Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Montezuma’s Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2011)
Допълнителни корекции
Лили (2012)

Издание:

Хенри Райдър Хагард

Дъщерята на Монтесума

Роман

 

First Edition, August, 1893

McKinlay, Stone & Mackenzie New York, 1909

Редактор Елена Матева

Художник Теодора Пунчева

Художествен редактор Маглена Константинова

Технически редактор Божидар Петров

Коректор Галя Луцова

Английска. Първо издание. ЛГ VII.

Печ. коли 23,50. Изд. коли 19,74.

Формат 84×108/32.

 

Издателска къща „Младеж“ София, 1992

Печатница „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

XVII Глава
Пророчеството на Папанцин

Сутринта Папанцин умря. Погребаха я с големи почести същата вечер в гробището на Чапултепек, до царствените предци на императора. Но както ще видим по-късно, тя не беше доволна от тяхната компания. През този ден разбрах също, че да бъдеш бог, не е само удоволствие. Трябваше да изучавам всевъзможни изкуства и главно ужасната им музика, за което нямах никакво желание. Но в дадения случай моите желания нищо не струваха, защото при мен идваха учители, възрастни хора, които биха могли да си намерят и по-хубаво занимание, показваха ми как да си служа с лютнята и аз трябваше да се науча да дрънкам на този инструмент. Други ме обучаваха на тяхната писменост, поезия и изкуство така, както ги разбираха ацтеките, и тях аз с радост възприемах. Още си спомнях думите на проповедника, който ни казваше, че умножавайки знанията си, човек умножава мъката си и освен това не виждах смисъл да трупам знания, които много скоро щяха да загинат на жертвения камък.

Що се отнася до жертвоприношението, в началото бях отчаян, но след като поразмислих, заключих, че вече минах през много опасности и винаги се измъквах. Възможно е и този път да се измъкна. Във всеки случай смъртта беше още далече, а аз бях бог. Затова реших, независимо дали после ще умра или не, да живея като бог, да взема всички удоволствия, които ми се предлагат, и започнах да действам по този начин. Едва ли някой е имал по-големи и по-странни възможности и едва ли някой ги е използвал по-добре от мен. Ако не бяха тъжните ми мисли по изгубената любов и родина, които от време на време ме спохождаха, щях да бъда почти щастлив с властта, която притежавах, и с всичко необходимо край мен. Но да продължа разказа си.

Няколко дни след смъртта на Папанцин в града и в двореца също бяха възбудени. Умовете на хората по странен начин бяха разтърсени от слуховете, които изпълваха въздуха. Всяка нощ вълшебното знамение озаряваше източното небе, всеки ден се съобщаваше за ново чудо или предзнаменование, разказваха се някакви налудничави истории за испанците, които повечето хора тук смятаха за бели богове, за децата на Кецал, дошли да си вземат земята, която някога предците им са владели.

Но сред обезпокоените най-зле се чувстваше самият император. През последните седмици той почти не ядеше, не пиеше и не спеше, толкова силни бяха страховете му. Напрегнат и измъчен, той изпрати посланици до своя стар съперник, умния и суров Неса, владетеля на съюзническата държава Тескоко, с молба да го посети. Владетелят дойде, старец с проницателен и свиреп поглед, и аз станах свидетел на разговора между тях, защото в качеството си на бог имах свободен достъп до целия дворец и можех да присъствам дори на съветите на императора със старейшините. Когато двамата владетели свършиха с угощението, Монтесума разказа на Неса за знаменията, за пристигането на теулите и го помоли да освети мрака със своята мъдрост. Неса поглади дългата си прошарена брада и отвърна, че колкото и тъжно да е на душата на Монтесума, още по-тъжно ще му стане накрая.

— Слушай, владетелю — рече той, — толкова съм сигурен, че дните на нашата империя са преброени, че съм готов да проиграя на зарове царството си, което ти и твоите предци така искахте да завоювате.

— Аз какво да заложа? — попита Монтесума.

— Ще играем така: ти ще заложиш три бойни петли. Ако спечеля, искам само шиповете на краката им. За тях залагам царството си Тескоко.

