Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (18)

XV Глава
Дворът на Монтесума

Цяла седмица, боледувах от раните. Не можех да мръдна и трябваше да ме носят на носилка чак докато стигнахме на три дни път от Теночтитлан. Пътищата тук бяха по-хубави и по-добре поддържани от английските и аз отново стъпих на крака. Радвах се, защото никак не ми харесваше мъжете да ме носят на раменете си по един по-подходящ за индианките начин, отколкото за мен. Пък и бяхме стигнали до прохладна област, пътят ни вече минаваше през огромни плата и планински върхове и то не беше повече необходимо, както в горещите местности преди това. Не съм виждал по-мрачно нещо от тези огромни безлюдни равнини, покрити с алое и други най-фантастични кактусови храсталаци, които единствени можеха да виреят на тукашната песъчлива и безводна почва. Странна земя, която се слави с три климатични области в своите граници и може да покаже тропика с цялото му величие редом до пустинята с нейната неизмеримост.

През нощта се настанихме в един от множеството ханове, построени край пътя. Той се намираше на върха на сиерата, тоест на планинската верига, заграждаща долината Теночтитлан. Сутринта, още преди да се зазори, поехме пак на път, защото студът на тази височина беше толкова голям, че ние, които току-що бяхме пътували през горещите области, почти не можахме да спим, а и Куаутемок искаше, ако е възможно, да стигнем града още тази нощ.

След неколкостотин крачки пътеката ни отведе до хребета на планината и аз спрях изведнъж, обхванат от удивление и възторг. Долу под мен се простираха като в огромна чаша земя и вода, които обаче не виждах, защото все още бяха забулени от сенките на нощта. Но пред мен, пронизвайки самите облаци, се извисяваха хребетите на две снежни планини, а по тях играеше светлината на още не изгрялото слънце и леко обагряше в кървав блясък тяхната белота. Едната се казваше Попо^[1], тоест Димящият хълм, а другата — Икстак, или Спящата жена^[2]. Не можете да си представите по-величествена гледка от този миг преди зазоряване. От високия връх на Попо се издигаха големи стълбове дим, които дали от блясъка на огъня отвътре или от пурпура на изгряващото слънце приличаха на огнени колони. А великолепието на искрящите склонове, непрекъснато променящи цвета си от тайнствено бяло до червено, от червено до пурпурно и от пурпурно до всички ослепителни нюанси на дъгата, никой не може да опише, никой не може дори да си представи. Никой, освен тези, които са виждали изгрева на слънцето над вулканите на Теночтитлан.

След като се налюбувах на Попо, аз обърнах очи към Икстак. Тя не беше висока като мъжа си — ацтеките наричат двете планини мъж и жена. Когато за пръв път я погледнах, видях само гигантската фигура на жена, изваяна от сняг, легнала неподвижно в импозантната си носилка с разпуснати по склона коси. Но ето, слънчевите лъчи я докоснаха и тя величествено се надигна от воала розова мъгла. Прекрасна, възхитителна гледка. Но колкото и хубава да беше Спящата жена в зори, аз повече я харесвах привечер. Тогава тя се очертаваше с цялото си великолепие на фона на тъмнината долу, мракът спускаше своя воал върху нея и тя бавно и тържествено потъваше в нощта.

Докато гледах вторачен, светлината постепенно се разля по склоновете на вулканите и разкри горите по тях, но огромната долина още беше запълнена с гъста мъгла, наподобяваща развълнувано море, от което като острови се показваха хълмовете и покривите на храмовете. Докато се спускахме бавно по пътя, мъглата постепенно се изчисти и като гигантски огледала блеснаха на слънцето езерата Тескоко, Чалко и Хочикалко. По бреговете им бяха разположени множество градове, а най-големият от тях, Мексико, сякаш плуваше сред вода. Зад тях и около тях имаше зелени поля с царевица и алое и гъсти горички, а далече отзад се извисяваше черна стена от скали, която ограждаше долината.

