му правиш. Но нека бъде така!

Куаутемок се приближи и когато жрецът посегна с ножа да го пореже, той се засмя и каза, сочейки раната на врата си.

— Няма нужда, жрецо. Ела тук, от раната, нанесена от теулите, тече кръв. Съвсем подходяща за целта.

Жрецът махна превръзката и остави кръвта на Куаутемок да потече във втора, по-малка купа. После дойде до мен, натопи пръста си в кръвта, нарисува кръст върху челото ми, също както християнски свещеник рисува кръст върху челото на новородено, и рече:

— Пред лицето и в името на вездесъщия и всевиждащия бог, нашия господар, аз те бележа с тази кръв и нека тя стане и твоя кръв. Пред лицето и в името на вездесъщия и всевиждащия бог, нашия господар, проливам твоята кръв на земята! (Тук той проля малко кръв.) Както кръвта ти потъва в земята, така и споменът ти за миналото да потъне и да бъде забравен, защото ти се прераждаш сред народа на Анауак. Пред лицето и в името на вездесъщия и всевиждащия бог, нашия господар, аз смесвам кръвта на двамата (тук той изля от едната купа в другата) и я допирам до езика ти (тук той потопи пръст в купата и го допря до върха на езика ми), и те моля да се закълнеш така: „Нека всичкото зло, което може да засегне плътта на човека, засегне моята плът, нека живея в нещастие и умра в мъчения и страшна смърт, нека душата ми бъде прогонена от Обителта на слънцето, нека тя вечно се скита бездомна в мрака зад звездите, ако наруша тази моя клетва. Аз, Теул, се заклевам във вярност към народа на Анауак и към неговите законни владетели. Кълна се да се сражавам срещу неговите врагове до тяхното унищожаване и особено срещу теулите, докато не бъдат натикани в морето. Кълна се да не гневя боговете на Анауак. Кълна се да бъда верен съпруг на Отоми, принцесата на народа отоми, дъщерята на Монтесума, моя император, до края на живота й. Кълна се да не се опитвам да избягам от тази страна. Кълна се да забравя майка си, баща си и земята, където съм се родил, и да се привържа към тази земя, на която сега се прераждам. Да бъде клетвата ми, докато вулканът Попо бълва огън и дим, докато не остане нито един наш владетел в Теночтитлан, докато жреците принасят жертви за олтарите на боговете, докато съществува народът на Анауак.“ Кълнеш ли се във всичко това?

— Кълна се — отвърнах аз, защото трябваше, въпреки че голяма част от клетвата никак не ми харесваше.

Но колко странно се развиха събитията. Петнадесет години след тази нощ вулканът Попо спря да бълва огън и дим, в Теночтитлан не управляваше нито един техен владетел, жреците престанаха да служат на олтарите на боговете, народът на Анауак вече не съществуваше и моята клетва стана недействителна, невалидна. Но за жреците, които измислиха текста, сега всичко това беше нещо безсмъртно.

Щом се заклех, Куаутемок се приближи и ме прегърна.

— Добре дошъл при нас, братко мой по кръв и по душа. Сега ти си един от нашите и ние очакваме от теб помощ и съвети. Ела, седни до мен.

Погледнах Куитлауа недоверчиво, но той благосклонно ми се усмихна и каза:

— Съдбата ти е решена, Теул. Приехме те при нас и ти даде тържествена клетва за братство. Ако я нарушиш, това за теб ще означава ужасна смърт на този и вечни мъчения на онзи свят. Забрави всичко казано, когато везните се колебаеха, защото те се наклониха в твоя полза, и бъди сигурен, че докато сам не ни дадеш повод за съмнение, в нас ти няма защо да се съмняваш. Сега като мъж на Отоми си вожд сред вождовете, с власт и с такова богатство, че можеш да седнеш до брат си Куаутемок и да участваш в Съвета.

