Хенри Райдър Хагард
Дъщерята на Монтесума (4)

I Глава
Защо Томас Уингфийлд разказва своята история

Слава богу, че победата беше наша! Наистина силата на Испания беше сломена, корабите й потънаха или побягнаха, морето погълна стотици и хиляди от нейните войници и моряци, но Англия отново диша спокойно. Те дойдоха да ни завладеят, да ни изтезават, на клади да ни горят, да направят от нас, свободните англичани, това, което направи Кортес с индианците в Анауак^[1]. Да превърнат мъжете в роби, да обезчестят дъщерите ни, да дадат душите ни на любвеобилните свещеници, богатствата ни — на императора и на папата. Бог им отвърна с ветрове, Дрейк^[2] им отвърна с оръжие. Те си отидоха, а заедно с тях си отиде и славата на Испания.

Аз, Томас Уингфийлд, чух новината днес, в четвъртък, на бънгийския пазар, където бях отишъл да разменя някоя клюка и да продам ябълките, останали по дърветата в градината ми след ужасната буря.

До мен достигаха всякакви слухове и преди, но в Бънги имаше един човек на име Янг от рода Янгови в Ярмът, служил на ярмътски кораби в битката при Гравелин, после отплавал на север и преследвал испанците, докато те не загинали в шотландските морета.

Малките неща водят до големите, казват хората, но тук големите неща доведоха до малките, заради тези събития стана така, че аз, Томас Уингфийлд от Дичингамската енория в графство Норфолк, човек вече на възраст, на когото е останало още малко да живее, се залових с листа и писалката. Когато преди десет години, през 1578 на тази дата, нейно величество нашата милостива кралица Елизабет посети това графство, тя пожела да ме заведат при нея в Норич. Тогава каза, че славата ми стигнала до ушите й, и заповяда да й разкажа с подробности историята на моя живот, или по-точно за двайсетте години, прекарани сред индианците, когато Кортес завладя страната им Анауак, известна днес като Мексико. Едва започнах разказа си, и тя трябваше да тръгне на лов за елени в Косей, затова пожела да напиша историята си, за да я прочете, и ако се окажеше наполовина толкова хубава, колкото обещаваше да бъде, аз щях да завърша живота си като сър Томас Уингфийлд. Отговорих на нейно величество, че не умея да работя с мастило и писалка, но ще запомня заповедта й. После се осмелих да й дам един смарагд, който някога е висял върху гърдите на дъщерята на Монтесума и на много принцеси преди нея. При вида му очите й блеснаха ярко като скъпоценния камък, защото нашата кралица много обичаше такива скъпи играчки. Само да исках, още тогава можех да сключа сделка и да го заменя за някоя титла. Но аз, който толкова години бях принц на велико племе, нямах желание да ставам рицар. Затова целунах кралската ръка, така силно стиснала камъка, че кокалчетата на пръстите й побеляха, тръгнах си и още същия ден се върнах у дома, в къщата си край Уейвни.

Не забравих желанието на кралицата да опиша историята на моя живот и отдавна исках да го направя, преди да са секнали едновременно и животът ми, и тази история. Трудна работа наистина за човек, несвикнал с такива задачи. Но защо да се страхувам от работа, след като съм толкова близо до почивката на смъртта? Видях неща, каквито нито един англичанин не е виждал, неща, които заслужават да бъдат описани. Животът ми беше необикновен. Много пъти, когато всичко изглеждаше загубено, бог се смиляваше над мен и ме спасяваше и може би го правеше, за да научат хората моята история и да си извлекат поука от нея. Защото и от нея, и от нещата, които съм видял, може да се извлече поука. А тя е, че злото никога не носи добро, че злото подхранва злото и накрая то се стоварва върху главата на този, който го е измислил или извършил, независимо дали е един отделен човек или цял народ.

Да погледнем например съдбата на Кортес, онзи велик човек, когото познавах, облечен в божествена власт. Чух, че преди четиридесетина години умрял в Испания беден и опозорен, той, завоевателят. Научих още, че синът му дон Мартин е бил подложен на изтезания в същия град, който бащата с такава жестокост извоюва за Испания. Предсказа му го Малинче, наричана от испанците Марина, главната и най-обичаната любовница на същия този Кортес, в момент на отчаяние, когато след всичко, което беше станало, след като толкова пъти беше спасявала и него, и войниците му от явна смърт, той я изостави и я омъжи за дон Хуан Харамильо. Да погледнем и съдбата на самата Марина. От любов към този мъж Кортес, или още Малинцин, както го зовяха индианците заради нея, тя докара зло на родната си земя. Защото без нейната помощ Теночтитлан, днешно Мексико, нямаше да падне под игото на испанците. Да, в страстта си тя забрави своята чест. И какво получи в замяна, какво добро й донесе нейният грях? Ето наградата накрая — когато хубостта й повехна, я дадоха за жена на друг, по-малко знатен мъж, както остаряло куче продават на по-беден господар.