Цял ден бързо се придвижвахме по тази приказна земя. Минахме градовете Амакем и Айоцинко, които няма да описвам, и множество красиви селца, накацали по бреговете на езерото Чалко. После тръгнахме по един висок каменен път, строен като дига във водата, и следобед пристигнахме в град Куитлауак. Оттам продължихме към Истапалапан, защото Куаутемок искаше да нощува в царствения дом на чичо си Куитлауа. Но когато стигнахме града разбрахме, че Монтесума, известен от бързоходците за приближаването ни, наредил веднага да се прибираме в Теночтитлан и изпратил паланкини да ни откарат. Качихме се в паланкините и напуснахме този хубав град, пълен с градини. Понесоха ни бързо по южното шосе. Минавахме край градове, строени върху колове, набити в дъното на езерата, край градини, наредени върху тръстики и плаващи по водата като лодки, край безброй теокали и светещи храмове, край цяла флота от канута и хиляди индианци, сновящи напред-назад, заети със своята работа. Най-после, при залез-слънце, стигнахме охранявания форт Холок, разположен върху насипа. Казах разположен, но уви! Вече не е разположен там. Кортес го разруши, а заедно с него и всичките великолепни градове, които видях през този ден.

От Холок навлязохме в Теночтитлан, днешно Мексико, най-могъщия град, който съм виждал. Къщите в покрайнините бяха строени от кал или адобе^[3] наистина, но в богатите квартали те бяха градени от червен камък. Всяка къща имаше двор, той пък от своя страна беше заобиколен от градини. Между къщите минаваха канали с пешеходни пътеки от двете страни. После следваха площадите, а на тях безброй пирамиди, палати, храмове. Взирах се зашеметен, но всичко това избледня, когато видях големия храм с каменните входове, водещи на север и юг, на изток и запад, с изсечените в стените изображения на змии, с лъснатия паваж и с пирамидата, украсена с човешки черепи, хиляди човешки черепи. Тогава зърнах всичко това набързо, защото вече се смрачаваше и ни понесоха нанякъде в тъмното.

След малко забелязах, че градът остана зад нас и ние се качихме по един стръмен хълм под сянката на могъщи кедрови дървета. Скоро спряхме в широк двор, където ми наредиха да изляза. После принц Куаутемок ме въведе в чудна къща. Таваните на всички стаи бяха от кедрово дърво, по стените висяха богато оцветени тъкани, а златото тук беше колкото са тухлите и дъбовият материал в един английски дом. Водени от прислужници с кедрови жезли в ръце, минахме през много коридори и стаи, докато най-после стигнахме до зала, където ни чакаха други прислужници. Те ни измиха с уханни води и ни облякоха в пищна премяна. Оттам ни отведоха до някаква врата, наредиха ни да се събуем и на всеки от нас дадоха по едно грубо тъмно наметало, с което да скрием чудесните си дрехи. Чак след като си сложихме наметалата, ни пуснаха да минем през вратата и ние се озовахме в огромна зала, където имаше множество знатни мъже и няколко жени. Всички те стояха прави, увити в груби наметала. В отсрещния край на залата се виждаше позлатен параван, а зад него се носеха звуците на нежна музика.

Застанахме в голямата зала, осветена от благоуханни факли, много мъже ни приближиха и поздравиха принц Куаутемок. Забелязах, че всички ме гледат с любопитство. След малко при нас дойде някаква жена с необикновена красота. Тя беше висока, внушителна, изпод грубото й тъмно наметало се подаваше великолепно облекло, украсено със скъпоценности. Въпреки че бях уморен и объркан, нейната красота ме порази. Такава красота не бях виждал досега. Погледът й беше горд и замечтан като на сърна, вълнистите й коси падаха на раменете, чертите на лицето й бяха благородни и в същото време много нежни, почти тъжни, въпреки че понякога тя сигурно можеше да става и жестока. Тази знатна дама беше съвсем млада, вероятно на не повече от осемнадесет години, но беше оформена като зряла жена и бе царствено величествена.

— Привет, братовчеде Куаутемок — каза тя нежно. — Най-после си дойде. Моят царствен баща отдавна те чака и ще те пита защо се забави. А сестра ми, твоята съпруга, се чудеше защо закъсняваш.

