Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (6)

III Глава
Пристигането на испанеца

Сега трябва да се върна назад и да разкажа за моите работи. Както вече споменах, желанието на баща ми беше да стана лекар и откак се върнах от Норичкото училище на шестнадесетгодишна възраст, аз се залових да уча медицина при лекаря, който практикуваше в Бънги. Той беше учен и честен човек, казваше се Гримстоун и тъй като имах влечение към тази професия, под негово ръководство постигнах големи успехи. Изучих всичко, на което той можеше да ме научи, и щом навършех двадесет години, баща ми възнамеряваше да ме изпрати в Лондон да завърша образованието си, тоест някакви си пет месеца след пристигането на Испанеца.

Но не ми било писано да отида в Лондон.

Медицината не беше единственото, с което се занимавах по това време. Скуайър Бозард от Дичингам, същият, който каза на баща ми за пристигането на испанския кораб, имаше две деца, син и дъщеря, въпреки че жена му беше родила и други, но те бяха умрели съвсем малки. Дъщерята се казваше Лили и беше на моята възраст, родена три месеца след мен същата година. Сега от семейство Бозард тук няма никого, защото моята племенничка, внучката на Бозард и единствената наследница на неговия син, се омъжи и смени името си. Но това между другото.

От най-ранна възраст ние, децата Бозард и Уингфийлд, си живеехме като братя и сестри. Всеки ден се срещахме, играехме заедно и зиме, и лете. Затова ми е трудно да кажа кога се влюбих в Лили и кога тя се влюби в мен. Но знам, че когато заминавах да уча в Норич, повече тъгувах за това, че няма да я виждам, отколкото че се разделям с мама и останалите. В игрите ни тя винаги беше моя партньорка, по цели дни можех да обикалям, за да й намеря цветята, които обичаше. Същото беше и когато се върнах от училището, само че Лили стана някак си по-стеснителна и изведнъж аз също станах стеснителен, защото забелязах, че от дете тя се е превърнала в жена. Но продължихме да се срещаме често и макар никой да не говореше за това, беше ни много приятно заедно.

Така беше до смъртта на майка ми. Но преди да продължа разказа си, трябва да отбележа, че скуайър Бозард не гледаше благосклонно на дружбата ми с дъщеря му. Не защото не ме харесваше, а защото искаше да ожени Лили за по-големия ми брат Джефри, наследника на баща ми, не за по-малкия син. Накрая започна така неумолимо да се налага по този въпрос, че двамата с Лили можехме да се виждаме само случайно, докато брат ми винаги беше добре дошъл в дома му. По тази причина между мен и брат ми се появи някаква неприязън, както вероятно се случва, когато една жена застане между двама приятели. Трябва да ви кажа, че брат ми Джефри също се влюби в Лили, а кой ли мъж не би се влюбил в нея, но той, наследникът по рождение, три години по-голям от мен, имаше повече право над нея. Може да ви се струва, че ми е било рано да изпадам в подобни състояния, тъй като по онова време аз още не бях пълнолетен, но младата кръв е гореща, а на всичко отгоре моята беше наполовина испанска и ме направи мъж на възраст, когато повечето чистокръвни англичани си оставаха хлапаци. Защото кръвта и слънцето, което я е сгрявало, са си казали думата. В това се убедих и по-късно, сред индианците от Анауак, които само петнадесетгодишни си вземаха дванадесетгодишни съпруги. Най-малкото поне беше сигурно, че на осемнадесетгодишна възраст бях достатъчно голям да се влюбя за цял живот, макар от историята на моя живот да ви се стори после, че това, което казвам, е лъжа. Но според мен мъжът може да обича няколко жени, а една от тях да обича най-силно, като вътрешно й остава верен, въпреки че по същество е нарушил законите на любовта.