— Залагането не е равностойно. Петли много, царства малко.

— Какво от това, нали играем срещу съдбата? Както се развие играта, така ще стане. Ако ти спечелиш царството ми, много добре. Ако аз спечеля петлите, тогава сбогом, славен Анауак, твоят народ ще престане да бъде народ, чужденците ще завземат земите ти.

— Хайде да играем и ще видим — съгласи се Монтесума.

И те слязоха до игрището за тлачко[1]. Играта започна. Най-напред щастието работеше за Монтесума и той високо заяви, че вече е владетел на Тескоко.

— Дано бъде така — отвърна старият Неса и от този момент шансовете им се размениха. Както и да се стараеше, Монтесума не можа да спечели повече нито една точка. След малко играта свърши и Неса спечели петлите. Музиката засвири и придворните минаха напред да го поздравят за победата. Но той въздъхна и рече:

— По-добре да бях проиграл царството си, отколкото да спечеля тези птици, защото, ако го бях загубил, то поне щеше да премине в ръцете на човек от нашата раса. Но, уви! И моите, и неговите владения ще отидат в ръцете на чужденците, които ще отхвърлят нашите богове и ще унищожат славата ни.

След като каза всичко това, той стана, сбогува се с Монтесума и замина за своята земя, където много скоро умря, без да доживее изпълнението на страшното си предсказание.

На другия ден след отпътуването му дойдоха нови известия за действията на испанците, които хвърлиха Монтесума в още по-голяма тревога. Ужасен, той изпрати да доведат астролога му, известен в цялата страна с верните си предсказания. Астрологът дойде и беше приет лично от владетеля. Не знам какво му каза той, но не е било нещо приятно, защото още същата нощ беше заповядано на войните да разрушат къщата на мъдреца и той изгоря в нейните развалини.

Два дни след смъртта на астролога Монтесума си спомни, че аз като теул, защото той ме смяташе за теул, ще мога да му дам някаква информация. Привечер изпрати при мен човек с молба да се поразходя с императора в градината. Отидох, следван от музикантите и свитата ми, които никога не ме оставяха на мира, но той им заповяда да се отдръпнат, защото искаше да говори с мен насаме. После започна да се разхожда под величествените дървета и аз тръгнах с него, но вървях винаги с една крачка назад.

— Теул — каза той най-сетне, — разкажи ми за твоите сънародници, защо дойдоха по тези брегове. Но внимавай, говори истината.

— Те не са мои сънародници, о, Монтесума, въпреки че майка ми е от тяхната страна.

— Казах ти да говориш истината, Теул. Щом майка ти е от тяхната страна, значи и ти си оттам. Нима не си кръв и плът от майка си?

— Както желаеш, повелителю — отвърнах аз с поклон.

И започнах да му разказвам за испанците, за страната им, за жестокостта им и за жаждата им за злато. Той слушаше нетърпеливо, но мисля, че не вярваше много на това, което говорех. Страхът го беше направил твърде подозрителен. Когато свърших, попита:

— Защо са дошли в Анауак?

— Боя се, о, царю, че са дошли да завладеят земята ти или поне да ограбят богатствата й и да отхвърлят боговете й.

— Какво ще ме посъветваш, Теул? Как да се защитя от тези могъщи мъже, облечени в метал, яхнали свирепи диви зверове? Те имат музикални инструменти, които ечат като гръмотевици и звуците им повалят хиляди от противниковите войни, те носят оръжие от лъскаво сребро в ръцете си. Уви, никаква съпротива не е възможна, защото са чеда на Кецал и са се върнали да си вземат земята. От дете знам, че ме заплашва такова зло, и ето днес то е пред дома ми.

— Ако аз, който съм само един бог, се осмеля да говоря на земния владетел, бих му казал, че отговорът е много прост. На силата отговори със сила. Теулите са малко и срещу всеки от тях можеш да вдигнеш хиляди войни. Нападни ги изведнъж, без колебание, докато не са си намерили съюзници, и ги разбий.

— И това ме съветва човек, чиято майка е теулка? — рече императорът със сарказъм и горчивина — Но кажи ми, съветнико, откъде да знам, че сражавайки се с тях, не се сражавам с богове? И как да разбера желанията и целта на тези мъже или богове, след като те не говорят моя език, а аз не говоря техния?