Докато говореше, аз по-скоро почувствах, отколкото видях, че ме изучаваше с поглед.

— Привет, братовчедке Отоми — отвърна принцът. — Забавиха ме някои произшествия по време на пътуването. Табаско е далеч оттук. Освен това моят спътник Теул — и той кимна към мен — изживя премеждие по пътя.

— Какво премеждие? — попита тя.

— Ами това, че с риск за живота си ме спаси от ноктите на пума, докато другите избягаха, и сам пострада. Той ме спаси… — И с няколко думи разказа случилото се.

Тя слушаше и видях как искряха очите й, докато той говореше. Щом свърши, тя се обърна към мен.

— Добре дошъл, Теул — усмихна ми се тя. — Ти не си от нашия народ, но такъв мъж като теб ми харесва.

И с усмивка на уста си тръгна.

— Коя е тази знатна дама? — попитах аз Куаутемок.

— Братовчедка ми Отоми, принцесата на народа отоми, любимата дъщеря на чичо ми Монтесума. Тя те хареса, Теул, а това е добре по много причини. Штт!

В този момент дръпнаха паравана в отсрещния край на залата. Върху бродирана възглавничка седеше мъж и по индиански обичай гълташе тютюнев дим от позлатена лула. Този мъж беше не някой друг, а самият монарх Монтесума — висок, с меланхолично и много светло като за индианец лице, с рядка черна коса. Носеше бяла наметка от чист памук, златен колан и сандали, украсени с перли, а главата му беше накичена с пера в царствения зелен цвят. Зад него се виждаха няколко почти голи красиви момичета, които свиреха на лютня и на други музикални инструменти, а отсреща стояха четирима старейшини, боси, облечени в груби дрехи.

Щом дръпнаха паравана, всички в залата паднаха на колене и аз побързах да последвам примера им. Стояха така, докато императорът не направи знак с позлатената си лула и те се изправиха на крака, но останаха със скръстени ръце и забит в пода поглед. Монтесума направи още един жест, към него се приближиха трима възрастни мъже, посланици, доколкото можах да разбера, и го помолиха нещо. Той им отговори с кимане на глава и те се оттеглиха с поклони, пристъпвайки назад, докато се смесиха с тълпата. После императорът каза нещо на един от своите съветници. Той се поклони и бавно тръгна из залата, като се оглеждаше наляво и надясно. Скоро погледът му падна на Куаутемок. Всъщност никак не беше трудно да го види, тъй като той беше поне с една глава по-висок от другите.

— Здравей, принце. Царственият Монтесума иска да говори с теб и твоя спътник Теул.

— Прави каквото правя аз, Теул — каза ми Куаутемок и ме поведе през залата.

Щом отминахме дървения параван, някой го дръпна зад нас и ни отдели от залата. Стояхме известно време със скръстени ръце и наведени очи, докато не ни направиха знак да се приближим.

— Докладвай, племеннико — заповяда тихо Монтесума.

— Отидох в град Табаско, о, славни Монтесума. Намерих теула и го доведох. Освен това накарах да принесат в жертва Главния жрец според царската заповед и сега връщам императорския знак — и той подаде пръстена на старейшината.

— Защо се забави толкова, племеннико?

— Защото се случиха някои неща по пътя. Спасявайки живота ми, о, царствени Монтесума, моят пленник, теулът, пострада от една пума. Донесохме кожата й като дар за теб.

Сега Монтесума за пръв път обърна очи към мен. Един от старейшините му подаде някакъв свитък и той го прочете, поглеждайки ме от време на време.

— Описанието е точно — рече той накрая — с изключение на едно. Не се споменава, че пленникът е най-красивият мъж в Анауак. Кажи, Теул, защо твоите сънародници дойдоха във владенията ми и убиват моя народ?

— Нищо не знам, повелителю — отвърнах аз, както можах, с помощта на Куаутемок. — Освен това те не са мои сънародници.