И така, на деветнадесет години аз бях вече голям мъж и доста красив на всичко отгоре. Сега, на стари години, мога да го кажа без излишна скромност. Не бях много висок, само сто седемдесет и шест сантиметра, но широкоплещест и строен. Бях изключително тъмен на цвят, тъмен съм и сега въпреки белите ми коси. Очите ми също бяха тъмни и големи, а косата ми вълниста и черна като смола. В обноските си бях сдържан и мрачен, та чак тъжен, говорех бавно, умерено, повече склонен да слушам другите, отколкото аз да приказвам. Преди да реша нещо, добре го претеглях, но вземех ли веднъж решение, добро или лошо, умно или глупаво, нищо не можеше да ме откаже от него освен смъртта. По това време малко вярвах в бога, отчасти заради тайните уроци на баща ми, отчасти воден от собствения си разум, който ме учеше да се съмнявам в доктрините на църквата такива, каквито ни ги показваха. На младостта е присъщо да обобщава и да твърди, че всичко е грешно само защото е доказано, че нещо определено е грешно. И така, по онова време мислех, че няма бог, защото свещеникът каза, че изображението на Дева Мария в Бънги плаче и прави разни неща, които знаех, че не прави. Сега вярвам, че има бог, в това ме убеди историята на моя живот. И наистина, може ли човек да погледне назад в дните си и да каже, че няма бог, след като вижда сянката на неговата ръка, простряла се дълбоко през дългите години на живота му.

В онзи тъжен ден, за който пиша сега, знаех, че моята любима Лили ще излезе на разходка сама под големите подрязани дъбове в парка на своето имение. Тук, в Грабсуел, така се наричаше това място, растяха и още растат глогинови храсти, които цъфваха най-напред в околността. При срещата ни в неделя пред църквата Лили ми каза, че до сряда по тях сигурно ще се появят първите цветчета и следобед тя ще отиде да ги откъсне. Вероятно го направи нарочно, защото любовта пробужда хитрост в сърцето и на най-невинното и вярно момиче. Нещо повече, забелязах, че макар да го съобщи пред баща ми и пред всички нас, тя изчака момента, когато Джефри нямаше да я чуе, защото не искаше да излезе с него, и когато го изричаше, ми хвърли бърз поглед с големите си сиви очи. Тогава си обещах да отида да бера глогинови клонки на същото място в сряда следобед даже ако заради това трябва да избягам от учителя си или да оставя всичките болни в Бънги на произвола на съдбата. И още нещо — твърдо реших, че ако Лили е сама, няма повече да отлагам и ще споделя с нея какво чувствам в сърцето си. Всъщност то не беше никаква тайна, защото, макар да не бяхме си казвали, че се обичаме, всеки знаеше какви мисли крие другият. Не че разчитах да се сгодя за момичето, тъй като ми предстоеше да си пробивам път в живота, но се страхувах, че ако още се бавя и не се уверя в любовта й към мен, брат ми ще ме изпревари при баща й и Лили ще отстъпи пред нещо, пред което не би отстъпила, ако тайно сме се врекли един на друг.

Но така стана, че същия този следобед ми беше много трудно да отида на срещата, защото моят учител, докторът, беше болен и ме изпрати да занеса лекарствата на пациентите. Все пак между четири и пет часа успях да избягам, без да кажа на никого довиждане.

Повече от миля тичах по норичкия път, докато не стигнах земевладелската къща, завоя при църквата и не приближих дичингамския парк. Тогава намалих крачка, тъй като не исках да се появявам запъхтян и сгорещен пред Лили. Щеше ми се да изглеждам възможно най-добре, затова бях облякъл и празничните си дрехи. Спускайки се по малкия хълм на пътя край парка, видях един конник, който първо погледна пътеката, която на това място свиваше надясно, после общинската мера назад към хълма с лозята и към река Уейвни и накрая широкия път, сякаш се чудеше накъде да тръгне. Тутакси забелязах това, макар че в този миг умът ми не работеше бързо, защото беше зает с други неща и главно с мисълта как да се обясня на Лили. Но веднага забелязах, че този човек не беше от нашия край.

Беше много висок, с благородна осанка, облечен в богата кадифена дреха, украсена със златна верижка на врата, и по моя преценка четиридесетгодишен. Но вниманието ми привлече лицето му, защото в този момент в него имаше нещо ужасно. Дълго, слабо, с дълбоки бръчки и големи очи, които блестяха като злато на слънцето, малка, добре очертана уста с дяволска, злобна усмивка, високо чело, което говореше за ум, и един едва забележим белег. Конникът имаше тъмен цвят на кожата, приличаше на южняк, къдравата му коса беше черна като моята и носеше остра кестенява брада.