Направих, както ми нареди, а Отоми се оттегли. Тогава Куитлауа пак заговори, но вече не на мен и не за моите работи, а за неотложните проблеми на страната. Говореше бавно и тежко и неведнъж гласът му прекъсваше от мъка. Говореше за страшните нещастия, надвиснали над страната, за смъртта на стотици от най-храбрите войни, за изкланите жреци този ден на голямата теокали, за осквернените богове. „Какво да правим при това положение?“ — попита той. Монтесума умираше като пленник в лагера на теулите, огънят, който сам раздуха, обхвана земята им. С никакви усилия не можеха да разбият желязната мощ на белите дяволи, въоръжени с някакво странно и ужасно оръжие. Всеки ден армията на ацтеките понасяше нови поражения. И на какво можеха да разчитат, след като статуите на покровителствуващите ги богове бяха разбити в самите светилища, олтарите почервеняха от кръвта на жреците, а оракулите бяха или безмълвни, или предричаха гибел?

Тогава един по един вождовете и командирите ставаха и даваха съвети според вижданията си. Накрая, след като всички се изказаха, Куитлауа ме погледна и рече:

— Сред нас има нов съветник с опит във военното дело и обичаите на белите, който допреди час сам беше бял човек. Няма ли да ни каже нещо за утеха?

— Ще говориш ли, братко? — попита Куаутемок.

И аз заговорих:

— Благородни Куитлауа, и вие, вождове и принцове! Оказахте ми честта да искате съвет от мен и аз ще го направя с няколко думи, съвсем накратко. Напразно губите сили, като хвърляте армията си срещу каменните стени и оръжието на теулите. Така няма да вземете превес над тях. Ако искате да спечелите победа, трябва да смените тактиката си. Испанците са хора като всички други. Те не са богове, както си ги представят невежите, и съществата, които те яздят, не са демони, а впрегатни животни и в родната ми страна се използват за много неща. Испанците, както ви казах, са хора, а не изпитват ли хората и глад, и жажда? Не се ли изтощават от липса на сън, няма ли множество начини да бъдат убити? А нима теулите вече не са уморени до смърт? Това е, което мога да ви кажа за утеха. Престанете да атакувате испанците и обкръжете лагера им толкова плътно, че никаква храна да не достигне до тях и до съюзниците им, тласкалите. Направите ли го, само след десет дни те или ще капитулират, или ще се опитат да се измъкнат до крайбрежието. Но за да се измъкнат, първо трябва да излязат от града и ако вие прекъснете дигите по пътя, това няма да им се удаде лесно. И когато се опитат да избягат, натоварени със златото, за което ламтят и заради което дойдоха тук, тогава ще настане време да ги нападнете до пълното им унищожаване.

Млъкнах. Шепот на одобрение мина сред членовете на Съвета.

— Струва ми се, че отсъдихме мъдро, като пощадихме живота на този мъж — рече Куитлауа, — защото всичко, което той каза, е вярно. Трябваше да следваме тази политика от самото начало. Е, вождове, аз гласувам да действаме, както ни посочи нашият брат. Какво ще кажете?

— И ние ще кажем заедно с теб, че думите на нашия брат са мъдри — отвърна след малко Куаутемок — и трябва да ги следваме докрай.

Скоро след това Съветът свърши и аз тръгнах към стаята си. Почти нищо не виждах от умора, смачкан от всичко, което преживях през този ден, изпълнен със събития. Зората блестеше в небето на изток и на нейната светлина откривах пътя си през празните коридори, докато стигнах завесите на спалнята си. Дръпнах ги и влязох. Там, в другия край на стаята, на блясъка на бледата светлина, със снежнобяла рокля, гарвановочерна коса и златни накити, стоеше Отоми, моята жена.

Тръгнах към нея. Тя се понесе към мен с протегнати ръце. След малко обви шията ми и ме целуна по челото.

— Всичко свърши, любов моя и мой господарю — прошепна тя. — За добро или за зло, или и за двете заедно, ние сме свързани до смърт, защото клетва като нашата не може да бъде нарушавана.

— Наистина всичко свърши, Отоми, и нашата клетва е за цял живот, въпреки че заради нея наруших друга една клетва.

Така аз, Томас Уингфийлд, се ожених за Отоми, принцесата на народа отоми, дъщерята на Монтесума.