— Много лесно, о, Монтесума. Аз говоря техния език. Прати мен, всичко ще разбера.

Казах това и сърцето ми се изпълни с надежда, защото отидех ли веднъж при испанците, може би щях да избегна жертвения олтар. Освен това в тях виждах връзката си с родината. Пристигнаха тук с кораби и с кораби щяха да се върнат. Въпреки че за момента нямаше от какво да се оплаквам, от само себе си се разбира колко щях да се радвам, ако пак се озова сред християни.

Монтесума ме погледна и след малко отвърна:

— За глупак ли ме вземаш, Теул? Какво? Да те изпратя, за да разкажеш на сънародниците си за моите страхове и слабости, да им покажеш местата с амунициите ми. Да не мислиш, че не знам, че си шпионин, изпратен от същите тези теули, за да разузнаеш земите ни. Глупак, разбрах го още в началото и кълна се в бог Уицил, че ако ти не беше обречен на Тескат, сърцето ти утре щеше да дими в олтара на Уицил. Предупреждавам те, не ми давай повече лъжливи съвети, иначе краят ти ще настъпи по-бързо, отколкото си мислиш. Знай, че те попитах тия неща нарочно. Така заповядаха боговете, изписано беше върху сърцата на днешните жертви. Такава беше целта ми и такава беше заповедта, да разкрия тайните ти мисли, за да избягвам онова, което ти ми казваш. Съветваш ме да се бия с теулите. Следователно няма да се бия, а ще ги срещна с подаръци и благи думи, защото знам, че ти ще ме тласнеш към това, което ще ме погуби.

Той говореше зловещо, но тихо, с отпусната ниско глава, със скръстени на гърдите ръце и видях, че се тресе от ярост. Дори тогава, колкото и да се страхувах, защото, макар и бог, само едно кимване на великия владетел можеше да ме изпрати на най-мъчителна смърт, аз се удивих на глупостта на този, който във всичко друго беше толкова мъдър. Защо се съмняваше в мен и позволяваше на суеверието да го тласка към гибел? Днес знам отговора. Монтесума не вършеше това сам. Направляваше го съдбата, тя говореше чрез неговите уста. Боговете на ацтеките наистина бяха лъжливи богове, защото сега знам, че зад отвратителните каменни статуи се криеха живи, интелигентни дяволи и че жреците казваха истината, като твърдяха, че боговете обичали човешките жертви.

С тези дяволи се посъветва императорът чрез жреците и те му дадоха лъжливи съвети, като обрекоха на гибел и себе си, и тези, които им се кланяха, както беше предопределено.

Докато спорехме, слънцето бързо залезе и всичко потъна в мрак. Само снежните хребети на Попо и Икстак, бяха оцветени в ужасно червено. Никога досега фигурата на мъртвата жена, чийто вечен гроб беше връх Икстак, не ми се е струвала толкова ясно очертана и прекрасна, както през тази нощ. Дали наистина беше така, или въображението ми рисуваше тази форма и цвят на женското тяло, потопено в кръв, изложено навън за погребение? Не, не беше плод на въображението ми, защото, когато Монтесума престана да ме кори, той случайно вдигна поглед нагоре и не можа да откъсне очи от планината.

— Гледай, Теул — рече той след малко с тържествен смях, — там почива трупът на народа анауак, умит в кръв, готов за погребение. Не е ли страшен дори в смъртта си?

Още незавършил, той се обърна да си тръгне, но откъм планината се нададе див, неистов вик, от който кръвта във вените ми се смрази. В уплахата си Монтесума ме хвана за ръката и двамата вторачихме поглед в Икстак. Струваше ни се, че става чудо. Червената фигура на Спящата жена се надигна на фона на червената страховита светлина или по-скоро стори ни се, че се надига от каменния си ковчег. Надигаше се бавно, като човек, който се пробужда от сън, и след малко тя застана изправена на върха, извисяваща се високо в небето. Гледахме този гигантски разбудил се труп в бели дрехи, опръскани в кръв, и треперехме.