Когато свърших тези свои наблюдения и почти се изравних с непознатия, той едва тогава ме забеляза. Изведнъж лицето му се промени, злобната му усмивка изчезна, стана любезен и приятен на вид. Много галантно свали шапка и измърмори нещо на развален английски, от което разбрах само една дума — Ярмът. После, когато се сети, че не го разбирам, напсува на глас английския език и всички, които го говорят, на чист кастилски.

— Ако сеньорът благоволи да се изразява на испански — казах аз на същото това наречие, — може би ще бъда в състояние да му помогна…

— Какво? Вие говорите испански, млади господине? — стресна се той. — А не сте испанец, въпреки че, съдейки по лицето ви, бихте могли и да бъдете. Карамба! Много странно!

И той ме загледа с любопитство.

— Може и да е странно, сър, но аз бързам. Моля ви, питайте каквото има, и да вървя.

— О, струва ми се, че се досещам защо бързате. Там, край реката, забелязах една бяла рокля. — И той посочи с глава към парка. — Послушайте съвета на по-възрастния от вас, младежо, и бъдете внимателен. С такива като тях правете каквото си щете, но не им вярвайте и не се женете, ако не искате да доживеете часа, когато ще изпитате желание да ги убиете.

Понечих да тръгна, но той пак заговори:

— Простете за думите ми, но ги казвам с добри намерения и може би с времето ще проумеете правотата им. Няма да ви задържам повече. Ще бъдете ли така любезен да ми покажете как да стигна до Ярмът? Дойдох по друг път и съвсем се забърках. Вашата Англия е пълна с дървета, на миля нищо не се вижда.

Повървях няколко крачки по пътеката, дойдох до мястото, където тя се сливаше с големия път, и му показах накъде да се движи, като мине край дичингамската църква. Забелязах, че докато говорех, непознатият внимателно наблюдаваше лицето ми с някакъв вътрешен страх, струва ми се, който се мъчеше да надвие, но не успяваше. Щом свърших, той пак повдигна шапката си в знак на благодарност и каза:

— Ще бъдете ли така любезен да ми кажете името си, млади господине?

— Какво ви интересува моето име? — отвърнах аз грубо, тъй като този човек никак не ми харесваше. — Вие трябва да ми кажете вашето.

— Не. Пътувам инкогнито. А може би и аз съм имал среща с една дама, която живее по тия места — усмихна се той странно. — Само искам да знам името на човека, който така любезно ми услужи, но който, изглежда, не е чак толкова любезен, колкото си мислех.

И дръпна поводите на коня.

— Не се срамувам от името си — казах аз. — Носил съм го с чест досега. И ако искате да го знаете, то е Томас Уингфийлд.

— Така си и мислех — извика той и лицето му стана като на зъл демон.

После, преди още да съм успял да се учудя, той скочи от коня си и застана на три крачки от мен.

— Върви ми днес! Да видим сега колко истина се крие в предсказанията — каза той и измъкна сребърната си сабя. — Име за име. Хуан де Гарсия те поздравява, Томас Уингфийлд.

Може да ви се стори странно, но едва в този миг в ума ми проблесна мисълта за всичко, което бях чувал за Испанеца, чието пристигане в Ярмът толкова силно развълнува мама и татко. В друго време щях да си го спомня веднага, но днес бях така завладян от мисълта за срещата си с Лили и от това, което трябваше да й кажа, че за нищо друго нямаше място в главата ми.

„Сигурно е онзи човек“ — казах си аз и се вцепених, защото Испанеца се устреми към мен с вдигната сабя. Видях как тънкото острие проблесна насреща ми и се метнах встрани. Имах желание да избягам, тъй като бях невъоръжен, ако не се смята тоягата, и щях да го направя без срам. Но въпреки отскока не успях да отърва удара. Той беше насочен право в сърцето ми, но промуши левия ми ръкав и ме рани леко в ръката, само толкова. При болката от това промушване мисълта да избягам ме напусна и ме обхвана студена ярост и силно желание да убия човека, който без всякакъв повод се нахвърли отгоре ми. В ръцете си държах здравата дъбова тояга, която сам си бях отрязал от подножието на Холоу хил, и ако се наложеше да се бия, трябваше добре да разиграя тази тояга. Тя изглеждаше жалко оръжие в сравнение с толедската сабя в ръцете на човек, който добре си служеше с нея, но тоягата имаше едно предимство — когато се развърти над човека, той сякаш забравя, че в ръцете си държи по-смъртоносно оръжие, и започва да пази главата си, вместо да прободе тялото на противника.