— В съобщението се казва, както сам си признал, че във вените ти тече кръвта на тези теули и че си стигнал до нашите брегове или може би край нашите брегове с една от техните големи лодки.

— Точно така, повелителю, и въпреки това не съм от техния народ, а на този бряг дойдох с едно буре.

— Твърдя, че лъжеш — намръщи се Монтесума, — защото акулите и крокодилите щяха да те изядат. — После добави възбудено: — Кажи, Теул, наистина ли си потомък на Кецал?

— Не знам, повелителю. Аз съм от бялата раса и нашият прародител се казва Адам.

— Сигурно това е другото име на Кецал. Отдавна ни е предсказано, че неговите потомци ще се върнат и, изглежда, часът на тяхното пристигане е дошъл. — Тук той въздъхна тежко и добави: — Сега върви. Утре ще ми разкажеш за теулите и Съветът на жреците ще реши съдбата ти.

Като чух за жреците, целият се разтреперих и извиках, стискайки ръце умолително:

— Убий ме, ако желаеш, повелителю, но, моля те, не ме предавай пак в ръцете на жреците!

— Всички ние сме в ръцете на жреците, защото чрез техните уста говорят боговете — отвърна хладно той. — Освен това твърдя, че ти ме излъга.

Тогава предусетих злото. Куаутемок също гледаше надолу. Проклех часа, в който казах, че имам испанска кръв, но не съм испанец. Ако тогава знаех онова, което знам днес, дори с изтезания нямаше да изтръгнат тези думи от мен. Но беше твърде късно.

Куаутемок ме заведе в покоите на двореца Чапултепек, където жена му, принцеса Течуишпо, една много хубава знатна дама, го очакваше заедно с няколко други благороднички и благородници. Сред тях беше и принцеса Отоми, дъщерята на Монтесума. Поднесоха ни богата вечеря. Аз седях до принцеса Отоми, която мило разговаряше с мен и ме разпитваше за моята страна и за моя народ теулите. От нея научих, че теулите, тоест испанците, много безпокоят императора, защото той беше суеверен и ги вземаше за деца на бог Кецал, които според едно древно предание трябвало да дойдат и да си вземат земята. Тя беше толкова грациозна и толкова царствено прекрасна, че за пръв път сърцето ми трепваше пред друга жена освен пред моята годеница, която бях оставил далеч в Англия и, струва ми се, никога нямаше да видя отново. Но както разбрах след няколко дни, не само моето сърце е трепнало тази нощ.

Близо до нас седеше още една царствена особа — Папанцин, сестрата на Монтесума. Тя не беше нито млада, нито хубава, но с много приятно лице, макар и тъжно, сякаш предчувстваше смъртта. И действително след няколко седмици тя умря, но и в гроба не можа да намери спокойствие, както ще видите.

Свършихме с яденето, изпихме по едно какао или шоколад и изпушихме по лула тютюн. Този странен, но много приятен обичай научих още в Табаско и до ден-днешен не мога да се откажа от него, въпреки че в Англия трудно си набавям тютюна. Сетне ме заведоха в спалнята ми — малка стая с ламперия от кедрово дърво. Известно време не можах да заспя, изпълнен с впечатления от необикновените гледки в тази чудесна нова страна с такава развита цивилизация и в същото време толкова варварска. Мислех за нейния тъжен монарх, абсолютния господар на милиони люде, заобиколен от всичко, което човешкото сърце може да пожелае, от огромно богатство, стотици красиви жени, хубави деца и безчислена армия, от цялото великолепие на изкуството, управляващ най-прекрасната империя на света, разполагащ с всички земни радости, равен на бога във всичко освен в безсмъртието, почитан като божество и в същото време жертва на суеверен страх и по-нещастен от последния роб в палатите си. Следвайки примера на Соломон, и Монтесума би могъл да извика заедно с него: „Събрах сребро, злато и съкровища от царства и провинции, доведох си певци, певици, всякакви човешки наслади и какви ли не музикални инструменти. Каквото пожелаеха очите ми, не им го отказвах, не лишавах и сърцето си от никакви радости. Но ето, огледах се и разбрах — всичко било суета и огорчение, а от тях няма полза под слънцето.“

Така можеше да крещи Монтесума и той наистина крещеше, но с други думи. Картината със скелетите и тримата монарси върху северната стена на часовника на дичингамската църква ясно показваха, че всички крале имат еднаква съдба и че тяхното щастие не е повече от това на простосмъртните. Дори обратното, както ми каза веднъж моят благодетел Фонсека. Истинското щастие е само един сън, от който непрекъснато се събуждаме за мъките на нашия кратък и отруден живот.