Да вземем и съдбата на великите народи от земята на Анауак. Те вършеха зло в името на доброто. Принасяха в жертва на идолите си хиляди хора, за да увеличат богатствата си, да осигурят мир и благоденствие на поколенията. Но истинският бог им отговори. Вместо богатства той им даде разорение, вместо мир — испанския меч, вместо благоденствие — разруха, мъка и робство. И всичко това, защото бяха правили жертвоприношения, бяха поднасяли собствените си деца върху олтарите на Уицил^[3] и Тескат^[4].

Или да вземем самите испанци, които в името на милосърдието натвориха по-големи жестокости дори от жестокостите на невежите ацтеки и в името на Христа всеки ден донемайкъде нарушаваха неговите заповеди. Мигар могат да благоденстват такива хора, мигар злодеянията им могат да донесат благополучие? Аз съм вече стар и няма да доживея отговора на тези въпроси, въпреки че и сега отговор почти има. Знам, че злодеянията им ще се стоварят върху собствените им глави, струва ми се, че вече виждам този най-горд от всички народи по света без слава, без богатство, без чест, гладуващи останки, щастливи само със своето минало. Онова, което донемайкъде Дрейк започна при Гравелин, господ ще завърши на други места и по друго време, докато Испания не загуби своето значение и не падне по-ниско, отколкото е империята на Монтесума днес.

Така става по време на велики събития, за които знае целият свят, така става дори в живота на един скромен човек, какъвто съм аз, Томас Уингфийлд. Наистина небето беше милостиво, като ми даде време да се разкая. Но грешките ми се стовариха върху главата, върху мен, който си бях присвоил правото да мъстя с ръката на всемогъщия. Справедливо беше и затова искам да напиша историята на моя живот, от която другите да се поучат. Както вече казах, подобна мисъл ме занимава от дълги години, макар че, да си говорим истината, нейно величество кралицата пося първото семе. Но едва в деня, когато научих със сигурност за съдбата на Армадата, тази мисъл започна да зрее, кой знае обаче дали щеше да даде плодове. Защото последните събития ме развълнуваха по особен начин, върнаха ме в младостта ми, когато имаше и любов, и война, и диви приключения, когато се сражавах и за себе си, и за Куаутемок, и за народа отоми срещу същите тези испанци, за които не бях си спомнял толкова години. Струва ми се, а това става често с възрастните хора, че истинският ми живот бе някъде в далечното минало и всичко останало е само един сън.

От прозореца на стаята, в която пиша сега, се вижда спокойната долина Уейвни. Зад реката се намират общинската мера със златистожълт прещип, разрушеният замък и червените покриви на град Бънги, скупчени около кулата на църквата „Света Мария“. Още по-нататък се простират кралските гори на Стоув и полята на Фликстоунското абатство. Вдясно, по стръмния бряг, се зеленеят дъбравите на Ършам, вляво по ливадите като пъстри петна са се пръснали стадата на Беклес и Лоустофт, а зад мен, по затревения склон на хълма, който някога се е наричал Графските лозя, сега се издигат терасите на моите цветни и овощни градини. Всичко това е тук, край мен, а сякаш го няма. В този миг вместо долината на Уейвни аз виждах долината на Теночтитлан, вместо горите на Стоув — снежните форми на вулканите Попо и Икстак^[5], вместо острия връх на Ършам, кулите на Дичингам, на Бънги и Веклес — жертвените пирамиди, озарени от свещения огън, и вместо стадата по ливадите — конниците на Кортес, устремени в бой.

Това се връщаше при мен, то беше животът ми, останалото беше само един сън. Пак се почувствах млад и ако съдбата ми даде време сега, ще напиша историята на моята младост, преди да са ме положили в гроба и преди да съм се загубил в света на вечния сън. Всъщност много отдавна започнах да пиша, но докато милата ми съпруга беше жива, не можех да завърша. Тя почина миналата Коледа. Честно казано, ето как стояха нещата с жена ми. Обичаше ме така, както, струва ми се, малко мъже имат щастието да бъдат обичани, а в миналото ми имаше много неща, които биха помрачили тази нейна любов и биха породили в нея ревност към мъртвите, която в никакъв случай не можеше да бъде дълбока поради благородната й и способна искрено да прощава душа. Но тя таеше в себе си една скрита печал, която разяждаше сърцето, въпреки че никога не говореше за това. Роди ни се само едно дете и то умря съвсем малко. Въпреки молитвите й господ не я дари с друго, а аз, спомняйки си думите на Отоми, не очаквах такова нещо. Тя знаеше, че там, отвъд океана, съм имал деца от друга жена, които обичах, и въпреки че те отдавна бяха мъртви, винаги силно щях да ги обичам, и това разяждаше сърцето й. Можеше да ми прости, че се бях оженил за друга, но че тази жена ми беше родила деца, споменът за които още ми беше толкова скъп, дори да ми простеше, тя не можеше да забрави, тя, която беше бездетна. Защо беше така, аз като мъж не мога да си обясня. Кой може да разбере тайнствата на любящото женско сърце? Но беше точно така. Веднъж дори се скарахме по този въпрос, единственото скарване помежду ни.