Известно време призракът стоеше така, загледан в Теночтитлан, после изведнъж протегна огромните си ръце нагоре, сякаш преизпълнен от скръб, и в този миг нощта се спусна, покри го и скръбните звуци бавно замряха.

— Кажи, Теул — задъхано заговори императорът, — няма ли от какво да се страхуваш, ако всеки ден виждаш такива предзнаменования? Вслушай се в стенанията на града. Не само ние видяхме тази гледка. Чуй как народът крещи от страх, а жреците бият барабани да прогонят поличбата. Плачи, народе мой, молете се, жреци, и принасяйте жертви, защото денят на вашата гибел е близко. О, Теночтитлан, царице на градовете, виждам те в развалини и обезлюдена, палатите ти — почернели от пожари, храмовете ти — осквернени, прекрасните ти градини — опустошени. Виждам благородните ти жени, покварени от чуждестранни господари, принцовете ти — техни слуги, каналите ти — почервенели от кръвта на децата, пътищата ти — осеяни с кости. Смъртта е навсякъде, безчестието е твоята храна, мъката е твоята участ! Сбогом, царице на градовете, люлка, в която аз бях отгледан!

Докато Монтесума оплакваше гласно скръбта си в мрака, луната изгря иззад гората и заля със спокойната си светлина клоните на кедровите дървета, облечени в призрачната си дреха от мъх. Тя освети високата фигура на Монтесума, измъченото му лице, слабите му ръце, които той размахваше от време на време в пророческа агония, моите блестящи одежди, ужасените придворни и музикантите, престанали да свирят. Духна лек ветрец и застена тъжно в клоните на мощните дървета и в скалите на Чапултепек. Никога не съм виждал по-страшна сцена, изпълнена с повече тайнственост и предвещаваща бъдещи ужаси, от сцената, когато великият владетел оплакваше падането на своя народ и на своето могъщество. Никакво нещастие още не ги беше сполетяло, но той знаеше, че са обречени, и воплите се изтръгваха от съкрушеното му от мъка сърце, върху което лежеше само една сянка.

Но чудесата тази нощ още не бяха свършили.

Когато Монтесума сложи край на пророческите си викове, аз смирено го попитах дали да събера придворните, които винаги го придружаваха, а сега стояха на известно разстояние отзад.

— Не — отвърна той, — не искам да ме видят с толкова мъка и ужас, изписани на лицето ми. Всеки може да се страхува, но аз трябва да изглеждам храбър. Ела с мен да повървим още малко, Теул, и ако си решил да ме убиеш, няма да съжалявам.

Нищо не му отговорих, но го последвах. Той ме водеше през най-тъмните, виещи се между кедровите дървета пътеки, където щеше да ми бъде много лесно да го убия, ако исках. Но не виждах каква полза можех да имам от такова нещо. А и макар да знаех, че Монтесума е мой враг, сърцето ми се сви при мисълта за убийство. Повече от миля разстояние вървя той мълчаливо ту под сенките на дърветата, ту в откритите места на градината, засадени с красиви цветя, докато накрая стигнахме вратите на царската гробница. Пред тези врати имаше широко затревено пространство, ярко осветено от луната. По средата лежеше нещо бяло с формата на жена. Монтесума спря, погледна към вратите и каза:

— Тези врати се отвориха преди четири дни за сестра ми Папанцин. Колко ли време ще мине, докато се отворят и за мен?

Бялата фигура на тревата, която аз бях видял, а той не, се размърда като човек, пробуждащ се от сън. Размърда се по същия начин, както се беше размърдала фигурата върху планината, по същия начин стана, по същия начин протегна ръце нагоре. Сега и Монтесума я съзря и се разтрепери. Аз също треперех.

Тогава жената, защото фигурата беше на жена, бавно се приближи до нас и ние забелязахме, че беше облечена в погребални дрехи. След малко тя вдигна глава и луната освети лицето й. Монтесума простена високо, аз също простенах, защото видяхме, че лицето беше слабото бледо лице на принцеса Папанцин, погребана преди четири дни.[2] Тя вървеше към нас леко като сомнамбул и спря пред храста, в чиято сянка бяхме застанали. Тук Папанцин, или духът на Папанцин, ни погледна със слепи, нищо невиждащи очи и каза със своя глас:

— Тук ли си, братко мой, Монтесума? Чувствам присъствието ти, но не мога да те видя.