После мислите ми отлетяха при онова прекрасно момиче, принцеса Отоми, която, както забелязах, ме гледаше много нежно. Образът и ми се струваше сладостен, тъй като бях млад, а Лили, единствената ми любов, беше далеч оттук и завинаги загубена за мен. Какво чудно тогава, че намирах това индианско цвете красиво? А едва ли има мъж, който не би се предал пред нейната миловидност, красота и онази царствена грациозност, резултат от кралска кръв и всекидневно упражняване на властта? В нея, както и в богатото и удивително облекло, имаше нещо варварско, но в това сега аз виждах само най-хубавото. То ме привличаше и омайваше, придаваше на женската й нежност някакво ново качество, мрачно и непознато, едно източно богатство, което липсваше на нашите образовани английски жени. То действаше едновременно и на въображението, и на чувствата, а чрез тях завладяваше сърцето.

Отоми беше от тези жени, за които мъжете могат само да мечтаят, знаейки, че подобни личности има малко на света и още по-малко са условията, които могат да ги създадат. Непокварена и страстна, царствено благородна, природно надарена, много женствена, храбра като мъж и прекрасна като нощта, жадна за знания, с несломима пред мъката душа, привидно сякаш постоянно променяща се, а всъщност много предана, държаща на честта си като мъж — такава беше Отоми, дъщерята на Монтесума, принцесата на народа отоми. Чудно ли е тогава, че я намирам красива и когато съдбата ме дари с любовта й, аз също я обикнах? Но в характера й имаше нещо, което щеше да ме отблъсне, ако го знаех. Защото въпреки цялото си очарование, красота и достойнство в душата си тя оставаше дивачка и колкото и да се опитваше да го скрие, понякога кръвта надделяваше в нея.

И докато лежах в стаята си в двореца Чапултепек, стъпките на стражите пред вратата ми напомниха, че любовта и удоволствията сега не бяха за мен, тъй като животът ми висеше на косъм. Утре жреците щяха да решат съдбата ми, а ако жреците трябва да му бъдат съдии, пленникът добре знае каква ще му е присъдата. За тях аз бях чужденец и бял човек. Такава жертва сигурно е много по-приемлива за боговете, отколкото сърцата на хиляди индианци. Свалиха ме от жертвения олтар в Табаско, за да ме положат на още по-големия жертвен олтар в Теночтитлан. Това е. Съдено ми било да загина трагично далеч от дома си и повече никой нищо да не чуе за мен.

Ужасен от тия тъжни мисли, най-сетне заспах. Когато се събудих, слънцето беше изгряло. Надигнах се от рогозката, отидох до дървената решетка на прозореца и погледнах навън. Дворецът се намираше на билото на скалист хълм. От едната страна хълмът се миеше от сините води на Тескоко, от другата, на малко повече от миля, се издигаха кулите на Мексиканския храм. По склоновете на хълма и на миля около него в подножието му растяха огромни кедрови дървета, от чиито клони висеше подобно на призрак сив мъх. Тези дървета бяха толкова големи, че и най-малкото от тях беше по-голямо от най-големия дъб у нас, в Дичингам, а най-голямото дърво тук достигаше до двадесет и две крачки обиколка при основата. Между тези чудни стари дървета се намираха градините на Монтесума, които с необикновените и пищни цветя, с мраморните басейни, с птичарниците и бърлогите на дивите зверове ми се струваха най-прекрасното място на земята.^[4]

— Е — помислих си аз, — дори и да умра, поне видях Анауак, нейния император, нейните обичаи и народ.