Това се случи две години след сватбата ни и няколко дни след като погребахме детето си в дичингамския църковен двор. Една нощ, както спях до жена си, ми се присъни много ясен сън. Сънувах мъртвите си деца, и четирите. Най-високото момче държеше на ръце първородния ми син, оня, който умря по време на голямата обсада. Те дойдоха при мен, както идваха често, когато управлявах народа отоми в Града на боровете, разговарях с тях, давах им цветя, целувах ръцете им. Радвах се на силата и красотата им, гордост изпълваше сърцето ми и ми се стори, че се отърсвам от някаква голяма мъка, сякаш отново намерих скъпите си деца, които някога загубих. Има ли по-голямо нещастие от такъв сън, който с насмешка ти връща мъртвите, а после си отива и те оставя в още по-голяма скръб?

И така, сънувах как разговарям с децата си, наричах ги с гальовните им имена, докато не се събудих и не почувствах празнотата и мъката си. Разплаках се на глас. Беше ранно утро. Светлината на августовското слънце струеше през прозореца и аз, мислейки, че жена ми още спи, продължавах да лежа със сянката на своя сън, хълцах и тихо произнасях имената на онези, които никога нямаше да видя отново. Жена ми обаче била будна и чула какво съм говорил с мъртвите и насън, и след като съм се събудил. Въпреки че някои думи съм произнасял на езика на отомите, повечето време съм говорил на английски и знаейки имената на децата ми, тя се досетила какво говоря. Изведнъж скочи от леглото, надвеси се над мен, в очите й светеше такъв гняв, какъвто не бях виждал у нея нито дотогава, нито по-късно, но той не трая дълго, защото веднага се обърна в сълзи.

— Какво има, жено моя? — попитах аз удивен.

— Трудно ми е — отвърна тя — да слушам такива думи от твоите уста, съпруже. Не ти ли стигаше, че когато всички те мислеха за умрял, аз пожертвах младостта си и останах вярна на паметта ти? Макар че добре знаеш колко верен си ми бил ти самият. Упрекнах ли те някога, че ме забрави и се ожени за една дивачка в оная далечна земя?

— Никога, скъпа моя. Но и аз никога не съм те забравял и ти добре знаеш това. Учудва ме обаче, че ме ревнуваш от нещо, с което отдавна е свършено.

— Нима не може да се ревнува от мъртвите? С живите човек може да се справи, но кой може да се бори с любовта, която смъртта е направила съвършена и й е сложила клеймото на безсмъртието. И все пак това аз ти прощавам, защото срещу онази жена мога да си премеря силите. Ти беше мой, преди да станеш неин, мой си и сега. Но децата са друго нещо. Те са само нейни и твои. Аз нямам нищо общо с тях и живи или мъртви, знам, че ти винаги си ги обичал и ще ги обичаш дори на оня свят, ако ги откриеш там. Остарявам вече аз, която чаках повече от двадесет години, за да стана твоя жена, и вече не мога да ти родя деца. Имахме едно дете, но господ си го взе, за да не бъда прекалено щастлива. Неговото име не беше на твоята уста заедно с онези странни имена. Моето мъртво дете означава малко за теб, съпруже.

Тук тя се задави и избухна в сълзи, а аз реших, че ще е по-добре да не й казвам къде беше разликата в случая, че всичките онези мои синове с изключение на първородния аз загубих почти юноши, докато детето, което тя ми роди, живя само шест дни.

Когато кралицата за пръв път ме наведе на мисълта да напиша историята на моя живот, аз си спомних този изблик от страна на обичната ми жена. Разбирайки, че не мога да напиша истината, защото ще трябва да премълча за онази, която също беше моя жена, за Отоми, дъщерята на Монтесума, принцесата на народа отоми, и за децата, които тя ми роди, изоставих тази работа. Добре знаех, че макар твърде малко да говорехме по този въпрос през дългите години на съвместния ни живот, Лили никога не го забрави, а ревността й, деликатната й ревност не само не намаля с годините, а стана още по-силна. Да изпълня задачата без знанието на жена ми не беше възможно, защото до последния си ден тя следеше всяко мое действие и, струва ми се, предугаждаше дори мислите ми.

Остаряхме заедно, спокойно, един до друг, като рядко говорехме за онзи голям период от живота си, когато бяхме загубени един за друг, и за всичко, което се беше случило тогава. Но краят дойде. Жена ми умря внезапно, докато спеше, на осемдесет и седем годишна възраст. Погребах я от южната страна на църквата в дълбока, но не безутешна скръб, защото знаех, че скоро и аз щях да отида при нея и при другите, които обичах.

Там, на небето, бяха майка ми, сестра ми и синовете ми. Там беше великият Куаутемок, моят приятел, последният император, и много други другари по оръжие, изпреварили ме на оня свят. Там, макар че тя се съмняваше в това, беше красивата и горда Отоми. На небето, където се надявах да отида и аз, всичките грехове на моята младост и грешки на зрялата ми възраст ще бъдат забравени. Говорят, че там няма женени и неженени, а това е много добре, защото не знам как иначе щяха да се погодят моите две жени — дъщерята на Монтесума и нежната английска благородничка.

Но време е да започвам разказа си.