Така се развиха събитията и в дадения случай, въпреки че не мога да кажа как стана всичко. Испанецът беше добър фехтовчик и ако бях въоръжен като него, несъмнено той щеше да ме превъзхожда, тъй като на тази възраст аз нямах никакъв опит в едно изкуство, което в Англия беше почти непознато. Но когато ме видя да размахвам голямата тояга, той забрави предимството си и вдигна ръка да отблъсне удара. Тоягата се стовари върху опакото на ръката му и… той изтърва сабята си в тревата. Не можех да го пощадя, защото кръвта ми вече вреше. Следващият удар се стовари върху устните му, изкърти му един зъб и го свали по гръб. Тогава го хванах за крака и най-безмилостно започнах да го бия навсякъде, само не по главата, защото бях победител и не исках да убивам човек, когото взех за смахнат.

Удрях го, докато ръцете ми отмаляха. После започнах да го ритам, а той през цялото време се извиваше като ранена змия и ругаеше, но нито веднъж не извика и не помоли за милост. Накрая спрях и го погледнах. Гледката никак не беше приятна. Целият в синини и натъртвания, заровен в праха на пътя, трудно беше да позная в него галантния конник, когото бях срещнал само преди пет минути. Сега той лежеше проснат по гръб на пътеката, вперил злобния си поглед в мен, по-грозен дори от нараняванията по тялото му.

— Е, приятелю Испанецо — казах аз, — получи си заслуженото. Какво ми пречи сега да се отнеса към теб точно така, както ти искаше да се отнесеш към мен, въпреки че нищо не съм ти сторил.

Вдигнах сабята и я опрях до гърлото му.

— Забий я, проклетнико — отвърна той на пресекулки. — По-добре да умра, отколкото да живея със спомена за този позор.

— Не, аз не съм чуждестранен убиец на невъоръжени хора. Ти трябва да отговаряш пред съда. Такива като теб у нас увисват на въжето.

— Тогава ще трябва да ме влачиш дотам — простена той и притвори очи сякаш от изнемога, но несъмнено припадна.

Докато обмислях какво да правя с този негодник, аз случайно погледнах през една пролука в оградата и там, сред грабсуелските дъбове на около триста метра от мен, съзрях потрепването на една позната бяла рокля и ми се стори, че притежателката на тази рокля се движи към моста за „водопой“, отегчена да чака повече онзи, който не дойде.

Тогава си помислих, че ако се заловя да влача този човек до селото или до някое друго безопасно място, днес няма да мога да се срещна с моята любима, а кой знае кога щеше да ми се удаде пак такъв случай. Не, не бих пропуснал този едночасов разговор с Лили дори ако трябваше да сложа на мястото им двадесет такива склонни към убийство чужденци. Освен това този тук беше получил добър урок за държанието си. Помислих си още, че може да ме почака, докато оправя любовните си работи. А не иска ли да ме чака, ще намеря начин да го принудя. На двайсетина крачки от нас пасеше конят му. Отидох до него, отвързах повода и здраво завързах Испанеца за едно дърво край пътя.

— Ще стоиш тук, докато не дойда да те взема — казах аз и тръгнах.

Но както вървях, ме обхвана съмнение. Пак си спомних страха на майка ми и как баща ми бързо пришпори коня си към Ярмът заради някакъв испанец. И ето, днес един испанец се беше запътил към Дичингам и още щом чу името ми, се нахвърли като луд отгоре ми и се опита да ме убие. Не е ли той същият човек, от когото майка ми се страхуваше, трябваше ли да го оставя там така само за да отида да бера цветя с любимата си? Дълбоко в себе си знаех, че не постъпвам правилно, но бях толкова погълнат от желанията си и сърцето ми толкова силно ме теглеше към бялата рокля, която трептеше върху склона на Парк хил, че не обърнах внимание на тези предупреждения.

Ако го бях направил, щеше да е добре и за мен, и за тези, които още не бяха родени. Тогава те нямаше да познаят смъртта, нито пък аз изгнанието, вкуса на робството и жертвения олтар.