Монтесума излезе от сянката и застана лице в лице с мъртвата.

— Коя си ти, в образа на една мъртва и с дрехите на мъртвата?

— Аз съм Папанцин — отвърна тя — и станах от гроба, за да ти донеса една вест, братко мой Монтесума.

— Каква вест ми носиш? — попита той дрезгаво.

— Вест, че си обречен, братко. Империята ти ще падне и ти ще умреш заедно с десетки хиляди от твоя народ, четири дни живях сред мъртвите и там видях лъжливите ти богове. Те са дяволи. Там видях и жреците, които им служеха, и много от ония, които им се кланяха, подложени на неописуеми мъки. Народът на Анауак е обречен на разруха, защото е почитал тези дяволски богове.

— Няма ли да ми кажеш поне една утешителна дума, сестро Папанцин?

— Не — отвърна тя. — Ако се отречеш от идолите си, може да спасиш душата си. Но живота си не можеш да спасиш, нито живота на народа си.

После тя се обърна и се скри в сенките на дърветата. Чувах как погребалните й дрехи метат тревата.

Ярост обхвана Монтесума и той се развика:

— Проклета да си, сестро Папанцин! Защо си станала от гроба, щом ми носиш такива злокобни вести? Ако ми беше донесла надежда, ако ми беше показала пътя към избавлението, щях с радост да те посрещна. Върни се в мрака и дано завинаги тежко легне пръстта на земята върху теб! Колкото до моите богове, дедите ми са ги почитали, аз също ще ги почитам докрай. Дори те да ме изоставят, аз пак няма да ги изоставя. Боговете се гневят, защото слагаме малко жертви на техните олтари. Затова ще ги удвоим. Ще принесем в жертва и жреците, защото са занемарили почитта си към тях.

Така той беснееше подобно на слаб човек, полудял от ужас. Свитата му от благородници, която го следваше на разстояние, се събра около него изплашена и недоумяваща. Накрая Монтесума раздра царските одежди със слабите си ръце, заскуба косите и брадата си, падна и започна да се гърчи на земята.

Отнесоха го в двореца и никой не го видя три дни и три нощи. Но заплахите му за жертвоприношенията не бяха празни приказки, защото от тази нощ нататък те се удвоиха из цялата страна. Сянката на кръста вече тегнеше над олтарите на Анауак, а към небето още се издигаше димът от жертвените дарове и виковете на пленниците по пирамидите. Часът на боговете демони беше ударил, но те още събираха кървавата си жертва и тя беше богата.

Аз, Томас Уингфийлд, видях тези знамения със собствените си очи, но не мога да кажа дали те бяха предупреждение, изпратено от небесата, или ни се привиждаха в резултат от случайни природни явления. Цялата страна беше обхваната от ужас и е възможно размътените умове на хората да приемат като зловещи знаци неща, които при други обстоятелства биха минали незабелязано. Това, че Папанцин излезе от гробницата, е истина, но може би тя въобще не беше умирала, само беше изгубила съзнание. Във всеки случай не се върна пак в гробницата, въпреки че повече не я видях. Говореше се, че по-късно станала християнка и разказвала странни истории за онова, което видяла в света на мъртвите.[3]

Бележки

[1] Тлачтли (тлачко) — игра не за удоволствие, а с магически цели; тя не е спорт, а ритуал. Всеки играч се опитва да вкара каучукова топка в халка. Този епизод между Монтесума и Несауалпил е описан в ацтекските хроники, но авторът тук допуска неточност — царството си Несауалпил залага срещу три пауна. Б.пр.

[2] Според преданието Папанцин, след като прекарала четири дни в безсъзнание, което сметнали за смърт, се събудила в гробницата. Б.пр.

[3] Разказа за възкръсването на Папанцин ще намерите в историческата творба на Бернандино де Саагун. Б.а.